Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (27)

Двайсет и седем

Маркъс си бе поставил задача да се постарае. Наистина да се постарае. Знаеше, че този обяд с Рейчъл означава много за Уил, и разбираше, че ако днес се представи добре, ако изиграе ролята си като послушно момче, Уил може и да склони да му помогне за Ели. Но този Али не му остави никакъв шанс. Когато Уил и Рейчъл слязоха долу, Али се втренчи в него за няколко секунди и после го почна.

— Няма никакъв начин! — бяха първите му думи.

— Така ли? — бе единственото, което успя да измисли Маркъс, за да си спечели малко време. Очевидно бе пропуснал нещо, макар че за нищо на света не можеше да разбере какво.

— Отсега ти заявявам, че ако баща ти започне да излиза с майка ми, ти си мъртъв! Не се шегувам — мъртъв си!

— Но той е много добър — изрече плахо Маркъс.

Али го изгледа така, сякаш говори с олигофрен.

— Не ми пука дали е добър или не. Не желая той да излиза с майка ми! Така че, не желая да виждам нито него, нито теб повече в тази къща, ясно ли е?!

— Добре — отговори Маркъс. — Обаче не съм особено сигурен, че това зависи от мен.

— Няма да е зле да се постараеш да зависи. Иначе си мъртъв!

— Може ли да си поиграя на компютъра? Какви игри имаш? — Маркъс знаеше, че рязката смяна на темата понякога сработва. Понякога наистина ставаше, но надали ще има ефект, когато някой заплашва да те убие.

— Ти не ме ли чуваш какво ги говоря, бе?!

— Да, но… Не съм много сигурен, че точно в момента мога да сторя каквото и да било. Ние дойдохме, защото бяхме поканени на обяд и Уил… тоест баща ми, викам му Уил, защото… както и да е… той говори с Рейчъл, тоест майка ти…

— Чудесно знам, мамка му, че тя ми е майка!

— … долу и, да си кажа правичката, той много си пада по нея и кой знае? Тя може би също си пада по него, така че…

— ТЯ НЕ СИ ПАДА ПО НЕГО! — изкрещя като обезумял Али. — ТЯ СИ ПАДА ЕДИНСТВЕНО ПО МЕН!

Още от първия момент Маркъс бе заподозрял, че Али е пълен психар, но сега, когато се увери в това, вече не знаеше какво да прави по-нататък. Зачуди се дали това се е случвало и преди и, ако е така, дали детето, което е било на неговото място, в момента не се намира някъде под килима, разфасовано на мънички парченца или пък завързано в гардероба, където Али го храни веднъж на ден с остатъци от своята храна. Това нещастно дете сигурно вече е станало кожа и кости и е започнало да си говори на някакъв собствен език, който никой не разбира — не че някой би го чул, особено майка му и баща му, които са някъде много далече.

Маркъс внимателно претегли възможностите си. Най-неприемливата от всички, а също така и най-малко вероятната бе да остане тук и да прекара деня с Али — да поиграят на няколко игрички на компютъра, да се посмеят и… Това и без друго нямаше да стане. Другата възможност включваше да се върне долу при Уил и Рейчъл, обаче Уил ясно му бе натъртил, че държи да остане насаме с нея, пък и ако слезеше при тях, щеше да му се наложи да обяснява, че Али е опасен психар, който заплашва да му отреже ръцете и краката, а от това всички щяха да се почувстват крайно неловко. Затова последната и най-приемлива възможност бе да се измъкне незабелязано, да си отвори външната врата и да си хване автобус за вкъщи — след кратък размисъл той се обърна и бързо я приложи на практика.

Стоеше си на една автобусна спирка, когато Уил го откри. Чувството му за ориентация не беше блестящо, защото бе избрал да застане на спирката, която щеше да го отведе точно в противоположната посока, чак до Уест Енд, така че стана по-добре, че Уил го намери, спря до него и му каза да се качва.

— На какво си мислиш, че играеш?! — ядосано го запита той.

— Май обърках всичко, а? — И после, макар че не трябваше да го казва, а може би и точно заради това, първото, което му се изплъзна от устата, бе: — Все още ли искаш да ми помогнеш с Ели?

— Какво стана горе?

— Той не е наред. Каза, че ще ме убие, ако ти се осмелиш да излизаш с нея. И аз му повярвах. Всеки на мое място би му повярвал. Много е страшен! Къде отиваме, между другото? — Навън бе започнало да вали и улицата бе задръстена от коли и хора, излезли на пазар. Накъдето и да се обърнеше, Маркъс виждаше хора с дълги мокри коси, които изглеждаха така, сякаш свиреха в „Нирвана“ или някоя от другите групи, които Ели така обичаше.

— Връщаме се у Рейчъл.

— Не искам да се връщам там.

— Налага се.

— Тя ще ме помисли за пълен глупак.

— Няма.

— И защо?

— Защото не може да не е предвидила, че нещо такова ще се случи. Каза ми, че понякога Али е много трудно дете.

Това накара Маркъс да се изсмее с онзи особен едносричен смях, който човек използва, когато няма на какво да се засмее:

— Ха! Труден ли?! Та той щеше да ме заключи в гардероба и да ме храни с остатъци веднъж на ден!

— Така ли ти каза?

— Не чак с толкова много думи.

— Както и да е, сега си изплаква очите.

— Сериозно?

— Аха. Хълца като тригодишно дете.

Това определено развесели Маркъс — вече нямаше нищо против да се върне у Рейчъл.

Както се оказа, бягането от къщата бе най-доброто, което Маркъс би могъл да направи. Ако знаеше, че накрая всичко ще се нареди толкова добре, нямаше да се изплаши така, когато Уил го откри на спирката. Щеше просто да намигне на Уил като мъдра стара сова и да му прошепне: „Чакай и ще видиш!“ Когато се върнаха, всичко се бе променило — вече всички като че ли бяха наясно защо са се събрали и бяха спрели да се преструват, че тази работа с обяда цели единствено предоставянето на възможност на Али и Маркъс да си поиграят на компютърни игри.

— Али иска да ти каже нещо, Маркъс — каза Рейчъл, още щом влязоха.

— Извинявай, Маркъс — подсмръкна Али. — Не исках да ти казвам всички онези неща.

За Маркъс беше пълна загадка как човек може да заплашва да убие някого по погрешка, но все пак реши да не прави от мухата слон — гледката на подсмърчащия Али бе достатъчна, за да го направи по-отстъпчив и благороден.

— Няма нищо, Али — каза само той.

— Добре, момчета, а сега си стиснете ръце! — каза Рейчъл. И те го направиха, макар че ръкостискането бе доста странно и смущаващо. Вдигнаха си и си спуснаха ръцете три пъти — накрая Уил и Рейчъл се разсмяха, а Маркъс се ядоса. Той отлично знаеше как се стиска ръка. Целият този театър го разиграваше другият идиот.

— На Али му е доста трудно да приеме нещата.

— На Маркъс също. Нали така, Маркъс?

— Кои неща? — Малко се беше отнесъл. Тъкмо се питаше дали има някаква връзка между сълзите на Али и способността му да наранява и дали от факта, че се разревава толкова лесно, следва, че всъщност не е толкова опасен? Или пък той си е истински психар, който може да ти откъсне главата с голи ръце, без да престава да реве? Може би сълзите са само за заблуда на големите и сега Маркъс се намира в още по-голяма опасност от преди.

— За… нали се сещаш… онези неща.

— А, да — отговори Маркъс. — Да, точно така се чувствам. — Беше сигурен, че много скоро ще разбере за какво точно се чувства по същия начин.

— Защото човек започва да си изгражда някакъв модел на поведение и във всеки новопоявил се вижда потенциална заплаха.

— Именно. А последният, с когото аз… — започна Рейчъл и спря. — Съжалявам, не исках да те сравнявам с него. Освен това нямам предвид, че ние, нали се сещаш… — И спря безпомощно.

— Да, ясно — усмихна се Уил нежно. Рейчъл го погледна и също му се усмихна.

В този момент Маркъс бе озарен от внезапно прозрение защо хората харесват жени като Рейчъл и Сузи — приятни, привлекателни същества, които само с един поглед биха могли да осмислят деня ти. Както сега ставаше и с Уил. Погледът му се бе променил до неузнаваемост — в очите му имаше някаква нова мекота, която, Маркъс бе убеден, щеше да свърши работа. Докато слушаше разговора, започна да тренира собствения си поглед — трябваше някак си да присвиеш очи, а после да ги фокусираш точно върху лицето на другия. Дали на Ели ще й хареса? Сигурно веднага ще го ступа.

— Както и да е — продължи Рейчъл. — Последният, с когото излизах… Надали можеше да се нарече стопроцентов добряк, така и не успя да види точното място на Али в моя живот, и накрая двамата завършиха… в не много изрядни отношения.

— Той беше смахнат — изтърси Али.

— Виж какво, съжалявам, че всичко стана толкова… недискретно — каза Рейчъл. — Нямам никаква представа дали… Искам да кажа… Не знам… Просто на Нова година останах с впечатлението, че… — И тя се смръщи от неудобство. — О. боже, толкова ми е неловко. Ти си виновен за всичко, Али. Още не бе настъпил моментът да говорим за това.

— Няма нищо — успокои я бодро Маркъс. — Той наистина ви харесва. Каза ми го.

 

 

— Да не би да ставаш кривоглед? — запита го Ели в понеделник след училище.

— Може и да има нещо такова — отговори Маркъс, защото бе много по-лесно да каже това, отколкото да си признае, че упражнява един трик, който е научил от Уил.

— Сигурно имаш нужда от нови очила.

— Вероятно.

— Има ли очила, по-дебели от тези? — запита Зоуи. Не гаднееше, просто беше любопитна.

Проблемът беше, че вървяха към магазинчето за вестници и списания, което се намираше по пътя за вкъщи, и не разговаряха за нищо особено. Уил и Рейчъл бяха седели втренчили очи един в друг, и си бяха говорили само глупости от рода на това колко се харесват. Обаче, докато вървяха по улицата, за да направи онова нещо с очите, Маркъс трябваше непрекъснато да си извива врата, така че нищо чудно да изглежда странно. Освен това двамата с Ели никога не бяха седели един срещу друг. Те висяха около автомата за закуски или, както днес, се срещаха след училище и се помотаваха заедно за известно време. Така че, какво можеше да стори той?! Как можеш да се взираш в очите на някого, когато единственото, което виждаш от него, са само ушите му?!

Магазинчето за списания беше пълно с деца и собственикът си продираше гърлото да им крещи да излязат. Той не беше като господин Пател, който никога не крещеше и никога не гонеше децата.

— Аз няма да изляза — заяви Ели. — Аз към клиент, а не дете. — И продължи да обхожда с поглед рафта с десертчетата, а ръката й бе вдигната в готовност да си вземе онова, което харесва.

— Тогава ти — обърна се собственикът към Маркъс. — Излизай!

— Изобщо не го слушай, Маркъс — каза Ели. — Това е нарушение на човешките права. Просто защото си млад, той веднага решава, че си и крадец. Бих могла без проблем да го дам под съд.

— Няма нищо — каза Маркъс. — Аз и без това не искам нищо.

И излезе навън. Спря и се зачете в табелките на витрината: „УНИФОРМИ ЗА МЛАДИ ПОДДРЪЖНИЦИ НА ДИСЦИПЛИНАТА“, „МАРАТОНКИ ПУМА, 5 НОМЕР — ПОСЛЕДНИ БРОЙКИ!“.

— Ти си перверзник, Маркъс.

Бяха Лий Хартли и две негови приятелчета. В последно време Маркъс не си бе имал неприятности с тях, може би защото се моташе предимно с Ели и Зоуи.

— Какво?

— На бас, че нямаш представа за какво се отнасят тези табелки там!

Маркъс не можеше да разбере каква бе връзката между първото и второто изречение — дори и да беше перверзник, какво му пречеше да разбере за какво се отнасят табелките на витрината? Но реши да го пусне покрай ушите си, както правеше с всичко в мигове като този. Едно от приятелчетата на Лий Хартли протегна ръка, свали очилата му и си ги сложи.

— Мамка му! — извика той. — Нищо чудно, че тоя скапаняк не знае какво става около него! — И се завъртя с протегнати напред ръце, издавайки грухтящи звуци, за да покаже, че Маркъс е умствено изостанал.

— Може ли да ми ги върнеш вече? — запита Маркъс.

— Разкарай се, копеле! — изръмжа приятелчето на Лий Хартли.

Внезапно на прага на магазина застанаха Ели и Зоуи.

— Отвратителни чували с лайна! — извика Ели. — Върнете му веднага очилата или ще си го получите!

Оня веднага побърза да върне очилата на Маркъс, но Ели все пак го цапардоса, някъде между очите и носа.

— Шегичка! — извика тя и Зоуи се разкиска. — А сега бягайте бързо, преди наистина да се ядосам!

— Повлекани — каза Лий Хартли, но го изрече тихичко, докато отстъпваше полекичка.

— Как успя да заключиш, че щом удрям някого, съм повлекана? — зачуди се Ели. — Туй момчетата сте странни същества. Не и ти, Маркъс. Ти също си странен, но по различен начин.

Но Маркъс въобще не я слушаше. Той бе прекалено зашеметен от стореното от Ели — от нейния стил на поведение, от красотата й и от способността й да бие когото свари — за да обърне внимание на думите й.