Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (14)

Четиринайсет

Уил бе напълно убеден, че Фиона не е негов тип. Преди всичко тя не притежаваше оня външен вид, който го привличаше у жените — в интерес на истината той дълбоко се съмняваше, че майката на Маркъс отдава каквото и да било значение на външния си вид. Това беше недопустимо! Всички хора — и мъже, и жени — са длъжни да се грижат за себе си, дори и да не разполагат с достатъчно добър суров материал — освен ако, разбира се, по една или друга причина не проявяват никакъв интерес към секса. Тогава вече е друго. Тогава човек може да прави каквото ще със себе си. Ето например Айнщайн. Не че Уил си имаше някакво понятие от теорията на Айнщайн, но бе виждал негови снимки — на тях той приличаше на човек, в чиято глава се въртят хиляди други неща, само не и секс. Обаче Фиона не беше Айнщайн. Може и да е умна колкото него — нищо чудно, — но ако се съди по разговора, който проведоха с нея по време на обяда, тя определено се интересува от сериозна връзка с мъж, така че защо не положи повече усилия да се приведе в приличен вид? Защо не обуздае неуправляемата си къдрава коса в прилична прическа и защо не започне да се облича така, че да покаже, че дрехите имат някакво значение за нея? Не, определено не можеше да я разбере.

Освен това тя имаше прекалено силно хипарско излъчване. Вече започваше да разбира причината за странностите на Маркъс. Фиона вярваше в някакъв алтернативен начин на живот — в неща като ароматерапията, вегетарианството и чистата околна среда. За Уил обаче те не представляваха никакъв интерес, абсолютно никакъв. Ако започне да излиза с нея, не след дълго двамата ще започнат да си вдигат безумни скандали, а това щеше да я извади окончателно от релси — нещо, което Уил в никакъв случай не желаеше да слага на съвестта си.

Колкото и да не искаше, налагаше се да си признае, че онова, което го привлича най-силно у нея, е фактът, че тя бе опитала да се самоубие. Това вече бе интересно, дори някак си секси — по някакъв необясним, почти перверзен начин. Но как човек може да се реши на връзка с жена, която всеки момент може отново да се нагълта с нещо?! Доскоро Уил живееше с убеждението, че да имаш връзка със самотна майка си е затормозяващо предизвикателство. А как да възприеме връзка със самотна майка, която на всичко отгоре страда от склонност към самоубийство? И все пак той не се бе отказал напълно. Все още имаше усещането, че Фиона и Маркъс биха могли успешно да заменят кухнята за бедни и безпризорни и подаването на молби по обявите в „Гардиън“ — дори вероятно завинаги. В крайна сметка нямаше да се натовари кой знае колко — само по някое филе от риба меч от време на време или билети за някой сълзлив филм, който той така или иначе би гледал и сам. Какво му е трудното?! Бе къде-къде по-лесно, отколкото да храниш насила миризливи клошари. Ето как може лесно да се отдаде на благотворителност! Да помага на хората! Ето това е най-подходящото за него призвание. Нали точно така бе помогнал и на Анджи, като бе спал с нея (макар че не можеше да не си признае, че тук се намесваше и известен егоистичен интерес от негова страна)! Ала сега се канеше да провери дали е възможно да се помогне на една жена, без да се налага да спиш с нея. Не може да не стане! Щом други хора вече бяха успели, защо да не успее и той! Ето например Майка Тереза или пък Флорънс Найтингейл^[1]. Макар че Уил бе убеден, че неговият стил на благотворителност ще вземе малко по-различна насока от тяхната.

След въпросния първи обяд не бяха поемали никакви ангажименти един към друг. Излязоха от ресторанта, после се поразходиха малко около Ковънт Гардън, а накрая хванаха метрото, за да се върнат в северната част на Лондон. Така той бе успял да се прибере вкъщи точно навреме за спортните новини. Но въпреки всичко Уил бе убеден, че през този ден бяха положили начало на нещо, което няма да завърши толкова лесно.

Само след няколко дена той вече бе на съвсем друго мнение. Загуби всякакъв интерес към благотворителни дела. Загуби всякакъв интерес и към Маркъс, и към Фиона. Сетеше ли се за тях, се обливаше в студена пот от срам. Нямаше никакво намерение да ги вижда повече. Даже се съмняваше, че ще събере сили да мине през Холоуей — толкова се страхуваше да не се сблъска случайно с някой от двамата. Даваше си сметка, че малко преиграва, но не можеше да се владее. Песнички! Как може един нормален човек да се занимава с някого, който те кара да си пееш! Съзнаваше, че и майката, и синът са малко смахнати, но чак пък толкова…

Всичко започна по най-обикновения начин — с една покана за вечеря. И макар че самата храна не му се понрави особено — нещо вегетарианско с грах, ориз и консервирани домати, — разговорът му достави огромно удоволствие. Фиона му разказа за работата си като музикален терапевт, а Маркъс разказа на Фиона, че Уил печели по един милион лири на минута, защото баща му бил написал някога песен. Уил им помогна в миенето на чиниите, а Фиона направи чай, след което седна пред пианото и започна да свири.

Не беше зле. Свиренето й беше по-добро от пеенето — не че гласът й беше лош, напротив — най-обикновен глас, може би малко слабичък, но със сигурност имаше слух и пееше вярно. Да, качеството на гласа й си беше наред и не то го притесни — притесни го откровеността, с която тя пееше. И преди се беше срещал с хора, които внезапно грабват китарата или сядат пред пианото и започват да пеят (макар че рядко доизкарваха песента докрай) — но те винаги показваха по някакъв начин, че се превземат: или ще изберат някаква глупава песничка, или ще я изпеят идиотски, или ще си акомпанират неумело — изобщо каквото и да е, само и само да убедят останалите, че не вземат тази работа на сериозно.

Обаче Фиона вземаше всичко на сериозно. Когато пееше „Чукам на вратата на Рая“, тя наистина го мислеше. Когато пееше „Огън и дъжд“, тя го съпреживяваше. Съпреживяваше и „А сега и от двете страни“. Между нея и песента не стоеше никаква преграда — тя сякаш беше вътре и в съдържанието, и в мелодията. Дори притваряше очи, докато пееше.

— Искаш ли да седнеш до мен, за да следиш думите? — запита го тя, след като свърши „А сега и от двете страни“. До този момент Уил седеше на масата, втренчен в Маркъс, но когато и Маркъс започна да пее, той не издържа и се втренчи неумолимо в стената.

— Амииии… Какво следва?

— Някакви специални желания?

Щеше му се тя да изпее нещо, което няма да я накара да притваря очи, като например „Претърколете бурето към нас“, но нямаше как да я помоли за това — създадената вече атмосфера беше съвсем друга.

— Всъщност за мен няма значение — беше принуден да отговори той.

И тя избра „Убива ме бавно с неговата песен“. На Уил не му оставаше нищо друго, освен да седне до нея и да се остави крайно странната за неговата душевност лирика на текста да го повлече и да го кара да изплюва от време на време някакви крайно непривични за нормалния човек думи като „любов“, „мъка“ и какво ли още не. Той беше наясно — разбира се, че беше наясно, — че песента няма да трае вечно, че вечерта също няма да трае вечно, че скоро ще си бъде вкъщи в удобното си самотно легло и че пеенето с една депресирана хипарка и нейния малко смахнат син няма да го убие. Отлично съзнаваше всичко това, но някак си не можеше да го почувства. Вече започваше да си дава сметка, че не е в състояние да направи нищо за тези хора. Как е могъл да бъде такъв глупак, та да си въобрази, че тук може да открие нещо интересно?!

Когато се прибра вкъщи, веднага побърза да си пусне един компактдиск на „Пет Шоп Бойс“ и на техния фон да гледа без звук „Затворникът от блок Н“. Копнееше да слуша пеенето на хора, които не съпреживяват по никакъв начин песента си, и да гледа хора, на които може да се посмее. Постара се и да се напие — напълни си една чаша с лед и започна да я долива непрекъснато с уиски. И когато алкохолът постепенно го хвана, той проумя, че хората, които съпреживяват песента си, са в много по-голяма степен склонни към самоубийство от хората, на които не им пука. Не си спомняше дори един-единствен случай, в който през главата му да е минавала мисъл за самоубийство — беше сигурен, че няма и да му мине. Като се замислеше, той си даваше сметка, че не е достатъчно вътре в живота, за да го направи. Защото единствено човек, който е вътре в живота, който се чувства неразривна част от света около себе си, може да бъде вегетарианец, може да притваря очи, докато пее, може да бъде родител дори. И тъй като той бе далече от всякаква опасност да се усети вътре в живота, бе абсолютно уверен, че това му гарантира дълъг и лишен от депресивни пристъпи спокоен живот. Огромна грешка от негова страна да си въобрази, че благотворителната дейност е за него! Надяваше се да не се поддаде никога повече на подобна заблуда, защото в противен случай имаше опасност да откачи. Фиона също извършваше благотворителност — и какво добро бе видяла от това? Нищо. Дори напротив — избраното от нея поприще я бе направило уязвима, объркана, неадекватна. А Уил си бе изградил безотказна житейска философия, с чиято помощ се надяваше да доживее до спокойни, безпроблемни старини. Защо да я прецаква точно сега?!

Фиона му звънна веднъж, малко след прословутата мъчителна вечер — остави му съобщение на телефонния секретар, на което той не отговори. После му се обади Сузи и макар да нямаше търпение да я види, Уил се опасяваше, че тя го търси заради приятелката си, затова се държа крайно уклончиво. Тази работа със самотните майки вече беше започнала да му писва. Затова реши, че е крайно време да се подготви за завръщане към нормалния си живот — оня живот, който водеше преди връзката си с Анджи. Вероятно така щеше да бъде най-добре.

Посвети се на купуване на компактдискове, на дрехи, поигра малко тенис, отби се няколко пъти до кръчмата, погледа телевизия, отиде няколко пъти на кино, посети няколко концерта с приятелите си. Времевите единици на деня се запълваха лесно и безпроблемно. Беше се върнал дори към четенето на книги следобед. И ето че един четвъртък, точно в онова кошмарно, мъртво време между сериала и новините, когато Уил се канеше да преполови един трилър на Джеймс Елрой, на вратата се позвъни.

Очакваше да види някой нагъл продавач на покривки или четки за коса, но когато отвори вратата, погледът му се спря в нищото, защото неговият посетител се оказа много по-нисък от обичайните амбулантни търговци.

— Дойдох да те видя — изтърси Маркъс.

— Аха. Ясно. Заповядай. — Доколкото можеше да прецени, каза го достатъчно учтиво, но по необясними причини в гърдите му започна да се надига някакъв прилив на паника.

Маркъс влезе решително в дневната, настани се веднага на дивана и започна да оглежда внимателно обстановката.

— Ти нямаш дете, нали?

Ето една от причините за паниката!

— Ами, как да ти кажа… — започна Уил така, сякаш се канеше да се впусне в дълги и витиевати обяснения на някаква история, чии го подробности засега някак си му се губеха.

Маркъс се изправи и започна да се разхожда из апартамента.

— Къде е тоалетната? Не мога да издържам повече.

— Тръгни по коридора и ще я видиш.

Докато момчето го нямаше, Уил се опита да измисли нещо, което би обяснило пълната липса на каквито и да е предмети, свързани с Нед, но безуспешно. Имаше две възможности: или да каже на Маркъс, че той естествено има дете и че липсата на разни неща, принадлежащи на това дете, не значи нищо, или да се облее в сълзи и да си признае, че е непоправим фантазьор. Вторият вариант като че ли му допадна повече.

— Имаш само една спалня — заяви Маркъс, когато отново се появи.

— Ти да не би да ме шпионираш?

— Естествено. Имаш само една спалня, в банята ти липсват каквито и да било играчки, а и тук също… Нямаш дори негови снимки.

— Това какво ти влиза в работата?

— Не ми влиза. Просто исках да кажа, че ти излъга и мен, и майка ми, и приятелката на майка ми.

— Кой ти каза къде живея?

— Веднъж те проследих.

— Откъде?

— Минавах наблизо, зърнах те и те проследих.

Напълно правдоподобно. Той често се моташе нагоре-надолу из квартала, а като се има предвид, че не беше казал нито на Сузи, нито на Фиона, нито на когото и да било другиго от дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“ къде живее, очевидно нямаше никакво друго обяснение.

— И защо го направи?

— Не знам. Просто да си запълня времето.

— Кажи ми, Маркъс, защо просто не вземеш да се прибереш вкъщи?

— Добре, ще се прибера. Но ще кажа на мама.

— Оо! Колко ме уплаши!

Уил имаше чувството, че започва да се търкаля главоломно надолу към онази особена паника, по-скоро вина, която не бе усещал от ученическите си години — затова съзнанието му автоматично превключи на фразите, които бе използвал тогава. Не съществуваше никакво друго обяснение, което да даде на Маркъс, освен истината — че си бе измислил детето, за да може да сваля жени. Но сега постепенно осъзнаваше, че тази истина изглежда много по-гнила от първоначалния замисъл.

— Хайде, какво чакаш, тръгвай си!

— Предлагам ти сделка. Няма да кажа нищо на мама, ако ти започнеш да излизаш с нея.

— Защо искаш майка ти да се среща с човек като мен?

— Защото не смятам, че си чак толкова лош. Вярно, че излъга за някои неща, но като цяло си сравнително добър. А тя е много тъжна и мисля, че ще се зарадва да си има приятел.

— Маркъс, не мога да започна да излизам с някоя жена, просто защото ти искаш. Трябва да харесвам жената, за да го направя.

— И какво не е наред на майка ми?

— Не съм казал, че нещо не й е наред, просто…

— Искаш да излизаш със Сузи, така ли?

— Не желая да обсъждам подобни неща с теб.

— И аз така си помислих.

— Не съм казал нищо! Единственото, което казах, е… Не разбираш ли, просто не искам да обсъждам желанията си с теб! Хайде, върви си!

— Хубаво. Обаче пак ще се върна.

Когато замисляше новата си роля и се вживяваше в образа си, за да се присъедини към „Самотните родители — заедно в самотата“, Уил си представяше единствено сладички дребни дечица, а не деца, които ще могат да го проследят и ще се намъкват безцеремонно в дома му. Представяше си как навлиза в техния свят, без да предвиди, че те също ще бъдат в състояние да проникнат в неговия. Защото ролята му в този живот беше на гост, а не на човек, приемащ гости.