Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (33)

Трийсет и три

През първите минути във влака никой не каза нищо. От време на време Ели изхлипваше тихичко или заплашваше, че ще натисне ръчната спирачка, или се заканваше, че ще стори разни неща на хората, които се осмеляваха да я поглеждат, когато тя псуваше или надигаше шишето с водка. Маркъс се чувстваше на ръба на силите си. Вече му беше пределно ясно, че макар да мислеше Ели за страхотна, макар винаги да се радваше, когато я зърнеше в училище, макар тя винаги да беше забавна, хубава и умна, той не желае тя да му бъде гадже. Тя просто не беше подходяща за него. Той се нуждаеше от по-тиха приятелка, която обича да чете и да играе компютърни игри, а Ели имаше нужда от човек, който обича да пие водка, да псува пред хората и да заплашва, че ще спре влака.

Веднъж майка му му беше обяснила (май беше когато излизаше с Роджър, който изобщо не приличаше на нея), че понякога хората се нуждаят от своите противоположности, ала едва сега Маркъс разбра какво точно е имала предвид. Защото, ако се размислиш, точно в този момент Ели се нуждаеше от човек, който ще я възпре да натисне ръчната спирачка на влака, а не от такъв, който ще й помогне да го направи — ако беше с такъв, който също обича безразборно да спира влакове, досега да го бяха спрели и вече сигурно щяха да пътуват към затвора. Проблемът с тази теория обаче бе, че не е кой знае колко забавно да бъдеш противоположност на Ели. Понякога наистина беше, да — но в училище, където Ели… където същността на Ели можеше да бъде обуздана. Но в реалния свят навън изобщо не беше забавно. Защото тя го караше да се чувства уплашен и крайно притеснен.

— Защо има чак такова огромно значение? — обади се най-сетне той. — Искам да кажа… Знам, че обичаш записите му и всичко останало, както и че това е тъжно заради Франсиз Бийн, но…

— Аз го обичах.

— Но ти не си го познавала.

— Разбира се, че го познавах. Слушах го как пее всеки божи ден от живота си. Нося го на гърдите си всеки божи ден. Нещата, за които той пее — това е самият той. Познавам го дори по-добре, отколкото познавам теб. Той ме разбираше.

— Той те е разбирал ли?! — Как ставаше тази работа? Как може човек, когото никога не си срещал лично, да те разбира?

— Той знаеше какво чувствам и пееше за него.

Маркъс се опита да си припомни някои от думите в плочата на „Нирвана“, която Уил му беше подарил за Коледа. Беше успял да чуе само откъслечни неща: „чувствам се глупав и носител на зараза“, „дребен комар“, „нямам в себе си пищов“. Но за него тези неща не означаваха абсолютно нищо.

— А ти какво чувстваше?

— Гняв.

— Заради какво?

— За нищо конкретно. Просто… заради живота.

— И какво му има на живота?

— Истинска помия е.

Маркъс се замисли. Опита се да си даде сметка дали животът наистина е помия и дали този на Ели конкретно действително е помия — и тогава осъзна, че Ели прекарва целия си живот в стремеж да го превърне в помия и затова сама му придава вид на помия, като прави нещата страхотно трудни за себе си. За нея училището беше помия, защото носеше ежедневно тениската си с Кърт Кобейн — нещо, което не й беше позволено да прави, и защото непрекъснато крещеше на учителите, което определено изваждаше хората от релси. Но какво щеше да стане, ако тя спре да носи тениската си и да крещи наляво и надясно? В какво количество щеше да е тогава помията? В не особено голямо, според него. Защото за Маркъс животът действително представляваше помия — с проблемите покрай майка му и другите деца в училище и какво ли още не, затова той би дал всичко, за да бъде на мястото на Ели. Ала Ели бе решена да направи живота си като неговия. Защо някой ще иска да върши такова нещо?

Тези размисли по някакъв начин му напомниха за Уил и неговите снимки на мъртви наркомани — може би Ели беше като Уил. Ако някой от двамата се сблъскаше с истински, реален проблем в живота си, то надали повече щеше да му хрумне да си го създава сам или да го увековечава на снимка по стените си.

— Наистина ли го мислиш, Ели? Наистина ли смяташ, че животът е помия?

— Разбира се.

— Защо?

— Защото… защото светът е сексистки, расистки и бъка от хиляди несправедливости.

Виж по този въпрос Маркъс бе напълно съгласен — майка му и баща му му бяха говорили за тези неща хиляди пъти. Но някак си не беше убеден, че точно те са причината за огромния гняв на Ели.

— Така ли е смятал Кърт Кобейн?

— Не знам. Вероятно.

— Значи ти не си сигурна, че той е мислел по същия начин като теб.

— Звучеше ми така, сякаш е съгласен с мен.

— А на теб иска ли ти се да се застреляш?

— Разбира се. Е, най-малкото понякога.

Маркъс я изгледа и заяви:

— Това не е вярно, Ели.

— Ти пък откъде знаеш?

— Защото знам как се чувства майка ми. А ти не се чувстваш така. Ще ти се да мислиш, че е така, но не е. Твоят живот е добър.

— Нищо подобно — животът ми е помия.

— Не твоят, а моят живот е помия. Като изключим времето, което прекарвам с теб. И животът на майка ми също е помия. Но твоят… Не смятам, че е такъв.

— Нищо не знаеш за мен.

— Но знам някои други неща. Да, наистина ги знам. И ще ти кажа, Ели, че ти не се чувстваш нито като майка ми, нито като Кърт Кобейн. Затова не трябва да казваш, че ти иде да се самоубиеш, защото не е така. Не е справедливо!

Ели поклати глава и се засмя с онзи неин сподавен смях, сякаш казваше „никой не ме разбира“ — звук, който Маркъс не бе чувал от нея от първата им среща пред кабинета на госпожа Морисън. Тя беше права — тогава не я бе разбрал. Сега я разбираше много по-добре.

В продължение на две спирки никой не наруши възцарилото се между тях мълчание. Маркъс се взираше през прозореца и се опитваше да измисли стратегия как да представи Ели на баща си. Почти не забеляза кога влакът спря на гара Ройстън и все още беше отнесен в мислите си, когато Ели внезапно се изправи и скочи от влака. Той се поколеба за миг и накрая, със свит от лоши предчувствия корем, скочи след нея.

— Какво правиш?

— Не искам да ходя в Кеймбридж. Аз не познавам баща ти.

— Но ти и преди не го познаваше, но искаше да дойдеш с мен!

— Това си беше за тогава. Сега е различно.

И той тръгна след нея — не възнамеряваше да я изпуска от поглед. Преминаха през гарата, излязоха на един страничен път и оттам — на главната улица. Подминаха една аптека, после някаква зарзаватчийница и още един магазин и накрая се озоваха пред магазин за грамофонни плочи и касети, на чиято витрина се виждаше голяма картонена фигура на Кърт Кобейн.

— Гледай ги, моля ти се! — извика Ели. — Копелета! Още не са го погребали, а те вече се опитват да печелят от него!

И тя свали едната си кубинка и я запокити по стъклената витрина колкото сили имаше. Витрината се счупи още от първия път и Маркъс се улови, че мисли как витрините в Ройстън са много по-крехки от тези в Лондон. Но веднага след това осъзна какво става всъщност.

— Мамка му, Ели!

Тя си взе отново кубинката и я използва като чук, за да продължи да чупи внимателно витрината и да си направи дупка, през която после си провря ръката и нежно спаси Кърт Кобейн от затвора му на витрината.

— Ето! Измъкнах го!

После седна победоносно на бордюра на тротоара, стиснала нежно картонената фигура на Кърт Кобейн до гърдите си, сякаш беше кукла на вентрилок, а на устните й цъфна онази странна отнесена усмивка, която подплаши Маркъс не на шега. Той се втурна по улицата с намерението да пробяга целия път до Лондон или до Кеймбридж — където го отведеше вятърът. След няколко метра обаче краката му омекнаха и той беше принуден да спре. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, а после се върна и се отпусна до нея на тротоара.

— Защо направи това?

— Не знам. Просто не ми изглеждаше справедливо той да си стои тук съвсем сам.

— О, Ели!…

За пореден път Маркъс бе завладян от усещането, че Ели не трябваше да прави онова, което току-що стори, и че тя сама си е навлякла неприятностите. Писна му. Това не беше истинско. В живота има предостатъчно истински неприятности, за да се налага сам да си ги създаваш!

До момента на счупването на витрината улицата беше съвсем тиха, но шумът от трошащо се стъкло бе вдигнал на крак целия Ройстън. Само след секунди няколко души, които тъкмо затваряха магазините си, се втурнаха насам, за да видят какво става.

— Вие двамата! Стойте там и не мърдайте! — извика един мъж с дълга коса и слънчев загар. Маркъс предположи, че е фризьор или някой, работещ в бутик. Доскоро не би могъл да направи подобен извод, но ако се помоташ достатъчно дълго по магазините в компанията на Уил, започваш да схващаш доста работи.

— Ние и без това не възнамеряваме да ходим никъде, нали, Маркъс? — изчурулика сладко Ели.

 

 

Докато ги откарваха в полицейската кола, Маркъс си спомни деня, в който бе избягал от училище, и бъдещето, което си бе представял през онзи следобед. Ето че в известен смисъл се бе оказал прав. Точно както се бе опасявал, животът му се бе променил тотално и вече бе почти сигурен, че скоро му предстои да се превърне в скитник или в наркоман. Вече беше станал престъпник. И за всичко това беше виновна само майка му! Ако не се беше оплакала на госпожа Морисън за маратонките, тогава той нямаше да се ядоса на директорката, че го съветва да не се мярка пред очите на онези, които го тормозят. И тогава никога нямаше да избяга от училище и… нямаше да се запознае с Ели. Защото именно Ели беше виновна в случая. Нали точно тя си бе събула кубинката и бе счупила витрината с нея! Въпросът бе, че веднъж превърнал се в ученик, бягащ от училище, има само една крачка до събирането ти с разни хора като Ели, които непрекъснато се забъркват в неприятности, които ги арестуват и накрая ги откарват в полицейския участък на Ройстън. И вече не можеше да се направи нещо по въпроса.

Полицаите се държаха много мило с тях. Ели им обясни, че не е нито хулиганка, нито се дрогира, а просто изразява протест — което си е нейно право като гражданин на тази държава — относно комерсиализирането смъртта на Кърт Кобейн. Полицаите възприеха това обяснение като доста смешно, което според Маркъс беше добър знак, макар че Ели се ядоса не на шега — тя им заяви, че отношението им е прекалено покровителствено, а те се спогледаха и този път се разсмяха на глас.

Когато пристигнаха в участъка, ги отведоха в малка стаичка. Не след дълго при тях влезе една полицайка и започна да им говори. Попита ги за възрастта и адресите им, а също така и какво правят в Ройстън. Маркъс се опита да й обясни за баща си, перваза на прозореца, големия житейски размисъл, Кърт Кобейн и водката, но после проумя, че всичко се превръща в истинска каша и че полицайката не може да разбере какво общо има падането на баща му с Ели и счупената витрина, затова се отказа.

— Той не е направил нищо — обади се неочаквано Ели. Но не го каза с приятен тон, а така, сякаш той е трябвало да стори нещо, но не го е направил. — Аз първа слязох от влака, а той само ме последва. И аз сама счупих витрината. Така че по-добре го пуснете.

— И къде ще отиде, като го пуснем? — запита полицайката. Въпросът беше много уместен според Маркъс и вътрешно се зарадва, че тя го е задала. Не му се искаше особено да го пуснат сам из Ройстън. — Трябва да се обадим на един от родителите му. На твоите също.

Ели я изгледа кръвнишки. Полицайката й върна погледа. Очевидно нямаше какво повече да си кажат. И двете бяха наясно както със самото престъпление, така и със самоличността на извършителя. Гореспоменатият извършител беше заловен и се намираше в полицейския участък, така че не им оставаше нищо друго, освен да седят и да чакат, потънали в мълчание.

 

 

Първи се появиха баща му и Линдзи. Линдзи е трябвало да кара колата заради счупената ключица на баща му, а тя по принцип мразеше да кара, затова и двамата бяха извънредно кисели — Линдзи беше уморена и изнервена, а баща му едва се сдържаше да не зареве от болка. Не приличаше на човек, потънал съвсем доскоро в задълбочени житейски размисли, а още по-малко пък на баща, изгарящ от нетърпение да зърне сина си.

Полицайката ги остави сами. Клайв се отпусна на пейката до стената, а Линдзи седна до него и го загледа угрижено.

— Точно от това имах нужда в този момент. Много ти благодаря, Маркъс!

Маркъс погледна отчаяно към баща си, но нищо не каза.

— Но той не е направил нищо! — натърти ядосано Ели. — Просто се опитваше да ми помогне.

— А ти коя си, ако смея да попитам?

— Коя съм аз ли?! — Ели постепенно се зареждаше с гняв към баща му. Тази идея не се понрави особено на Маркъс, но вече се бе уморил да се бори с нея, затова замълча. — Коя съм аз ли?! Аз съм Елинор Тойа Грей, на петнайсет години и седем месеца. Живея на…

— И каква работа имаш да се мотаеш наоколо с Маркъс?

— Аз не се мотая с него. Той е мой приятел. — Това определено беше нещо ново за Маркъс. Откакто се бяха качили на влака, вече не възприемаше Ели като своя приятелка. — Той ме помоли да тръгна с него за Кеймбридж, защото не изгаряше от нетърпение да се среща очи в очи с баща, който не го разбира и който го е изоставил точно когато най-много е имал нужда от него! Туй мъжете сте голяма работа, да знаеш! Човекът трябва да се справя с майка, която иска да си сложи край на живота, а те се преструват, че нищо не разбират! Но виждаш ли, внезапно вземат, че падат от някакъв перваз и веднага призовават нещастното същество за разговор относно смисъла на живота!

Маркъс се отпусна върху масата и си запуши ушите. Внезапно се почувства много, много уморен. Нямаше никакво желание да бъде с нито един от тук присъстващите. Животът си беше достатъчно труден и без Ели да крещи като побъркана.

— Чия майка иска да си сложи край на живота? — запита Клайв.

— На Ели — твърдо изрече Маркъс.

Клайв изгледа Ели с интерес и каза:

— Много съжалявам. — Но не звучеше нито изпълнен със съжаление, нито особено заинтересован от чутото.

— Няма защо — отвърна Ели. Разбра намека на Маркъс и благоразумно си замълча.

— Предполагам, че обвиняваш мен за всичко това — обади се баща му. — Вероятно смяташ, че ако бях останал да живея с майка ти, ти нямаше да кривнеш от правия път. И вероятно си прав. — Той въздъхна дълбоко, а Линдзи му хвана ръката и я погали съчувствено.

Маркъс се изправи рязко и извика:

— Какви ги говориш изобщо?

— Аз ти обърках живота.

— Единственото, което съм направил, е да сляза от влака не където трябва — каза Маркъс. Умората му се бе изпарила. Бе заменена от особен вид гняв, какъвто той не изпитваше много често — с оня гняв, който му даваше сили да спори с всеки, независимо от възрастта. Понякога си мечтаеше човек да може да си купува от този гняв в бутилки, за да си има винаги по една в чантата за училище и да си отпива от време на време през целия ден на чина. — Какво общо има кривването от правия път със слизането от влака?! Ели е кривнала от правия път! Тя счупи една витрина с кубинката си, защото зад витрината имаше снимка на един певец. Но аз не съм направил нищо! И изобщо не ми пука дали си ни изоставил или не! За мен е без значение. Дори и да беше останал да живееш с майка ми, аз пак щях да сляза от влака, защото исках да се погрижа за приятелката си и да не я изоставям! — Това не беше точно така, защото, ако майка му и баща му все още живееха заедно, той надали щеше да се намира във влака за Кеймбридж, при това с Ели — освен поради някаква друга причина, за каквато в момента не се сещаше. — Мисля, че ти наистина си безполезен баща, което не е много добре за никое дете, но ти ще си останеш все така безполезен, независимо от това къде живееш, така че не виждам никаква разлика!

— Ей, Маркъс! — засмя се Ели. — Страхотна реч, човече!

— Благодаря. Достави ми истинско удоволствие да я изнеса.

— Горкото дете — обади се Линдзи.

— А ти си затваряй устата! — скастри я Маркъс. Ели се изсмя още по-силно. В момента говореше насъбиралият му се толкова дълго гняв — горката Линдзи нямаше никаква особена вина, но все пак му стана приятно, че е в състояние да й се опълчи.

— Можем ли да тръгваме вече? — запита Ели.

— Трябва да изчакаме майка ти — отвърна Клайв. — Тръгнала е насам, заедно с Фиона. Уил ще ги докара.

— О, не! — простена Маркъс.

— Мамка му! — допълни като ехо Ели.

И четиримата потънаха в мълчание, втренчили се не особено дружелюбно едни в други и зачакаха следващата сцена на една кошмарна пиеса, на която като че ли краят не се виждаше.