Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (18)

Осемнайсет

„Деветнайсети ноември. Шибаният деветнайсети ноември! Направо нов рекорд!“ — отбеляза мрачно Уил. Миналата година беше поне шибаният двайсет и шести ноември. От години не успяваше да я докара до декември — имаше чувството, че когато стане на петдесет-шейсет години, ще чува първото изпълнение на „Страхотната шейна на Дядо Коледа“ още през юли или август. Тази година то достигна до ушите му в подножието на ескалаторите към метростанция „Ейнджъл“ — една засмяна, привлекателна млада жена със своята цигулка очевидно се опитваше да си подпомогне обучението по музика с някоя и друга лира. Уил я изгледа с цялата омраза, която успя да събере — погледът му беше предназначен да придаде не само посланието, че няма никакво намерение да й дава пари, а и желанието му да смачка цигулката й, а главата й да забучи на стълбите на ескалатора.

Уил мразеше Коледата по напълно очевидни причини — все се намираше някой да потропа на вратата му, да му надува ушите с песента, която той буквално ненавиждаше, а на всичкото отгоре да очаква от него и пари. Когато беше малък, нещата бяха дори още по-зле, защото баща му също мразеше Коледата — по напълно очевидни причини (макар че тогава Уил все още не подозираше, че причините са толкова очевидни и трябваше да минат доста години, докато го разбере — в ония далечни години той просто смяташе, че на баща му му е писнало от тази песен, както и на всички останали): защото тя непрекъснато му напомняше, че животът му е абсолютен провал. Доста често се появяваха разни хора и искаха интервюта от баща му, по време на които го питаха какво друго е написал и той им разказваше, понякога им го изсвирваше или им го пускаше на плоча. Те започваха да се въртят сконфузено на столовете си, да цъкат съчувствено с език и да нареждат, че сигурно е много трудно да се прочуеш само с една-единствена песен, след което следваше задължителният въпрос дали песента не е съсипала целия му живот и дали не му се иска никога да не я бе написвал. Тогава баща му изпадаше в ярост и им казваше, че са глупави, високомерни и нечувствителни и накрая ги изгонваше, а когато те си заминеха, той започваше да се оплаква, че песента е съсипала целия му живот и му се иска никога да не я бе написвал. Един радиожурналист бе стигнал дори дотам, че да създаде предаване, наречено „Прочути с един-единствен хит“, вдъхновено от интервюто му с Чарлс Фрийман — предаването бе посветено на хора, станали известни с една-единствена книга, един-единствен филм или една-единствена песен. Въпросният журналист дори бе имал наглостта да покани баща му за второ интервю, което той, напълно разбираемо, бе отказал.

И ето как Коледата се бе превърнала в сезона на гнева, горчивината, съжаленията и самообвиненията, на пиянските гуляи и настървените, но често смешновати напъни за нови произведения (една Коледа баща му бе написал цял и изцяло бездарен мюзикъл в безнадежден опит да докаже, че талантът му е все още жив). Коледа бе и времето на подаръците през комина, но едва навършилият девет години Уил вече с радост би заменил всички спирографи и батмобили за малко спокойствие и ведрина у дома.

Но нещата се промениха. Баща му почина, а след него и майка му и Уил бързо загуби връзка с доведените си брат и сестра, които и без това си бяха стари и непоносимо скучни. Затова той прекарваше Коледата си обикновено с приятели или със семействата на приятелките си, а единственото, което му остана от „Страхотната шейна на Дядо Коледа“, бяха чековете, които тя му носеше през дълбокия сняг. Но и те бяха напълно достатъчни. Уил често се питаше дали съществува някоя друга тъпа песен, стаила дълбоко в себе си толкова много болка, отчаяние и съжаление. Надали. Бившата съпруга на Боб Дилан вероятно не обичаше да слуша често „Кървави следи по пътя“, но пък и „Кървави следи по пътя“ бе нещо съвсем друго — това беше песен за нещастието и разрухата в живота. „Страхотната шейна на Дядо Коледа“ не бе предназначена да всява подобни чувства, но когато я чуеше, на него винаги му се приискваше да удари едно чисто питие, да отиде на психотерапевт или да си поплаче както трябва — защото точно това задължително ставаше, когато тя достигнеше до ушите му, докато се качваше с ескалатора в някой магазин или супермаркет в седмиците преди 25 декември. Вероятно по света има много такива като него. Защо да не вземат да се обединят в една група за морално подпомагане, наречена например „Успешна песен“ — група, в която богати мъже и жени с вгорчен живот ще се събират в скъпи ресторанти и ще си говорят за кученца, птиченца, бански, млекари и възмутителни танци?!

За тази Коледа нямаше никакви планове. В момента не можеше да се похвали с приятелка, следователно отпадаха родителите на приятелката и макар да се сещаше за няколко приятели, на които спокойно можеше да се натресе, не беше в настроение да го прави. Реши, че ще му е най-добре да си стои сам вкъщи, да гледа филм след филм и да се напие до оглупяване. И защо не? И той имаше право на почивка като всички останали, макар че в неговия случай не се бе уморил от кой знае какво, за да си почива.

Звуците на цигуларката в метрото бяха извикали в съзнанието му няколко мисли. Първата бе свързана с образа на баща му — вечно бродещият призрак на Коледата в неговия живот, но втората бе насочена към Маркъс. И сам не разбираше защо. След инцидента с маратонките не бяха разговаряли много, а откакто Фиона го извлече от апартамента му миналата седмица, даже не беше го зървал. Това вероятно се дължеше на факта, че Маркъс бе единственото дете, което Уил познаваше, макар той да се съмняваше, че е достатъчно сълзлив, та да се отдаде на отблъскващата мисъл, че Коледа е време за децата. По-вероятното обяснение вероятно бе, че правеше някаква несъзнателна връзка между Маркъс и неговото собствено детство. Не че Уил бе имал нещастието да бъде ексцентричен зубрач с неподходящи маратонки — напротив, бе носил правилните обувки, с правилните чорапи, правилните панталони и правилните ризи, бе посещавал правилния фризьор, който му бе правил правилната прическа. Точно в това се състоеше и смисълът на модата според него — тя означаваше да бъдеш сред хладнокръвните, готините и хората с власт и задължително срещу отчуждените и слабите. Тя бе давала на Уил възможност да бъде точно там, където искаше да бъде, а що се отнася до психическия тормоз, той бе установил, че най-добрият начин да не бъдеш подложен на такъв, е ти самият да тормозиш всички наляво и надясно.

Но в апартамента на Фиона имаше нещо много повече от намек за някогашната атмосфера в дома на семейство Фрийман — там те връхлетяваше същото чувство на безнадеждност, поражение, объркване и неподправена лудост. Уил, разбира се, бе израснал с пари, а Маркъс не разполагаше с такива, но човек няма нужда от много мангизи, за да бъде социално непригоден. Така че, какво от това, че Чарлс Фрийман се бе убил със скъпо уиски, а Фиона бе опитала да се самоубие с обикновени успокояващи средства на здравното министерство? Двамата биха намерили много общи теми за разговор по партитата.

Връзката, която несъзнателно бе направил, не допадаше особено много на Уил, защото този извод означаваше, че ако изобщо има някаква съвест, той трябва да вземе Маркъс под крилото си и да използва собствения си опит на израстване с един малко пернат родител, за да изведе момчето на безопасно житейско островче. Обаче той изобщо не изгаряше от желание да го направи. Тази цел би изисквала прекалено много работа и прекалено близки контакти с хора, които нито разбира, нито харесва. Уил предпочиташе да си живее спокойно и да си гледа поредния сапунен сериал в пълно усамотение.

Ала беше забравил, че няма никакъв контрол над връзката си с Маркъс и Фиона. На шибания двайсети ноември, само ден след шибания деветнайсети ноември, когато Уил бе решил, че Маркъс ще трябва да мине и без неговата помощ, телефонът иззвъня. Беше Фиона, която веднага започна да реди някакви откачени неща.

— Маркъс няма нужда от баща, а и да е така, такъв като теб изобщо не му е нужен! — заяви тя.

Уил изгуби нишката, още преди да бяха започнали какъвто и да било нормален разговор. Единственото, с което той бе допринесъл за него, бе безспорно предпазливото и напълно невинно „Здравей. Как си?“.

— Моля?!

— Маркъс очевидно си мисли, че се нуждае от компанията на възрастен мъж. От нещо като баща до себе си. И твоето име някак си изскочи от устата му.

— Виж какво, Фиона, гарантирам ти, че аз нямам никаква вина за това. Лично аз не се нуждая от компанията на млад мъж, а още по-малко пък — от нещо като син. Така че, както виждаш, двамата сме на едно и също мнение по въпроса.

— Значи ще откажеш да се виждаш с него, дори и ако той държи на това?

— Защо не използва собствения си баща за ролята на бащата? Някак си това ми се струва най-нормалното разрешение на проблема или може би греша?

— Баща му живее в Кеймбридж.

— Кой Кеймбридж? Оня в Австралия или онзи в Калифорния? Надали говориш за най-близкия до Лондон Кеймбридж нагоре по магистралата.

— Маркъс не може да отскача с кола до този Кеймбридж. Той е само на дванайсет.

— Чакай малко! Ти ми се обади, за да ми кажеш да не се изпречвам на пътя на Маркъс. И аз ти казах, че нямам никакво намерение да се изпречвам на пътя на Маркъс. А сега се опитваш да ми внушиш, че… Да не би да съм пропуснал нещо?

— Очевидно много държиш да се отървеш от него.

— Значи ти не ми казваш да го оставя на мира, а по-скоро да подам молба за попечителство върху него.

— Ти не можеш ли да водиш разговор, без да прибягваш до саркастични забележки?

— Просто те моля да ми обясниш ясно и недвусмислено, без да си променяш мнението всяка секунда, какво точно искаш да направя.

Тя въздъхна и отговори:

— Някои неща са малко по-сложни, отколкото си ги представяш, Уил.

— Затова ли ми се обади? Защото аз имам чувството, че в началото имаше предвид нещо съвсем друго — че държиш да ми натриеш носа с идеята, че аз съм най-неподходящият мъж на света за тази работа.

— С теб наистина не може да се разговаря лесно.

— Тогава не разговаряй! — Той вече крещеше. Беше определено вбесен. Говореха едва от три минути, а ето че той имаше усещането, че този разговор ще продължи цял живот — че през няколко часа той ще оставя слушалката, за да хапне, да поспи или да отиде до тоалетната, а Фиона ще продължава да си приказва, за да твърди един път едно, а после съвсем друго. — Просто затвори! Тресни ми слушалката! Няма да се обидя — обещавам ти!

— Мисля, че трябва да поговорим сериозно по този въпрос.

— По кой въпрос? За какво трябва да си говорим сериозно?

— За цялата тази работа.

— Няма такова нещо като цяла работа. Няма дори и половин работа, ако искаш да знаеш!

— Свободен ли си да пийнем по едно утре вечер? Може би ще бъде най-добре да поговорим на четири очи. По телефона очевидно нищо не се получава.

Нямаше никакъв смисъл да й противоречи. Нямаше смисъл и да не й противоречи. Уговориха се да се срещнат за по едно питие. В своето безсилие и тотално объркване Уил започна да гледа на постигнатото споразумение за време и място като на блестяща победа над нея.

Уил никога не бе оставал насаме с Фиона. Досега Маркъс винаги бе идвал с тях, за да им казва какво да говорят и кога да говорят — освен в случая с маратонките, когато той пак им казваше по свой начин за какво да говорят, макар че в действителност не си отваряше устата. Отидоха в една тиха кръчмичка, където бяха сигурни, че ще си намерят места и няма да им се наложи да се надвикват с тонколони, някой гръндж оркестър или комедиант. Когато Уил донесе напитките и седна срещу Фиона, и още веднъж, макар и несъзнателно, потвърди факта, че изобщо не я харесва, той си даде сметка за нещо много важно — че вече близо двайсет години ходи по кръчмите и никога досега не бе седял на една маса с жена, която изобщо не намира за сексуално привлекателна. Замисли се повторно по въпроса. Възможно ли е наистина? Вярно, че продължаваше да се вижда с бившата си приятелка Джесика, дори след като се разделиха и тя непрекъснато му изтъкваше колко много неща от живота изпуска. Но и тя го бе привличала сексуално, макар и в миналото, а дори сега беше убеден, че ако Джесика намекне, че няма нищо против да започне някаква извънбрачна връзка, той с удоволствие би се кандидатирал за свободната длъжност.

Да, тази ситуация определено беше новост за него и той се запита дали пък за нея не важат някакви други правила. По очевидни причини не би било нито подходящо, нито благоразумно да хване ръката й, да прикове погледа й и внимателно да приплъзне разговора по посока на флирта. Щом нямаше никакво желание да спи с Фиона, то тогава отпадаше необходимостта да се преструва, че приема за интересно всичко, което тя казва. Но му се наложи да преживее нещо невероятно — установи, че повечето от нещата, които тя казва, са всъщност доста интересни. Не в смисъл че той никога не ги бе чувал, защото, макар че Фиона вероятно знаеше много неща, които не му бяха известни, той бе почти сигурен, че повечето от тях са твърде скучни… Не, по-скоро разговорът просто го погълна. Слушаше я внимателно, обмисляше чутото и отговаряше. Не си спомняше кога за последен път бе преживял нещо подобно, но ето че сега му се случваше. Защо обаче? Да не би и тук да важи законът за всеобщата гадост — когато не харесваш някого, той задължително се оказва безкрайно очарователен? Или пък са се задействали други фактори, за които се налагаше сериозно да помисли?

Днес тя беше различна. Очевидно нямаше за цел да му напомня какво безполезно същество е всъщност, нито пък да го обвинява, че иска да злоупотреби сексуално със сина й. Сякаш бе стигнала до извода, че колкото и да иска, не може да избяга от връзката си с него. Последното изобщо не се нравеше на Уил.

— Съжалявам за начина, по който се държах вчера.

— Няма нищо.

Уил запали цигара. Фиона сбръчка неодобрително нос и прогони дима с ръка. Той мразеше хора, които правят това на места, където нямат право да го правят. Нямаше намерение да й се извинява, че пуши в кръчма — всъщност възнамеряваше собственоръчно да създаде такъв пушек, че да не могат да се виждат.

— Когато ти се обадих, бях много разстроена. Когато Маркъс ми заяви, че има нужда от приятелство с голям мъж, имах чувството, че ме зашлеви през лицето.

— Представям си.

Нямаше никаква представа за какво говори тя. Как може човек да обръща внимание на всичко, което казва Маркъс?!

— Това е първото нещо, за което една жена си мисли, когато се раздели с бащата на сина си — че той ще се нуждае и от мъжко присъствие. Но после надделява здравият феминистичен разум. И все пак откакто Маркъс порасна достатъчно, за да разбира за какво става въпрос, ние често говорим по проблема и той непрекъснато ме уверява, че за него няма никакво значение. Обаче ето че вчера внезапно ми заявява обратното. Макар че е напълно наясно колко се притеснявам по този въпрос.

Уил нямаше никакво желание да бъде въвлечен в тази история. Изобщо не му пукаше дали Маркъс има нужда от мъжко присъствие в живота си или не. И защо да му пука? Това не е негова работа, въпреки че очевидно точно за неговото присъствие ставаше въпрос. Той не се бе натискал за тази роля, пък и беше абсолютно сигурен, че дори и Маркъс действително да има нужда от възрастен мъж в живота си, то той не е най-подходящият за тази цел. Но сега, докато слушаше Фиона, той беше принуден, макар и неохотно, да си даде сметка, че все пак разбира момчето по-добре от нея — просто той е мъж, а Фиона не е, а и вероятно по свой собствен, юношески и ексцентричен начин Маркъс бе неискрен мъж. Уил разбираше отлично неискрените мъже.

— Точно в това е разковничето — каза безизразно той.

— В кое?

— Точно затова го е казал. Защото е знаел, че ще свърши работа.

— Каква работа?

— Онова, което се е надявал да постигне с тези думи. Предполагам, че ги е държал като последен коз. Това е било неговото ядрено оръжие. За какво спорехте?

— Аз просто повторих за пореден път несъгласието си той да се вижда с теб.

— Ясно. — Новините се оказваха много по-лоши от очакваното. Щом Маркъс е решил да използва ядреното си въоръжение заради него, значи Уил е затънал в далече по-големи неприятности от предполагаемото.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш онова, което мисля, че се опитваш? Че той ме е атакувал по най-уязвимото място само за да излезе победител в спора?

— Аха. Напълно естествено.

— Маркъс не е способен на такива неща.

— Да бе — изсумтя Уил.

— Ти действително ли го мислиш?

— Той не е толкова тъп.

— Не се притеснявам за неговата интелигентност, а за… емоционалната му искреност.

Уил отново изсумтя. Бе възнамерявал да се въздържа от каквито и да било коментари по време на този разговор, но мислите му непрекъснато се материализираха в думи. От коя планета идва тази жена? Изглеждаше му толкова неземна, че направо не можеше да я възприеме като склонна към депресии и самоубийство, макар че често припяваше със затворени очи — не бе възможно човек, който се рее така високо над сивото ежедневие, да не е защитен от някакви други сили! Но това беше само част от проблема. Двамата се бяха събрали тук и сега, защото един хитър дванайсетгодишен хлапак я бе смъкнал с трясък на земята — а щом Маркъс можеше да го направи, какво оставаше тогава за някой приятел, шеф или хазяин, които не я обичат?! Нищо и никой не можеше да я защити от подобно нещо. Защо тези хора толкова държат да си усложняват живота? Животът всъщност е прост като фасул — елементарна аритметика: рискът да обичаш някого и да позволиш да бъдеш обичан си струваше само ако везните са наклонени в твоя полза — което обикновено не е така. На света живеят милиарди човешки личинки и ако извадиш късмет, може и да бъдеш обичан от петнайсетина-двайсет от тях. Не трябва много ум, за да стигнеш до извода, че не си струват риска, нали така? Фиона бе допуснала грешката да има дете, но това все пак не е краят на света. Ако беше на нейно място, Уил не би допуснал да бъде разиграван така от един хлапак.

— Защо реагираш така на всичко, което казвам? — запита Фиона, втренчила поглед в него.

— Как?

— Ами, изсумтяваш.

— Съжалявам. Просто… аз не знам нищо за, сещаш се, разните там етапи на развитие и какво се очаква от децата на определена възраст. Такива работи. Но съм сигурен в едно — приблизително това е възрастта, когато трябва да спреш да вярваш на онова, което твърди един мъж за своите чувства.

Фиона се загледа невиждащо в чашата си с „Гинес“.

— И кога може да се очаква това да спре, според твоето компетентно мнение? — Последните две думи бяха изречени с необичайна острота, но Уил реши да не им обръща внимание.

— Когато мъжът стане на седемдесет-осемдесет години, но тогава пък започва да използва истината в крайно неподходящи моменти, само за да шокира хората.

— Но тогава аз ще съм вече мъртва.

— Именно.

Тя отиде на бара, за да купи по още едно питие, а когато се върна и се тръшна тежко на мястото си, запита:

— Добре де, но защо ти?

— Вече ти казах. Той не се нуждае точно от мъжко присъствие. Казал го е, просто за да постигне своето.

— Ясно, това го разбирам. Но защо толкова много държи да те вижда, за да ми причини тази болка?

— Виж това вече не знам.

— Наистина ли не знаеш?

— Наистина.

— Може би ще е най-добре, ако наистина не те вижда.

Уил предпочете да замълчи — бе научил нещо много важно от вчерашния телефонен разговор с нея.

— Кажи де, какво мислиш?

— Не мисля.

— Какво не мислиш?

— Просто не мисля. Нищо не мисля. Ти си негова майка. Ти решаваш.

— Но ти вече си въвлечен в тази история. Той идва в твоя апартамент. Ти го извеждаш, за да му купиш обувки. Той си има някакъв нов живот, който аз не мога да контролирам, затова контролът трябва да поемеш ти.

— Нямам никакво намерение да го контролирам.

— Значи в такъв случай ще е най-добре, ако той не те вижда никога повече.

— Вече минахме тази точка от разговора, не мислиш ли? Какво очакваш от мен да направя, когато той ми позвъни на вратата?

— Няма да го пускаш.

— Чудесно.

— Искам да кажа само, че ако не си готов да помислиш как да ми помогнеш, то тогава стой настрана от него.

— Добре.

— Боже, ти наистина си едно егоистично копеле!

— Да, но съм си съвсем сам. Сам за себе си. И мисля само за себе си, просто защото няма никой друг, за когото да мисля.

— Да, но ето че вече и той е тук. Не можеш просто да се изолираш от живота.

Уил беше сигурен, че Фиона греши. Можеш да се изолираш от живота, и то как! Ако не отвориш вратата, когато той ти звъни, как тогава ще се намъкне вътре?!