Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (1)

Едно

— Е, разделихте ли се най-сетне?

— Кажи ми, Маркъс, защо винаги трябва да се правиш на интересен?!

Неизвестно защо хората все си мислеха, че Маркъс се прави на интересен, макар че през повечето време той говореше напълно сериозно. Не можеше да си обясни как става така. Според него беше напълно логично да попита майка си дали се е разделила с Роджър — нали първо се разфучаха, после се оттеглиха в кухнята, за да поговорят на спокойствие, а не след дълго излязоха оттам с каменни физиономии. Роджър се беше приближил към него, беше му стиснал ръка, беше му пожелал успех в новото училище, след което си беше тръгнал.

— От къде на къде ще се правя на интересен?

— Добре де, на какво ти прилича цялата ситуация?

— Ами на това, че сте се разделили. Но просто исках да се уверя, че е така.

— Разделихме се.

— Значи той ни напусна?

— Да, Маркъс, той ни напусна.

Така и не успя да свикне с тези неща — а и надали някога щеше да свикне. Роджър му харесваше, тримата бяха излизали заедно няколко пъти, а сега, както ставаше ясно, няма да го види никога повече. Не че Маркъс имаше нещо против, но ако се замислиш, все пак си беше странно. Веднъж даже бяха влезли в тоалетната заедно с Роджър, когато и двамата едва изтрайваха след една разходка с колата. Човек би си помислил, че след като е пишкал заедно с някого, остава свързан с него по някакъв начин.

— Ами пицата му?

Малко преди началото на скандала си бяха поръчали три пици, които все още не бяха пристигнали.

— Ще си я разделим с теб. Ако си гладен, разбира се.

— Големички са. Освен това, той не си ли поръча пица „Пеперони“? — Маркъс и майка му бяха вегетарианци, а Роджър — не.

— Нищо не ни пречи да я изхвърлим — отговори тя.

— Или да махнем само мръвките. И без това не слагат чак толкова много. Останалото е предимно чушки, сирене и домати.

— Маркъс, в момента изобщо не ми е до тези твои пици.

— Добре де, извинявай. И защо се разделихте?

— Ами… заради какво ли не. Не знам точно как да ти го обясня.

Маркъс въобще не беше изненадан, че тя не е в състояние да му обясни какво точно се е случило. Беше дочул оттук-оттам за какво се караха, но така и не успя да схване нищо — като че ли някакво парченце липсваше. Когато двамата с майка му се караха, не беше възможно да пропуснеш важните елементи: прекалено много, прекалено скъпо, прекалено късно, прекалено малък, лошо за зъбите, другия канал, домашното, плодове. Но когато майка му се караше с някого от своите приятели, колкото и да слушаш, беше невъзможно да схванеш идеята — и прекаленото, и плодовете, и домашното някъде се губеха. Сякаш някой им беше заповядал да се карат и те се впускаха в спора с първото, което им е хрумнало.

— Да не би да си има друга приятелка?

— Не мисля.

— Да не би ти да си имаш друг приятел?

— И кой? — изсмя се майка му. — Момчето, което приема поръчките за пиците ли? Не, Маркъс, нямам друг приятел. Нещата не стават така. Не и когато си работеща майка на трийсет и осем години. Възрастта е голям проблем. В интерес на истината, всичко е голям проблем! Защо? Да не би нещо да те притеснява?

— Откъде да знам?

И той наистина не знаеше. Беше сигурен в едно — че в последно време майка му плаче доста често, много повече, отколкото преди да се преместят в Лондон, но той нямаше никаква представа дали това има нещо общо с приятелите й. В известен смисъл се надяваше да е точно така, защото ако е така, нещата щяха да се наредят все някак си. Тя ще срещне някой друг, който най-сетне ще я направи щастлива. И защо не?! По негово мнение майка му бе красива, приятна, а понякога дори и смешна — беше сигурен, че такива като Роджър с лопата да ги ринеш наоколо. Но ако проблемът не е в приятелите, то Маркъс нямаше никаква представа какъв друг би могъл да бъде, освен може би нещо много лошо.

— Имаш ли нещо против да си имам приятел?

— Не, разбира се. С изключение на Андрю.

— А, да. Знам, че не харесваше Андрю. Но като цяло нали не си против приятелите ми?

— Стига си говорила глупости!

— Ти наистина приемаш всичко много добре. Като се има предвид, че си водил два коренно различни начина на живот.

Той прекрасно разбираше какво има предвид тя. На първия начин на живот беше сложен край преди четири години, когато той беше на осем и когато майка му и баща му се разделиха — това беше нормалният, скучен начин на живот, с училище, ваканции, домашни и гостувания при бабите и дядовците в събота и неделя. Вторият начин на живот беше по-хаотичен и в него имаше повече хора и повече места: приятелите на майка му и приятелките на баща му, апартаменти и къщи, Кеймбридж и Лондон. Направо да не повярваш как толкова много неща се променят само със скъсването на една връзка — не че това го притесняваше особено. Понякога дори си казваше, че предпочита втория начин на живот пред първия. В него се случваха повече неща — а това би трябвало да е хубаво.

Но откакто бяха в Лондон, нищо особено не се бе случило, освен Роджър. Вярно, че живееха тук само от няколко седмици — преместиха се през първия ден от лятната ваканция, — но досега всичко беше доста скучно. Беше ходил да гледа два филма с майка си: „Сам вкъщи 2“, който не беше чак толкова интересен, колкото „Сам вкъщи 1“, и „Скъпа, взривих детето“, който не беше чак толкова интересен, колкото „Скъпа, смалих децата“, пък и майка му беше казала, че съвременните филми са прекалено комерсиални и че когато тя е била на неговата възраст… а бе каза нещо, ама кой да ти помни. Освен това ходиха да разгледат новото му училище, което беше огромно и кошмарно, разходиха се из новия си квартал, който се наричаше Холоуей и имаше както хубави, така и грозни кътчета, и говориха много за Лондон, за промените, които преживяват, и за това, че те вероятно са за добро. Но в действителност те се мотаеха и чакаха новият им живот в Лондон най-сетне да започне.

Пиците пристигнаха и двамата започнаха да ги ядат направо от кутиите.

— По-хубави са от онези, дето ядяхме в Кеймбридж, нали? — обади се весело Маркъс. Но това не беше точно така — пиците идваха от същата компания, само че до Кеймбридж стигаха по-бързо, затова не бяха толкова клисави. Просто на Маркъс му се прииска да каже нещо по-оптимистично. — Ще гледаме ли телевизия?

— Щом искаш.

Той измъкна дистанционното иззад възглавничките на дивана и започна да се разхожда по каналите. Не искаше да гледа сапунките, защото всички те бъкаха от неприятности, а Маркъс се притесняваше, че неприятностите в сапунките ще напомнят на майка му за неприятностите в собствения й живот. Затова избра един от природните канали — даваха за онази риба, дето живее на дъното на пещерите и не вижда нищо — риба, чието предназначение в порядъка на живота никой не можеше да проумее. Надали тази риба ще напомни на майка му за нещо кой знае какво.