Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (35)

Трийсет и пет

Накрая Маркъс наистина отиде да прекара нощта в Кеймбридж, при баща си и Линдзи. По някакъв необясним начин изпитваше съжаление към тях — в полицейския участък те изглеждаха напълно неадекватни, сякаш не бяха в състояние да се справят. Досега не се бе замислял много по този въпрос, но през часовете, прекарани в Ройстън, човек много лесно можеше да познае кой е от Лондон и кой не е — защото онези, които не бяха от Лондон, изглеждаха много по-уплашени от останалите. Отначало Клайв и Линдзи се уплашиха от Ели, после пък се уплашиха от майката на Ели и от полицията и в резултат на всичко непрекъснато се оплакваха и нервничеха. Може би това нямаше нищо общо с Лондон, а по-скоро с хората, които той вече познаваше. Възможно е също така той просто да е пораснал значително през последните няколко месеца. Но вече определено не виждаше какво повече може да му предложи баща му и точно затова изпита съжаление към него и се съгласи да тръгне за Кеймбридж заедно с тях.

В колата Клайв продължи да мърмори и стене. Защо Маркъс се е забъркал с такова момиче? Защо не се е опитал да я спре? Защо се е държал така грубо с Линдзи? Какво му е направила тя, че да постъпва така? Маркъс не отговори на нито един от въпросите. Просто остави баща си да си мърмори и да се оплаква, докато накрая оплакванията му свършиха, както на колите им свършва бензинът — отначало се забавят и моторите им започват да затихват, а накрая просто се заковават на място. Проблемът му се състоеше в това, че той вече не бе в състояние да се вживява в ролята на подобен баща. Просто бе пропуснал момента за това. Все едно след като е създал света, Бог да реши да престане да бъде Бог и след милиарди години внезапно да слезе от небесата и да заяви: „Хей, не трябваше да поставяте тук Емпайър Стейт Билдинг и не трябваше да организирате живота така, че африканците да имат най-малко пари от всички, и не трябваше да позволявате да се създават атомните оръжия!“ Защото човек би могъл да му отговори: „Ти не смяташ ли, че малко си позакъснял, а? Къде беше ти, когато се чудехме какво да правим с всички тези проблеми?!“

Не че Маркъс бе убеден, че баща му е трябвало да бъде с него, защото на никого не е позволено да има всичко и от двете страни. Щом иска да си живее в Кеймбридж с Линдзи, да пуши трева и да пада от первазите на прозорците — хубаво, но не може така изведнъж да започва да се заяжда за дребни неща. А Ели вече беше сред дребните за него неща, макар че, докато седяха на тротоара пред оня магазин и чакаха пристигането на полицейската кола, тя му се струваше най-грамаданското нещо в света. Затова баща му ще трябва да си намери друго призвание. Малките неща оставаха за Уил и майка му, а баща му вече нямаше думата за тях.

Пристигнаха в дома на баща му около десет и трийсет вечерта, което означаваше, че са минали шест часа, докато стигне до Кеймбридж — не е чак толкова зле, като се има предвид, че на средата на пътя го арестуваха. (Арестуван! Той беше арестуван! Или най-малкото, качен в полицейска кола и отведен в полицейски участък! Вече бе спрял да мисли за счупената витрина като последица от бягството му от училище и че тя ще доведе до превръщането му в скитник и наркоман. Сега, когато отново беше свободен, разбра, че малко е преиграл. Реши да възприеме случилото се в Ройстън като знак за това колко далече е стигнал през последните няколко месеца. В началото на живота си в Лондон нямаше да успее да си извоюва такова преживяване като арестуването си. Освен това тогава още не познаваше подходящите за себе си хора.)

Линдзи приготви по чаша чай, след което тримата се настаниха на кухненската маса. После Клайв кимна дискретно на Линдзи и тя каза, че е уморена и че отива да си ляга, и ги остави сами.

— Имаш ли нещо против да си свия една цигара? — запита баща му.

— Не — отговори Маркъс. — Прави това, което ти харесва. Аз обаче няма да пуша.

— Виж тук си напълно прав. Имаш ли нещо против да ми подадеш кутията с трева? Боли ме, когато се протягам.

Маркъс премести стола си до кухненския шкаф, качи се и започна да ровичка между пакетите с овесени ядки на най-горния рафт. Странно как човек знае такива дребни неща за хората, като например къде си държат кутията с трева, макар че да няма ни най-бегла представа какво им се върти в главата по цели седмици.

После слезе, подаде кутията на баща си и премести стола обратно на мястото му. Баща му започна да си свива цигара и да си мърмори под носа, докато завиваше цигарената хартийка:

— Да ти кажа честно, откак ми се случи това, се отдадох на размисли за живота.

— Откакто падна от перваза на прозореца ли?

— Да. От случилото се насам.

— Мама ми спомена, че си се отдал на задълбочени житейски размисли.

— И?

— И какво?

— Не знам. Ти какво мислиш?

— Какво мисля аз за твоите размисли ли?

— Ами… — вдигна очи баща му от свитата цигара — да, предполагам.

— Зависи, не смяташ ли? Зависи от това за какво точно си мислил.

— Добре де, мислих за… Уплаших се, честно казано. Уплаших се от това, което ми се случи.

— Когато падна от перваза на прозореца ли?

— Да, от случилото се. Защо непрекъснато трябва да ми напомняш подробностите? Както и да е, уплаших се.

— Не си паднал от много високо. Счупил си си само ключицата. Познавам цял куп хора, които са преживели същото.

— Няма значение от колко високо падаш, за да се замислиш за случилото се, не е ли така?

— Сигурно.

— Наистина ли си мислиш онова, което каза в полицейския участък? Че аз съм безполезен баща?

— Не знам. Може би не съвсем.

— Защото аз съм наясно, че не съм страхотен баща.

— Така е, не си.

— И… ти се нуждаеш от баща, нали? Вече го разбирам. Но преди не го проумявах.

— И аз не знам от какво се нуждая.

— Знаеш обаче едно — че се нуждаеш от баща.

— Как така?

— Защото всеки се нуждае от баща.

Маркъс се позамисли и накрая каза:

— Всеки се нуждае от баща, за да му помогне да поеме по пътя си. Но за по-нататък, не съм много сигурен. Защо смяташ, че сега вече имам нужда от баща? Справям се чудесно и без такъв.

— Не ми изглежда да се справяш много успешно.

— И защо? Защото някой си е счупил една витрина ли? Не смятам, че има нещо общо. Не, казвам ти напълно сериозно, че се справям чудесно и без баща. Даже може би по-добре. Искам да кажа… с мама не се живее лесно, а и тази година в училище… Не мога да го обясня, но се чувствам много по-стабилен от преди, защото познавам повече хора. Отначало бях много уплашен, защото си мислех, че двама не са достатъчни за семейство, но сега са много повече от двама. Сега са цяла дузина. А и на теб ти е по-добре така.

— И кои се числят в тази дузина? Ели и Уил, и хора като тях ли?

— Да, хора като тях.

— Но те няма да бъдат до теб завинаги.

— Някои ще останат, други — не. Обаче знаеш ли кое е най-важното? Че доскоро си нямах никаква представа, че те също могат да свършат работа. Човек може да открие много хора. Това е като онзи акробатически номер…

— Кой номер?

— Оня, в който стоиш на върха на много хора, подредени във форма на пирамида. Няма особено значение кои точно са те, стига да са налице, и човекът отгоре да не им позволява да си напуснат мястото, докато не им намери заместник.

— Така ли мислиш наистина? Че няма никакво значение кой крепи пирамидата под теб?

— Някога мислех точно така. Но вече не. Защото не можеш да си позволиш да разчиташ на майка си и баща си, щом те решат да си объркат живота, да се разделят и да се отдават на депресии.

Баща му приключи със свиването на цигарата. Запали я и вдиша дълбоко дима.

— Точно на това бе посветено голямото ми мислене. Не трябваше да ви напускам.

— Но това няма значение, татко. Наистина! Аз знам къде да те намеря, ако нещата позагрубеят.

— Благодаря ти, синко!

— Извинявай, но… аз съм добре. Наистина. Мога да откривам нужните хора. И ще се оправя.

И наистина щеше да се оправи, бе сигурен в това. Не беше особено сигурен обаче дали и Ели ще се оправи, защото тя не се замисляше сериозно върху нещата от живота, макар че беше умна и знаеше много за политиката и за какви ли не други работи. Не беше много сигурен и за майка си, защото тя невинаги беше силна. Но бе убеден, че ще съумее да се справи по начин, по който те не биха могли. Ще се справи в училище, защото вече знаеше какво да прави и бе стигнал до извода на кого може да се довери и на кого не — беше го разбрал едва там, в Лондон, където се събираха всякакви хора с всякакъв манталитет. Вече беше в състояние да групира хората по съответните признаци, което не би било възможно, ако майка му и баща му не се бяха разделили и тримата бяха останали да живеят в Кеймбридж. Но това не би могло да бъде постигнато от всеки. Не би могло да бъде постигнато от лудите и от хората, които не познават никого, или от болните, или от алкохолиците. Ала той го беше постигнал и това щеше да му се отблагодари — щеше да направи всичко възможно да си намери своя път в живота. И защото той бе решил да успее, бе убеден, че този начин на правене на нещата е много по-добър от начина, който баща му му предлагаше.

Поговориха си още малко: за Линдзи и за това, че тя иска да има дете, и за това, че баща му още не можеше да се реши на подобна стъпка, и за това дали Маркъс би имал нещо против, ако те с нея си родят бебе. А Маркъс отговори, че идеята му харесва — че обича бебетата. Това не беше кой знае колко вярно, но той вече познаваше цената на допълнителните хора в живота, а бебето на Линдзи някой ден щеше да се окаже точно такъв човек. И после стана, за да отиде да си легне. Баща му го прегърна крепко и малко се просълзи, но вече беше успял да се дрогира, така че Маркъс изобщо не му обърна внимание.

На сутринта баща му и Линдзи го откараха до гарата и му дадоха достатъчно пари, за да може да си хване такси от Кингс Крос до дома си. Маркъс седна до прозореца и се загледа навън. Беше сигурен, че е прав за онзи акробатически номер — и макар накрая все пак да се окаже чиста глупост, той ще продължи да вярва в него. Ако тази вяра му помогне да оцелее до времето, когато ще бъде напълно свободен, за да прави грешките, които всички възрастни правят, то тогава защо да не вярва?!