Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (13)

Тринайсет

В интерес на истината Маркъс не се притесняваше особено да остави майка си сама — макар че пред Уил каза друго. Беше сигурен, че дори тя отново да направи нещо такова, то няма да е скоро, защото точно сега продължаваше да се намира в онова свое странно, кротко настроение. Но прецени, че се налага да помоли Уил да вземат и майка му, за да ги събере — беше сигурен, че след това нещата щяха да тръгнат от само себе си. Майка му бе красива, а Уил изглеждаше доста заможен, така че могат да отидат да живеят при него и детето му — така ще станат четирима, а четирима е къде-къде по-добре от двама! А може би, ако поискат, ще си родят и едно бебе. Майка му не е чак толкова стара — само на трийсет и осем. Човек може да има бебе, когато е на трийсет и осем. Така ще станат петима и тогава няма да има особено значение, ако някой от тях умре. Не, естествено, че ще има значение, но така нито той, нито майка му, нито Уил и неговото момченце ще се чувстват напълно самотни, ако някой умре. Маркъс все още не беше сигурен дали харесва Уил или не, но вече нямаше за кога да си задава подобни въпроси — виждаше се и от пръв поглед, че Уил не е много лош, не е пияница, не е побойник, така че трябваше да свърши работа.

Не че не знаеше съвсем нищо за Уил — вече то беше проверил. Един ден, на връщане от училище Маркъс бе зърнал Уил да пазарува и го бе проследил като частен детектив. Не беше открил кой знае колко обаче, освен адреса му и предпочитаните магазини. Но изглеждаше така, сякаш живее съвсем сам — никаква приятелка, никаква съпруга, даже и никакво момченце. Освен ако момченцето не е останало с приятелката му вкъщи. Но ако има приятелка, тогава защо се опитва да сваля Сузи?

— Кога каза, че ще дойде този човек? — запита майка му. Двамата подреждаха къщата и слушаха „Изход“ на Боб Марли.

— След около десет минути. Ти нали ще се преоблечеш?

— Защо?

— Защото изглеждаш отвратително, а той ще ни заведе на обяд в „Планета Холивуд“. — Уил още не знаеше, че ще ги води точно там, но Маркъс беше сигурен, че ако го помоли, той няма да откаже.

Майка му го изгледа озадачено и попита:

— И каква е причината чак толкова да се притесняваш какво ще облека аз?

— Причината е проста — „Планета Холивуд“.

— Е, и?

— Нали не искаш да изглеждаш като стара чанта точно там? Ами ако те види някой от онези?

— От кои?

— Ами, например Брус Уилис или някой от останалите.

— Маркъс, отлично знаеш, че те няма да бъдат там.

— Те стоят там непрекъснато. Освен когато са на работа. А дори и тогава се стараят да си снимат филмите в Лондон, за да могат да обядват в своя ресторант.

— И кой ти каза това? — възкликна Фиона и се заля от смях.

Беше го научил от едно момче в училище — казваше се Сам Лавел. Но сега, като се позамисли, Маркъс си даде сметка, че Сам му беше казал и много други неща, които се оказаха чиста лъжа: че Майкъл Джексън и Джанет Джексън са един и същи човек и че учителят им по френски господин Харисън някога е свирил в „Бийтълс“.

— Никой. Просто всички го знаят.

— А би ли отишъл там, ако знаеше, че няма да срещнеш никакви филмови звезди?

Със сигурност нямаше да отиде, но не възнамеряваше да си признае.

— Да, разбира се.

Майка му сви рамене и се запъти към стаята си, за да се преоблече.

Уил ги изненада и се появи в апартамента, преди да успеят да слязат на улицата, за да го чакат. Веднага побърза да се представи, което, според Маркъс, беше крайно глупаво, защото всеки от присъстващите познаваше останалите.

— Здравейте. Аз съм Уил. Ние… Ами… — Но очевидно не можеше да се сети за някакъв учтив начин да й напомни, че вече са се виждали — или по-скоро, че той вече я е виждал, простряна на дивана с локва повръщано на килима под себе си, затова се усети навреме и млъкна.

— А аз съм Фиона. — Майка му изглеждаше доста добре. Беше облякла най-хубавия си клин, който подчертаваше отлично краката й, комбиниран с широк, космест блузон и за първи път от болницата насам си бе сложила грим, както и едни доста приятни висящи обици, които някой й беше изпратил от Зимбабве. — Благодаря ти за всичко, което си сторил за нас миналата седмица! Не знам как ще ти се отблагодаря.

— Няма нищо, за мен беше удоволствие. Надявам се, че се чувстваш… Надявам се, че си се…

— Стомахът ми е наред, благодаря. Само дето от време на време се държа все още смахнато. Явно човек не може да се отърве лесно от този род неща.

Уил я изгледа шокирано, но тя само се засмя. Маркъс много мразеше майка му да си прави шеги с хора, които едва я познават.

— Реши ли вече къде искаш да отидем, Маркъс?

— Да — в „Планета Холивуд“.

— О, боже! Ти сериозно ли?

— Защо не?! Чувал съм, че там е страхотно.

— Хайде бе! Очевидно не четем едни и същи рекламни отзиви.

— Не съм го чел в рекламна брошура. Каза ми го Сам Лавел от старото ми училище.

— А, така значи… Е, щом настояваш… Ще тръгваме ли вече?

Уил отвори вратата и с кавалерски жест покани Фиона да мине първа. Маркъс не беше особено сигурен за какви издайнически знаци трябва да следи, но имаше чувството, че работата ще се нареди.

Не се качиха в колата, защото Уил каза, че „Планета Холивуд“ се намира на Лестър Скуеър, където е абсолютно невъзможно да паркират. Затова решиха да хванат автобуса. Докато вървяха към спирката, той им показа колата си.

— Ето тази е моята. Онази с бебешката седалка отзад. Вижте само каква мръсотия — все не мога да намеря време да почистя.

— Гледай ти! — възкликна Фиона.

— Аха — додаде Маркъс.

Не можаха да измислят какво друго да кажат, затова бързо продължиха напред.

Пред „Планета Холивуд“ се виеше огромна опашка от чакащи реда си да влязат, а на всичко отгоре започна да ръми. Тримата бяха единствените говорещи английски.

— Сигурен ли си, че искаш да обядваме точно тук, Маркъс? — запита майка му.

— Защо не? Пък и къде другаде да отидем? — Маркъс би приел всяко едно предложение, стига да е що-годе прилично. Не изгаряше от желание да виси редом с цяла тълпа французи и италианци — някак си не беше правилно.

— На ъгъла има една пицария — предложи Уил.

— Не, благодаря.

— Нали непрекъснато ми тантониш, че искаш да ядеш пица! — изуми се майка му.

— Нищо подобно. — Напротив, беше си точно така, но пиците са прекалено евтини за подобен обяд.

И продължиха да чакат на опашката, потънали в мълчание. С тази скорост на развитие на нещата очевидно никой нямаше да се ожени за никого. На всичко отгоре беше прекалено мокро и прекалено неприятно.

— Кажи ми защо искаш да отидем точно в „Планета Холивуд“ и аз ще видя дали няма да мога да измисля някое сходно на този ресторант място — обади се накрая Уил.

— Ами, не знам. Защото е известен. И защото в него предлагат нещата, които обичам да ям — пържени храни и други подобни.

— Добре. Значи, ако измисля някой друг известен ресторант, където също сервират пържени храни, имаш ли нещо против да отидем там?

— Става. Само че трябва да бъде известен по моите, а не по твоите критерии.

— Какво означава това?

— Трябва да бъде толкова известен, че и децата да са чували за него. Не може само ти да ми кажеш, че е известен, защото щом аз не съм чувал за него, значи не е известен.

— Значи, ако ти предложа да отидем в „Двайсет и осем“, ти няма да искаш.

— Няма. Не е известен. Никога не съм чувал за него.

— Но там също ходят известни хора.

— Кои например?

— Актьори и други такива.

— Кои актьори?

— Мисля, че всички известни актьори са били в този ресторант по едно или друго време. Но те нямат навика да обявяват предварително пристигането си. Ще бъда честен с теб, Маркъс — възможно е, като отидем там сега, да се сблъскаме с Том Круз и Никол Кидман. Възможно е обаче да не видим и никого. Но със сигурност ще ти предложат хубава пържена храна. От друга страна, ако продължим да стоим на тази опашка, само ще се намокрим, а като влезем, няма да видим никой, който си заслужава да се види.

— Хубаво.

— Искаш да кажеш, че си съгласен?

— Да.

— Добро момче.

От пръв поглед се виждаше, че в този ресторант „Двайсет и осем“ не идват никакви известни хора. Не че беше лош, напротив — храната беше хубава, обстановката — приятна, но си беше най-обикновен, нормален ресторант. По стените нямаше нищо — нито якето на Клинт Ийстууд, нито маската на Майкъл Кийтън, с която игра в „Ватман“. Даже нямаше снимки с автографи. Индийският ресторант на ъгъла на тяхната улица, откъдето си поръчваха храна за вкъщи, също си беше най-нормален ресторант, само че и той дори имаше снимка с автограф на някакъв известен футболист на „Арсенал“ от близкото минало. Не че Маркъс имаше нещо против — даже напротив. Защото най-важното бе, че сега бяха седнали и сухи, а майка му и Уил най-сетне можеха да започнат да си говорят.

Но очевидно се нуждаеха от известна помощ в началото — никой не се обади, докато не пристигна сервитьорът, за да приеме поръчката.

— Омлет с гъби и пържени картофки, ако обичате. И кола — започна пръв Маркъс.

— За мен пържола от риба меч — каза Уил. — Без зеленчуци, само салата в отделна чиния.

На Фиона обаче очевидно й беше трудно да вземе решение.

— Защо не си поръчаш и ти пържола от риба меч? — обърна се към нея Маркъс.

— Мммммм…

Опита се да привлече вниманието на майка си от своята страна на масата, без да забележи Уил. Кимна енергично, а после се изкашля.

— Добре ли си, миличко?

По някаква необяснима причина Маркъс беше убеден, че ще бъде добре, ако майка му си поръча същата храна като Уил. Не че човек можеше да разговаря цяла вечност за предимствата на рибата меч, но може би това щеше да им подскаже, че все пак имат нещо общо — че понякога възприемат нещата по един и същи начин. Макар и в действителност да не беше така.

— Ние сме вегетарианци — реши да се намеси той. — Но риба ядем.

— Значи не сме истински вегетарианци.

— Вярно, че не ядем риба много често. Само понякога риба с пържени картофи. Но вкъщи никога не готвим риба, нали?

— Не много често наистина.

— Всъщност никога.

— О, я стига си ме правил на посмешище!

Маркъс не можеше да разбере как признанието, че тя никога не готви риба вкъщи, я прави за посмешище. Да не би мъжете да не харесват жени, които не готвят риба? Не че държеше особено да научи.

— Добре де — каза той помирително. — Не никога, само понякога.

— Желаете ли да се върна след няколко минути? — запита сервитьорът.

Маркъс бе забравил за присъствието му.

— Мммммммм…

— Поръчай си риба меч — повтори момчето.

— Ще взема пенне песто — каза накрая майка му. — Със смесена салата.

Уил си поръча бира, а майка му — чаша бяло вино. После на масата отново се възцари мълчание.

Маркъс си нямаше приятелка, нито пък някога бе имал такава — освен ако не броим Холи Гарет, която той категорично не броеше. Но знаеше едно: ако момче и момиче се срещнат и ако те нямат приятелка или приятел, и ако и на двамата всичко им е наред, и ако им е относително приятно заедно, то те спокойно могат да започнат да излизат. Защо да не опитат? Уил си нямаше приятелка, освен ако не броим Сузи, която Маркъс не броеше, а майка му също си нямаше приятел, така че… За всички ще бъде добре. Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече се убеждаваше, че е така.

Не че имаше нужда от човек, който да замени баща му. Бе говорил с майка си по този въпрос още отдавна. Гледаха едно предаване по телевизията, посветено на семейството, където някаква представителка на торите беше заявила, че всеки трябва да има и майка, и баща — майка му се бе ядосала много, а после бе изпаднала в депресия. После, малко преди да стане онази работа с болницата, той бе живял дълго с идеята, че консерваторката по телевизията е много тъпа — при това го бе споделял с майка си неведнъж, — но бе пропуснал да забележи, че две е опасно число. А сега, когато нещата от живота го бяха накарали да проумее този факт, Маркъс не бе особено сигурен какво точно да мисли за дебелата консерваторка. Но беше сигурен в едно — нямаше значение дали семейството, в което живее, се състои само от жени или само от мъже, или само от деца — единственото, което имаше значение, беше броят на хората. Единственото, от което той се нуждаеше, бяха колкото е възможно повече хора.

— Защо само си седите? — запита внезапно той.

Уил и майка му го погледнаха едновременно.

— Нали ме чухте? Защо само седите, а не си говорите? Хайде, говорете си!

— Сигурна съм, че скоро и това ще направим — каза майка му.

— Обядът ще свърши, докато се наканите да си кажете нещо — изсумтя Маркъс.

— За какво искаш да си говорим? — попита Уил.

— За каквото и да е: политика, филми, убийства — само говорете.

— Не съм убедена, че в това се състои смисълът на всеки разговор — каза майка му.

— Може би досега трябваше да измислите нещо! Достатъчно сте големи, за да го направите.

— Маркъс!

Но Уил се засмя и каза:

— Той е прав. Не знам ти на колко си години, Фиона, но двамата заедно сигурно имаме поне шейсетгодишен опит във водене на разговори, така че може и да успеем да направим нещо по този въпрос.

— Добре, давай.

— Е?

— Моля те, след теб.

И двамата се засмяха, но никой не каза нищо повече.

— Уил — обади се Маркъс.

— Да, Маркъс? — каза Уил.

— Какво мислиш за Джон Мейджър?

— Нищо особено.

— А ти, мамо?

— Много добре знаеш какво мисля за него.

— Да, но го кажи на Уил.

— Нищо особено.

Боже, тези го побъркваха!

— Защо?

— О, Маркъс, кажи ми защо не ни оставиш на мира?! Вместо да ни улесниш, ти правиш нещата още по-трудни! Притесняваш ни! Не се тревожи, скоро ще започнем да разговаряме.

— Кога?

— Престани най-сетне!

— Уил, ти бил ли си женен някога?

— Маркъс, ако продължаваш, рискуваш да се ядосам!

— Няма нищо, Фиона. Не, не съм се женил, Маркъс. А ти?

— Естествено, че не съм. Още съм много малък.

— Аха!

— А сега попитай мама.

— Фиона, била ли си омъжена някога?

— Не.

Маркъс се обърка. Когато беше дете — истинско, малко дете, — живееше с убеждението, че човек трябва да е женен, за да бъде баща или майка — точно както трябва да имаш шофьорска книжка, за да караш кола. Вече беше наясно, че това не е истина и че неговите родители никога не се бяха женили, но някак си е доста трудно да се разделиш с лека ръка с убежденията, които са били ключови в твоето израстване.

— А искаше ли да се омъжиш, мамо?

— Не особено. Не ми се струваше кой знае колко важно.

— Тогава защо другите хора го правят?

— Ами, по ред причини. Например заради чувството за сигурност. Или поради натиска от роднините. А някои пък се подвеждат по криворазбраните си понятия за романтика…

Уил се засмя и отбеляза:

— Доста цинично.

Маркъс не схвана точно какво иска да каже той, но и така не беше зле — ето че майка му и Уил вече имаха обща тема за разговор, която със сигурност не беше подхваната от него.

— Виждаш ли се все още с бащата на Маркъс?

— От време на време. Но не много често. Но Маркъс му ходи на гости доста редовно. А ти? Виждаш ли се с бившата ти?

— Ммммм… Ами, да. Непрекъснато. Тя взе Нед тази сутрин.

На Маркъс му се стори, че Уил изрече тези думи по много странен начин — сякаш беше забравил и едва в този момент си бе спомнил за тях.

— И доволен ли си от този развой на нещата?

— Ами, защо не. Имаме и хубави моменти.

— Как стана така, че Нед остана при тебе? Не искам да кажа, че не си добър баща — напротив, сигурно си превъзходен, но… нали се сещаш, нещата обикновено не стават така…

— Да, знам. В началото тя ме накара да премина през история от типа на „Крамер срещу Крамер“. Много държеше да се увери в собствената си значимост.

— И успя ли накрая да намери себе си?

— Надали. Много се съмнявам, че някой успява да намери себе си на този свят, не мислиш ли?

Храната пристигна, но никой от двамата възрастни не я забеляза. Маркъс се зае с щастлива усмивка със своя омлет и пържените картофки. Дали ще се преместят да живеят у Уил, или ще си купят нова къща?