Трифон Н. Христовски
Моят живот (24)

23

Моите приятели бяха хора като мен, пролетарии, бедни селяни, с много великодушие и солидарност и с малко средства. Отвъд нямах приятели. Отвъд бях квалифициран като човек с „опасни идеи“.

Но стана нещо неочаквано, куриозно. Кметът на нашата община, придружен от директора на прогимназията ни, през зимата на 1940 година ми направи визита. При влизането в стаята ми той се спря насред нея и продължително ми отдаде чест. След това се запозна с мен и се ръкува вежливо с родителите ми.

Това посещение ме изненада. Бях свикнал само на преследване и морален тормоз от страна на официалните власти и отначало се държах резервирано към високия си гост. Но той се държеше така искрено, така скромно и любезно, че ме обезоръжаваше. Каза ми, че чувал за мен, че чел брошурата ми „Проблеми на селото“, която му направила впечатление със своята правдоподобност и сила на изложението, че имал желание да се запознае с мен, да ми помогне, доколкото това му е възможно, да ми бъде полезен. Поговорихме доста време на различни теми.

След тази визита последва втора, след нея трета и т.н. Кметът не пропускаше случай, когато дойде в селото ни, да ме навести и да поприказваме. След това той се опита наистина да ми помогне.

Най-напред получих триста лева, които общинският съвет по негово настояване беше ми гласувал. Сумата беше малка, но я приех, за да го не оскърбя. След това той изпрати официално писмо до някакъв фонд при Министерството на просветата за подпомагане на даровити, но оттам му отговориха, че фондът е за подпомагане на даровити деца, аз не съм дете, следователно нищо не могли да направят, но все пак щели да проверят и пр. Същото писмо, с малки изменения, от което ми изпрати препис, придружено с „Проблеми на селото“ и „Смъртта на Христо Ботев“, изпрати до Министерството на вътрешните работи — в отдела за обществено подпомагане, с настоятелен акт за бърза помощ.

Вторият апел се увенча с успех. По телефона кметът ми съобщи, че с официално писмо осведомили, че от фонда са отпуснати пет хиляди лева. Той тържествуваше. След седмица сумата пристигна. Но кметът не искаше да я предаде така просто. Той беше предупредил учителите, че на Цветница ще направи публично събрание в моя чест и на него ще ми връчи сумата. Събранието трябваше да бъде проагитирано и аз лично да присъствувам на него. На учителите беше неловко. Те се страхуваха от Стефан Иванов, околийския управител, но не можеха да откажат и на заповедта на кмета.

За моя зла участ времето се развали, заваля дъжд и сняг, реката придойде и не можеше да се мине. Трябваше да ме откарат с кола до училището, където ставаше събранието.

Салонът беше препълнен. Събранието бе открито с ученическия хор под ръководството на братовчед ми, учител. Кметът пак ми отдаде чест, стана и почна да говори. Той нямаше ораторски дарби, но все пак успяваше добре да изрази мислите си, с правилни и точни изрази. Обрисува ролята на писателя, сетне мина направо към мен, посочи страшните условия, в които съм живял, пречките, с които съм се борил, и чудото, което е станало — човек, лишен от образование, да пише книги, да кореспондира с цял свят, даже с Китай, и пр. Цялото събрание избухна в ръкопляскане. Още като влязох, забелязах, че най-големите реакционери на селото бяха го бойкотирали.

Не можех да удържа вълнението си. Никога, никога през живота си не съм предполагал, че ще получа някога чествуване при сегашния режим и строй. Ако е имало у мен надежда за някакво признание на заслуги, то е било за други обстоятелства, при съвсем други обществени условия, които може би не ще доживея. Всичко се дължеше на моралната смелост на един човек, който никак не споделяше моите идеи, нито се надяваше да ме спечели за неговите, но направи нещо, което ме изненада и трогна.

След речта си той ми връчи тържествено и публично сумата. Поблагодарих му с къса реч, която беше също изпратена с ръкопляскания. След това говориха учителите Димитър Стоянов и Петко Петров.

След събранието по предложение на кмета се пусна подписка за събиране необходимата сума за купуване на количка. Но тази подписка така си и остана със записаните от кмета петдесет лева.

Няколко дни след събранието в местния вестник „Ботевградска дума“ под заглавие „Да направим нещо за Трифон Христовски“ кметът даде следната статия:

Читателите на вестника понякога срещат дописки от Трифон Христовски. Това име е познато на мнозина в Ботевградско. Малцина са обаче, които го познават лично. Искам да запозная обществото с Христовски.

Роден е в село Радотина. Той е труп, защото още в най-ранна възраст е бил поразен от детски паралич и е останал с недоразвити крака — здрава му е само лявата ръка. Той не може да се движи без чужда помощ и излиза навън само като го носят на ръце или в кола. Но природата е посегнала още по-жестоко върху него: Христовски боледува от костна туберкулоза и е изтърпял две операции от разни други болести. Баща му е дребен земеделец и е беден човечец, който геройски влачи нерадостен живот с цялото си домочадие и със своя син Трифон.

Христовски не е могъл да ходи на училище, защото е трябвало винаги да го носят на ръце, а и никой не е обръщал внимание на такова уродливо дете. И въпреки това днес Христовски дава кореспонденции и статии за България във всички есперантски вестници и списания и чрез тоя международен език запознава целия свят с нашето отечество. И го запознава така, както това може да направи само един първостепенен публицист, макар и официално да е „неграмотен“ — никое училище не може да му издаде свидетелство, за каквото и да е образование.

Трифон Христовски получава най-голямата кореспонденция в Ботевградска околия и редовно отговаря на всички, които му пишат. Издал е досега две книги: „Смъртта на Христо Ботев“ и „Проблеми на селото“, за които нашият печат даде ласкави рецензии. С първата си книга той занимава будната обществена съвест с въпроса около смъртта на Христо Ботев. Във втората книга Христовски разглежда по един най-обективен начин социалните противоречия и жизнените проблеми на българското село.

Въпреки телесната си немощ Христовски е придобил без ничия помощ големи познания, и то при крайно бедна обстановка. В трупа на Христовски живее чиличен български дух, който не се е пречупил пред трудностите, а от устата му не е излязла нито дума на проклятие. В писанията му не личи нищо от неговата трагедия. Не се оплаква той и в разговорите си — сякаш не живее физически и не чувствува никакви нужди…

Казват, че гениите живеят късо време и все пак успяват да дадат много на човечеството. Христовски не е гений, но е талантлив човек. Той е сега на 34 години и има време да се развие и даде още нещо на нашата общественост. Неговият живот е потребен! Трябва обаче да му се създадат по-добри материални и културни условия за съществуване. Най-напред материални!

Неотдавна Министерството на вътрешните работи, по мой доклад, му отпусна 5000 лв. помощ. Сумата му се предаде с подходящо тържество, в което взе участие цялото село. За пръв път в своя живот той бе погален, поласкан, даде му се признание от държавната власт. А колко ценно е това за един живот като тоя на Трифон Христовски!

Ние малко ценим нашите даровити хора приживе, даже ги обиждаме. Дайте да направим нещо за Христовски! Положението му е много лошо, той се нуждае от помощ, трябва да се полагат грижи за него. Той познава околния свят само на книга, без да го улавя със сетивата си. Необходима му е една инвалидна количка, за да може да излиза с нея на чист въздух и на „разходка“.

Трябват волни пожертвувания, които може да се изпращат направо до него в село Радотина. Интелигенцията на Ботевградско не бива да остави да угасне преждевременно един голям дух. Тя трябва да му помогне! Трифон Христовски заслужава това, защото от нищо е станал нещо.

В резултат на тази статия получих сто и петдесет лева от някой си капитан, началник на 16-то военно окръжие. Но кметът не се отчайваше. Не срещнал съчувствие в ботевградската интелигенция, той прати нов апел до „Заря“, който беше поместен в бр. 5684 от 4.VIII.1940 г. под заглавие:

„Да се помогне на един писател“. В апела се казваше:

Неотдавна в село Радотина, Ботевградско, се състоя едно рядко културно тържество. Чествуван бе известният есперантист Трифон Христовски, който е автор на книгите „Смъртта на Христо Ботев“ и „Проблеми на селото“. Трифон Христовски се ползува с голяма популярност в родния си край не само поради изключителната си обществена и книжовна дейност. Неговата популярност се дължи преди всичко на огромната му енергия, оптимизъм и любов към народа и културата, които са в коренно противоречие с жестоката съдба на този талантлив човек.

Трифон Христовски е с парализирани крака и една ръка още от детинство. Той не може да се движи без чужда помощ, но следи с непрекъснат интерес социалното и културно развитие в света. Трифон Христовски няма абсолютно никакво образование, не е ходил на никакво училище, а кореспондира на есперанто с цял свят, пише дописки и статии в българските вестници. Пише с лявата си ръка, която му е единствен здрав крайник. Книгите му се четат с голям интерес.

Трифон Христовски, освен това боледува от костна туберкулоза и е изтърпял две операции от други болести. Въпреки това той е с бодър дух и с желание да живее и твори още. Сега е на 35 години. На тържеството, уредено в негова чест по почин на кмета на Литаковската община, присъствува цялото село. На проявилия се общественик беше дадена парична сума от 5000 лв., отпусната от Министерството на вътрешните работи.

Но тържеството се свърши и Трифон Христовски остана наново сам без всякаква материална помощ. Ето какво пише г-н кмета на с. Литаково за обстановката, сред която живее и работи недъгавият, но талантлив писател:

 

 

„Когато го посетих за първи път, намерих го в мизерна селска стая, заобиколен от домашни, съседи и обагнени агнета, поставени в стаята на топло. В стаята е струпано всичко: деца, прасета, агнета. Той нямаше дори и годна писмена маса за работа. Много книги и вестници бяха натрупани на одъра (кревата), по столовете и сандъците. В тая стая, при околния шум и разговори, лишен от необходимите удобства, от слънце и въздух, той пише и чете през по-голямата част на годината.

През второто посещение през лятото го заварих в още по-мизерна северна стая — «кабинет» с малки прозорци, прогнил таван, от който постоянно пада прах и засипва наредените книги по пейките, столовете и земята.

До леглото му стои детектор — едничка връзка със света…

При тая обстановка Трифон Христовски продължава да работи и се надява за по-добри дни. Той е завършил новата си книга «Войната в Далечния изток», но няма средства да я издаде.

Трифон Христовски се нуждае от бърза и сериозна помощ. Селяните от неговия край отправят към нашата общественост апел да се притече на помощ на един талантлив човек с изключителна съдба, който не престава да работи за издигането на народа си. На Христовски трябва да се създадат условия за работа и за подобрение на здравето му. А това е задача преди всичко на нашата организирана общественост, на всевъзможните културни, благотворителни и просветни институти, а така също на всеки ценител на културата и нейните творци“.

С този апел редакцията и литаковският кмет може би изпълниха един човешки и граждански дълг. Но когато го прочетох във вестника, потисна ме дълбока скръб.

И така, аз, човек с изключително жестока съдба, който цял живот се борих от нищо да стана нещо, да стана човек, който живее с пулса на своя век, да служа с перото, доколкото силите ми позволяват, на прогреса, свободата, борбата за по-справедливо социално устройство, след толкова мъки, терзания, нещастия, пречки, постигнал вече вниманието на околиите, сега трябваше да получа като награда за всички понесени трудности… апел за обществена милостиня!

Негоден социален ред! Ред на толкова несправедливости, на океан човешки страдания, на тегло и потисничество, на страхотни войни и човешко изтребление, след като ми отне възможността да живея, да работя свободно, след като твоята цензура удряше една след друга книгите ми, сега ми поднесе като мой земен дял общественото подаяние!

Дали ще дочакам по-друга съдба, друг дял, друга награда? Дали ще дочакам светлия слънчев ден, ден на свободата, който ще заличи срама и позора на днешното, настоящето? Не знам. Но нека младото поколение, което ще го дочака, което ще чете може би тези редове, в момента на своето тържество си спомни за една от милионите жертви на този кървав валяк, който се нарича капиталистически строй.

Тогава сътрудничех с редица статии „Моите международни приятели“ в есперантската страница на „Заря“ и се запознах с редактора на страницата Иван Д. Есперов и хората, които бяха около него. Те издадоха циркуляр и го разпратиха до есперантистите в провинцията. Получавах по сто-двеста лева от различни места. Събраха се около три хиляди и шестстотин лева, с които успях да си ремонтирам стаята, да я направя южна, с големи прозорци и постеля с дъски. Тя стана слънчева, хигиенична, но за нещастие малко поживях в нея. С получените от кмета пари купих дрехи, юрган, чаршафи. Докато се обзаведа по-човешки, те се свършиха.

Между кмета и околийския управител Стефан Иванов съществуваше стара неприязън. С идването при мен и докладите до министерството в моя полза кметът му даде нов обвинителен материал в своя вреда. Литаковският кмет беше с висше образование на служба в Литаково от 19 май и имаше сигурна опора в министерството. Стефан Иванов беше с прогимназиално образование, но заради минали заслуги през септемврийските дни на 1923 и априлските събития 1925 година беше назначен със специално решение на Министерския съвет за управител на околията. В борбата победи околийският управител. Литаковският кмет беше преместен в село Горни Богров, Софийско.