Джеймс Патерсън
Котка и мишка (81)

81.

Тази нощ, както обикновено, не можах да изхвърля господин Смит от главата си, а освен него там се беше настанил и Алекс Крос със семейството си. Непрекъснато прехвърлях в съзнанието си картини от изминалия ден — различни епизоди от посещението в болницата, от къщата на Крос. Кой бе влязъл в дома му? До кого се бе добрал Гари Сонежи? Защото сигурно точно така е станало.

Проблясващите една след друга картини в главата ми бяха влудяващи и заплашваха да излязат извън контрол. Това чувство никак не ми харесваше и ми се струваше, че не бих могъл да проведа разследване, камо ли две наведнъж, в такава стресова и навяваща чувство за клаустрофобия ситуация.

От този ад бяха минали само двадесет и четири часа. Бях долетял от Лондон в Съединените щати. Кацнах на Националното летище във Вашингтон и веднага заминах за Куонтико, Вирджиния. След това ме бяха върнали спешно във Вашингтон, където работих по загадката Крос до десет часа вечерта.

А за да станат нещата още по-зле, ако това изобщо бе възможно, на всичко отгоре, когато се върнах и си легнах в стаята ми в „Хилтън и Тауърс“, разбрах, че не мога да заспя. В съзнанието ми бе истински хаос, който упорито отказваше да ми позволи да заспя.

Работната хипотеза по случая „Крос“, която бях чул в щаба на ФБР същата тази вечер, не ми харесваше. Бяха влезли в обичайния за тях коловоз — приличаха на не научили урока си ученици, които гледат в тавана, мъчейки се да открият отговора там. Всъщност работата на повечето полицейски следователи ми напомняше за хапливото, но откровено определение на Айнщайн за първите признаци на умопомрачението. За първи път го бях чул в Харвард: Безкрайно повтаряне на един и същи процес, надявайки се на различен резултат.

Неуморното ми съзнание непрекъснато ме връщаше в спалнята, където Алекс Крос е бил жестоко бит и ранен. Търсех нещо, но какво точно? Виждах кръвта му, размазана по стените, по пердетата, по чаршафите, по изповръщания килим. Какво липсваше? Липсваше ли изобщо нещо?

Не можех да заспя, мамка му!

Опитах да заместя вземането на успокоително с работа. Това всъщност бе обичайното ми лекарство против безсъние. Вече бях започнал да си водя подробни бележки и да си рисувам схеми на местопрестъплението. Станах и добавих още някои неща. Лаптопът винаги ми бе подръка, готов да поеме още малко информация. Стомахът ми не спираше да се свива, а главата ми продължаваше да тупти влудяващо.

Начуках на клавиатурата следното: Възможно ли е Гари Сонежи да е останал жив? Още нищо не бързай да отхвърляш, дори то да е най-абсурдната възможност.

Ако е необходимо, ексхумирай тялото на Сонежи.

Прочети книгата на Крос „И дойде Паяка“.

Отиди в „Лортън“ където е лежал Сонежи.

След около час работа бутнах компютъра настрана. Наближаваше два часът сутринта. Чувствах главата си така, сякаш имах силна настинка. Пак не можех да заспя. Бях на тридесет и три години, а вече бях започнал да се чувствам като старец.

Пред очите ми непрекъснато се въртеше окървавената спалня на Крос. Никой не може да си представи какво означава да живееш с такива картини в главата ден и нощ. Виждах Алекс Крос така, както го бях видял в „Сейнт Антъни“. После си спомнях жертвите на господин Смит — „изследванията“ му, както той ги наричаше.

Мрачните сцени се въртяха в главата ми в ужасяваща последователност. И винаги ме отвеждаха на едно и също място, натрапваха ми едно и също заключение.

Виждах друга спалня. Апартаментът, в който живеехме двамата с Изабела в Кеймбридж, Масачузетс.

Съвсем ясно си спомнях как тичах по тесния коридор в онази ужасна нощ. Сърцето ми се бе качило някъде в гърлото и го усещах като заседнал там огромен юмрук. Спомнях си всяка крачка, всичко, което виждах по пътя си.

Накрая видях Изабела и си помислих, че това сигурно е сън, смразяващ кръвта кошмар.

Изабела бе в нашето легло и аз разбрах с абсолютна сигурност, че е мъртва. Никой не би могъл да остане жив след касапницата, която видях. И никой не оживя — нито един от двама ни.

Изабела бе жестоко убита на двадесет и три години, в началото на живота си, преди още да е имала възможност да бъде майка, съпруга. Антрополог, какъвто мечтаеше да стане. Не можах да се сдържа, не можах да се спра. Наведох се и прегърнах онова, което бе останало от Изабела, онова, което бе останало.

Как бих могъл да го забравя? Как бих могъл да изхвърля тази гледка от съзнанието си?

Простият отговор е — никак.