Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (21)

Двайсет и едно

На следващата сутрин Маркъс се появи в училище както обикновено. Оказа се, че никой не е забелязал отсъствието му вчера следобед — класната му знаеше, че е отишъл да се срещне с госпожа Морисън, а учителят по история господин Сендфорд и без това не го виждаше, дори и когато си бе в клас. Съучениците му вероятно бяха схванали, че е избягал от час, но тъй като така или иначе не му говореха, нямаше начин да се разбере какво мислят.

През междучасието се сблъска с Ели пред автомата за закуски. Тя все така носеше своята тениска с Кърт Кобейн и разговаряше с приятелката си от класа.

— Кърт Кобейн не играе за „Манчестър Юнайтед“ — заяви Маркъс без всякакви предисловия.

Другото момиче избухна в истеричен смях.

— О, не! — възкликна Ели с престорен ужас. — Да не би да са го изгонили?

За миг Маркъс изпадна в недоумение — да не би Ели действително да си мисли, че той е футболист? Но веднага след това си даде сметка, че тя си прави една от онези шеги, които той все още не можеше да схване.

— Ха, ха! — отвърна той без капчица смях в гласа си. Нали точно това се очакваше от него да каже? Защо и той да не направи поне веднъж нещо както трябва?! — Нищо подобно. Той свири… не, пее в „Нирвана“.

— Благодаря, че ми каза.

— Няма защо. Един мой приятел има един от албумите му — „Няма значение“.

— Този всички го имат. Но, а на бас, че няма най-новия!

— Може и да го има. Той има страшно много записи.

— В кой клас е? Не знаех, че и друг в това училище обича „Нирвана“.

— Той отдавна вече не ходи на училище — доста старичък е. „Нирвана“ свирят гръндж, нали? Нямам представа какво ми е мнението за грънджа обаче.

И това си беше точно така. Снощи Уил му беше пуснал няколко парчета на „Нирвана“ и Маркъс бе установил, че никога не е чувал нещо подобно. Отначало не бе успял да различи нищо, освен невъобразим шум и крясъци, но после следваха няколко по-спокойни песни. Накрая дори бе в състояние да схване някаква мелодия. Все пак не мислеше, че ще започне да харесва „Нирвана“ така, както харесваше Джони, Боб или Моцарт, но иначе си даде сметка защо хора като Ели харесват тази група.

Двете момичета се спогледаха и се изкикотиха още по-силно от първия път.

— А какво, според теб, би било мнението ти за групата? — запита накрая приятелката на Ели.

— Ами — започна Маркъс, — малко са шумнички, но иначе имат отлично чувство за ритъм, а и обложката на албума е много интересна. — Картината представляваше бебе, плуващо под вода, насочило се към доларова банкнота. Уил му беше казал нещо важно за тази картина, но сега не можеше да си го спомни. — Мисля, че обложката има някакво важно значение, нещо, свързано с обществото.

Момичетата го изгледаха, после отново се спогледаха и се изкискаха.

— Ти си много смешно момче — каза накрая приятелката на Ели. — Как се казваш?

— Маркъс.

— Маркъс? Страхотно име.

— Така ли мислиш наистина? — До този момент Маркъс не бе обръщал особено внимание на името си, а още по-малко пък го бе възприемал като страхотно.

— Не — отговори приятелката на Ели. — Доскоро, Маркъс.

— Доскоро.

Това беше най-дългият разговор, който бе провеждал с някого в това училище, откакто дойде да учи тук.

 

 

— Значи вече отбелязахме резултат — заключи Уил, когато Маркъс му разказа за Ели и нейната приятелка. — Но не мисля, че е кой знае какво.

Понякога Маркъс не разбираше нищо от онова, което казваше Уил, а когато станеше така, предпочиташе изобщо да не му обръща внимание.

— Те казаха, че съм смешен.

— Така е, смешен си. При това безумно смешен. Но не смятам, че този извод е нещо, върху което може да се изгради една връзка.

— Може ли да поканя някой път Ели да дойде тук с мен?

— Не съм особено сигурен, че тя ще иска да дойде, Маркъс.

— Защо пък да не иска?

— Ами… Не съм сигурен, че… На колко е години?

— Не знам. Сигурно на петнайсет?

— Не съм особено сигурен, че петнайсетгодишните момичета се интересуват от дванайсетгодишни момчета. Нейният приятел най-вероятно е на двайсет и пет, кара „Харли Дейвидсън“ и работи като уличен бандит. Ще те ступа, без да му мигне окото. Ще те смачка като хлебарка, да знаеш!

Маркъс не се бе замислял по този въпрос.

— Аз не искам да излизам с нея. Убеден съм, че тя няма да си падне по такъв като мен. Но все пак можем да ти дойдем на гости и да послушаме малко „Нирвана“, нали?

— Тя сигурно вече ги е слушала всичките.

Маркъс започваше да се отчайва от Уил. Толкова много му се искаше да си намери приятели! Защо Уил е против?

— Добре, тогава забрави.

— Извинявай, Маркъс. Радвам се, че днес си говорил с Ели, наистина! Но един двеминутен разговор с човек, който те изправя на нокти, е… Не ми се струва като начало на дългосрочно приятелство, да ти кажа честно.

Но Маркъс изобщо не го слушаше. Ели и нейната приятелка бяха казали, че е смешен, а щом е бил смешен веднъж, то значи може да бъде смешен и други път.

Още на следващия ден ги зърна отново до автомата за закуски. Бяха се облегнали на него и коментираха на висок глас всеки, осмелил се да се приближи и да пусне монети за нещо. Маркъс ги погледа известно време и накрая се насочи към тях.

— Здравей, Ели!

— Здрасти, мой човек!

Маркъс реши да не се задълбочава в значението на тези думи и премина направо на въпроса.

— Ели, на колко години е приятелят ти?

Беше задал само един невинен въпрос и ето че те отново започнаха да се смеят. Значи може да го направи и пак!

— На сто и две.

— Ха, ха! — Отново добро попадение.

— На девет.

— Ха, ха!

— Защо толкова те интересува? И откъде знаеш, че изобщо имам приятел?

— Моят приятел Уил ми каза, че той сигурно е на двайсет и пет, кара „Харли Дейвидсън“ и ще ме смачка като хлебарка.

— Ааа, такава ли била работата, Маркъс! — възкликна Ели, сграбчи го през врата и му разроши косата. — Бъди сигурен, че аз няма да му позволя!

— Добре. Благодаря ти. Но трябва да си призная, че малко се притесних, когато го чух.

Още смях. Приятелката на Ели го гледаше така, сякаш бе най-интересният човек на света.

— А твоята приятелка на колко години е? Тя сигурно иска да ме убие, нали?

Вече се смееха непрекъснато. Беше много трудно да се определи къде завършва един смях и започва друг.

— Нищо подобно. Аз нямам приятелка.

— Направо не мога да повярвам! Такова симпатично момче като теб да си няма приятелка! Трябва да ти намерим нещо, да знаеш.

— Няма нужда, благодаря. Засега не искам да имам приятелка — не се чувствам особено готов.

— Много разумно от твоя страна.

Внезапно до тях изникна госпожа Морисън.

— Ели, веднага се яви в кабинета ми!

— Няма да си сваля тениската!

— Ще поговорим за това в кабинета ми.

— Няма за какво да си говорим.

— Да не би да искаш да спорим тук, пред всички?

— Нямам нищо против — сви рамене Ели.

На Ели действително не й пукаше — виждаше се много ясно. Повечето от децата се държаха така, сякаш не им пука, но се разтреперваха като лист, щом се появеше някой учител. Ала Маркъс бързо си даде сметка, че при Ели нещата стоят по друг начин — тя можеше да продължава да се държи непукистки часове наред и госпожа Морисън бе абсолютно безсилна да я промени. Виж при него нещата стояха по друг начин, а и доколкото виждаше, приятелката на Ели също не изгаряше от желание да се спречква с директорката. Ели имаше нещо, което те не притежаваха, или може би те имаха нещо, което Ели не притежаваше — трябваше да се помисли по този въпрос.

— Зоуи, Маркъс, искам да си поговоря с Ели насаме, ако обичате. И, Маркъс, двамата с теб май имаме една недовършена работа, нали?

— Да, госпожо Морисън.

Ели улови погледа му и му се усмихна и за момент Маркъс наистина си представи, че са приятелска тройка. Или може би триъгълник — върхът беше Ели, а те със Зоуи — в основата.

— Изчезвайте!

И те изчезнаха.

Ели и Зоуи дойдоха да го търсят през обедната почивка. Той си седеше на чина и си ядеше сандвича, докато слушаше как Франки Бол и Джулиет Лорънс си говореха за някакъв пич от девети клас, когато те внезапно влетяха вътре.

— Ето го там!

— Ехоооо! Маркъс!

Почти всички деца в стаята се заковаха на място и се обърнаха. Виждаше се ясно какво си мислят: Ели и Маркъс????? Даже Ники и Марк, които не бяха разговаряли с него седмици наред и се държаха така, сякаш никога не са били приятели, вдигнаха очи от техния геймбой — Маркъс тайничко си пожела някой да е изгубил поне един живот в играта! Почувства се страхотно! Дори и самият Кърт Кобейн да се бе появил в класната им стая, за да го търси, устата на съучениците му надали щяха да се разтворят толкова широко!

— Какво сте ни зяпнали, бе?! Маркъс е наш приятел. Нали така, Маркъс?

— Да — отговори Маркъс. Каквито и да бяха отношенията му с Ели и Зоуи, той бе убеден, че за случая няма по-подходящ отговор от „да“.

— Хайде, тогава, ставай да вървим! Нали не искаш да висиш тук през цялата обедна почивка? Ела в нашата класна стая. Няма смисъл да си губиш времето с тази пасмина тук! Смотани тъпанари!

Маркъс забеляза, че някои от съучениците му се изчервяват, но не се осмелиха да кажат нищо. Не биха и могли да го направят, освен ако не са готови да спорят с Ели, което очевидно никой нямаше желание да рискува. Какъв смисъл би имало?! Даже и госпожа Морисън не можеше да спори с Ели, така че какви шансове биха имали Франки Бол и останалите срещу нея?!

— Добре — отвърна Маркъс. — Ей сега идвам.

Искаше да ги накара да го поизчакат, за да удължи момента си на триумф колкото е възможно повече. Не беше сигурен дали Ели и Зоуи ще дойдат и други път да го търсят, а дори и това да стане, надали ще обявят пред целия свят — или поне пред онази част от света, преживяща сандвичи в неговата класна стая, — че той е техен приятел и че всички останали са смотани тъпанари. Би било прекалено хубаво, за да си мечтае за него. Но сега, когато ги бе помолил да го изчакат, установи, че си няма ни най-малка представа за какво трябва да го чакат.

— Да… Искате ли да взема нещо?

— Какво например? — попита Зоуи. — Бутилка?

— Не, но…

— А може би презервативи? — попита Ели. — Това ли имаше предвид? Не можем да правим секс в нашата класна стая, Маркъс, макар че аз нямам нищо против. Там има прекалено много хора.

Зоуи се смееше толкова неистово, че Маркъс се притесни да не би да е болна от нещо — очите й бяха притворени и тя като че ли се давеше.

— Така е, наистина, но аз… — Може би направи грешка, като ги накара да го изчакат. Май превръщаше момента си на триумф в цяла година кошмари.

— Само си донеси сладкото телце, Маркъс. Хайде, побързай!

Маркъс осъзна, че се е изчервил до ушите — онази работа с презервативите май не беше особено добра. Но все още му предстоеше да извърви цялото разстояние от неговия чин до мястото, където го чакаха Ели и Зоуи, а когато най-сетне стигна там, Ели го дари с целувка. Вярно, че си играеше с него, но това беше без значение — надали в класа му има много хора, които Ели би си направила труда дори да заплюе, камо ли да целуне. „Не съществува такова нещо като лоша реклама“ — бе казал веднъж баща му преди цяла вечност, когато Маркъс го бе запитал защо някакъв актьор позволява на Ноел Едмъндс да го оплюва пред обществото. Сега вече разбираше смисъла на тези думи. По някакъв свой начин Ели го бе оплюла, но той бе сигурен, че си е струвало, действително си е струвало.

Класната стая на Ели се намираше на горния етаж и тази разходка позволи на измислената история за Ели и Маркъс да продължи по-дълго. Един учител дори го спря, за да го попита дали е добре — сякаш всеки, който се движи с Ели, трябва да е или отвлечен, или хипнотизиран.

— Ние го осиновяваме, сър — заяви Ели.

— Не питах теб, Ели. Питам него.

— Те ме осиновяват, сър — повтори и Маркъс. Не го бе предвидил като шега — просто реши, че щом Ели го казва, значи е разумно. Но всички се засмяха.

— Надали можеха да ти се паднат по-разумни родители от тези! — възкликна учителят.

— Ха, ха! — отвърна Маркъс, макар да не бе сигурен, че това е най-подходящата реакция за тази ситуация.

— Ще го приемем като комплимент — каза Ели. — Благодаря ви. Ще се грижим за него. Ще внимаваме до полунощ да си е вкъщи и такива ми ти работи.

— Гледайте да се постараете — отвърна учителят. — И да не го върнете на парчета, чухте ли?!

Когато стигнаха пред тяхната стая, Ели го накара да поизчака, докато обяви пристигането му. Чу я как вика:

— Хей, слушайте всички! Искам да се запознаете с Маркъс! Единственият друг фен на Кърт Кобейн в цялото училище! Заповядай, Маркъс!

И той влезе. Вътре нямаше много хора, но онези, които присъстваха, се засмяха в хор, когато го зърнаха.

— Не съм казвал, че съм му точно фен — оправда се той. — Просто изтъкнах, че имат добро чувство за ритъм и че обложката на албума им ми харесва.

Последва нов смях. Ели и Зоуи стояха гордо до него, сякаш той току-що бе извършил някаква магия, за която те бяха говорили на всички, но никой не им беше повярвал. Май щяха да се окажат прави — той действително се чувстваше като осиновен от тях.