Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (10)

Десет

Когато линейката пристигна, възникна дълъг и объркан спор относно кой да отиде до болницата и по какъв начин. Уил се надяваше да бъде отпратен да си върви, но не стана така. Хората от линейката отказаха да вземат и Сузи, и Маркъс, и бебето, така че накрая той трябваше да откара Меган и Маркъс с колата на Сузи, а тя се качи в линейката, за да бъде с майката на Маркъс. Той се опита да ги следва плътно, но още щом излязоха на главния път, ги изгуби. В този момент много му се прииска да се престори, че има син буркан на колата си и да се впусне с бясна скорост през другото платно, пренебрегвайки напълно както посоката, така и червените светофари, но надали някоя от майките отпред щеше да му е благодарна за тази проява на безразсъдство.

На задната седалка Меган продължаваше да се къса от плач, а Маркъс се беше втренчил през страничния прозорец с ледено изражение.

— Вземи направи нещо с това дете — обади се Уил.

— Какво например?

— Не знам. Измисли нещо.

— Ти измисли.

Напълно справедлив отговор. Беше абсурдно да очакваш адекватна реакция от дете, поставено при подобни обстоятелства.

— Как се чувстваш? — попита той момчето.

— Не знам.

— Тя ще се оправи.

— Да, предполагам. Но… не в това е въпросът, нали?

Уил отлично знаеше, че въпросът не е в това, но беше безкрайно изненадан, че Маркъс бе достигнал толкова бързо до същия извод. За първи път през главата му премина мисълта, че момчето всъщност е доста интелигентно.

— Какво искаш да кажеш?

— Сам се сети.

— Да не би да се притесняваш, че тя отново ще се опита да го направи?

— Би ли си затворил устата, ако обичаш?

Уил благоразумно изпълни молбата му и през останалия път до болницата в колата цареше тишина — поне дотолкова, доколкото можеше да позволи наличието на едно пищящо бебе.

Когато пристигнаха, Фиона вече беше откарана нанякъде, а Сузи седеше в чакалнята, стиснала в ръка пластмасова чашка. Маркъс тръшна бебешката седалка и гърчещия й се от плач товар до нея.

— Как се развиват нещата? — Уил едва успя да се въздържи да не потрие самодоволно ръце — цялото това напрежение му действаше като наркотик.

— Не знам точно. Май изпомпват съдържанието на стомаха й. В линейката се опита да говори. Питаше главно за теб, Маркъс.

— Много мило от нейна страна.

— Това няма нищо общо с теб, Маркъс. Нали го знаеш? Искам да кажа, че не ти си причината тя да… Не ти си причината тя да бъде тук.

— Ти откъде си толкова сигурна?

— Просто съм — отвърна Сузи.

Каза го с топлота и сърдечност, поклати глава и разроши косата на Маркъс, но иначе всичко в интонацията и жестовете й бе неадекватно за случая — те бяха предназначени за друга, по-спокойна, домашна обстановка и макар да бяха подходящи за дванайсетгодишно дете, в никакъв случай не бяха уместни за най-старото дванайсетгодишно дете на света, в каквото Маркъс се бе превърнал през последния час. Той отблъсна възмутено ръката й и попита:

— Някой да има дребни? Искам да си взема нещо от автомата.

Уил му даде цяла шепа монети и той се отдалечи.

— Да го вземат мътните! — възкликна той. — Какво може да каже човек на дете, чиято майка току-що се е опитала да се самоубие? — Каза го от чисто любопитство, но за негов късмет въпросът прозвуча по-скоро като риторичен, следователно — изразяващ съчувствие. Никак не му се искаше да се издаде, че се чувства като човек, наблюдаващ най-новата филмова мелодрама на седмицата.

— И аз не знам — отвърна Сузи. Държеше Меган в скута си и се опитваше да я накара да смуче една гризина. — Но ще трябва да се постараем да измислим нещо.

Уил не беше сигурен дали тя го включва в задачата за мисленето, но в момента това беше без значение. Колкото и интересно да му се струваше тазвечерното забавление, нямаше никакво намерение да го повтаря — тези хора действително бяха много странни.

Вечерта се проточи. Меган се разрева, после плачът й премина в скимтене, а накрая заспа. Маркъс сновеше непрекъснато между чакалнята и автомата и се връщаше натоварен веднъж с кока-кола, втори път с десертчета „Кит-кат“, трети — с пакетчета чипс. Почти не разговаряха — единствено момчето от време на време изсумтяваше и правеше по някой коментар за хората, които чакаха за преглед.

— Мразя я тази пасмина! Повечето от тях са пияни. Погледнете ги само! И са се били.

И беше прав. Като се загледаше човек, бързо можеше да установи, че болните в чакалнята представляваха в по-голяма или по-малка степен безделници: клошари, пияници, наркомани или просто луди. Малцината, озовали се тук, подгонени единствено от лошия си късмет (имаше една жена, нахапана от куче, която чакаше да й сложат ваксина, и една майка с момиченце, което май си беше счупило глезена при падане) изглеждаха разтревожени, пребледнели, изцедени — за тях тази вечер наистина беше крайно необичайно преживяване. Ала останалите просто бяха прехвърлили хаоса на ежедневието си от едно на друго място. За тях нямаше никакво значение дали крещят след преминаващите по тротоара хора или обиждат медицинските сестри в спешното отделение на болницата — всичко си беше просто бизнес.

— Моята майка не е като тези хора тук.

— Никой не е твърдял обратното — каза Сузи.

— Ами ако я вземат за такава?

— Няма.

— Може и да я вземат. Тя се е нагълтала с хапчета, нали? Пристигна тук, воняща цялата на повръщано, нали? Как тогава биха направили разлика?

— Естествено, че ще направят разлика. А ако не я направят, ние ще им кажем.

Маркъс кимна успокоено. Уил бързо проумя, че Сузи е напълно права — никой не би повярвал, че Фиона е като тези нещастници тук, щом има такива приятели, които да я чакат! Веднъж и Маркъс да зададе глупав въпрос. Правилният звучи така: кое е различното в нейния случай? Защото, ако единствените неща, които правеха Фиона различна от сбирщината тук, са успокояващите ключове за кола на Сузи и скъпите ежедневни дрехи на Уил, то значи, че тя е загазила — и то много. Защото човек трябва да живее в собствения си сапунен мехур. Няма право да си пробива насила път в мехура на другия, иначе мехурът вече няма да е мехур, нали така?! Уил купуваше своите дрехи, своите компактдискове, своите коли, своите мебели и своите лекарства единствено и само за себе си. Ако Фиона не можеше да си позволи тези неща и не можеше да си подсигури сапунен мехур, идентичен на неговия, то проблемът си е изцяло неин.

И в този момент, на най-подходящото място в тази житейска пиеса, някаква жена се запъти към тях — не беше нито лекар, нито сестра, а някакво официално лице.

— Здравейте! Вие ли пристигнахте с Фиона Брюър?

— Да. Аз съм приятелката й Сузи, това е Уил, а това е синът на Фиона, Маркъс.

— Много добре. Налага се да задържим Фиона при нас за тази нощ и не виждам причина вие да седите тук и да я чакате. Маркъс има ли къде да отиде за през нощта? Има ли у вас някой друг, Маркъс?

Маркъс поклати глава.

— Той ще остане при мен — каза Сузи.

— Чудесно, но ще трябва да поискаме позволението на майка му — каза жената.

— Разбира се.

— И аз искам да отида при Сузи — обади се внезапно Маркъс към вече отдалечаващия се гръб на жената. Тя се обърна и му се усмихна. — Не че на някой му пука де.

— Разбира се, че им пука — каза Сузи.

— Сигурна ли си?

Само след няколко минути жената се появи отново, като се усмихваше и кимаше, сякаш Фиона не бе дала просто едно разрешение синът й да преспи на друго място през нощта, а бе родила дете.

— Всичко е наред. Предаде ми да ви благодаря.

— Страхотно! Хайде тогава да вървим, Маркъс! Ще ми помогнеш да отворим малкото диванче.

Сузи постави Меган обратно в бебешката седалка и всички се запътиха към паркинга.

— До скоро — обади се Уил. — Ще ти се обадя.

— Надявам се, че най-сетне ще успееш да си разрешиш проблема с Нед и Пола.

И ето я пак онази позната празнота — Нед и Пола, Нед и Пола… Кои са пък тези? Ах, да, вярно, бившата му съпруга и синът му.

— Ще се постарая. Благодаря за загрижеността.

И той целуна Сузи по бузата, удари приятелски Маркъс по рамото, помаха на Меган и се отдалечи, за да си извика такси. Вечерта се бе оказала крайно интересна, но нямаше никакво желание да я преживява втори път.