Трифон Н. Христовски
Моят живот (18)

17

През зимата се заговори за законодателни избори. На третия ден на Коледа земеделците устроиха публично събрание в селото ни с оратори Минчо Стамболиев от Ботевград и Попстефанов от с. Рашково. Дойдоха другари и ме отнесоха с един стол на събранието, понеже място не можеше да се намери, училищната стая беше претъпкана с народ. Минчо Стамболиев почна да говори, но хората клюмнаха глави. Когато заговори Попстефанов, събранието се оживи. След събранието влязохме в оживен спор с Попстефанов по въпроса за единодействието на работници и селяни, за грешките на БЗНС и др. Спорът му направи такова впечатление, че после той почна да идва у дома на политически разговори. Беше привърженик на трудовия блок, но го разбираше само като партийна коалиция, докато ние влагахме съвсем друго съдържание в това понятие. Попстефанов нямаше право да се избира за народен представител, а готвеше за такъв Стоян Велев от селото ни. Но последният беше десничар — държеше с буржоазната опозиция.

В селото имаше условия и за наше публично събрание. Няколко пъти писах до София, като исках да ни изпратят някой добър оратор. Изпратиха ни човек за Великден, но за жалост забравих името му. Дойде у дома. Пристигането беше съвсем неочаквано, когато всичко живо беше на хоро и в стаята бях съвсем сам. За вечерта успяхме да съберем групата, а за другия ден — събора, получихме разрешение от кмета за публично събрание, което мина отлично. Стаята не можа да събере стеклия се народ, защото имаше другари и от околните села, затова мнозина насядаха по прозорците на училището, други се покатериха по зида. На събранието влязоха и всички членки на младежкото дружество и това направи голямо впечатление — жени на публично събрание! След събранието очаквахме арести, но мина без такива.

Още преди коледните празници тежко се разболя сестра ми Надка, която тъкмо беше тръгнала на училище. Тя беше красиво момиче с черни гъсти коси и черни очи. Отначало по гушата и гърдите й се появиха червени петна, които помислихме, че са от ухапвания на бълхи. Петната станаха доста големи и аз казах на мама: „Трябва да почистим, бълхите не само че изядоха Надка, но просто я обезобразиха“.

Момичето не се оплакваше от нищо и си ходеше редовно на училище, затова доста късно се досетихме, че това не са следи от бълхи, а болест. Повикахме фелдшера едва когато из носа на момичето потече кръв. Той я спря, прегледа болното и каза, че петната са подкожно кръвоизлияние. През нощта от носа на болното пак потече кръв и ни изплаши всички. Отново викахме фелдшера на нощна визита и той пак за момент я спря. Когато се върнах от земеделското събрание, на което другарите ме носиха, заварих домашните умислени, угрижени. Казаха ми, че за четвърти път от носа на болното е изтекло много кръв и фелдшерът пак е идвал. Разтревожих се. Болестта не беше добра. Настоях да откарат момичето на другия ден в Орхание при лекар. Но нямахме пари, баща ми беше се свил, не излизаше в село, не поискваше, където е дал, а роднините, които му даваха заем, му спряха кредита. Докато да вземе пари със запис от кооперацията, минаха още два-три дена. През това време болестта се засили, момичето почна да се оплаква от болки в пръстите. Когато най-после го откараха на преглед, беше доста късно. Докторът беше открил болестта, от която се пръскаха червените кръвни телца под кожата, предписал беше желатинови и други инжекции, които фелдшерът в селото редовно слагаше, и бе казал, че момичето ще оздравее, ако не стане нещо с далака.

Но въпреки лекуването развитието на болестта тръгна зле. Болното започна да пищи от болки в краката, ръцете, устните. Трябваше силно да притискаме пръстите на ръцете му, за да му създадем илюзията за олекване на болките. След това почна да пищи от болки в корема — далакът беше вече засегнат.

Никога няма да забравя тези страшни, ужасни дни. Вкъщи имаше винаги хора — роднини и познати. Мама се движеше като сянка из двора, гледаше да се скрие някъде и да плаче. Но момиченцето усети това, не и даваше да излезе от стаята, като казваше: „Ти искаш да излезеш да плачеш, аз не давам“. Всичко вкъщи се обърка, работата едва се поглеждаше. Седях на кревата до болното, стисках му пръстите да не пищи, а то ми говореше: „Бате, ще умра, мъчно ми е за тебе, за мама, за татко, за Досо и Ценка“. Пулсът му силно биеше. Виждахме всички, че ще умре, но не можехме да му помогнем. То слезе от кревата и пожела да постелем на пода. Тук след ден-два момиченцето изпадна в агония, но не умираше. Скърцаше със зъби, даваха му мляко да пие и то веднага го повръщаше. Така продължи два дена и две нощи. Какви ужасни мъки, каква ужасна смърт! Най-после на третия ден сутринта склопи очи. Избягах в стаята си, заключих се и виках, колкото глас имам. Скръбта просто ме влудяваше. Мама дойде и едва ме успокои. След това слязох и седнах до смъртното легло на момиченцето. То нямаше нова рокля, мизерията ни притисна напоследък, децата бяха четири, пък и никой не предполагаше, че ще умре. Бяха му ушили простичка рокля от черно платно, едва след като видяха, че ще умре. Беше обуто в обуща — то имаше нови обуща и когато ги изуваше, след като беше ги носило през деня, почистваше ги грижливо и ги увиваше в кърпа.

Отрязах къдрици от косите на сестричето си, увих ги в една тетрадка, в която беше писало буквите, и ги поставих на дъното на куфара. Години минаха оттогава. Времето излекува скръбта. Но винаги, когато исках да извадя тетрадката и свития в нея кичур коса, отново скръбта ме обземаше, обхващаше ме нерешителност и тетрадката с кичура оставаше непипната.

Учителката доведе отделението и изпратиха малката покойница до гробищата. След това животът тръгна по обикновения си път, само ние с мама не можехме да се съвземем от сполетялото ни нещастие. Особено когато настъпи пролетта, мама по цял ден плачеше, а аз гледах да се отстраня в градинката на дядо Евтим и да се предам мълчаливо на скръбта. Но полека-лека моята скръб минаваше. Обществена дейност, другари, преса, разностранни грижи отново обхванаха вниманието ми. Само мама продължаваше да плаче и скръбта и не намаляваше, колкото и време да минаваше.

През пролетта на 1930 година отново бях арестуван. В града арестуваха много ученици, между които няколко и от нашето село. Намерили у тях книгата „Сто процента“ и много други. Учениците, за да се спасят от изключване, казали, че са мои. Но аз не знаех как стоят работите, току-що бях дал на един от учениците опасна циклостилна брошура и предполагах, че нея са хванали. У дома дойдоха групов агент и пристав, преобърнаха цялата ми библиотека, взеха ми „Химни на труда“ и много други книги и откараха и мен с държавния файтон на околийското. Щом стигнахме, вкараха ме в една килия, в която заварих двама ученици от други села. Те ми казаха, че нищо важно не е открито и аз се окопитих. Казаха ми, че Пешо от нашето село е взет за организатор на кръжоците между учениците, бит е жестоко и е поставен в килия №1, най-ужасната. Сведенията полицията беше получила от сина на Стефан Сариев, който също беше между арестуваните, но стоеше отвън и пушеше със стражарите. Това, което узнах, ме постави на ясно за всичко станало. Когато ме изкараха навън, повтори се старата печална и позорна картина — аз, арестуван, напред, стражарят с пушка след мен, а когато се затулихме в салона на околийското, отново стражарят ме взе на ръце и занесе до кабинета на началника, където заварих Стефан Сариев, без да го познавам. Отново разправия с началника, че съм въздействувал на Пешо, че съм го направил комунист, а той, от своя страна, комунизирал учениците. Хванали бяха една моя статия за Смирненски. В Орхание готвеха Смирненски лист и ми поискаха да я напиша, но тоя лист остана само проект, а статията остана у Пешо, където я бяха намерили. Имах доста разправия за нея, защо съм я писал, защо съм я дал на Пешо, а той я чел пред учениците и пр.

Пешо страдаше от слабо сърце поради прекарван остър ревматизъм и се уплаших, че сегашният режим на побой и карцер може да бъде фатален за него. Казах на началника как стои работата и че ако той не вземе мерки да го извади оттам, това значи, че нарочно го убива и когато изляза от ареста, всичко ще изнеса пред прокурора и пресата. Началникът настояваше, че Пешо не е бит, че в участъка никой не е бит. Нареди да го доведат, като ми заповяда да мълча, докато го разпитва. Доведоха го и началникът го пита бит ли е. Пешо потвърди. „Къде те биха?“ — повтори началникът. Пешо каза, че го били по лицето с плесници и юмруци и по стъпалата — с бичове. „Кой те би?“ — запита отново началникът. „Приставът и груповият агент.“ Отново разправия с началника, отново заплашване, отново писмени показания и после: „Свободен си“.

— Ами къде да отида сега? — попитах.

— Кажи къде искаш да отидеш?

— Искам да отида в квартирата на Пешо.

Началникът нареди и отново един стражар ме взе на ръце и отнесе в къщата, където живееше Пешо.

Книгите не ми върнаха. Прекарах два-три дни в града, пратих дописки до пресата и отново се прибрах у дома.