Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (2)

Две

Колко хладнокръвен и готин е Уил Фрийман? Ето колко: през последните три месеца е спал с жена, която не познава (пет точки). Похарчил е над триста лири за яке (пет точки). Похарчил е над двайсет лири за подстригване (пет точки). (Как е възможно да похарчиш по-малко от двайсет лири за подстригване през 1993?) Притежава повече от пет хип-хоп албума (пет точки). Вземал е екстази (пет точки), обаче и в клуб, а не само вкъщи като социологическо проучване (пет точки бонус). На следващите избори възнамерява да гласува за лейбъристите (пет точки). Печели повече от четирийсет хиляди лири на година (пет точки), при това без да полага особени усилия за тези пари (пет точки, но той реши да си даде още пет затова че изобщо не му се налагаше да работи за тях). Ял е в ресторант, където сервират качамак и стъргано сирене пармезан (пет точки). Никога не е използвал ароматизирани презервативи (пет точки), беше продал албумите си на Брус Спрингстийн (пет точки), а освен това не само си беше пускал козя брадичка (пет точки), но след това си я беше обръснал (още пет точки). Лошата новина обаче бе, че той никога не беше правил секс с момиче от първите страници на вестниците или кориците на списанията (минус две точки), както и че все още, ако трябваше да бъде честен (а ако Уил притежаваше нещо, наподобяващо, макар и бегло, на ценностна система, то в него лъгането за себе си в отговорите на тестовете се считаше за напълно неприемливо), беше на мнение, че жените страхотно се впечатляват от притежателите на бързи коли (минус две точки). Но дори и с тези отговори, това му даваше колко… шейсет и шест точки! Значи според въпросника той е под нулата! Направо ледена буца! Буквално снежен човек! Толкова хладнокръвно готин, че всеки миг може да умре от хипотермия!

Уил не беше много наясно колко сериозно трябва да се приемат тези тестове, а и избягваше да си позволява размисли на тази тема. Не можеше да си позволи да пренебрегва оценката си като хладнокръвен мъж, която му даваше едно мъжко списание, а и човек надали преживява често подобни моменти в своя живот. Под нулата! Едва ли човек може да стане по-хладнокръвен и готин от това! Той затвори списанието и го остави върху купчинката с подобни списания, която си държеше в банята. Не пазеше всичките, защото купуваше прекалено много, за да ги съхранява, но точно това не смяташе да изхвърли скоро.

Понякога се питаше — но не много често, защото размислите на историческа тематика трудно биха могли да се наредят сред любимите му занимания — как ли са живели преди шейсетина години хората като него. (Знаеше, че „хората като него“ са специална порода, пък и преди шейсетина години надали е имало някой като него, защото преди шейсетина години никой възрастен не би имал баща, който е спечелил парите си по същия начин. Така че, когато казваше хора като него, той нямаше предвид хора точно като него, а само такива, които по цял ден не само не правят нищо, но и не държат да правят каквото и да било.) Преди шейсетина години всичките онези неща, на които Уил разчиташе, за да отметне още един ден от календара си, просто не са съществували: нямало е телевизия през деня, нямало е видео, нямало е лъскави списания, а следователно — нямало е и тестове с въпроси и макар вероятно да е имало магазини за грамофонни плочи, то музиката, която той сега слушаше, още не е била измислена. (Точно сега слушаше „Нирвана“ и Снуп Доги Дог — през 1933 година надали е имало нещо, което макар и малко да е наподобявало на тях.) Което означава, че остават само книгите. Книги! Значи, ако беше живял преди шейсетина години, щеше да му се наложи да си намери работа — да, точно така, иначе стопроцентово щеше да откачи.

Сега е къде-къде по-лесно! Неща за правене — колкото искаш. Вече не се налага да имаш свой собствен живот — стига ти да надзърнеш в съседския двор или в двора на хората, които живеят по вестниците, сапунките, филмите или в изтънчено тъжния джаз и грубия рап. Двайсетгодишният Уил може би щеше да бъде изненадан или разочарован да разбере, че ще достигне до трийсет и шест годишна възраст, без да си създаде свой собствен живот. Ала трийсет и шест годишният Уил не се чувстваше особено нещастен по този въпрос — така поне си спестяваше излишната бъркотия.

Бъркотия! В къщата на приятеля му Джон направо бъкаше от нея. Джон и Кристин имаха две деца — второто се беше родило миналата седмица и Уил беше поканен да го види, — а домът им представляваше (колкото и да се опитваше, Уил не можеше да им го спести) истински позор! Навсякъде по пода се въргаляха разноцветни пластмасови предмети, близо до телевизора бяха разхвърлени видеокасети, извадени от кутиите си, а бялата кувертюра на дивана изглеждаше така, сякаш е била използвана като гигантско парче тоалетна хартия, макар че Уил предпочиташе да мисли, че петната са от шоколад… Как е възможно хора да живеят в подобна кочина?!

Докато Джон се бе оттеглил в кухнята, за да приготви чая, в стаята влезе Кристин, понесла на ръце новото бебе.

— Това е Имоджен — каза тя.

— Аха — каза Уил. — Ясно. — А сега какво следваше? Уил бе убеден, че има още нещо, но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети какво е то. — Тя е… — Не. Моментът беше отминал. Затова реши да се концентрира върху опита си да поведе разговор с Кристин. — А ти как си, Крис?

— Ами, нали знаеш… Малко съм изцедена.

— Готина нощ предполагам.

— Нищо подобно. Просто родих.

— Аха. Ясно. — Значи нещата пак се завъртяха около лигавото бебе. — Това сигурно много те изморява. — Той съзнателно беше изчакал да мине поне седмица, за да не му се налага да бъде въвлечен в разговори за подобни неща, но както се оказа, чакането е било напълно безполезно. Явно темата беше централна за всички.

Появи се Джон, понесъл табличка с три големи чаши чай.

— Днес Барни е при баба си — каза той, макар че Уил изобщо не можа да разбере каква е връзката.

— Как е Барни? — Барни беше на две годинки — ето как беше, и следователно не представляваше интерес за никого, освен за своите родители, но по причини, които Уил никога нямаше да може да проумее, той беше наясно, че от него се очаква някакъв коментар и в този случай.

— Благодаря, добре — отвърна Джон. — Вярно, че точно в момента се е превърнал в малко дяволче, защото не е особено сигурен как да възприеме Имоджен, но… иначе е прекрасен.

Уил познаваше Барни предостатъчно, за да знае, че детето в никакъв случай не може да се нарече прекрасно, затова реши да пренебрегне последните думи.

— А ти как си, Уил?

— Благодаря, добре съм.

— Не ти ли е минавала мисълта да се задомиш най-сетне?

„По-скоро бих изял един от мръсните памперси на Барни“ — помисли си той, но на глас отговори:

— Засега не.

— Ти си ни голяма грижа — каза Кристин.

— Много добре съм си и така.

— Не е много сигурно — самодоволно изрече Кристин.

От тези двамата вече започваше да му прилошава в най-буквалния смисъл на думата. Не им ли стига, че сами си причиняват неприятности с тези деца, а сега на всяка цена държат да навлекат подобна идиотщина и на главите на приятелите си?! От няколко години насам Уил се убеждаваше все повече и повече, че е напълно възможно да преминеш през живота, без да си причиняваш нещастие по начина, който бяха избрали Джон и Кристин (и той беше сигурен, че те са нещастни, макар да бяха успели да се доведат до някакво особено, сомнамбулно състояние на съзнанието, което им пречеше да проумеят собственото си нещастие). Вярно, че на човек му трябват много пари за старини — според Уил единствената причина за желанието да имаш деца е те да се грижат за теб, когато остарееш и се съсухриш, — но той пък разполагаше с достатъчно пари и за старини, което означаваше, че може благоразумно да си спести цялата тази бъркотия: и петната, напомнящи за тоалетна хартия, и мелодраматичната нужда да убеждаваш приятелите си, че и те трябва да бъдат точно толкова нещастни, колкото си и ти.

Едно време Джон и Кристин бяха страхотни. Когато Уил излизаше с Джесика, четиримата ходеха по заведения по няколко пъти седмично. Джесика и Уил се разделиха, когато тя поиска да смени лекотата и безгрижието за нещо по-стабилно — вярно, че за известно време Джесика му липсваше, но в интерес на истината много повече му липсваше ходенето по заведения. (Все още се виждаше с нея от време на време — срещаха се за по една пица на обяд и тя му показваше снимки на децата си и му казваше, че си пропилява живота, а той нямаше никаква представа какво точно има предвид, затова й отговаряше, че има голям късмет да не знае какво точно има предвид тя, а тя пък настояваше, че той така или иначе не би могъл да се справи, на което той отговаряше, че няма никакво намерение да провери дали това е така, накрая се умълчаваха и започваха да се гледат като куче и котка.) А сега, когато Джон и Кристин също бяха избрали така харесвания от Джесика път към забравата, той вече нямаше никаква полза от тях. Уил не изпитваше ни най-малко желание да се запознава с Имоджен, нито пък да знае как е Барни, а още по-малко — да слуша за умората на Кристин. Очевидно те не можеха да му предложат нищо повече. Затова той реши да не си губи повече времето с тях.

— Питахме се — обади се Джон — дали би желал да станеш кръстник на Имоджен? — Двамата седяха и го гледаха с очаквателни усмивки на лицата си, сякаш той всеки момент щеше да скочи от радост, да избухне в сълзи и да ги събори на килима в еуфорична прегръдка. Уил се изсмя притеснено.

— Кръстник? Имате предвид църква и другите там неща? Подаръци за рождените дни? Осиновяване, ако вие случайно загинете при самолетна катастрофа?

— Да, точно така.

— Майтапите се.

— Винаги сме смятали, че у теб се крият неподозирани дълбини — отбеляза Джон.

— Хубаво, обаче как да ви кажа… аз всъщност съм си доста плитичък.

Те продължаваха да се усмихват. Очевидно не схващаха нищо.

— Вижте какво. Поласкан съм, че ме поканихте. Но не мога да си представя нищо по-лошо от това да стана кръстник. Сериозно ви казвам. Това просто не е за мен.

Скоро след това той си тръгна.

Две седмици по-късно Уил срещна Анджи и за първи път стана временен доведен баща. Може би, ако си беше преглътнал гордостта и омразата към децата, семейството и домашния уют, и моногамията, и лягането рано, щеше да си спести редица неприятности в бъдеще.