Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (31)

Трийсет и едно

Маркъс срещаше известни трудности с привикването към мисълта, че зимата е свършила. Почти всичко досега, което бе преживял в Лондон, се бе случило в тъмно и влажно време (може и да е имало няколко по-светли вечери в началото на учебната година, но оттогава се бяха случили толкова много неща, че той нямаше никакъв спомен от тях), а ето че сега се прибираше вкъщи след редовното си гостуване у Уил, облян в топлата светлина на пролетния следобед. В първата седмица след обръщането на часовниците с един час напред беше доста трудно да си представиш, че нещата няма как да не се наредят. Беше абсурдно лесно да повярва, че майка му ще се оправи. Още по-лесно бе да си представи, че внезапно ще порасне с три години и ще стане толкова готин, че Ели веднага ще си падне по него, че ще отбележи победния гол за училищния футболен отбор и ще се превърне в най-популярната личност в цялото училище.

Но всичко това, разбира се, си беше чиста глупост — точно както и зодиите са чиста глупост. Стрелките на часовника се бяха изместили напред за всички хора, не само за него. Нямаше никаква гаранция, че всяка една депресирана майка внезапно ще си възвърне доброто настроение. Беше напълно невъзможно всяко дете във Великобритания да отбележи решаващия гол за своя отбор, особено ако детето от Великобритания мрази футбола и не знае дори от коя страна да ритне топката. А най-невъзможното от всичко бе всяко дванайсетгодишно хлапе за една нощ да се превърне в петнайсетгодишен юноша. Шансовете подобно нещо да се случи на някой от връстниците му бяха прекалено нищожни, а дори и да съществуваха, това със сигурност нямаше да бъде Маркъс, като се има предвид късметът му. Щеше да се случи на някое друго дванайсетгодишно момче от някое друго училище, което изобщо не е влюбено в момиче, с три години по-голямо от него, и на което, следователно, изобщо няма да му пука какво е станало с него. Несправедливостта на картинката, която Маркъс току-що си беше представил, го зареди с толкова голям гняв, че той ознаменува прибирането си вкъщи, като затръшна вратата с все сила.

— При Уил ли беше? — запита майка му. Изглеждаше добре. Може пък едно от желанията му, свързани с преместването стрелките на часовника, да се бе сбъднало?

— Да. Исках да… — Все още усещаше, че трябва да изтъква основателни причини, за да обяснява посещенията си при Уил, но така и не успяваше да измисли нищо свястно.

— Няма значение. Баща ти се е контузил. Трябва да отидеш да го видиш. Паднал е от перваза на прозореца.

— Няма да отида никъде, докато ти си в такова състояние.

— В какво?

— Ами, непрекъснато плачеш.

— Добре съм. Хубаво де, не съм много добре, но ти обещавам, че няма да направя нищо глупаво. Наистина!

— Татко толкова ли е зле?

— Счупил си е ключицата. Сдобил се е и с няколко натъртвания.

Баща му е паднал от перваза на прозореца. Нищо чудно, че завари майка си в толкова ведро настроение.

— И какво е правел на този перваз?

— Решил и той да се направи на мъж и да свърши нещо вкъщи на принципа „направи си сам“. Боядисвал ли е, циментирал ли е — не разбрах. Някоя от онези думи от кръстословиците. За първи път през живота си! Това ще му бъде добър урок!

— И защо аз трябва да отида да го видя?

— Защото той попита за теб. Мисля, че в момента малко не е на себе си.

— Благодаря.

— О, Маркъс, извинявай! Нямах това предвид. Не е това причината, поради която той пита за теб. Просто исках да кажа… Мисля, че изпитва нужда да го посъжаляват малко. Линдзи твърди, че е извадил голям късмет, че не се е случило и нещо по-лошо, та той вероятно сега се е отдал на задълбочени размишления за живота.

— Да си гледа работата!

— Маркъс!

Ала Маркъс нямаше никакво намерение да се впуска в спорове с майка си защо и откога е научил този мръсен език. Единственото, което искаше, бе да се затвори в стаята си и да си се цупи на воля — точно това и направи.

Отдал се е на задълбочени размишления за живота… Маркъс толкова се ядоса, когато майка му каза това, че сега се опитваше да си изясни чутото. Беше много добър в изясняването на нещата, когато поискаше. Имаше си една стара торбичка с боб още от детството, която много помагаше. Той седна върху нея и се втренчи в стената, където си беше залепил изрезки от интересни заглавия по вестниците: „ЧОВЕК ПАДА ОТ ХИЛЯДА И ПЕТСТОТИН МЕТРА И ОЖИВЯВА“, „ДИНОЗАВРИТЕ МОЖЕ БИ СА ПОМЕТЕНИ ОТ ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА ОТ МЕТЕОР“. Точно такива неща те карат да се посветиш на задълбочени размисли за живота, а не падането от перваза на прозореца, докато се опитваш да бъдеш истински баща. Защо не е размислил по-рано, преди да падне от този перваз? През последната година като че ли всички около Маркъс се бяха посветили на велики размисли, с изключение на баща му. Майка му, например, не правеше почти нищо, освен да се посвещава на велики размисли, което вероятно беше и причината всички да се страхуват толкова много за нея. И защо е трябвало да си счупи ключицата, за да поиска да види сина си? Маркъс не си спомняше друг случай, когато още с прибирането си да чуе от майка си, че трябва да се качи на първия влак за Кеймбридж, защото баща му е отчаян. Толкова дни бяха минали, стотици дни от неговия живот, през които ключицата му си е била наред — и Маркъс не бе чул за подобно желание от негова страна.

Слезе долу при майка си и заяви:

— Няма да отида. Повръща ми се от него!

 

 

Едва на следващия ден, докато обясняваше на Ели историята с перваза на прозореца, той усети, че започва да си променя мнението за отиването при баща си. Намираха се в една класна стая по време на голямото междучасие, макар че отначало стаята не беше изобщо празна — когато Маркъс бе отишъл при нея и й бе казал, че иска да поговорят за нещо насаме, тя го бе хванала за ръката, бе го отвела в тази стая и бе изплашила няколкото останали вътре деца, които не я познаваха, но с готовност повярваха, че тя ще изпълни всички свои страховити закани. (Маркъс все още се чудеше как тя го постига? Не беше много по-висока от него, така че как й се разминаваше? Може би, ако и той започне да носи черен грим като нея и ако сам си офъка косата с кухненската ножица, ще накара останалите да се страхуват от него, но надали е само това.)

— Според мен трябва да отидеш да го видиш. И да му кажеш всичко, което си мислиш за него. Ако бях на твое място, щях да го сторя веднага. Ама че баща! Нещастник! Ако искаш, аз мога да дойда с теб. Ще ти помогна добре да го наредиш.

И тя се изсмя. Макар че я чу съвсем ясно, Маркъс вече се беше отнесъл много далеч от тази класна стая. Представяше си колко ще е хубаво да прекара цял час насаме с Ели във влака, а после колко страхотно ще се получи, когато я остави да си излее целия гняв върху баща му! В училище Ели приличаше на ядрена ракета, а понякога Маркъс имаше чувството, че бутонът за управлението на тази ракета е в неговите ръце. Където и да се намираха, той само й посочваше целите и тя незабавно ги унищожаваше. Точно затова я обичаше. Беше набила приятелчето на Лий Хартли и беше накарала сума народ да престане да му се присмива… а щом в училище се получаваше толкова добре, защо да не се получи и в Кеймбридж? Не съществуваше никаква причина да не стане. Просто щеше да насочи Ели към нова цел — баща си — и щеше да седи отстрани и да се кефи.

— Наистина ли ще дойдеш с мен, Ели?

— Естествено. Стига да ме искаш, разбира се. Ще бъде весело. — Маркъс знаеше, че тя ще каже „да“, ако я помолеше. Ели би казала „да“ на всяко предложение, стига да не е покана за танц. — Пък и не искаш да ходиш там съвсем сам, нали?

Маркъс винаги досега бе правил всичко съвсем сам, така че не си бе правил труда да се замисли дали има някаква друга алтернатива. Точно това в Ели го тревожеше най-много — страхуваше се, че ако и когато спре да я вижда, ще продължава да съзира различни алтернативи пред себе си, но те надали ще му бъдат от някаква полза, защото той няма да успее да се възползва от тях и целият му живот ще бъде съсипан.

— Не особено. Зоуи ще дойде ли?

— Няма смисъл. Тя няма да знае какво точно да му каже, а аз знам. Ще бъдем само двамата.

— Добре тогава. Страхотно! — На Маркъс не му се мислеше какво ли е мнението на Ели по този въпрос. Но за това ще се тревожи по-късно.

— Имаш ли някакви пари? Защото аз нямам с какво да си купя билета.

— Ще намеря.

Маркъс не харчеше много, затова вече имаше спестени около двайсет лири, а и майка му няма начин да не му даде пари за път.

— Тогава да се разберем за другата седмица, става ли?

Наближаваше Великден, затова от следващата седмица щяха да излязат във ваканция, което означаваше, че могат да останат и да преспят в Кеймбридж, ако искат. И Маркъс ще трябва да се обади на Ели по телефона, за да се уговорят за влака — очертаваше се като истинска среща!

— Добре. Велико!

За миг през главата на Маркъс премина мисълта дали представата му за страхотно прекарване се припокрива с представата на Ели, но реши, че ще се притеснява за това, когато му дойде времето.

 

 

Фиона искаше да изпрати Маркъс до гара Кингс Крос, но той успя да я разубеди.

— Ще бъде много тъжно — изтъкна той.

— Но ти заминаваш само за една нощ!

— Обаче все пак ще ми липсваш.

— Ще ти липсвам, дори и ако си вземем „довиждане“ в метрото. В интерес на истината, очаквам да ти липсвам доста по-дълго.

— И все пак ще изглежда много по-естествено, ако се сбогуваме в метрото.

Маркъс си даваше сметка, че преиграва и че в онова, което казва, няма особено голям смисъл, но все пак не искаше да рискува среща между майка му и Ели на гарата. Тя ще му забрани да ходи в Кеймбридж, ако разбере, че ще води и Ели със задачата да разпердушинят баща му.

И така, двамата се отправиха към метростанцията на Холоуей Роуд и си взеха „довиждане“ на входа й.

— Всичко ще бъде наред — успокои го майка му.

— Да.

— И преди да се усетиш, ще е свършило.

— Нали отивам само за една нощ — каза той. Ето че докато стигнат до метрото, той вече бе забравил, че й е казал, че ще му липсва. — Обаче, макар и за една нощ, пак ми се струва цяла вечност.

Позволи си слабата надежда, че когато се прибере, майка му вече ще е забравила цялата тази история. Защото, ако все пак си припомнеше, вероятно ще му забрани да ходи сам по магазините.

— Не трябваше да те карам да ходиш. И без това в последно време изживя какво ли не.

— Ще се оправя. Не се притеснявай.

И тъй като щеше да му липсва толкова много, Фиона го притисна силно в обятията си и за негов срам и позор всички, които минаваха покрай тях, го видяха.

В метрото нямаше много хора. Беше ранен следобед — баща му беше избрал такъв влак, че когато пристигне на гарата в Кеймбридж, Линдзи да може да го вземе след работа. Във вагона имаше само още един човек, който четеше вечерния вестник. Беше се загледал в последната страница, така че Маркъс успя да зърне някои от заглавията на първата — и веднага зърна снимката. Тя му се стори толкова позната, че отначало я взе за снимка на някой близък — за член на семейството, когото вероятно е виждал и вкъщи, в рамка на пианото или на таблото в кухнята. Но после се сети, че нямат нито близък, нито роднина с изрусена дълга коса, малка брадичка и изражение като на съвременен Исус…

И в този момент се сети. Виждаше тази снимка всеки божи ден върху гърдите на Ели. Обляха го горещи вълни. Нямаше нужда даже да чете вестника на човека отсреща, защото го предчувстваше: „РОКЗВЕЗДАТА КОБЕЙН МЪРТЪВ.“ Такова беше уводното заглавие, под което с по-дребни букви се четеше: „27-годишният вокалист на «Нирвана» се е самоубил.“ Внезапно го заляха хиляди мисли и чувства: запита се дали Ели вече е видяла вестниците и ако не е, как ще реагира, когато ги види; зачуди се дали майка му е добре, макар да знаеше, че между майка му и Кърт Кобейн няма никаква връзка, защото майка му е истинска личност, а Кърт Кобейн не е; после усети объркване, защото вестникът по някакъв начин беше превърнал Кърт Кобейн в истинска личност; после пък го завладя тъга — за Ели, за съпругата и дъщеричката на Кърт Кобейн, за майка му, за него самия. И после стигнаха до гара Кингс Крос и той трябваше да слиза.

Откри Ели под таблото за заминаващите влакове, там, където се бяха уговорили да се чакат. Стори му се съвсем нормална.

— Перон 10Б — каза тя. — Но е в друга част на гарата, според мен.

Всички наоколо носеха вечерния вестник, така че снимката на Кърт Кобейн беше навсякъде. И тъй като снимката във вестника беше съвсем същата като онази, която Ели имаше на своята тениска, на Маркъс му трябваше известно време, за да свикне с мисълта, че всички тези хора разнасят нещо, което доскоро той е мислел за част само от нейния живот. Всеки път, когато я зърнеше, му се приискваше да сръга Ели, но се отказваше. Защото не знаеше какво точно да направи.

— Добре. Тръгвай след мен тогава — извика Ели с престорено заповеднически глас, който по всяко друго време би накарал Маркъс да се ухили. Но днес единственото, което успя да докара върху устните си, бе една рахитична усмивка. Бе прекалено разтревожен, за да реагира по обичайния си начин, когато беше с нея. Единственото, което можеше да направи, бе да я слуша точно какво казва, без да обръща внимание на тона, с който го казва. Но не искаше да й позволява да върви пред него, защото така срещу нея щеше да се устреми цяла армия от Кърт-Кобейновци.

— Защо трябва аз да те следвам? Защо веднъж и ти не ме последваш?

— О, Маркъс, ти си толкова властен! — възкликна Ели. — Точно такива ги обичам мъжете.

— Къде отиваме?

— Перон 10 Б — засмя се Ели. — Ей там.

— Ясно. — И Маркъс застана право пред нея и закрачи бавно към техния перон.

— Какво правиш?

— Водя те.

Тя го сръга в гърба и каза:

— Не се дръж като идиот! Хайде, размърдай се!

Внезапно Маркъс се сети за нещо, което бе гледал в програмите на Свободния университет, които майка му трябваше да следи заради своя курс. Беше ги гледал с нея, защото му се струваха много смешни. Веднъж дадоха стая с много хора, половината от които бяха със завързани очи, а другата половина трябваше да ги води, като внимава да не се блъска в нищо и никого. Май това имаше нещо общо с доверието — или поне майка му беше казала така. Ако някой може да те изведе безопасно от място, в което се чувстваш уязвим, значи ти трябва да се научиш да му се доверяваш, а това било много важно. Най-хубавата част беше, когато една жена поведе един старец право към вратата и той си разби главата, след което двамата започнаха да се карат.

— Ели, имаш ли ми доверие?

— Какви си ги намислил пък сега?

— Просто кажи имаш ли ми доверие или не!

— Да. Поне докато мога да те съборя и с кутрето си.

— Ха, ха!

— Разбира се, че ти имам доверие.

— Добре тогава. Затвори очи и се хвани за якето ми.

— Какво?

— Затвори очи и се хвани за якето ми. И да не си посмяла да поглеждаш тайничко!

Някакъв младеж с дълга, изрусена до бяло коса, се втренчи в Ели, после в тениската й, а накрая в лицето й. На Маркъс му се стори, че оня всеки момент щеше да си отвори устата, затова застана между него и непознатия и сграбчи Ели.

— Хайде да вървим!

— Маркъс, ти да не би да полудяваш?

— Аз ще те преведа между всички тези хора и ще те кача здрава и читава на влака, след което ще ми имаш доверие до края на живота си.

— Ако ти се доверя за цял живот, то няма да бъде, защото съм прекарала пет минути в мотане из Кингс Крос със затворени очи.

— Съгласен съм. Но все пак може да помогне.

— О, какво пък толкова! Хайде тогава.

— Готова ли си?

— Готова съм.

— Затвори очи и не поглеждай!

— Маркъс!

И те тръгнаха. За да се доберат до влака за Кеймбридж, трябваше да излязат от основната сграда на гарата и да влязат в друга, странична и по-малка. Повечето хора вървяха в тяхната посока, защото се прибираха вкъщи от работа, но все пак имаше и такива, стиснали вестници под мишница, които вървяха срещу тях, така че усилието си струваше.

— Добре ли си? — попита през рамо Маркъс.

— Да. Нали ще ме предупредиш, ако трябва да слизаме по стълби или нещо такова?

— Естествено.

Маркъс усещаше, че тази игра започва да му харесва. В момента преминаваха през тесен проход и той трябваше да се концентрира, защото не можеше внезапно да спре или да свърне настрани, освен това не трябваше да забравя, че някак си се е удвоил по размери, затова непрекъснато трябваше да преценява през какви пространства може да премине. Сигурно такова трябва да е усещането, когато внезапно се качиш зад волана на автобус, когато до този момент си карал само фиат „Уно“ или нещо подобно. А най-хубавото от всичко бе, че сега той наистина трябваше да се грижи за Ели и усещането, което вървеше заедно с тази отговорност, определено му допадна. Досега никога не се бе грижил за никого и за нищо — даже не бе имал и домашен любимец, защото не си падаше особено по животните, макар че двамата с майка му се бяха споразумели да не ги ядат (защо просто не й беше казал, че няма никакво отношение към животните, вместо да влиза в спор относно фермерството и други подобни?). Но сега си даде сметка, че обича Ели много повече, отколкото би заобичал някога някоя златна рибка или хамстер — това чувство бе много по-реално.

— Наближава ли да стигнем?

— Да.

— Светлината вече е по-различна.

— Вече излязохме от голямата гара и влизаме в малката. Влакът е там и ни очаква.

— Знам защо правиш това, Маркъс — каза внезапно тя толкова тихо и безжизнено, че изобщо не прозвуча като нейния глас. Той се закова на място, но тя не го пусна. — Мислиш си, че не съм видяла вестника, но не е така — видях го.

Той се обърна, за да я погледне, но тя отказа да отвори очи.

— Добре ли си тогава?

— Да. Ами… май не особено. — Порови из чантата си и извади оттам бутилка водка. — Смятам да се напия.

И в този момент Маркъс осъзна какъв точно е проблемът с неговата ядрена ракета — проблемът е, че Ели изобщо не е управляема ракета. Никой не можеше да я управлява. В училище това нямаше особено значение, защото училището бе пълно със стени и правила и единственото, което тя можеше да постигне там, бе да се удря в тях и да отскача. Но във външния свят, където не съществуваха нито стени, нито правила, тя всяваше истински ужас. Защото всеки момент можеше да избухне право в лицето му.