Трифон Н. Христовски
Моят живот (6)

5

През тази есен за пръв път почувствувах изключителното си положение и безгрижното ми сърце се сви от мъка. Другарите ми, макар и закъснели поради войната и епидемиите, тръгнаха на училище и аз останах самичък. По цели часове чаках на пътната врата да ги пуснат от училище, да ги видя и им се порадвам. Но те не спираха вече при мен да играем. Струваше ми се, че са станали някак си надменни. Спираха за малко да ми покажат плочите с написаното, бързаха за вкъщи да се нахранят и пак да отидат на училище. Училището стана за мен недостижим блян. Когото минехме с дядо покрай него с колата на път за нивата, аз гледах на ниската бяла сграда като грешник, комуто е забранен достъпът в рая.

Много ми беше мъчно и промяната, която настъпи в мен, не остана незабелязана от дядо и мама. Една вечер, след като се съвещаваха, те решиха да ме носят на ръце на училище, макар и нередовно, докато се науча да чета — „да се занимавам“. Аз присъствувах на това съвещание, макар и без право на глас. През нощта не можах да заспя от радост. Задремя за малко и се сепвам. Нещо радостно изпълваше цялото ми същество. Опомвах се и се досещам: утре ще бъда на училище.

Сутринта станах много рано, измих се и се приготвих. Мама ме занесе на училището, купи ми плоча и калем. Но тук страшно се засрамих, заплаках и не смеех да вляза в училището. Учителката ласкаво ме повика, настаниха ме на един чин, записаха ме и аз станах ученик като другите деца. След това се пресрамих и почнах да играя в училището, както у дома.

Оттогава всеки ден, освен сряда и събота, каквото и да биваше времето, ту дядо, ту мама ме носеха на гръб на училище. В сряда и събота децата учеха до обед и тогава правехме икономия на силите от остарелия дядо и на изтощената от скръб майка. През другите дни оставах на обед в училището заедно с други деца, които живееха по кошарите и им беше далеко да си ходят вкъщи. Ние си носехме ядене в торбичките, при книгите. Когато времето беше хубаво и сухо, излизах на двора и мегдана и играех заедно с другите деца. Останалото време прекарвах в стаята.

В училището се учех добре. През двете години, през които посещавах училището, само един път бях наказан за незнание на урок — за римските цифри. Случи се, че този урок беше предаден в сряда, когато не бях на училище. Цялото отделение, с изключение на съседа, другар по игри, Коцо Евтимов, не беше научило цифрите. Това страшно раздразни учителя ни Тодор Атанасов и той остави цялото отделение без обед, като ни взе торбичките с хляба.

Нещастието беше общо за цялото отделение и това развеселяваше децата, те пееха и играеха в стаята. Но аз бях болезнено засегнат от несправедливостта на учителя, който беше добър човек и учениците го уважаваха. След час той ми донесе торбичката с хляба и пусна и другите ученици.

Учителят ни беше строг, но справедлив. Още докато бях ученик, имах уважение към него, което продължи и отпосле, дори и когато той се предаде на отчаяно пиянство. Един път той разместваше децата по чиновете. Моето място се падна отдясно и понеже дясната ми ръка беше парализирана, макар да се помъчих, не можах да се кача на чина. Спусна се братовчед ми Марин, хвана ме под мишниците и ме дигна, но и той не можа да ми помогне, защото силите му бяха малки. Учителят Тодор ме дигна на ръце, постави ме на чина и похвали пред всичките ученици братовчед ми Марин. След това ме постави на чина отляво, като разбра каква е работата.

Уроците си никога не учех. Учех само стихотворенията наизуст и пишех задачите си по смятане. Когато във второ отделение ми дадоха читанка, прочетох я цялата още първия ден. След това взех читанките и отечествознанията за III и IV отделение и прочетох и тях. В училището имаше една стая, която не се заключваше и която се наричаше „входна“. В нея училищният слуга внасяше насечени дърва. Тя беше пълна с употребени ученически тетрадки, блокове и пр., но имаше и много пратени от разни книгоиздателства учебници за преглед. Тук се вмъквах на обед, когато в училището не оставаше никой, и четях, докато ум ми зайде. Имаше интересни разкази в закон божията — за ерихонската тръба, за стълпотворението; отечествознания с чудесата на земното въртене. Разказвах прочетеното на дядо, но той не всичко вярваше, особено за въртенето на земята.

Една от учителките забеляза моята любознателност и ми даде да прочета книга с чудни приказки. Там се разказваше за жадния за злато цар Мидас, който бил наказан заради лакомията си, та всичко, каквото пипне, да става на злато. Даже мухите, които се лепели по челото му, падали като златни топчета. Вярвах на всичко прочетено. И навсякъде търсех книги.

Може би, ако не бях успял така бърже да стана грамотен, да чета и пиша писма на мама и стрина Милка, щяха да ме носят още една-две години на училище. Но стигнах ли дотук, решиха, че това е достатъчно. Повече учение не ми трябваше, защото не можех да го използувам. Пък и въпреки парализата аз растях и ставах по-тежък. Дядо слабееше, а и мама нямаше сили.

Останах вън от училището и пак сам. Отново ми стана тежко. Пишех си писъмца с учениците и ученичките, които не можех да видя, те ми пращаха листове у дома да им рисувам войници и турци. Но сега имах една утеха — можех да чета и пиша. Имах ненаситна жажда да чета. Но де книги в това затънтено селце! Щом научех, че някъде има книга, не оставях на мира мама, докато не отиде да я донесе да я прочета. Вкъщи нямаше нито една книга, макар че баща ми беше учил до четвърто отделение. Настоях пред мама, тя претърси навсякъде, но се намери само едно евангелие на славянски, на което баща ми беше учил закон божи.

У братовчеда Марин имаше само „Войнишки другар“, безинтересна книга. Баща му купи „Геновева“, която прочетох два пъти, плаках над нея и я разказвах на домашните и на стрина Милка. Имаше много книги у съседа Коцо Евтимов. Баща му беше надзирател и много купуваше книги. Но сандъкът беше заключен и майка му не даваше да пипнем там. Когато бяхме у тях, очите ми бяха насочени постоянно към големия сандък. И най-хубавите сладкиши не биха ме така изкушавали, както затворените в този сандък книги. Книгите станаха всичко за мен, за всяка водех борба. Когато ми попаднеше някоя хубава книга, това беше цял празник за мен и радостта ми нямаше граници. Тази любов към книгата се запази през целия ми живот, но тогавашният възторг, тогавашната радост при прочетена хубава книга ги нямаше вече в първичната им сила.

Най-после попаднах на библиотеката на друг съсед — бай Петко Цеков Георгинов. Той почна да ми дава книги с подбор, според възрастта. Почна с „Жар птица“. Захласнах се с нея. Но с какъв възторг прочетох „Робинзон“ — това не ще се повтори вече никога в живота ми с никоя друга книга. Тази книга просто ме порази и после, до юношеска възраст, съм я чел в различни редакции още десетина пъти. Но най-любимото ми издание остана прочетеното най-напред издание на Ив. К. Божинов. Четях и разказвах и на дядо, който слушаше също с интерес и всичко вярваше. След това последва „Пътуването на Гъливер при джуджетата и великаните“. Дядо и нея повярва и двама — старецът и детето, сериозно вярвахме, че на земята живеят джуджета и великани. После бай Петко ми даде „Хиляда и една нощ“, от която не се откъснах няколко дни. Какъв чуден свят се таеше в книгите, а другите деца не знаеха това! Започнах да си записвам в едно тефтерче всички приказки, които бях прочел и знаех, и ги преразказвах на другарите си.

Книгите бяха създали такъв рефлекс у мен, че когато зърнех на пътя бай Петко, сърцето ми трепваше от радост. Но и неговата библиотека не беше неизчерпаема. Прочетох всичко, което беше разбираемо за възрастта ми. По-късно прочетох изданията от „Всемирна библиотека“ на Паскалев. Даде ми ги пак бай Петко, който беше много добър, внимателен, ползуваше се с отлична репутация в село. Той беше първият човек, който помогна за самообразованието ми; запазихме с него приятелски връзки до самата му смърт. Той умря в 1940 година като началник на телеграфо-пощенската станция в селото ни.