Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (23)

Двайсет и три

Хубаво е да имаш мама и татко, които не вземат съвместни решения — така на Коледа се сдобиваш с най-доброто от двата свята. Получаваш смотани якета и плочи с отвратителна музика, които обаче трябва да имаш, но същевременно разполагаш и с компютърни игри и други готини неща. А ако мама и татко все още живееха заедно, каква щеше да бъде Коледата тогава? Щяха да бъдат само тримата и щеше да бъде страшно скучно. А така обстановката заприличваше много повече на купон — ето, Уил и Линдзи също са тук. Що се отнася до майката на Линдзи, Маркъс не бе особено въодушевен от нейното присъствие, но все пак тя спомагаше за запълването на стаята.

След раздаването на подаръците обядваха. Обедът се състоеше от голямо нещо във форма на кръгла поничка, обаче направено от тесто, а дупката му в средата беше пълна със сметаново-гъбен сос. После ядоха коледен пудинг с монети от по пет пенса, скрити в него (на Маркъс му се паднаха две монети в парчето), след което палиха бенгалски огньове и си сложиха островърхи шапки, само че Уил бързо свали своята, защото каза, че го сърбяла главата от шапки.

След това гледаха кралицата по телевизията (никой не държеше да я гледа, но майката на Линдзи настоя, а опитът на Маркъс му подсказваше, че когато възрастните хора искат нещо, винаги го получават). А Клайв си сви една цигара с марихуана, като по този начин предизвика лек скандал. Линдзи се ядоса на Клайв заради майка си, която нямаше никаква представа какво става, докато не й насочиха вниманието към него, а Фиона пък му се разкрещя заради Маркъс, който бе виждал баща си да си свива цигара с марихуана хиляди пъти.

— Но той ме е виждал да го правя поне милион пъти! — възкликна Клайв. Скоро се оказа, че това не е най-подходящата реакция за случая и Маркъс се зарадва вътрешно, че не той го бе изрекъл.

— Бих предпочела да не ми го беше казал — рече Фиона. — Нямам желание да го знам.

— Какво?! Да не би да си си въобразявала, че съм се отказал от дрогата още в деня, когато се разделихме? И от къде на къде да го правя?!

— По онова време Маркъс беше още малък. Когато ти започваше да си свиваш цигара, той вече спеше дълбоко.

— Аз не съм пушил, мамо. Татко изрично ми е забранил.

— Ами, в такъв случай няма за какво да се притеснявам. Щом ти не пушиш, аз нямам нищо против баща ти да се отдава на порочния си навик пред теб.

— Ха, ха! — рече Маркъс. Всички в стаята се обърнаха, изгледаха го озадачено, а после продължиха спора.

— Надали бих класифицирал дръпването на цигара от време на време като порочен навик.

— А аз определено го класифицирам точно като такъв. И току-що го направих.

— Може ли да поговорим на тази тема някой друг път? — запита Линдзи. До момента майка й не бе отронила и думица, но определено изглеждаше заинтригувана.

— И защо?! Защото твоята майка е тук, така ли? — До този момент Маркъс никога не бе виждал майка си да повишава глас на Линдзи, но ето че му се наложи да преживее и това. — За съжаление аз никога не мога да проведа разговор с бащата на Маркъс, без и майка ти да присъства на него — и то по причини, които и до ден-днешен са ми пълна мъгла. Затова ще трябва да се примириш с мен и толкоз!

— Вижте какво, аз няма да пуша, става ли? Тогава всички ще можем да се успокоим, да забравим за станалото и да си гледаме на спокойствие филма.

— Днес филмът е „Индиана Джоунс и Храмът на обречените“ — обади се Маркъс.

— Нямах точно това предвид, Маркъс.

Маркъс благоразумно замълча, но вътрешно възропта — това може и да не бе основното нещо, което бе имал предвид баща му, но със сигурност едно от многото.

— Аз съм наясно, че той употребява наркотици — обади се внезапно майката на Линдзи. — Да не ме мислите за изкуфяла?!

— Аз не… употребявам наркотици — натърти Клайв.

— Ти как ги наричаш, тогава? — запита майката на Линдзи.

— Това не е точно употреба на наркотици. Това си е… нещо нормално. Употребата на наркотици е нещо съвсем различно.

— Да не си мислиш, че той се отдава сам на този порочен навик? — обърна се Фиона към майката на Линдзи. — Да не си мислиш, че дъщеря ти само седи до него и го гледа?!

— Какво искаш да кажеш?

— Тя не иска да каже нищо, мамо. Мисля, че идеята на Клайв е отлична. Хайде да забравим за тази работа и да поиграем на нещо.

— Не съм казвал нищо за игра. Казах, че искам да гледам филма.

— Филмът е… — започна Маркъс.

— Млъквай, Маркъс! — извикаха всички в един глас и внезапно се разсмяха.

Тази кавга обаче промени атмосферата. Клайв и Фиона взеха решение да си поговорят за дрогата някой друг път, на спокойствие. Фиона и Линдзи се поджафкаха още малко. Дори и Уил вече беше различен, макар че нищо от току-що казаното не го засягаше. Според Маркъс до този момент той си прекарваше великолепно, сякаш е един от семейството, но след караницата някак си се отдалечи от тях. Момчето имаше чувството, че той им се смее заради свадата, макар че причините за това му бяха напълно непонятни. А след това стигнаха и до вечерята — имаше студено месо за месоядните и Маркъс си взе едно парченце само за да види израза на лицето на майка си. После пък се появи Сузи с малкото си момиченце и ето че дойде техният ред да се смеят на Уил.

Маркъс не знаеше, че Уил не се е срещал със Сузи, откакто майка му й каза за измислената история с Нед, дружеството и всичко останало. Никой не му бе споменал нищо по този въпрос, но за него това беше без значение — винаги бе смятал, че след като децата заминат на училище или си легнат, възрастните вършат цял куп неща, за които не уведомяват децата си. Но сега разбираше, че поне тези възрастни, които познава, изобщо нямат личен живот. Когато Сузи влезе в стаята, веднага стана очевидно, че моментът е крайно неприятен и сконфузен — или най-малкото за Уил. Той се изправи, после седна, после пак се изправи и се изчерви като домат, после заяви, че трябва да си върви, а Фиона му каза да не става смешен, затова той отново седна. Единственият свободен стол се намираше в ъгъла до Уил, така че Сузи трябваше да седне до него.

— Добре ли прекара деня, Сузи? — запита я Фиона.

— Да, чудесно. Тъкмо се връщаме от баба.

— И как е баба? — запита Уил.

Сузи се обърна да го погледне, отвори уста да отговори, но после си промени решението и му обърна гръб. Това беше най-вълнуващата сцена, която Маркъс бе зървал на живо и със сигурност най-вълнуващата сцена, която бе виждал в тяхната дневна. (Майка му и повръщаното в Деня на мъртвата патица не се брояха — те не бяха вълнуващи. Бяха просто кошмарни.) Сузи безспорно беше срязала Уил. Маркъс бе слушал много за срязване и презрително отношение, но досега не бе виждал никой да го прави. Беше страхотно, макар и мъничко плашещо.

Уил се изправи и отново седна. Ако наистина искаше да си тръгне, никой не можеше да го спре. Или по-точно, можеха физически да го спрат — ако всички в стаята се организират и седнат върху него, то той надали може да стигне много далече. (Маркъс се усмихна при мисълта как майката на Линдзи седи върху главата на Уил.) Но те нямаха желание да го спрат. Така че, защо той просто не се изправи, не тръгне към вратата и не излезе? Защо продължава да подскача на стола си? Може би в презрението има нещо, което Маркъс не знаеше. Да не би да съществуват някакви правила при изразяване на презрително отношение и ти просто трябва да си седиш мирно и тихо и да търпиш да те срязват и да ти засвидетелстват презрението си, макар че никак не ти е приятно?

Меган се измъкна от прегръдката на майка си и отиде към елхата.

— Я погледни, Меган, там може би има подарък и за теб? — каза Фиона.

— Оооо, Меган, подаръци! — възкликна Сузи.

Фиона се приближи до елхата, вдигна единият от трите останали пакета и го подаде на момиченцето. Меган го стисна до гърдите си и се огледа.

— Чуди се на кого да го даде — обясни Сузи. — Днес си играе не само на отваряне на подаръци, но и на подаряване.

— Колко мило! — отсъди майката на Линдзи.

И всички се загледаха в Меган, за да разберат кого ще избере. Сякаш схванала тази работа с подиграването, тя реши да допринесе със своя беля — запъти се към Уил и му пъхна подаръка в ръцете.

Уил не помръдна.

— Поеми го от нея, глупак такъв! — възкликна Сузи.

— Проклетият подарък не е мой — отговори Уил.

„Браво на теб! — помисли си Маркъс. — Върни им го!“ Единственият проблем обаче бе, че сега излизаше, че Уил срязва Меган, а според Маркъс човек не бива да реже деца под тригодишна възраст. Има ли смисъл? Ала момиченцето не се обиди — то продължи да държи подаръка, докато най-накрая Уил не издържа и го пое.

— И сега какво? — тросна се той.

— Отвори го заедно с нея — отговори Сузи. Този път звучеше по-търпеливо, а и гневът на Уил като че ли се поуталожи малко. Дори и Сузи да изгаряше от нетърпение да вдигне скандал на Уил, очевидно не възнамеряваше да го направи тук, пред толкова много хора.

Уил и Меган отвориха заедно подаръка и измъкнаха някаква пластмасова играчка, която свиреше разни мелодийки. Момиченцето я взе и я размаха към Уил.

— А сега? — запита той.

— Посвири заедно с нея — отговори Сузи. — Боже, колко недосетливи са хората без деца!

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти посвири с нея! — тросна се Уил. — Аз не ги умея тези работи.

— Може пък да се постараеш и да ги понаучиш — каза Сузи.

— И защо?

— Струва ми се, че в твоята работа може да се окаже полезно да знаеш как се играе с деца.

— Каква е твоята работа? — запита учтиво Линдзи, сякаш тук се провеждаше най-нормален разговор между най-нормални хора.

— Той не работи нищо — обади се Маркъс. — Баща му е написал „Страхотната шейна на Дядо Коледа“ и той печели по един милион лири на минута.

— Преструва се, че има дете, така че да може да стане член на дружеството на самотните родители и да сваля самотните майки — каза Сузи.

— Да, обаче за това не му плащат — обори я Маркъс.

Уил отново се изправи, но този път отказа да седне.

— Благодаря ви за обяда и всичко останало — каза. — Аз си тръгвам.

— Сузи има пълното право да изрази гнева си към теб, Уил — рече Фиона.

— Да, и тя вече го изрази. А сега аз имам пълното право да си вървя. — И започна да си проправя път през подаръците, хората и чашите към вратата.

— Той е мой приятел — извика внезапно Маркъс. — Аз съм го поканил и аз би трябвало да реша кога да си тръгне!

— Не съм сигурен, че гостоприемството се състои точно в това — каза Уил.

— Но аз не искам той да си тръгва още! — не се предаваше Маркъс. — Не е честно! От къде на къде майката на Линдзи е все още тук, когато никой не я е поканил, а единственият човек, когото аз съм поканил, сега си тръгва, защото всички се държите ужасно с него?!

— Първо на първо — каза Фиона, — аз поканих майката на Линдзи, а тази къща е също така и моя. Освен това ние не се държим ужасно с Уил. Сузи е ядосана на Уил и има пълното право да е такава, и сега просто му го казва.

Маркъс имаше чувството, че участва в някаква пиеса. Той стоеше прав, Уил също стоеше прав, после се изправи и Фиона, а Линдзи, майка й и Клайв седяха на дивана в една редичка и ги гледаха с отворена уста.

— Единственото, което е сторил, е да си измисли дете за две-три седмици! И какво от това? На кого му пука? Има ли някакво значение изобщо? Та децата в училище измислят ежедневно какви ли не по-кошмарни неща!

— Въпросът, Маркъс, се състои в това, че Уил е завършил училище преди много, много време. Досега би трябвало отдавна да е надраснал периода на фантазиране на несъществуващи хора.

— Добре де, но оттогава се държи много по-добре, не е ли така?

— Вече мога ли да си тръгвам? — запита Уил, но никой не му обърна внимание.

— Защо? Какво толкова е направил? — запита Сузи.

— Той никога не ме е канил в апартамента си, още по-малко пък е искал да ходя там всеки ден. Но аз просто си ходех. И ми купи маратонки, и поне проявява търпението да ме изслуша, когато му разказвам за трудностите си в училище. А ти просто ми казваш, че трябва да свикна. Освен това той знаеше кой е Кърк О’Бейн!

— Кърт Кобейн — поправи го Уил.

— Да не би всички останали тук да сте напълно безгрешни, а?! — продължаваше Маркъс. — Искам да кажа… — Тук вече трябваше да внимава. Знаеше, че не трябва да говори много, даже нищо, за онази работа с болницата. — Искам да кажа, как се запознах с Уил, според вас?

— Преди всичко, като хвърли едно възголемичко френско хлебче по една патица и я уби — заключи философски Уил.

Маркъс не можеше да повярва, че Уил повдига тази тема точно сега. Предполагаше се разговорът да засегне грешките на всички останали, но не и неговите, особено когато уби патицата. Но после Сузи и Фиона се разсмяха от все сърце и Маркъс си даде сметка, че Уил е знаел много добре какво прави.

— Вярно ли е това, Маркъс? — запита баща му.

— На тази патица й имаше нещо — заяви Маркъс. — Мисля, че и без това щеше скоро да си умре.

Сузи и Фиона се разсмяха още по-силно. Публиката на дивана ги изгледа втрещено. Уил отново седна на мястото си.