Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (30)

Трийсет

Уил страдаше от световъртеж и поради тази причина не обичаше да гледа надолу. Понякога някой изтърсваше нещо, той поглеждаше надолу и биваше обзет от неконтролируемо желание да скочи. Спомняше си ясно кога се бе почувствал така — когато скъса с Джесика и тя му се обади късно една нощ и му каза, че е напълно безполезен, че не струва нищо, че никога няма да стане човек или да постигне нещо, че с нея е имал някакъв шанс — тук бе използвала някаква напълно неразбираема фраза: да посипе малко сол върху леда — да създаде значима връзка, а може би и семейство. И докато тя говореше, той бе започнал да усеща, че го завладява истинска паника, че го облива пот и му се завива свят, защото бе наясно, че някои хора безспорно ще я сметнат за права, а преди всичко — че той не може да стори нищо, за да ги опровергае.

Точно такова чувство го бе завладяло, когато Маркъс го бе помолил да направи нещо, за да му помогне с Фиона. Разбира се, че трябваше да направи нещо — всичките тези приказки за разликата във височината им очевидно бяха глупости. Той беше по-възрастен от Маркъс, имаше по-голям опит… Накъдето и да се озърнеше, съзираше някой нов довод, който го подтикваше: не можеш да останеш настрана, не можеш да не помогнеш на детето, ти трябва да се грижиш за него!

Той наистина искаше да му помогне, а и вече го беше направил в известен смисъл. Ала нямаше никакво желание да се замесва с разни депресии. Можеше да състави целия разговор в главата си и после да го изслуша като радиопиеса, но онова, което чуваше, никак не му харесваше. Особено една дума в него, която го караше да си запушва ушите — тази дума винаги бе предизвиквала подобна реакция у Уил, особено откакто животът му се въртеше около „Обратно броене“, поредната сапунка и новите комбинации за сандвичи на „Маркс и Спенсър“. И не виждаше никакъв начин, по който би могъл да избегне тази дума от разговора си с Фиона за нейната депресия. Тази дума беше СМИСЪЛ. Тя се появяваше в изрази от рода на: „Какъв е смисълът?“, „Не виждам никакъв смисъл“, „Няма никакъв смисъл“ и цял ред други такива. Човек не може да провежда разговор за живота и особено за възможността да сложиш край на живота, без да стигнеш до шибаната дума „смисъл“ — а проблемът беше, че самият Уил изобщо не съзираше подобно нещо като смисъл. Понякога нямаше нищо страшно. Понякога можеш просто да си напомпиш главата с емоции, като се нагълташ с магически гъби в два сутринта и някой идиот, проснат на пода със слушалки на главата да изквичи: „Какъв е смисълът?“, а ти просто да му отвърнеш: „Няма такъв, глупако, така че, затваряй си гадната уста!“ Но не е възможно да отговориш по този начин на човек, който се чувства толкова нещастен и изгубен, че му се иска да си изсипе цяло шишенце приспивателни в устата и да отплува завинаги в царството на сънищата. Да каже на Фиона, че всъщност в живота няма никакъв смисъл, бе равносилно да й връчи разрешение за самоубийство, а макар че невинаги се бе разбирал перфектно с нея, Уил нямаше никакво желание да я убива.

Хората като Фиона наистина го изкарваха от релси. Те разваляха всичко, до което се докоснеха. Да се носиш по повърхността на нещата не беше никак лесно — подобно нещо изискваше определен набор от умения и кураж. Затова, когато някой ти кажеше, че възнамерява да сложи край на живота си, е много лесно да усетиш как започва да те тегли към дъното заедно със себе си. Поради тази причина най-важното според Уил бе да съумееш да задържиш главата си над водата. Точно това бе най-важното и за всички останали, но онези, които имаха пълноценен живот, работа, социални връзки и домашни любимци, съумяваха да държат главите си много по-високо от повърхността на водата. Те се плацикаха в плиткото и само някоя случайна вълна от гадната машина за произвеждане на вълни в морето на живота можеше да ги накара да потънат. Но Уил се бореше. Той се намираше на километри далече от своите води и вече бе започнал да се схваща, защото бе влязъл в морето прекалено скоро след хранене и никак не му беше трудно да се види как някаква русокоса спасителка с равен като дъска стомах го изтегля на брега дълго след като дробовете му са се напълнили със солена вода. Нуждаеше се от буй, за който да се залови, но не и от тежест като Фиона, която да го завлече към дъното. Колкото и да му беше неприятно, нещата стояха точно така. И точно това бе най-важната функция на Рейчъл в живота му — тя беше неговият буй. Тя му помагаше да се задържи на повърхността. Затова трябваше веднага да види Рейчъл.

Отношенията му с Рейчъл бяха доста странни или най-малкото странни от негова гледна точка и по доста по-различен начин странни от гледната точка на оня, който е написал „Фабрика за оси“. Странното бе, че още не бяха правили секс, макар че се срещаха вече от няколко седмици. Някак си все не можеха да стигнат до него. Той бе почти сигурен, че тя го харесва, защото се радваше да го види и темите им за разговор сякаш никога не свършваха. От своя страна бе повече от сигурен, че я харесва, защото се радваше да я види, искаше да бъде с нея непрекъснато, до края на живота си и не можеше да я погледне, без да усети как зениците му се разширяват и придобиват огромни, почти комични размери. Значи спокойно можеше да се каже, че двамата се харесваха, но по различен начин.

(На всичко отгоре бе развил почти неконтролируема страст да я целува по устните, когато тя казва нещо интересно — нещо, на което той гледаше като на изключително обещаващ признак, защото досега никога не му се бе приисквало да целуне някого, само защото говори стимулиращо; но тя бе започнала да го гледа подозрително, защото очевидно нямаше представа какво точно става. А онова, което ставаше, бе, че тя говореше с чувство за хумор, страст и някаква чудновата, оживена интелигентност за Али, музика, изобразително изкуство, а той се отнасяше във вероятно и сексуални, но по-скоро романтични копнежи, докато тя внезапно не го запиташе дали изобщо я слуша, а той неловко започваше да протестира, но по крайно неподходящ начин, който предполагаше, че не я слуша, защото тя го отегчава до смърт. Получаваше се нещо като двоен парадокс — наслаждаваш се до такава степен на разговора с една жена, че: 1) очите ти се изцъклят и 2) искаш да я накараш да спре да говори, като й запушиш устните със своите. Това изобщо не беше на добро и определено трябваше да се направи нещо по въпроса, но той нямаше никаква представа какво, защото никога досега не бе изпадал в подобна ситуация.)

Нямаше нищо против да има за приятел и някоя жена — споменът за срещата с Фиона и осъзнаването, че за първи път е на заведение с жена, с която не иска да спи, все още не му даваше мира. Проблемът обаче се състоеше в това, че с Рейчъл определено искаше да спи, затова не знаеше дали ще издържи да седи на дивана й с широко отворени очи още десетина-двайсет години или колкото там продължават приятелствата с жени (откъде можеше да знае?) и да я гледа как несъзнателно излъчва сексапил, докато разсъждава на глас по темата как се рисуват мишки. Най-вече не знаеше дали зениците му биха могли да издържат. Дали няма да започнат да го болят на даден етап? Беше почти сигурен, че това непрестанно разширение и свиване няма да му се отрази много добре, но не възнамеряваше да споделя с Рейчъл за тази болка в очите, освен в краен случай. Съществуваше една малка вероятност тя да поиска да спи с него само за да спаси зрението му, но той предпочиташе да намери друг, по-традиционен път към леглото й. Или към неговото. Уил нямаше претенции в чие легло ще го направят. Проблемът бе, че това просто не се случваше.

И тогава се случи, тази същата вечер, по причини, които той така и не успя да разбере — макар че по-късно, когато се размисли за станалото, му хрумнаха една-две разумни идеи, чиито импликации обаче му се сториха твърде смущаващи. В един момент си говореха, в следващия момент се целуваха, а малко след това тя вече го водеше нагоре по стълбите, хванала го с една ръка, докато с другата разкопчаваше копчетата на дънковата си риза. А най-странното от всичко бе, доколкото Уил можеше да прецени, че в атмосферата нямаше нищо, подсказващо за това. Той просто бе наминал да се види с приятел, защото се чувстваше потиснат. И точно тук се съдържаше първата от смущаващите импликации: че ако всеки път завършваше със секс среща, в която нищо не подсказва за подобни намерения, то той тогава е твърде неблагонадежден в откриването на подобни вибрации. И ако веднага след разговор, очевидно лишен от сексуални намеци, той се оказваше воден нагоре по стълбите от жена, която едновременно с това си разкопчава ризата, значи определено е изпуснал нещо много съществено.

Всичко започна със случайно връхлетелия го късмет — оказа се, че Али няма да се връща вкъщи, а е останал да спи у негов съученик. Ако Рейчъл му беше споменала в някакъв друг момент, че не се притеснява от своя развил Едипов комплекс син, Уил щеше да го приеме като знак от Всевишния, че скоро щеше да го огрее и него, но днес изобщо не стана въпрос за това. Влязоха в кухнята, тя направи кафе и той осъзна, че се е впуснал в разказ за цялата тази история с Фиона и Маркъс, още преди водата в чайника да беше завряла.

— Какъв е смисълът ли? — повтори Рейчъл. — Господи!

— Само не споменавай Али. Аз си нямам никакъв Али.

— Но си имаш Маркъс.

— Трудно е да възприемеш Маркъс като смисълът на целия живот. Знам, че е ужасно от моя страна да го казвам, но е така. Ти вече се запозна с него.

— Да, малко е объркан, но със сигурност те обожава.

На Уил никога не му беше хрумвало, че Маркъс има някакви силни чувства към него, особено пък такива, които са очевидни дори и за страничен наблюдател. Вярно, че Маркъс обичаше да му ходи на гости. Вярно, че момчето го наричаше свой приятел. Но Уил бе възприемал всичко това просто като доказателство за неговата самота и ексцентричния му характер. Забележката на Рейчъл по повод наличието на истински чувства някак си променяше нещата — точно както става, когато установиш, че жена, която не си забелязвал до момента, отдавна те харесва и ти се принуждаваш да преосмислиш ситуацията, след което започваш да я възприемаш като по-интересна, отколкото ти се е струвала преди.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. И от пръв поглед се вижда, че те обожава.

— И все пак той не може да се нарече смисъл на целия живот. Ако се канех да си напъхам главата в газовата фурна и ти ми кажеш, че Маркъс ме обожава, не съм убеден, че ще я извадя.

Рейчъл се засмя.

— Кое е толкова смешно?

— Не знам точно. Може би представата ти, че аз ще присъствам в подобна ситуация. Ако след съвместна вечер с мен ти решиш да си пъхнеш главата във фурната, то се налага безспорният извод, че вечерта не е била кой знае колко успешна.

— Аз… — започна Уил и спря. Но после реши да събере цялата си налична откровеност и да се впусне през глава в ситуацията, в резултат на което вложи в изречението си много по-голяма доза сериозност, отколкото бе необходимо: — Аз никога не бих си пъхнал главата във фурната след вечер, прекарана с теб!

Още в мига, в който го изрече, разбра, че е допуснал голяма грешка. Той наистина мислеше сериозно онова, което каза, ала именно сериозността му предизвика необуздания смях, който последва — Рейчъл така се затресе от смях, че очите й се напълниха със сълзи.

— Това е — изрече тя между огромните порции въздух, които си поемаше, — най-… романтичното… нещо… което… някой… ми е казвал!

Уил се втренчи безпомощно в нея и се почувства като най-големия глупак на света. Но когато нещата се поуспокоиха, двамата установиха, че се намират на нов етап от взаимоотношенията си — на ниво, където могат да си позволят да проявят повече топлота един към друг и да се поотпуснат. Рейчъл направи кафето, изрови отнякъде някакви праисторически сладки с крем карамел и седна до него на кухненската маса.

— Няма нужда да търсиш смисъл в тази работа.

— Така ли? Аз нямам такова чувство.

— Може би. Но аз имах предвид по-скоро теб. Защото, според мен, трябва да си доста упорит и непреклонен, за да правиш това, което правиш.

— Какво?! — Уил бе напълно объркан. Фразите „упорит и непреклонен“ и „правиш онова, което знаеш, че трябва да правиш“ не бяха използвани често по негов адрес. Какво, по дяволите, е казал на Рейчъл, че прави? Че работи във въглищна мина ли? Че преподава на непълнолетни престъпници ли? Но после си спомни, че точно пред Рейчъл не бе излизал с никакви лъжи и тогава объркването му придоби нови измерения. — И какво правя аз?

— Нищо.

Точно това си мислеше и той, че прави.

— Тогава защо трябва да съм упорит и непреклонен, за да не правя нищо?

— Защото… повечето хора си мислят, че смисълът на живота е в работата или децата, или семейството, или каквото и да е там. Но ти не се занимаваш с нищо от изброените възможности. Следователно, между теб и отчаянието не съществува абсолютно нищо, а ти не ми изглеждаш особено отчаян човек.

— Прекалено глупав съм.

— Нищо подобно. А ако е така, защо наистина не вземеш да си пъхнеш главата във фурната?

— И аз не знам. Може би защото винаги предстои да излезе някой нов албум на „Нирвана“, който очаквам с нетърпение, или пък в полицейския сериал е станало нещо интересно, затова ми се иска да гледам и следващия епизод.

— Именно.

— И в това ли е смисълът? В полицейския сериал? Господи! — Нещата стояха много по-зле, отколкото си мислеше.

— Не, нямах това предвид. Исках да кажа, че смисълът е в това, че ти винаги гледаш напред. И така всички неща, които те принуждават да го правиш, се превръщат в смисъл на твоя живот. Нямам представа дали изобщо си даваш сметка, но дълбоко в себе си ти си убеден, че животът не е чак толкова лош. Ти умееш да обичаш нещата: телевизията, музиката, храната… — Погледна го закачливо и добави: — Може би и жените. Откъдето, според мен, следва, че обичаш и секса.

— Да, така е — отвърна той, но в тона му прозвуча известно недоволство, сякаш тя го бе изловила в нещо нередно и с това я накара да се усмихне.

— В това няма нищо лошо. Хората, които обичат секса, са обикновено доста добри в него. Както и да е. С мене е същото. Искам да кажа, че аз също обичам разни неща, макар че те са по-различни от твоите. Аз обичам поезията, рисуването, работата си… мъжете и секса. Приятелите си също. И Али. Искам да видя какъв човек ще стане от моя син.

И тя започна да си играе с една бисквитка, да се опитва да я разчупи, за да открие крема, но бисквитата беше прекалено мека и се разпадна. После продължи:

— Виждаш ли, преди много, много години аз също имах период, в който се чувствах буквално съсипана и действително мислех за… онова, сещаш се, за което според теб си мисли и Фиона сега. И изпитвах огромна вина заради това, което чувствах, защото имах Али и… знаех, че не трябва да позволявам подобни мисли да ми минават през главата, но ето че не можех да се отърва от тях… Както и да е. Важното е, че винаги отлагах за утре. Казвах си, може би утре, но не днес. Така изминаха няколко седмици и аз осъзнах, че никога няма да го направя, просто защото не исках да изпусна разни интересни неща. Нямам предвид това, че животът е страхотен и аз не исках да пропусна възможността да бъда участник в него. Просто искам да кажа, че винаги имаше едно-две недовършени неща, които държах да доведа до край. Точно както ти държиш да гледаш следващия епизод на „Нюйоркска полиция“. Ако току-що бях завършила илюстрациите по някоя книга, исках да я видя как ще излезе. Ако ходех с някого, исках да имам още една среща с него. Ако в училището на Али предстоеше родителска среща, искаше ми се да поговоря с неговата класна. Точно такива дребни неща, но те винаги свършват голяма работа. И накрая си дадох сметка, че винаги ще съществуват такива дребни неща и че те са напълно достатъчни, за да вървиш напред. — Тя вдигна поглед от натрошената си бисквитка и заключи смутено: — Поне такава е моята гледна точка.

— Фиона също трябва да разполага с подобни дребни неща.

— Може би да. Не съм сигурна. Но ми се струва, че Фиона не разполага по-скоро с необходимите почивки, за да се справи с тях. Ти също.

И в това ли се състоеше смисълът? Вероятно не, реши Уил, като се размисли. Сигурно липсваха още стотици неща — като например как депресията поражда усещане за умора от всичко наоколо, умора от всичко, независимо от това колко го обичаш; освен това имаше и такива неща като самота, паника и най-обикновено житейско объркване. Но позитивното мислене на Рейчъл все пак беше добра отправна точка и този разговор за смисъла се превърна сам по себе си в смисъл на вечерта — защото в него настъпи пауза, Рейчъл го погледна и точно в този момент двамата започнаха да се целуват.

— Защо да не взема да поговоря с нея? — обади се Рейчъл.

Това бяха първите изречени след случилото се думи, макар че, докато всичко траеше, си размениха няколко, но за момент Уил не успя да схване какво има предвид тя. Опитваше се да намери нишката в нещо, станало през последните трийсет минути — невероятен половин час, от който все още трепереше и едва сдържаше сълзите, напиращи да рукнат от очите му. Половин час, който го бе накарал да преосмисли доскорошните си убеждения, че сексът е някаква плътска алтернатива на алкохола, наркотиците и бурните нощи в някой бар, но нищо повече от това.

— Ти ли? Но тя не те познава?

— Не мисля, че в случая има значение. Този факт дори може да се окаже от полза. А и нищо чудно да съумееш да схванеш как се правят тези неща, ако аз ти покажа. Не е чак толкова страшно.

— Добре.

В гласа на Рейчъл имаше нещо, което Уил не успя да определи с точност, но тъй като в момента Фиона не беше сред приоритетите му, реши да не се престарава в гадаенето. Не си спомняше някога да се е чувствал толкова щастлив, както в този миг.