Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (29)

Двайсет и девет

В продължение на три-четири седмици — надали е било повече, но по-късно, когато Маркъс се замислеше за тях, му се струваха като месеци и дори години — нищо особено не се случи. Виждаше Уил, виждаше Ели (и Зоуи) в училище, Уил му купи нови очила и го заведе да му подстрижат косата по съвременната мода, чрез него откри, че харесва няколко нови певци, различни от Джони Мичъл и Боб Марли — певци, за които и Ели беше чувала и които определено не мразеше. С една дума, той започваше бавно да се променя — и физически, и психически. И точно тогава майка му отново започна с ревовете си.

Точно както и преди, на пръв поглед нямаше никаква причина и точно както и преди, всичко започна бавно — с някое и друго слабо подсмърчане след вечеря, което една нощ се превърна в дълъг, стряскащ пристъп на хълцане, за който Маркъс не можеше да стори нищо, независимо от въпросите, с които я обсипваше, и прегръдките, които непрекъснато й даваше. И накрая настъпи познатият сутрешен плач — тогава той се убеди напълно, че нещата са много сериозни и че се задават неприятности.

Но едно нещо поне се беше променило. Някога, по време на първия пристъп на сутрешен плач, като че ли преди стотици години, той бе съвсем сам. А сега около него имаше цял куп хора. Маркъс си имаше Уил, имаше си Ели, имаше си… Добре де, бяха само двама — двама приятели, но и това беше нещо. Вече можеше да отиде при единия от тях и да каже: „Майка ми пак запя старата песен.“ И те щяха да измислят да му кажат нещо, което може и да помогне.

— Майка ми пак запя старата песен — каза той на Уил на втория ден със сутрешен плач. (На първия ден не беше казал нищо, просто в случай че всичко се окаже само временна депресия; но когато още на следващата сутрин тя отново се разрева, Маркъс разбра, че е хранил глупави и нелепи надежди.)

— Коя песен?

За момент Маркъс бе жегнат от разочарование, но, от друга страна, си даде сметка, че не бе предоставил на Уил достатъчно ориентири за ситуацията. Тя би могла да запее всякакви песни, образно казано — защото майка му трудно би могла да се характеризира като предсказуема. Би могла да се оплаква, че Маркъс продължава да поддържа контакти с Уил, би могла да се опитва да му внуши, че е крайно време да се върне към уроците си по пиано, дори би могла да си е намерила приятел, за когото е сигурна, че Маркъс няма да хареса особено (Маркъс бе разказал на Уил за някои от приятелите й, с които е била след раздялата й с баща му). В определен смисъл му стана приятно, когато се замисли за всичките онези неща, които би могъл да има предвид, когато каза на Уил, че майка му отново е запяла старата песен. Защото те я правеха да изглежда интересна и сложна личност, каквато тя безспорно си беше.

— Плаченето.

— О! — Намираха се в кухнята на Уил и си препичаха кифлички — своеобразен ритуал за следобедите в четвъртък, който си бяха създали. — И ти притесняваш ли се за нея?

— Естествено. Сега тя е същата като някога. Даже в някои отношения нещата са по-лоши. — Това не беше напълно вярно. Нищо не би могло да е по-лошо от преди, защото тогава всичко беше продължило сякаш цяла вечност и кулминацията му беше в Деня на мъртвата патица. Маркъс просто искаше да бъде сигурен, че Уил е наясно със сериозността на положението.

— И какво смяташ да правиш?

До този момент на Маркъс не му беше хрумвало, че може да направи нещо — отчасти защото преди не беше направил нищо (макар че, като се замислеше, преди нещата не се бяха развили толкова добре, така че не можеше да използва тогавашната ситуация като пример) и отчасти защото смяташе, че оттук нататък всичко ще бъде поето от Уил. Поне така му се искаше на него. Нали затова човек си има приятели?

— Какво смятам да правя аз ли?! По-скоро, какво смяташ да направиш ти!

— От къде на къде аз?! — засмя се Уил и тогава си спомни, че онова, за което говореха, е всъщност доста сериозно. — Маркъс, аз не мога да направя нищо.

— Би могъл да поговориш с нея.

— Но тя няма да иска да ме слуша! Така де, кой съм аз, че да ме слуша? Никой.

— Ти не си никой. Ти си…

— Просто защото ти идваш у дома всеки ден след училище за чаша чай не означава, че аз мога да възпра майка ти от… не означава, че аз мога да я развеселя. В интерес на истината, сигурен съм, че не мога.

— Мислех, че сме приятели.

— Ох! Мамка му! Извинявай. — В опита си да извади една кифличка, той си бе изгорил пръстите. — Кажи ми, Маркъс, според теб приятели ли сме или нещо друго? — Очевидно намираше този разговор за много смешен, защото бе започнал да се усмихва.

— Разбира се. Ти как би определил иначе нашите отношения?

— Ами, мисля, че приятели е много добро определение.

— Защо се усмихваш?

— Защото всичко е малко смешно, не мислиш ли? Имам предвид, ти и аз…

— Може би си прав — отвърна Маркъс и се позамисли. Накрая попита: — Но защо?

— Защото сме толкова различни по височина.

— Аха, ясно.

— Шегичка.

— Ха, ха!

Уил остави Маркъс да намаже с масло кифличките, защото знаеше, че момчето обича да го прави. Това беше много по-приятна задача от мазане на препечени филийки, защото при филийките единственото, което можеш да направиш с втвърденото масло, е да остържеш коричката, която правеше препечената филийка такава, каквато е — нещо, което никой не обичаше. А с кифличките всичко беше леко и безпроблемно — просто поставяш бучица краве масло отгоре, поизчакваш няколко секунди и после го разбъркваш, така че да попие в малките дупчици. Това беше един от малкото случаи в живота, когато нещата всеки път се нареждат добре.

— Искаш ли да сложа нещо отгоре?

— Може. — Той придърпа буркана с меда, пъхна ножа и започна да го върти.

— Слушай какво — каза Уил, — прав си. Ние сме приятели. Точно затова аз не мога да сторя нищо за твоята майка.

— Как стигна до този извод?

— Казах, че се шегувам, когато изтърсих, че сме различни по височина, но може би не съвсем. Може би точно така трябва и ти да гледаш на нещата. Аз съм ти приятел и съм с около трийсетина сантиметра по-висок от теб — това е.

— Извинявай, но нещо не те разбирам.

— Имах един приятел в училище, който беше трийсетина сантиметра по-висок от мен. Беше направо огромен. Във втори курс беше вече метър и осемдесет и четири.

— Ние нямаме втори курс.

— Добре де, осми клас.

— И какво от това?

— Никога не бих се осмелил да го помоля за помощ, ако майка ми е изпаднала в депресия. С него си говорехме за футбол и за „Мисията невъзможна“ и други такива неща. Представи си, че по средата на разговор, когато спорим например за това дали Питър Осгуд ще играе за Англия, аз кажех: „Ей, Фил, ще поговориш ли с майка ми, защото тя непрекъснато се залива в сълзи?“ Той щеше да ме изгледа така, като че ли съм откачил. Та той беше само на дванайсет! Какво можеше да каже на майка ми? „Здравейте, госпожо Фрийман, мислила ли сте да опитате с транквиланти?“

— Аз не знам кой е Питър Осгуд. И не знам нищо за футбола.

— Маркъс, не ти ли писна да се правиш на тъп?! Онова, което искам да ти кажа, е много просто: аз съм ти приятел и точка. Не съм ти чичо, не съм ти баща, не съм ти батко. Мога да ти кажа само кой е Кърт Кобейн и какви маратонки се носят в момента — това е. Разбра ли ме най-сетне?

— Да.

— Хубаво.

Но докато вървеше към къщи малко по-късно, Маркъс си спомни края на разговора им и начина, по който Уил изрече „Разбра ли ме?“ — с тон, който целеше да му покаже, че разговорът е завършил. Запита се дали истинските приятели постъпват така. Надали. Познаваше много учители, които говорят точно така, както и много родители, но не беше чувал за приятели, които да се изразяват по този начин, независимо от това колко са високи.

Маркъс не бе изненадан особено от реакцията на Уил. Ако го попитаха кой е най-добрият му приятел, без да се замисля, той би посочил Ели — не само защото я обичаше и искаше да излиза с нея, а и защото тя беше мила с него и винаги е била, без да броим първия път, когато го бе нарекла дребно, сополиво, смотано копеленце. Тогава наистина не беше особено мила. От друга страна, не би било честно спрямо Уил да се каже, че не е бил мил с него — вземи например маратонките, кифличките за препичане, двете видеоигри и така нататък, — но е напълно справедливо да се подчертае, че понякога Уил не изглеждаше особено зарадван да го види, особено ако Маркъс му ходеше на гости всеки божи ден от седмицата. Ели обаче винаги го прегръщаше, винаги го превръщаше в център на внимание, а това според Маркъс все трябваше да значи нещо.

Днес обаче не изглеждаше особено зарадвана да го види. Стори му се потисната и разсеяна и нито каза, нито направи нещо, когато той отиде в класната й стая през междучасието, за да я види. Зоуи беше седнала до нея и държеше ръката й.

— Какво се е случило?

— Не си ли чул? — запита Зоуи.

Маркъс мразеше да му задават този въпрос, защото той никога не беше чувал нищо.

— Не си спомням.

— Кърт Кобейн.

— И какво за него?

— Опитал се да се самоубие. Взел е свръхдоза.

— А сега добре ли е?

— Така чухме. Изпомпали са му стомаха.

— Добре.

— И кое му е доброто?

— Нищо — отговори Маркъс. — Но…

— Той ще го направи, казвам ви — обади се Ели. — Накрая ще го направи. Те винаги го правят. Той иска да умре. Това, което стори сега, не е просто вик за помощ. Той мрази този свят.

Маркъс внезапно усети, че му прилошава. Още когато излезе от апартамента на Уил снощи, той бе започнал да си представя този разговор с Ели и как тя ще успее да го развесели така, както Уил никога не би успял. Но нещата не станаха така. Вместо това стаята около него бавно се завъртя и сякаш всички цветове от нея започнаха бавно да изтичат нанякъде.

— Откъде знаеш? Откъде си толкова сигурна, че той просто не си играе? Аз мисля, че той никога повече няма да го повтори.

— Ти не го познаваш — каза Ели.

— Нито пък ти! — изкрещя Маркъс. — Той дори не е истински. Той е просто певец! Просто образ върху тениските! И не е ничия майка!

— Естествено, но е нечий баща, глупачето ми — каза Ели. — Той е баща на Франсиз Бийн. Има си красиво малко момиченце и все пак иска да умре. Ето че вече знаеш.

Така е, Маркъс вече знаеше. Обърна се и побягна навън.

Реши да се чупи от следващите два часа. Ако отидеше на математиката, щеше само да си седи и да си мечтае, и да го изловят, и да му се смеят, когато той се опита да отговори на въпрос, който е задаван преди час, месец или дори на такъв, който никога не е бил задаван. Искаше му се да остане съвсем сам, за да може да обмисли добре нещата, без да го прекъсват. Затова се насочи към момчешката тоалетна близо до физкултурния салон и се затвори в дясната кабинка, защото там имаше успокояващи топли тръби покрай стената, върху които можеш дори да седнеш или да клекнеш. Но след няколко минути в тоалетната влезе някой и започна да рита по вратата му.

— Там ли си, Маркъс? Съжалявам. Бях забравила за майка ти. Не се тревожи, тя не е като Кърт.

Той застина за миг, после дръпна резето и надникна предпазливо.

— Откъде знаеш?

— Защото ти си прав. Той не е истински човек.

— Казваш го само за да ме успокоиш.

— Добре де, истински е. Но по друг начин истински.

— По какъв начин?

— Не знам точно. Просто е такъв. Той е като Джеймс Дийн, Мерилин Монро, Джими Хендрикс и другите. Човек просто знае, че той ще умре и това си е. Няма проблеми.

— Няма проблеми за кого? Не и за… как се казваше момиченцето?

— Франсиз Бийн ли?

— Да бе. И защо за нея да няма проблеми? Съмнявам се, че тя ще се зарадва. Само за теб всичко е нормално.

Едно момче от випуска на Ели влезе, за да използва тоалетната.

— А бе ти не чу ли да се махаш?! — изкрещя Ели, като че ли го беше предупреждавала вече стотици пъти и като че ли момчето нямаше право да поиска да се изпишка. — Не виждаш ли, че говорим?

Момчето отвори уста, за да каже нещо, но после осъзна с кого си има работа и бързо се изсули навън.

— Мога ли да вляза при теб? — запита Ели, когато момчето си отиде.

— Ако намериш място.

Двамата се сбутаха един до друг върху топлите тръби, Ели затвори вратата и пусна резето.

— Ти си мислиш, че аз знам всички отговори, но не е така — каза Ели. — Нищо подобно. По този въпрос специално нищо не знам. Нямам представа защо той се чувства по този начин, нито пък защо твоята майка се чувства по този начин. Освен това нямам представа какво е човек да бъде на твоето място. Предполагам обаче, че си доста уплашен.

— Ъхъ. — И той се разплака. Напълно безшумно — просто очите му се напълниха със сълзи и те започнаха да се стичат по бузите му. Но все пак си беше твърде неловко. Никога не бе предполагал, че ще се разплаче — и то точно пред Ели.

Тя го прегърна нежно и промълви:

— Искам да кажа, че най-добре е изобщо да не ме слушаш. Ти знаеш повече от мен. И точно ти трябва да ми даваш съвети.

— Но аз не знам какво да кажа.

— Тогава нека поговорим за нещо друго.

Ала не проговориха. Потънаха в мълчание. Просто си седяха върху топлите тръби, от време на време си местеха дупетата, когато им припареше много, и чакаха ли, чакаха, докато накрая се почувстваха готови отново да се гмурнат в реалния свят.