Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (24)

Двайсет и четири

Уил се влюби на връх Нова година и това преживяване го завари напълно неподготвен. Тя се наричаше Рейчъл, беше илюстратор на детски книжки и приличаше малко на Лора Найро на обложката на „Ще бъде необходимо чудо“ — беше пълна с енергия, бляскава, излъчваща бохемски дух, беше безспорно умна, а дългата й тъмна коса падаше като водопад по раменете й.

Уил винаги се бе пазил от влюбване. При приятелите му то имаше обикновено облика на едно твърде неприятно преживяване, придружено от загуба на сън и тегло, от дълбоко разочарование, когато чувствата не бяха взаимни, както и от доста подозрително на вид щастие, когато всичко вървеше уж нормално. Но това бяха хора, загубили контрол над живота си и следователно не бяха в състояние да се защитават от него — все хора, които, макар и обикновено временно, не се задоволяваха със своята собствена дупка в пространството и не можеха повече да разчитат на ново сако, торбичка трева или следобедното повторение на „Досиетата Рокфорд“, за да се чувстват в хармония със самите себе си.

Не малък беше и броят на онези, които с удоволствие биха заели местата си до избрания им от компютъра идеален партньор, но Уил беше реалист и не можеше да не съзре в подобна авантюра единствено причина за паника. А в този случай беше почти сигурен, че Рейчъл ще го направи изключително нещастен — преди всичко, защото не виждаше с какво толкова би могъл да я заинтригува.

Ако съществуваше някакъв недостатък в живота, който той си бе избрал — живот без работа, без грижи, без трудности и без излишни подробности, без каквото и да било съдържание и смисъл, — то Уил най-сетне го откри. И този недостатък се състоеше в простия факт, че когато срещна една интелигентна, образована, амбициозна, красива, остроумна и необвързана жена в новогодишната нощ, той се почувства като пълен глупак, като кръгла нула, като човек, който не е постигнал нищо в живота си, освен да гледа „Обратно броене“ и да си кара бясно колата насам-натам, за да слуша записи на „Нирвана“. Това сигурно е доста лошо. Когато усещаш, че се влюбваш в красива и интелигентна жена (и всичко останало там), а същевременно се чувстваш като пълен глупак, това определено те поставя в неизгодна позиция.

Докато се опитваше да изрови от паметта си поне едно свое преживяване, което тази жена би счела достойно за нейното внимание, той стигна до извода, че един от проблемите му се състои в неговата относителна привлекателност и относително добрите му умения за разговор. Тези негови качества създават грешно впечатление у околните. Точно те правеха възможен достъпа му до партита, за които всъщност появата му трябваше да бъде всячески предотвратена от елементи с дебели вратове и широки рамене. Той може и да е сравнително привлекателен и забавен, но това бе само игра на гените, на обкръжаващата го среда и на образованието му — защото в своята същина той бе изключително грозен и едносричен. Може би няма да е зле да се подложи на обратна пластична хирургия, която ще пренареди чертите му така, че да станат по-изкривени, а очите му да събере или раздалечи. Или пък да се остави да напълнее драстично, да си пусне няколко двойни брадички и да стане толкова огромен, че непрекъснато да се облива в пот. Което, разбира се, ще бъде придружено от маймуноподобно грухтене.

Защото си даде сметка за един основен проблем — през първите пет минути от разговора си с него тази Рейчъл, която седеше до него, прояви интерес, но после бързо го разгада и се отдръпна, но тези пет минути му бяха напълно достатъчни, за да си представи какъв би бил животът, ако той бе действително по-интересен събеседник. От друга страна, си каза, че би предпочел да не е преживявал тези пет минути. Какъв смисъл има, в крайна сметка? Няма да има възможността да спи с Рейчъл. Няма да има възможността да излезе с нея на ресторант или да види какво представлява дневната й, или да разбере как връзката на баща й с най-добрата приятелка на майка й е оказала влияние върху възгледите й относно раждането на деца. Затова скоро намрази този петминутен скок към вероятните възможности в живота. Накрая дори стигна дотам, че да си мечтае тя да се обърне към него и да го изгледа така, сякаш ще повърне от отвращение, след което завинаги да му даде гръб.

Усети, че Нед му липсва. Нед му бе дал още нещо, нещо мъничко и неуловимо, което би било много полезно във вечер като тази. Но все пак не възнамеряваше да го връща към живот. Горкото малко глупаче, нека почива в мир.

— Откъде познаваш Робърт? — го питаше Рейчъл.

— Ами, ние просто…

Робърт беше телевизионен продуцент. Той се движеше с актьори, писатели и режисьори. Хората, които познаваха Робърт, бяха все играчи на фронта на изкуството, следователно бяха професионално задължени да излъчват блясък. На Уил му се прищя да се изфука, че е написал музиката към последния филм на Робърт, че му е дал голямата възможност в живота или че те просто се срещат, за да споделят възмущението си от отвратителната политика на правителството по отношение на изкуството. Искаше му се да каже и много други неща, но не можеше да го стори.

— Ами… Преди много години си купувах от него марихуаната. — Точно такава беше истината, колкото и да беше неприятно. Преди да стане телевизионен продуцент, Робърт беше търговец на наркотици. Не от онези с бейзболните шапки и големите бухалки — просто човек, който купуваше малко повече дрога от необходимото, за да я препродава на приятелите си, сред които в този момент се числеше и Уил, просто защото по онова време той се срещаше с друг приятел на Робърт… Както и да е, няма никакво значение как се е запознал с Робърт в средата на осемдесетте. Важното бе, че Уил бе единственият човек тук, който нито играеше във филми, нито ги правеше — и ето че вече и Рейчъл го разбра.

— Ясно — отговори тя. — Обаче виждам, че продължавате да поддържате приятелската си връзка.

Може пък да успее да измисли някаква история за това защо все още се среща с Робърт — история, която ще го представи в по-ласкава светлина, ще го направи малко по-сложна личност, отколкото беше в действителност.

— Така е, макар че, честно да си кажа, и аз не знам защо.

Значи този път ще мине без измислена история. Е, както и да е. Защото истината бе, че той действително не знаеше защо продължават да поддържат връзка. Те се разбираха доста добре, но пък същото можеше да се каже за отношенията на Робърт и с по-голямата част от насъбралата се тук тълпа. До този момент Уил все още не знаеше как стана така, че точно той оцеля след неизбежната промяна на средата вследствие скока в кариерата на домакина. Може би (макар че това звучеше доста параноично, но той си даваше сметка, че все има някакво зрънце истина и в това) той бе достатъчно мъртва душа, за да доказва на хората наоколо, че и Робърт притежава някакви корени, датиращи от времето му преди кариерата в телевизията, като същевременно бе достатъчно представителен, за да не ги накара да избягат.

Май изгуби Рейчъл, поне засега. Тя вече говореше с човека от другата си страна. С какво би могъл да я накара отново да му обърне внимание? Не може на някакъв етап от живота си да не е имал някакъв, макар и миниатюрен талант, който с известно преувеличение все пак би свършил някаква работа. Готвене? Вярно, можеше малко да готви, но кой ли не можеше? Защо пък да не е започнал да пише някакъв роман и после да е забравил? В какво бе най-добър в училище? В правописа. „Хей, Рейчъл, знаеш ли как се пише: «инженер» или «инджинер»?“ Глупости. Тя и без това сигурно го знае. Ситуацията определено беше безнадеждна. Внезапно осъзна, че най-интересното нещо в неговия живот е Маркъс. Той определено придаваше значимост на съществуването му. „Извинявай, че ти прекъсвам разговора, Рейчъл, но аз имам много странна връзка с едно дванайсетгодишно момче. Харесва ли ти като идея?“ Добре. Но този материал се нуждаеше от известна обработка. Хубавото обаче бе, че сценарият е налице, че Уил разполага с нещо съществено. Просто се налага да му придаде подобаваща форма. Затова той взе решение да повдигне темата за Маркъс още при първата предоставила му се възможност.

Рейчъл бе забелязала, че той не разговаря с никого, затова се извърна така, че да включи и него в общия разговор на тема дали има нещо ново под слънцето и в частност — в областта на популярната музика. Лично тя заяви, че „Нирвана“ й звучат точно като „Лед Цепелин“.

— Познавам едно дванайсетгодишно момче, което би те убило за тези думи — заяви Уил.

Това не беше истина, разбира се. Само преди две седмици Маркъс бе живял с убеждението, че вокалистът на „Нирвана“ играе за „Манчестър Юнайтед“, така че надали е достигнал фазата, когато би погубил някого само заради това, че обвинява групата в упадъчност.

— И аз познавам едно такова момче — отвърна Рейчъл. — Може би няма да е зле да се запознаят. Как се казва твоето?

„Той не е мое момче“ — каза си наум Уил, но на глас изрече:

— Маркъс.

— А моето е Али — Алистър.

— Ясно.

— А Маркъс пада ли си по скейтбордове, рап и „Семейство Симпсън“?

Уил вдигна очи, засмя се с неприкрита гордост и ето че погрешното послание бе издялано в камък. Обаче грешката не беше негова. Той не бе излъгал нито веднъж в продължение на цели две минути! Е, вярно, че бе говорил доста по-общо, отколкото истината изискваше, когато заяви, че Маркъс би я убил за подобни думи. Също така е вярно, че повдигането на очите и гордия смях предполагаха известна доза родителска обич. Но все пак не бе изрекъл с думи, че Маркъс е негов син. Това си беше стопроцентово нейна интерпретация. Е, може би по-скоро само петдесет процента, но какво от това! И все пак ситуацията нямаше нищо общо с историята му, която разказваше наляво и надясно дни наред сред членовете на дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“!

— А майката на Маркъс тук ли е тази вечер?

— Ъммм… — Уил огледа масата, сякаш за да си спомни как стоят нещата, и накрая отговори: — Не. — Нито една лъжа! Нито една лъжа! Майката на Маркъс наистина я нямаше тук!

— Значи ти не възнамеряваш да прекараш новогодишната нощ с нея? — Рейчъл присви очи и сведе поглед, за да подскаже, че въпросът й е подвеждащ.

— Не. Ние… ъммм… не живеем заедно. — Май вече му хвана цаката на тази работа с говоренето на истината! Ако не друго, то поне се беше прехвърлил от целенасочената лъжа към недоизказването, защото той не само че не живееше с Фиона, ами нито бе живял някога с нея, нито възнамеряваше да го направи.

— Много съжалявам.

— Няма нищо. А бащата на Али къде е?

— И той не е на тази маса. Нито в този град. Нито в тази страна. Оставя ми телефонния си номер, когато се премести.

— Ясно.

Най-малкото бе успял да придаде малко триене в гладката същина на разговора. Докато разиграваше картата с Маркъс, усещаше, че се плъзга, още преди да бе започнал. А сега се чувстваше така, като че ли изкачва по-скоро планина, отколкото глетчер. Представи си как се намира в подножието на склона и се оглежда за опорни точки, за които да се захване.

— И в коя страна се намира?

— В Щатите — Калифорния. Бих предпочела Австралия, но какво да се прави! Добре че поне е на западното крайбрежие!

Уил бе сигурен, че е чувал най-малкото стотина вариации на заформящия се разговор, но този факт определено му даваше някакво предимство — знаеше какво предстои, затова продължи спокойно. Може и да не бе постигнал нищо през последните петнайсетина години, но най-малкото можеше да цъка съчувствено, когато някоя жена му разказваше колко лошо се е държал с нея бившият й съпруг. Цъкането беше нещо, в което се бе усъвършенствал. И то помагаше, защото никой не допуска грешка, когато избира за свое поведение внимателното изслушване на скърбите на събеседника си. По стандартите на дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“ историята на Рейчъл беше класическа, но скоро се оказа, че тя мрази съпруга си не заради онова, което й е сторил, а заради това, което е бил.

— Тогава защо, по дяволите, си родила дете от него? — Уил беше пиян. Все пак беше Нова година. Почувства прилив на наглост.

— Добър въпрос — засмя се тя. — Но отговор нямам. Човек си променя мнението за хората. Как се казва майката на Маркъс?

— Фиона. — Което, разбира се, си беше истина.

— Ти промени ли си мнението за нея?

— Не особено.

— Тогава какво стана?

— Не знам. — Той сви рамене и някак си успя убедително да създаде впечатлението на мъж, който все още не се е отървал от объркването, даже от шока. И думите, и жестът бяха рожба на отчаянието — истинска ирония бе как успяха да се свържат толкова удачно.

Рейчъл се усмихна, вдигна ножа, който не беше използвала, и го разгледа.

— В крайна сметка „не знам“ е единственият откровен отговор, който човек може да даде, не мислиш ли? Защото аз също не знам и ще излъжа както теб, така и себе си, ако кажа нещо различно.

В полунощ те се издириха и се целунаха — с целувка, която беше нещо средно между докосване по бузите и устата — смутената двусмисленост, съдържаща надежда за значимост. А половин час след полунощ се разбраха да запознаят момчетата си, за да си сравнят скейтбордовете, бейзболните шапки и коледното издание на „Семейство Симпсън“.