Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (5)

Пет

В понеделник майка му започна да плаче още от сутринта, преди закуска и този път той се уплаши. Сутрешният плач вече беше нещо ново — не можеше да се изтълкува като нищо друго, освен като лош, ама много лош знак. Защото от това следваше, че е възможно да изригне по всяко време на деня — миговете на спокойствие бяха отминали безвъзвратно. До днес поне утрините бяха наред — тя като че ли се събуждаше с плахата надежда, че като се наспи, всичко, което я прави нещастна, ще е отминало — както се случваше понякога с настинките или болките в стомаха. А и когато му викна да побърза, че закъснява, бе прозвучала съвсем нормално — нито ядосана, нито съсипана, нито луда, просто нормална, като всяка обикновена майка. Но когато той се появи в кухнята, тя вече беше загряла яко — отпусната върху масата по нощница и халат, с подпухнало от плач лице и течащ нос, а в чинията пред нея — едва нахапана препечена филийка.

Маркъс предпочиташе да не се обажда, когато майка му плачеше. Просто защото не знаеше какво да каже. Той не разбираше защо тя се държи така и тъй като не разбираше, не можеше да помогне, и тъй като не можеше да помогне, просто се заковаваше на място и се втренчваше в нея с отворена уста, а тя си продължаваше така, сякаш нищо не се е случило.

— Искаш ли чай?

Наложи му се да отгатва думите й, защото почти нищо не й се разбираше от хълцане.

— Да, ако обичаш.

Той си взе чиста купичка от сушилника за чинии и отвори шкафа, за да си избере закуската. Това го поразвесели малко. Беше забравил, че майка му му беше разрешила да сложи няколко вида в количката по време на съботното пазаруване в супермаркета. Наложи му се отново да преживее обичайната агония на нерешителност — знаеше, че трябва първо да се насочи към досадните видове: обикновения корнфлейкс и този с плодове, защото ако не ги изяде сега, няма да ги хапне никога и те просто ще си стоят в шкафа, докато мухлясат, а майка му ще му се ядоса и през следващите няколко месеца ще трябва да се задоволи с икономична опаковка от нещо много гадно. Отлично си даваше сметка за всички последици, но въпреки това, както обикновено, грабна шоколадовите топченца. Майка му не забеляза нищо — едно от предимствата на кошмарната й депресия, които той бе установил засега. Не че беше кой знае какво предимство — честно казано, той би предпочел тя да е в достатъчно нормално настроение, за да го върне да си смени закуската. Маркъс с удоволствие би се отказал от шоколадовите топченца, стига тя да се откаже от плаченето си.

Изяде си закуската, изпи си чая, взе си чантата и целуна майка си — с нормална, а не с лигава и разбираща целувка — след което излезе. Никой не проговори. Какво друго се очакваше от него да направи?

На път за училище той започна да премисля всички възможни причини за състоянието на майка му. Какво ли би могло да не е наред, нещо, което той не знае? Тя имаше работа, следователно не бяха бедни, макар че не бяха и богати — беше музикален терапевт, което означаваше нещо като учител на болни деца, и винаги казваше, че парите са жалки, противни, мръсни, та дори и престъпни. Но все пак имаха достатъчно, за да си плащат наема, да се хранят нормално, да ходят на почивка един път годишно и дори за компютърни игри от време на време. За какво друго би могъл да плаче един възрастен, освен за пари? За нечия смърт? Но доколкото му беше известно, никой важен не беше починал — майка му би могла да плаче така единствено за баба му, дядо му, вуйчо Том и неговото семейство, а нали ги бяха видели всичките миналия уикенд, на четвъртия рожден ден на братовчедка му Ела? Да не би пък да има нещо общо с мъжете? Знаеше, че тя има нужда от приятел — но това му беше известно, защото тя се шегуваше по този въпрос понякога, а за Маркъс бе абсолютно невъзможно едновременно да се шегуваш по някакъв въпрос и да си изплакваш очите заради него. Пък и нали точно тя се беше отървала от Роджър, а не обратното — ако е била толкова отчаяна за приятел, не би трябвало да скъсва връзката си с него. Така че, какво друго оставаше? Опита се да си спомни за какво плачат героите в сапунените сериали, освен за пари, смъртни случаи и приятели, но и това не му помогна особено — затвор, нежелана бременност, СПИН — все неща, които нямаха нищо общо с майка му.

Но докато прекрачи вратите на училището, вече беше забравил всичко по този въпрос. Не че реши и забрави всичко. Просто надделя неговият инстинкт за самосъхранение. Когато си имаш неприятности с Лий Хартли и компания, едва ли има значение дали на майка ти започва да й хлопа дъската или не. Но тази сутрин като че ли всичко си беше наред. Зърна ги облегнати на стената пред физкултурния салон, скупчени около някаква ценна находка, на безопасно разстояние от него, така че успя да стигне до класната си стая без затруднения.

Приятелите му Ники и Марк вече бяха пристигнали и играеха „Тетрис“ на геймбоя на Марк. Той се приближи към тях.

— Върви ли?

Ники му каза „здравей“, но Марк беше прекалено погълнат от играта, за да го забележи. Маркъс се опита да се настани така, че да вижда играта на Марк, но Ники беше окупирал единственото място, откъдето малкото екранче се виждаше добре, затова той седна на един чин и ги зачака да завършат. Те не завършиха. Или по-точно — завършиха, но после започнаха нова игра — нито му предложиха да поиграе с тях, нито спряха играта си заради него. Маркъс усещаше, че го изолират съзнателно и се зачуди какво ли толкова им е направил, че да заслужи подобно отношение.

— Ще ходите ли в компютърната зала днес на обяд? — Именно оттам познаваше Ники и Марк — от компютърната зала. Въпросът му беше глупав, защото те винаги ходеха. Защото ако не ходеха, през обедната почивка щеше да им се наложи като него да вървят на пръсти по коридорите и из двора и да се свъртат по ъглите в опит да останат незабелязани от някой дангалак с голяма уста и щръкнала прическа.

— Не знам. Може би. Ти какво ще кажеш, Марк?

— Не знам. Вероятно.

— Ами добре. Значи ще се видим там… може би.

Щеше да ги види много преди това. Всъщност, виждаше ги дори в момента — не че се канеше да тръгне за някъде. Но нали все пак трябваше да каже нещо?!

През междучасията беше същото — Ники и Марк съсредоточени върху играта, а Маркъс — кръжащ безпомощно около тях. Добре де, те не бяха истински приятели — не и като приятелите му от Кеймбридж — но като цяло се разбираха добре, макар и само заради факта че не приличаха на останалите деца в класа. Даже Ники го беше поканил веднъж на гости — на връщане от училище. Знаеха си, че са откачалки и зубрачи и всички онези гадни неща, с които някои от момичетата ги наричаха (и тримата носеха очила, никой от тримата не се интересуваше особено от модните дрешки, Марк имаше рижава коса и лунички, а Ники изглеждаше с три години по-малък от всички в седми клас), но това очевидно не ги притесняваше особено. Не ги притесняваше, защото се имаха един друг и не се промъкваха тихомълком по коридорите в отчаяни опити да останат незабелязани.

— Ей, къдравия! Я ни изпей нещичко! — Двама осмокласници седяха на прага и ги гледаха.

Маркъс не ги познаваше — очевидно славата му бързо се разнасяше из училището. Опита се да се престори на концентриран — източи врат, като се направи на погълнат от играта, но така и не успя да види нищо, пък и Марк и Ники започнаха да отстъпват, оставяйки го съвсем сам.

— Ей, рижавия! Крис Еванс! Луничките!

Дълбока червенина изби по лицето и врата на Марк.

— Ама те всичките са луничави, бе!

— Да бе, забравих! Ей, рижавата луничка! Това на врата ти да не би да е белег от любовна игра?

Очевидно намираха това за много смешно. Момчетата в училище непрекъснато се хилеха на тема момичета и секс — Маркъс така и не можеше да си обясни защо го правят. Може би защото са луднали на тема секс.

Марк се отказа от битката и изключи играта. В последно време подобни случки бяха зачестили и човек не можеше да стори нищо, за да ги предотврати. Трябваше само да си седиш кротко и да приемаш безропотно словесните удари, докато накрая онези се уморят и се откажат. Междувременно обаче възникваше друга трудност — да намериш начин да се съхраниш както отвътре, така и отвън, докато ураганът премине. Маркъс бе намерил спасение в правенето на списъци наум — майка му имаше една игра с карти, върху които са написани различни категории неща, като например „пудинги“, и другият отбор трябва да отгатне дванайсетте вида от съответната категория, написани върху картата на първия отбор, а после обратното — вторият отбор отгатва, да речем, „футболни клубове“. Тук не можеше да я играе, разбира се, защото не разполагаше с карти, пък и нямаше друг отбор, затова си бе измислил един свой вариант на играта — избираше си някаква категория с много примери, като например „плодове“, и се опитваше да се сети за възможно повече видове плодове. Така си запълваше времето, докато онзи, който бе решил да му вгорчава живота, не се умореше и не се оттеглеше.

Шоколадови десерти. „Марс“, разбира се. „Сникърс“. „Баунти“. Дали има и други със сладоледен вариант? Не си спомняше. „Топик“. „Пикник“.

— Хей, Маркъс, кой е любимият ти рапър? Тупак? Или Уорън Джи? — Маркъс беше чувал тези имена, но нямаше никаква представа какво се крие зад тях, нито пък знаеше нещо за техните песни. Пък и в края на краищата от него не се очакваше да даде някакъв отговор. А̀ отговори, а̀ с него е свършено!

Мозъкът му се беше изчистил от съдържание, но точно в това се състоеше отчасти и целта на играта. Вкъщи вероятно нямаше да му бъде трудно да се сети и за други марки шоколадови десерти, но тук, с тези грубияни наоколо, беше почти невъзможно да го направи.

„Милки уей“.

— Ей, джудже, знаеш ли на какво му се вика духане?

Ники се преструваше на загледан през прозореца, но Маркъс беше сигурен, че не вижда нищо.

„Пикник“. Не, това вече го каза.

— Хайде да си ходим. Тук е жива скука.

И те изчезнаха. Само шест вида. Жалко.

Известно време никой от тримата не проговори. После Ники погледна към Марк, Марк погледна към Ники и накрая заговори Марк:

— Маркъс, от този момент нататък не желаем да се мотаеш около нас.

Той нямаше никаква представа как да реагира, затова само каза:

— О! — И после: — И защо?

— Заради тях.

— Но те нямат нищо общо с мен!

— Напротив, имат. Преди да се появиш ти, ние никога не сме имали неприятности, а сега това ни се случва всеки ден.

И Маркъс разбра. Не му беше трудно да схване, че ако не го бяха срещнали, контактът на Ники и Марк с Лий Хартли и себеподобните му щеше да бъде равностоен на контакта, който имат коалите с рибите пирани. Но ето че сега, само заради него, коалите бяха паднали в морето и пираните бяха започнали да проявяват неприкрит интерес към тях. Вярно, че поне засега никой не ги беше наранил, но Маркъс беше пределно наясно с разни неща като пръчки, камъни и всякакви прозвища. Ако се замислиш, обидите летят по същия начин като ядрените ракети — ако някой се случи в техния обсег на действие, също си получава своя дял поражения. Точно това се бе случило и с Ники и Марк — той ги бе направил видими, бе ги превърнал в мишени и сега, ако им беше истински приятел, трябваше да се изнесе максимално далече от тях. Само дето просто нямаше къде другаде да отиде.