Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (4)

Четири

Уил видя Анджи за първи път — или по-точно казано, не успя да я види добре — в „Чемпиъншип Винил“, малко магазинче за грамофонни плочи близо до Холоуей Роуд. Той просто си запълваше времето, като разглеждаше и се опитваше да открие една антология с рок балади, която бе имал в детството си — една от онези, които беше обичал много и впоследствие загубил. Чу я как казва на нацупената продавачка, че търси нещо на Пинки и Пърки за своята племенница. Разхождаше се между рафтовете, докато нея я обслужваха и така и не успя да зърне лицето й — видя само разкошната й медноруса коса и долови леко прегракналия й глас — глас, който той и мнозина други считаха за секси, така че Уил се заслуша и я чу как обяснява на продавачката, че племенницата й дори си няма представа кои са Пинки и Пърки.

— Не мислите ли, че това е ужасно? Представете си как може да си на пет и да не знаеш кои са Пинки и Пърки?! На какво учат в училище днешните деца?!

Тя просто се опитваше да бъде мила и любезна, но болезненият опит на Уил му беше показал, че любезността не е от особено котираните обноски в „Чемпиъншип Винил“. Както и предполагаше, милият й тон бе посрещнат със смразяващ, пренебрежителен поглед и с мърморене, което целеше да покаже веднъж завинаги, че губи ценното време на продавачката.

Само след два дена той неочаквано се озова до същата тази жена в едно кафене на Апър Стрийт. Разпозна гласа й (и двамата си поръчаха капучино с кроасан), меднорусата коса и дънковото яке. И двамата станаха, за да си вземат по един от вестниците в кафенето — тя взе „Гардиън“, така че за него остана „Мейл“ — и той й се усмихна, ала тя очевидно не си го спомняше. Уил спокойно би могъл да остави нещата и така, ала тя беше прекалено красива, за да пропусне подобен шанс.

— Обичам Пинки и Пърки — обади се той с мек, приятелски и закачливо снизходителен тон, но веднага разбра, че е допуснал ужасна грешка, че това не е същата жена и че тя няма дори и най-бегла представа за какво говори той. Идваше му да си изтръгне езика и да го размаже с крак върху дървения под на заведението.

Тя го погледна, усмихна се притеснено и хвърли поглед към сервитьора, сякаш пресмяташе колко време щеше да му отнеме да се спусне към тях и да събори Уил на пода. Уил я разбираше много добре. Ако някакъв напълно непознат седне на масата ти в кафене и като уводна фраза на разговора поверително ти прошепне, че харесва Пинки и Пърки, единственото, което можеш да предположиш, е, че в следващия момент ще бъдеш обезглавен, а разчлененото ти тяло — скрито под дъските.

— Много се извинявам — обади се той. — Помислих ви за една моя позната. — Изчерви се и тази реакция като че ли я успокои — смущението му беше все пак някакъв знак за здрав разум. После и двамата се върнаха към колонките във вестниците си, но жената продължи да се усмихва и да го поглежда от време на време.

— Знам, че е доста нахално от моя страна — каза накрая тя, — но все пак трябва да ви попитам. С кого ме припознахте? Опитвам се да се сетя дали наистина не сме се виждали някъде, но така и не успявам.

Той надлежно й обясни и тя се засмя сърдечно, така че накрая на Уил му се предостави възможността да започне наново и да проведе нормален разговор. Говориха си за хората, които не работят сутрин (той не се осмели да й признае, че не работи и следобед), за магазина за грамофонни плочи, за Пинки и Пърки естествено и за няколко други детски телевизионни герои. Никога досега не му бе хрумвало да започне връзка по този начин, но докато изпият и второто си капучино, Уил вече имаше телефонния й номер и уговорена среща за вечеря.

Когато тази среща се състоя, тя не закъсня да му разкаже за децата си, при което първата му реакция бе да си хвърли платнената салфетка, да бутне масата и да избяга от ресторанта.

— Е, и? — обаче изрече той. Очевидно точно това се очакваше от него да каже.

— Просто мислех, че трябва да знаеш. За някои хора този факт има огромно значение.

— В какъв смисъл?

— Имам предвид мъжете.

— Естествено. Така си и помислих.

— Съжалявам. Май не улеснявам много нещата, а?

— Напротив, справяш се много добре.

— Ами просто… ако това е наистина среща, както ми се струва, че е, то в такъв случай смятам, че е напълно честно да ти кажа.

— Благодаря за откровеността. Но не мисля, че това има някакво значение в случая. Даже бих бил разочарован, ако нямаше деца.

— Разочарован ли? — засмя се тя. — И защо?

Това беше добър въпрос. Защо наистина? Очевидно нещо му бе подсказало да го изрече, защото му се стори, че така ще я спечели по-лесно, но подобна причина признава ли се пред жена?!

— Защото никога не съм излизал с майка, а винаги ми се е искало да срещна такава. Мисля, че ще се справя добре със ситуацията.

— Как по-точно?

Така. Как по-точно, наистина? В какво по-точно той се считаше за добър? Това си беше въпрос за един милион долара — въпрос, на който той никога не би успял да даде отговор. Може би е добър с децата, макар да ги мразеше и да таеше същите чувства към всеки, който бе отговорен за появата им на този свят. Може би бе отписал прекалено бързо от живота си Джон и Кристин с тяхното бебе Имоджен. Навярно точно в това бе разковничето! Чичо Уил!

— Ами не знам. Може би с децата. И с нещата, свързани с тях.

Не може да не е добър с децата. Всеки е добър с децата, не е ли така? Вероятно отдавна е трябвало да започне да работи с деца. Вероятно това е повратен момент в неговия живот!

Точно тук му е времето да се каже, че красотата на Анджи определено имаше отношение към решението му да преосмисли подхода си към децата. Сега вече знаеше, че дългата медноруса коса е придружена от спокойно, открито лице и огромни сини очи с невероятно сексапилни бръчици около тях — красотата й беше неподправена, здравословна, тип Джули Кристи. И точно това беше най-важното. Кога друг път бе излизал с жена, която прилича на Джули Кристи? Жените, които приличат на Джули Кристи, не излизат с мъже като него. Предпочитат да бъдат с други филмови звезди или босове във филмовата индустрия, или състезатели от Формула Едно. А в този случай какво ставаше? Уил реши, че причината се корени в децата — че те са своеобразен укорителен символ, подобно на белег по рождение или предразположеност към пълнота, който му предоставя огромен шанс там, където иначе не би имал никакъв. Може би децата демократизират красивите самотни жени.

— Трябва да ти призная — тъкмо казваше Анджи, макар че той бе пропуснал емоционалния ход на мисли, който я бе довел до този момент, — че когато си самотна майка, никак не е трудно на един етап да започнеш да разсъждаваш чрез феминистични клишета. Нали се сещаш — че всички мъже са мръсници, че жената без мъж е… е… нещо, което е без нещо друго, което пък няма никаква връзка с първото и всякакви такива работи.

— Сигурно е така — кимна с разбиране той.

Беше започнало да му става интересно. Щом самотните майки действително са на мнение, че всички мъже са мръсници, то тогава той безпроблемно би могъл да си тръгне, когато му се прииска. Би могъл да излиза с колкото си иска самотни майки, приличащи на Джули Кристи. Той закима енергично, като се усмихваше или мръщеше съобразно изискванията на момента, а докато Анджи си изливаше душата пред него, Уил замисляше своята нова, повратна житейска стратегия.

През следващите няколко седмици той се бе въплътил успешно в образа на Уил Добрия, Уил Всеопрощаващия — и това му харесваше. Пък и не беше особено трудно. Така и не успя да се спогоди особено с Мейзи — мистериозно печалната петгодишна дъщеря на Анджи, която очевидно го считаше за безотговорен до мозъка на костите. Но Джо — тригодишното й синче, го хареса от пръв поглед, може би защото още при запознаването им Уил го увеси за глезените. Това е то. Само толкова трябваше. Де да можеше и отношенията с нормалните човешки същества да бяха толкова лесни!

Ходиха в Макдоналдс. Ходиха и в Научния музей, и в Музея по естествена история. Разходиха се с лодка по реката. В единичните случаи, когато бе обмислял възможността да има свои деца (винаги в пияно състояние и винаги в първите мигове на нова връзка), той си бе втълпявал, че бащинството ще е нещо като безкрайна поредица от сантиментални снимки — а бащинството в стил „Анджи“ беше точно такова: можеше да се разхожда ръка за ръка с хубава жена, а децата да скачат весело около тях и всички да го виждат в тази сладка роля, а когато следобедът свърши, той да си се прибере вкъщи, ако му се прииска.

А после идваше и сексът. Сексът със самотна майка. Още след първата си нощ с Анджи Уил реши, че този секс надминава всички видове секс, които бе имал някога. Ако попаднеш на подходящата жена — на жена, която е била разигравана и после изоставена от бащата на децата си и която оттогава не е срещала никой друг (защото децата вече не ти позволяват да излизаш, когато си поискаш, пък и повечето мъже не обичат деца, направени от някой друг, а още по-малко обичат бъркотията, която неизменно съпътства намесата на деца в една връзка)… та ако попаднеш на такава подходяща жена, тя ще те обикне точно заради появата ти в живота й. И съвсем внезапно ти ставаш по-красив мъж, по-добър любовник, по-добър човек.

Що се отнасяше до него, ситуацията беше идеална за всички заинтересовани. Всички онези двойки от света на бездетните самотници, сформиращи се за една нощ, за които вечерта, прекарана в чуждо легло, не е нищо повече от поредната възможност за чукане… е, те просто не знаеха какво изпускат. Вярно, че си бяха напълно порядъчни хора — тези мъже и жени, — които вероятно щяха да се ужасят и отвратят от неговата логика, но за него това нямаше никакво значение. Даже още по-добре — така поне конкуренцията намаляваше драстично.

А да не забравяме и онова нещо във връзката му с Анджи, което наклоняваше везните изцяло в негова полза — че той нямаше нищо общо с Другия. В дадения случай това означаваше, че няма нищо общо със Саймън — нейния бивш, който е имал проблеми с пиенето и работата и който, въпреки неодобрението на Уил към клишетата, можеше да се характеризира само по един начин — като човек, който накрая се оказало, че чукал секретарката си. За Уил изобщо не беше трудно да не прилича на Саймън — направо му идваше отвътре да не прилича на Саймън, беше великолепен в тази роля. Вярно, че беше нечестно да жъне плодовете от нещо, за което не беше положил абсолютно никакви усилия, но нещата стояха точно така — той беше обичан много повече заради това, че не е Саймън, отколкото някога бе обичан заради това, че е самият себе си.

Дори и краят — когато той неизбежно настъпи — си имаше редица преимущества. Уил винаги се бе сблъсквал с трудности, когато решеше да сложи край на една връзка — някак си, когато моментът настъпеше, така и не му се отдаваше да сграбчи бика за рогата, в резултат на което неизбежно предизвикваше ужасна неразбория. Но с Анджи нещата се оказаха много лесни — в интерес на истината толкова лесни, че Уил се усъмни да не би да има някаква уловка, за която не е подготвен.

От началото на връзката им бяха изминали цели шест седмици и той вече бе започнал да съзира определени неща, които го дразнеха. Преди всичко Анджи не разполагаше особено с времето си и цялата тази работа с децата често се оказваше неприятна пречка — например миналата седмица той бе купил билети за премиерата на новия филм на Майк Лий, но тя пристигна в киносалона половин час след началото, защото бавачката на децата й закъсняла. Това направо го вбеси, но като че ли успя да прикрие раздразнението си доста добре, пък и в края на краищата останалата част от вечерта премина задоволително. Освен това тя никога не можеше да остане да спи при него, затова той трябваше да ходи у тях, но тя нямаше достатъчно компактдискове, нито видео, нито сателит, нито кабелна телевизия, затова в събота вечер Уил трябваше да се примири с тъпи сапунки или някой сърцераздирателен филм за неизлечимо болно дете. Той тъкмо бе започнал да си задава въпроса дали точно Анджи е жената, която му трябва, когато тя самата реши да сложи край на връзката им.

Каза му го по време на една вечеря в индийския ресторант на Холоуей Роуд.

— Уил, съжалявам, че трябва да го кажа, обаче не съм особено сигурна, че от връзката ни ще излезе нещо.

Той предпочете да не отговаря. В миналото подобно начало на разговора обикновено означаваше, че тя е открила нещо или че той е направил нещо гадно или глупаво, или че е проявил обидна безчувственост — все неща, които, колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни да е допускал при тази връзка. Мълчанието му осигури достатъчно време, за да преосмисли отново поведението си, но повторният анализ доведе до същия резултат — прояви на несъобразителност липсваха, контролният му талон определено беше чист от нарушения. Щеше да се почувства дълбоко разочарован, ако базата данни в паметта му беше показала макар и един-едничък случай на изневяра или някаква забравена проява на грубост. Защото, тъй като целият смисъл на тази връзка се коренеше в неговото приличие, какъвто и да било повод за порицание би означавал, че липсата на стабилност е вече толкова дълбоко вкоренена в характера му, че се е превърнала в неуправляемо качество.

— Ти нямаш никаква вина. Напротив, беше страхотен. Вината е в мен. Или по-точно — в моето положение.

— Няма нищо лошо в твоето положение — каза той. Облекчението му беше толкова голямо, че реши, че може да си позволи да се направи на благороден. — Поне що се отнася до мен.

— Има някои неща, които не знаеш. Неща, свързани със Саймън.

— Да не би да те тормози? Защото, ако е така… — „Е, какво ще направиш, ако е така? — запита се той, изпълнен със самопрезрение. — Най-вероятно ще се прибереш вкъщи, ще си свиеш една цигара с марихуана и ще се постараеш да ги забравиш. Или бързо ще си намериш някоя друга, с която нещата ще бъдат далече по-лесни.“

— Нищо подобно. Е, може отстрани да изглежда и така, в крайна сметка. Той не е особено доволен, че аз се срещам с друг. И макар да съм наясно, че звучи глупаво, се налага да призная, че го познавам достатъчно добре, за да съм сигурна, че той все още не е успял да свикне с нашата раздяла. Лошото обаче е, че аз също не съм убедена, че съм свикнала. Очевидно все още не съм готова да се впусна в сериозна връзка с когото и да било друг.

— Напротив, справяш се много добре.

— Трагичното в случая е, че срещнах най-подходящия за мен човек в най-неподходящия момент. Сега си давам сметка, че трябваше да започна с някоя безсмислена авантюра, а не с някой… някой, който…

Уил не можеше да не признае, че в цялата ситуация имаше нещо безкрайно иронично. Защото, ако тя можеше да прозре истинската му същност, той беше точно такъв — ако съществуваше мъж, по-добре подготвен от него за безсмислени авантюри, щеше да е много интересно да се запознае с него. „Нали точно това имах предвид и аз! — прииска му се да извика възторжено. — Аз съм отвратителен! Аз съм много по-повърхностен, отколкото изглеждам — честна дума!“ Но вече беше прекалено късно за подобни откровения.

— Вярно е, че понякога и аз се питах дали не те притискам прекалено. Май наистина обърках нещата, не мислиш ли?

— Нищо подобно, Уил! Ти се държа прекрасно. Много съжалявам, че…

Като че ли очите й започваха да се пълнят със сълзи — стана му приятно, като я гледаше. Никога досега не беше наблюдавал плачеща жена, без да се чувства гузен заради мъката й — затова реши да се наслади в пълна степен на уникалния в практиката си случай.

— Не е необходимо да съжаляваш. Наистина. — Да, наистина. Наистина!

— Но аз съжалявам!

— Недей!

Кога ли за последен път му се бе предоставяла възможността да въздава опрощение? Със сигурност не и след завършването на училище, а вероятно не и по време на този период. От всички вечери, които бе прекарал с Анджи, последната му хареса най-много.

Точно този момент се превърна за Уил в отключващия фактор за новата му стратегия. Знаеше, че от този миг нататък в живота му ще има и други такива жени като Анджи — жени, които ще започват връзката си с него със заблудата, че просто се нуждаят от хубаво чукане и накрая ще достигат до извода, че спокойният живот с него е за предпочитане пред хиляди шумни оргазми. И тъй като самият той чувстваше нещо доста сходно, макар и по коренно различни причини, реши, че притежава много неща, които може да им предложи. Страхотен секс, стабилно четкане на егото му, временно бащинство без сълзи и чувство за вина при раздялата — какво повече би могъл да иска един мъж?! Самотните майки — лъчезарни, привлекателни, на разположение, хиляди такива из цял Лондон — бяха най-доброто изобретение, до което достигна Уил. От този момент започна кариерата му на сериен чичко-добричко.