Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (7)

Седем

Някои неща обаче си продължаваха както обикновено. През уикенда отиде на гости на баща си в Кеймбридж, където му разрешиха да гледа телевизия колкото си поиска. В неделя баща му и приятелката му Линдзи го заведоха на гости на майката на Линдзи в Норфък, където се разходиха по крайбрежието и майката на Линдзи му подари петачка без никаква особена причина. Маркъс хареса майката на Линдзи. Харесваше и самата Линдзи. Дори и майка му харесваше Линдзи, макар че понякога говореше за нея и гадни неща. (Той не вярваше особено на това, че майка му харесва Линдзи. Затова се стараеше да запаметява всички глупави неща, които Линдзи правеше или казваше, за да ги разказва на майка си, когато се прибере вкъщи. Така беше далече по-лесно.) Всички бяха готини, така си е. Проблемът се състоеше в това, че вече бяха станали прекалено много. Но той успяваше да се разбира с всички до един и те не го възприемаха като странен или поне така изглеждаше на пръв поглед. Когато отново дойде време да тръгва за училище, той се улови, че се пита дали предишните му притеснения няма да се окажат просто много шум за нищо.

Но на връщане от училище всичко се повтори — случи се в магазина за списания на ъгъла. Там хората бяха приятни и нямаха нищо против да го оставят да си разглежда компютърните списания на спокойствие. Можеше да си чете интересни статии поне десет минути — едва тогава някой се намесваше, но дори и в такива случаи продавачите бяха мили и любезни и даже се шегуваха, — а не като повечето мразещи децата гадни собственици на другите магазини. Често виждаше по витрините табелки от рода на: „Разрешава се присъствието само на три деца едновременно!“. Маркъс мразеше подобни надписи. Нарочваха те за крадец само защото си малък!… Той избягваше да влиза в магазини, които бяха сложили такива табелки. За нищо на света нямаше да им даде парите си!

— Как е прекрасната ти майка, Маркъс? — обърна се към него човекът зад щанда веднага щом момчето влезе. В този магазин харесваха майка му, защото тя им говореше възторжено за родната им страна — преди много време тя била ходила там, когато се подвизавала като истинско хипи.

— Благодаря, добре е. — Нямаше никакво намерение да им признава истината.

Откри списанието, което беше преполовил миналата седмица, и веднага забрави за всичко останало. И следващото, което си спомняше, бе пак онази гадна сбирщина грубияни, скупчени плътно около него, да му се присмиват и да го обиждат. Писна му от тези звуци! Де да имаше някакъв начин никога повече да не чуе смях до края на живота си!

— Какво си пееш днес, къдравелко?

Пак го беше направил. Тананикаше си наум една от любимите песни на майка си — от албума на Джони Мичъл — за някакво такси, но тя очевидно отново се беше изплъзнала от устата му. Грубияните започнаха да я тананикат почти беззвучно, като от време на време, явно за по-голям ефект, вмъкваха безсмислени думи — явно се опитваха да го принудят да се обърне. Той реши да ги игнорира и се опита да продължи четенето си. Нямаше нужда да си играе обичайната игра на видове и понятия, когато имаше пред очите си такова интересно четиво за компютри. Отначало само се преструваше, че чете, но скоро потъна до такава степен в статията, че забрави напълно за тях и забеляза присъствието им едва когато тръгнаха да излизат от магазина.

— Ей, Мохамед! — извика един от тях. Това определено не беше първото име на господин Пател. — Трябва да му претарашиш джобовете! Очевидно си пуснал в магазина си крадец. — И изчезнаха.

Маркъс бръкна в джобовете си. Бяха пълни с шоколадови десерти и пакетчета дъвка. Дори не беше усетил! Призля му. Отвори уста, за да се опита да обясни, но господин Пател го прекъсна:

— Видях ги как ти ги пъхат в джобовете, Маркъс. Не се притеснявай.

Момчето се приближи до щанда и изсипа цялото съдържание на джобовете си върху вестниците.

— От твоето училище ли са?

Маркъс само кимна.

— Няма да е зле да се държиш далече от тях.

Да бе, да се държи далече от тях! И как ще стане тази работа?!

Когато се прибра вкъщи, майка му лежеше на пода, загърната в едно палто и гледаше детски анимационни филмчета. Не вдигна поглед към него.

— Днес не си ли на работа?

— Ходих сутринта. Взех си следобеда, защото съм болна.

— И от какво си болна?

Никакъв отговор.

Не беше честно! Та той е само едно дете! В последно време си мислеше все повече и повече по този въпрос — колкото повече растеше, толкова по-често се възприемаше като дете. Не можеше да си обясни защо. Може би защото когато действително е бил дете, просто не е бил в състояние да го проумее — вярно е, че трябва да достигнеш до определена възраст, докато осъзнаеш, че всъщност си доста млад. Или може би защото когато беше малък, не е имало нищо, за което да се тревожи — преди пет-шест години никога не би заварил майка си да трепери под палтото си, втренчена в глупави анимационни филмчета, — но дори и да е правела нещо подобно тогава, той не го е възприемал като необичайно.

Но тази работа не може да продължава така! Животът му се бе стъжнил в училище, животът му се бе стъжнил и във вкъщи, а училището и домът му бяха единствените места, където ходеше — така де, почти, — което означаваше, че животът му се беше стъжнил откъдето и да го погледнеш. Оставаше му единствено сънят. Някой все пак трябва да направи нещо по този въпрос, защото сам той не можеше да направи нищичко, а не виждаше кой друг би могъл да го направи, освен жената на пода, свила се и трепереща под палтото.

Странна жена беше майка му. Непрекъснато искаше да си говорят. Винаги му повтаряше, че споделянето е най-важното в едно семейство и държеше той да й казва всичко, но Маркъс беше сигурен, че тя не го мисли наистина. Беше чудесна за дребните неща, но беше сигурен, че ако отиде при нея за нещо действително важно, тогава ще си има големи неприятности — особено сега, когато тя плачеше ли, плачеше — и то за нищо! Но в момента той не виждаше никакъв начин, по който би могъл да го избегне. Та той е само едно дете, а тя е негова майка, следователно щом той се чувства зле, изцяло в нейните ръце е да му помогне да не се чувства така — толкова е просто. Дори и да не иска да го направи, дори и това да означава, че по този начин ще престане да се чувства така отвратително — трябва да му помогне! Трудна задача. Много трудна! Но все пак той беше достатъчно ядосан, за да не му пука, затова си пое дъх и се осмели да я заговори още сега.

— За какво го гледаш това! Та то е пълен боклук! Нали винаги ми казваш да не гледам.

— Мислех, че обичаш да гледаш анимационни филмчета.

— Вярно е, обичам, но не и точно това. Голям боклук е!

Втренчиха се едновременно в екрана, без да проговорят повече. Това чудновато, приличащо на куче нещо се опитваше да докопа едно момче, което пък можеше да се превърне в летяща чиния.

— И от какво си болна? — Маркъс зададе въпроса доста безцеремонно — по начина, по който учителите питат някой несериозен ученик дали си е написал домашното.

Отново никакъв отговор.

— Мамо, кажи ми от какво си болна!

— О, Маркъс, не е от онези болести, които…

— Не ме третирай като идиот, мамо!

Тя отново се разрева — с дълги, басови хълцания, които го ужасиха.

— Трябва да спреш това!

— Не мога.

— Налага се. Ако не можеш да се грижиш за мен както трябва, тогава ще трябва да си намеря някой друг, който ще го прави по-добре.

Тя се претърколи по корем и се втренчи в него.

— Как можеш да твърдиш, че не се грижа за теб?!

— Защото си е точно така! Единственото, което правиш, е да ми приготвяш яденето — това мога да си го правя и сам. А през останалото време само плачеш. Това… това не е добре. Не е добре за мен!

Тя се разрида още по-сърцераздирателно и той вдигна ръце. Остави я. Качи се в стаята си и започна да играе на „NBA баскетбол“ със слушалките, макар че не трябваше да го прави през учебната седмица. Но когато накрая слезе долу, тя се беше изправила, а матракът беше сгънат. Тъкмо разпределяше спагети и сос по чиниите и изглеждаше привидно наред. Но той отлично знаеше, че не е добре — може и да е само едно дете, но беше пределно наясно, че хората не престават да бъдат откачалки (защото, както бе започнал постепенно да си дава сметка, точно такава й беше болестта), просто защото някой им е казал, че трябва да спрат. Не че му пукаше особено каква е истината — стига поне пред него да се държи нормално.

— В събота отиваш на пикник — изръси тя внезапно.

— Пикник ли?

— Да. В Риджънтс Парк.

— И с кого?

— Със Сузи.

— Моля ти се, не и с онези от „Самотните родители — заедно в самотата“!

— Напротив, точно с тях.

— Мразя ги!

Фиона беше водила Маркъс на едно лятно парти на дружеството в нечия градина още след пристигането им в Лондон, но оттогава не бе посещавала мероприятията им. Маркъс бе присъствал на повече срещи от нея, защото Сузи го вземаше с тях на излетите им.

— Tants pis.

Но защо, за бога, продължаваше да казва подобни неща? Той знаеше, че това е френският израз за „пука ми на хурката“, но защо просто не си каже като нормалните хора „пука ми на хурката“?! Нищо чудно, че и той е такова хахо. Щом имаш за майка жена, която си говори на френски без никаква основателна причина, напълно естествено е да свършиш, пеейки на глас в магазина за списания, без да си го искал нарочно! Сложи огромно количество сирене върху спагетите си и започна да ги разбърква.

— Ти ще ходиш ли?

— Не.

— Тогава защо аз трябва да ходя?

— Защото искам да си почина.

— Но аз няма да ти се мяркам пред погледа.

— Правя това, което предложи ти — наемам някой, който да се грижи за теб. Сузи е много по-способна да го прави, отколкото аз.

Сузи беше най-добрата й приятелка — познаваха се още от училище. Тя беше готина, Маркъс определено я харесваше. Но все пак не желаеше да ходи на пикник с нея и всички онези отвратителни деца на членовете на дружеството. Та той беше поне с десет години по-голям от повечето от тях и досега всичките му срещи с тази пасмина се бяха оказали истински провал. След последното си ходене с тях в зоологическата градина бе заявил на майка си, че иска да му направят вазектомия. Това я накара да се смее до сълзи, но той действително го мислеше. Беше взел категоричното решение никога да няма деца, така че защо не приключат с този въпрос веднъж завинаги?!

— Но защо? Аз мога да правя тук какво ли не! Мога да си седя цял ден в стаята и да си играя игри. Даже няма да разбереш, че съм в къщата.

— Искам да излезеш навън. Да направиш нещо нормално. Тук е прекалено напрегнато за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че… Не знам какво точно искам да кажа! Просто съм убедена, че в момента изобщо не си помагаме.

Чакай, чакай! Изобщо не си помагат?! За първи път, откакто майка му бе започнала да плаче, на него също му идеше да се разплаче. Знаеше, че тя не му помага с нищо, но нямаше представа, че и тя усеща същото към него. Какво й беше направил толкова, че да мисли така?! Колкото и да се стараеше, Маркъс не можеше да се сети дори и за едно-едничко нещо. Някой ден определено ще я попита какво точно има предвид с тези думи, но не днес, не сега. Не беше сигурен, че отговорът ще му хареса особено.