Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (28)

Двайсет и осем

Двайсет и четири часа по-късно Маркъс все още не беше дошъл на себе си и Уил направо се видя в чудо какво да го прави. Знаеше, че момчето не трябва да счита боя, който Ели е хвърлила на приятелчето на Лий Някой си, като доказателство за неконтролируема страст към него — напротив, това доказваше точно обратното: че докато той разчита на по-големи момичета да го защитават на улицата, надали някое друго момиче би преритало да го има за приятел. Но, от друга страна, може би Уил бе прекалено голям традиционалист в мисленето си. Нищо чудно днес нещата да са се променили — нямаше да се изненада, ако отношенията са стигнали дотам, че ако момичето не размаже носа на някого заради момчето, значи не си заслужава да й се обърне повече внимание. Ала както и да се погледнеше на ситуацията, оставаше фактът, че Маркъс е още по-скапан, отколкото преди — и Уил започваше да се страхува заради него.

— Трябваше да я видиш само! — припя Маркъс за хиляден път.

— Имам чувството, че вече съм я видял.

— Бам! — извика момчето.

— Да. Бам. Вече го каза.

— Тя е направо фантастична!

— Да, но… — Уил бе наясно, че е длъжен да изложи пред Маркъс теорията си за настоящото състояние на нещата и преди всичко, че статусът му на жертва с нищо не допринася за романтичния му имидж. Същевременно си даваше сметка, че очертаващият се разговор в никакъв случай няма да бъде от най-лесните. — Какво си мисли тя, според теб, за това, че се е наложило да те спасява?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто… Нещата между двама души обикновено не се развиват точно така.

— Знам. Затова е толкова страхотно!

— Аз обаче не съм убеден. Защото, как да ти кажа… Мисля, че за Ели ще бъде много трудно да те възприеме като свой сериозен приятел, ако всеки път, когато си купува „Марс“, някой ти открадва очилата и тя трябва непрекъснато да се прави на Жан-Клод ван Дам.

— Кой е Жан-Клод ван Дам?

— Няма значение. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Тогава какво трябва да сторя аз? Да започна да вземам уроци по карате ли?

— Единственото, което казвам, е, че тази връзка може да не се окаже връзката, за която си мечтаеш. Моят опит показва, че романтичните истории не се развиват по този начин. Това ми прилича повече на отношенията между домашен любимец и неговия собственик, отколкото между гаджета.

— За мен няма значение — изчурулика весело Маркъс.

— Значи нямаш нищо против към теб да се отнасят като с… като с африканска пясъчна мишка?

— Естествено, че нямам. Това ме устройва. Аз просто искам да бъда с нея. — И го изрече толкова искрено и с такава абсолютна липса на самосъжаление, че за първи път, откакто го познаваше, на Уил му се прииска да го вземе в прегръдките си.

 

 

По отношение на Рейчъл Уил нямаше никакво намерение да възприема модела „Маркъс, Ели и пясъчната мишка“ и макар че не можеше да не се възхити на простотата и благоприличието на желанието на своя малък приятел, трябваше да си признае, че неговото не е нито просто, нито особено благоприлично — и с пълно съзнание за своите скрити копнежи той продължи по избрания от него път. Ели поне имаше предимството да е наясно точно с кого си има работа (не че Маркъс имаше някакъв избор в това отношение), тоест да знае, че онова странно, луничаво хлапе на тротоара пред магазина за списания, което непрекъснато го тормозят, е Маркъс и никой не можеше да отрече, че нещата стоят точно така. Обаче мъжът, който се появи на обяд с дванайсетгодишния си син, не беше в действителност Уил, макар че самият той очевидно отричаше нещата да стоят точно така. Един ден можеше и да разбере, че да лъжеш във връзка със собствената си самоличност е стратегия, издържаща само за много кратки интервали от време и крайно непрепоръчителна за употреба, освен за връзки с ограничена продължителност. Можеш да си разказваш на някой шофьор на такси или на кондуктора в автобуса каквито си искаш глупости, при положение че пътешествието така или иначе е кратко, но щом възнамеряваш да прекараш с някого целия си живот, то трябва да приемеш, че е напълно неизбежно партньорът ти рано или късно да научи истината.

Затова Уил взе решение, че ще поправи всякакви погрешни или неправилни впечатления, които неволно е създал, но ще го направи бавно и постепенно. Обаче още при първото им излизане заедно той си спомни за старата първоаприлска шега, че Великобритания е решила да въведе шофирането в дясното платно, но поради трудностите в свикването ще го направи постепенно. От това се налагаше изводът, че човек или лъже, или направо казва истината — средното положение е прекалено трудно достижимо, по-скоро невъзможно.

— О! — беше единственото, с което Рейчъл първоначално реагира, когато той направо й призна, че не е биологичен баща на Маркъс. В този момент тя се опитваше безуспешно да вдигне водораслите от чинията си с дървените пръчици.

— Това не са истински водорасли, нали знаеш? — каза Уил с криворазбраното убеждение, че ако измести темата веднага, с това ще й покаже, че признатото не е кой знае колко важно за него. — Всъщност е нещо като маруля. Режат я на тънки лентички, изпържват я, слагат й захар и…

— Тогава кой е биологичният му баща?

— Ами — започна Уил, но не довърши. Как не му беше хрумнало, че щом не е биологичен баща на Маркъс, то тогава бащата е някой друг. Защо никога не се сещаше за тези неща? — Един човек на име Клайв, който живее в Кеймбридж.

— Ясно. И ти се разбираш добре с него, така ли?

— Ами, да. Даже прекарахме Коледата заедно.

— В такъв случай… Извинявай, но нещо не мога да схвана. Щом не си биологичен баща на Маркъс и щом не живееш с него, тогава как може той да е твой син?

— Да. Ха, ха! Разбирам какво искаш да кажеш. Сигурно изглежда много объркващо, погледнато отвън.

— Тогава ми кажи как стоят нещата отвътре.

— Отношенията ни са малко странни, наистина. Но аз съм достатъчно стар, за да му бъда баща, а той е достатъчно малък, за да ми бъде син. Така че…

— Ти си достатъчно стар, за да бъдеш баща на почти всяко момче под двайсетгодишна възраст. Защо точно на това?

— И аз не знам. Просто така се случи. Искаш ли вече да минем на вино, или държиш да си останеш на китайската бира? Както и да е. По-добре ми разкажи за твоите отношения с Али. Така сложни ли са като моите с Маркъс?

— Не. Спах с баща му и след девет месеца родих. Това е всичко. Много просто и тривиално, но този род неща обикновено са такива.

— Така е. Направо ти завиждам.

— Извинявам се, че продължавам да си пъхам носа в тази работа, но все пак още не ми е ясно. Ти си доведен баща на Маркъс и същевременно не живееш с него и майка му.

— Мисля, че и така може да се каже.

— Как още може да се каже?

— Да, разбирам какво имаш предвид — изрече замислено той, сякаш току-що се бе сетил, че на тази история може да се гледа само по един начин.

— Живял ли си някога с майката на Маркъс?

— Дай ми дефиниция на „живея със“.

— Държал ли си някога резервен чифт чорапи в къщата й? Или може би четка за зъби?

Нека погледнем нещата от тази страна: ако Фиона му е подарила чорапи за Коледа и ако той ги е забравил у тях и още не е намерил време да мине да си ги вземе, то тогава със съвсем чиста съвест би могъл да заяви, че не само е имал резервен чифт чорапи у дома на Фиона, а и че те още са там! За нещастие обаче тя не му бе подарила чорапи, а онази тъпа книга. При това даже не я бе забравил у тях. Така че, измисленият сценарий за чорапите си беше само една… измислица.

— Не.

— Просто… не?

— Не.

Той набоде последното си пролетно рулце, потопи го в соса от чили, постави го в уста и се престори, че то е прекалено голямо, за да освободи устата му през следващите няколко минути. В такъв случай Рейчъл ще трябва да поеме разговора в свои ръце и накрая ще й се наложи да смени темата. Уил си мечтаеше тя да му разкаже за книгата, която илюстрира в момента, за амбицията си да направи собствена изложба и за нетърпението си отново да го види. Точно такива разговори си представяше напоследък — писна му да си чеше езика за въображаеми деца и най-вече му писна да обяснява защо изобщо е трябвало да си ги въобразява.

Ала Рейчъл просто седеше и го чакаше да си сдъвче хапката и колкото и да се напрягаше, колкото и да дъвчеше и предъвкваше, Уил не бе в състояние да накара едно дребно рулце да продължи вечно. Така че накрая беше принуден да й каже истината — така, както трябваше да стори от самото начало — и тя се ужаси, което си беше нейно право.

— Аз никога не съм казвал, че той е мой син. Думите „имам син на име Маркъс“ никога не са излизали от устата ми. Ти сама реши да го повярваш.

— Да бе, значи аз съм фантазьорката, а не ти! Искала съм да си повярвам, че ти имаш син, така че съм се оставила на полета на въображението си!

— Това е една много интересна теория, знаеш ли? Веднъж във вестника четох за един тип, който разкарвал нагоре-надолу възрастни дами и им измъквал спестяванията, защото те били напълно убедени, че той е богат. И което е най-важно, на него не му се налагало да прави нищо, за да ги убеждава. Те просто му вярвали.

— Значи той им е казал, че е богат. Значи е излъгал. Това е нещо съвсем различно.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. Точно там свършва и сравнението, не мислиш ли?

— Защото ти не си ме излъгал. Аз просто съм си го измислила. Казвала съм си: „Търся си готин пич с дете, по възможност тийнейджър“ и ето че ти се появяваш у дома с Маркъс и бинго! Аз съм направила тази побъркана връзка между нещата поради някаква моя дълбоко стаена психологическа необходимост.

— Не трябва да се самообвиняваш толкова. Може да се случи на всеки.

— Ей, я по-добре не си насилвай късмета! Дори и да искам да бъда толерантна и остроумна, това си е изцяло моя работа. Ти все още не си в положение да си правиш шегички.

— Извинявай.

— Но как се връзва Маркъс в цялата тази история? Ти очевидно не си го наел за случая. От само себе си се вижда, че между вас съществува някаква връзка.

Тя беше права, разбира се, и той реши, че истината си струва риска да провали вечерта. Каза й всичко — е, почти всичко. Не й каза, че за запознанството му с Маркъс е виновно преди всичко дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“. Не посмя да си признае, защото би преляло чашата на търпението й, особено след скорошните разкрития. Не искаше тя да си въобрази, че той има някакъв психологически проблем.

След вечерята Рейчъл го покани на кафе у дома си, но Уил бе наясно, че секс няма да последва. Макар че съществуваше известен намек за нещо подобно, ала тъй като този намек се излъчваше само от него, той не се броеше. Рейчъл го привличаше толкова силно, че бе невъзможно да не си мисли за секс, когато тя се намираше близо до него. Единственото, което се излъчваше от нея, бе някаква весела толерантност и макар той да бе благодарен и на това, бе напълно наясно, че тя надали е предвестник на нещо повече от разрошване на косата.

Рейчъл наля кафето в огромни сини, ръчно изработени чаши и те седнаха един срещу друг — Рейчъл се опъна на дивана, а Уил се отпусна непохватно върху стар дървен стол с права облегалка, покрит с някаква азиатска рогозка.

— Защо си мислеше, че Маркъс ще те направи по-интересен? — запита тя, след като си бяха разбърквали и духали кафето и изобщо направили всичко, което може да се направи с чаша кафе.

— Защо, по-интересен ли бях наистина?

— Може би да.

— Защо?

— Защото… Държиш ли да ти кажа истината?

— Да, ако обичаш.

— Защото първоначално те помислих за празноглавец — не работиш нищо, нищо не те интересува, нямаш нищо особено за казване… И внезапно изтърсваш, че имаш дете…

— Не съм казал точно това.

— Добре де, както и да е. И аз реших, че съм те възприела погрешно.

— Ето, ти сама отговори на собствения си въпрос.

— Но аз наистина съм те възприела погрешно.

— Как успя да стигнеш до този извод?

— Защото в теб има нещо. Ти не си си измислил всичко за Маркъс. Ти наистина се притесняваш за него, разбираш го, тревожиш се за това момче… Така че, изобщо не си човекът, за когото те мислех, преди да го доведеш у нас.

Уил си даваше сметка, че това би трябвало да го накара да се почувства по-добре, но не стана така. Преди всичко, той познаваше Маркъс само от няколко месеца, а Рейчъл бе повдигнала няколко интересни въпроса за трийсет и шестте му години, които той бе оставил да изтекат като пясък между пръстите си. Защото Уил не искаше да бъде характеризиран чрез Маркъс. Искаше да си има свой собствен живот, своя собствена идентичност, да бъде интересен с това, което е той самият. Къде беше чувал подобни оплаквания обаче? В дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“, разбира се, къде другаде?! Някак си, съвсем неусетно и за самия себе си, той бе успял да се превърне в самотен родител, без дори да си прави труда да стане баща на дете.

Но вече нямаше никакъв смисъл да се вайка и оплаква. Беше прекалено късно за това. Бе се осмелил да пренебрегне собствения си съвет — съвет, който му бе служил вярно през целия му съзнателен живот досега. Според него причината, поради която някои от членовете на онова дружество бяха станали такива, се коренеше не в децата им, а много по-далече, в тяхното минало — в момента, в който са се влюбили в някого и по този начин са станали уязвими. Ето че и за Уил бе настанал такъв момент и ако трябваше да бъде честен към себе си, беше си го заслужил — беше си заслужил всичко, до най-малката подробност. Сигурно скоро ще започне и да пее със затворени очи. Защо пък не? Какво толкова!