Джеймс Патерсън
Котка и мишка (21)

21.

В седем часа вечерта ме споходи най-странното видение в живота ми. Бях излязъл от себе си и се наблюдавах отстрани. Минавах с колата покрай училище „Съджърнър Трут“ на път за вкъщи. Видях колата на Кристин Джонсън и спрях.

Излязох от колата и я зачаках. Чувствах се невероятно уязвим. И малко глупав. Не бях очаквал Кристин да е в училището по това време.

В седем и четвърт тя най-сетне излезе. Дъхът ми спря, когато я видях. Чувствах се като ученик. В това може би нямаше нищо лошо, може би точно така трябваше да се чувствам. Поне отново изпитвах някакво чувство.

Изглеждаше толкова свежа и привлекателна, сякаш току-що бе дошла на работа. Бе облечена в рокля на сини и жълти цветя, плътно прилепнала в тънката й талия, със сини сандали с висок ток и синя чантичка, преметната през рамото. Песента на „Ролинг Стоунс“: Have you seen her dressed in blue? See the sky in front of you^[1] — веднага се завъртя в главата ми. Чаках я, какво толкова.

Кристин ме видя и на лицето й веднага се появи разстроено изражение. Тя продължи да върви, сякаш бързаше за някъде — където и да е, стига да е далеч от това място.

Ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Лош знак, помислих си аз.

Възможно най-лошият телесен език. Излъчващ отбрана и страх. Едно нещо започваше да ми става ясно: Кристин Джонсън не желаеше да ме вижда.

Знаех, че не трябваше да идвам, трябваше да се спра, но просто не можах да се сдържа. Исках да разбера какво бе станало, след като излязохме от „Кинкедс“. Само това, нищо повече. Просто и ясно обяснение, дори да се окажеше болезнено.

Поех дълбоко въздух и се отправих към нея.

— Здрасти — казах аз. — Искаш ли малко да се поразходим? Прекрасна вечер е.

Едва говорех, а на мен никога не бяха ми липсвали думи.

— Какво, кратка почивка в двайсет часовия ти работен ден? — полуусмихна се Кристин или поне се опита да го направи.

Аз също й се усмихнах, чувствайки се адски неловко. Поклатих глава:

— Не съм на работа.

— Ясно. Разбира се, може да се разходим малко, но само няколко минути. Вечерта е прекрасна, прав си.

Свихме по улица F и навлязохме в парка „Гарфийлд“, който бе особено красив именно през ранното лято. Крачехме мълчаливо един до друг. Накрая спряхме до една претъпкана детска площадка. Течеше напрегнат бейзболен мач.

Не бяхме далеч от магистралата „Айзенхауер“ и приглушеният шум от движението се чуваше като далечно, почти успокояващо съскане. Магнолиите цъфтяха, лалетата — също. Майките и бащите играеха с децата си — тази вечер всички бяха в чудесно настроение.

От около тридесет години насам това бе паркът на моето детство и през деня можеше да бъде почти идиличен. Двамата с Мария често идвахме тук, когато Деймън беше още малък, а тя бе бременна с Джани. Много от тези спомени бяха започнали вече да избледняват, в което вероятно нямаше нищо лошо, но все пак бе тъжно.

Най-накрая Кристин проговори:

— Съжалявам, Алекс. — До този момент бе свела поглед към земята, но сега вдигна прекрасните си очи към мен. — За онази вечер. За неприятната сценка до колата ми. Май се паникьосах тогава. Откровено казано, дори не съм сигурна какво точно стана.

— Нека бъдем откровени — казах аз. — Защо не?

Виждах, че й е трудно, но трябваше да знам какво точно чувства. Исках да чуя нещо повече от онова, което ми бе казала, след като излязохме от ресторанта.

— Искам да се опитам да ти обясня — добави тя, стиснала юмруци и потропвайки с крак.

Цял куп лоши признаци.

— Може би аз сбърках нещо — обадих се с несигурен глас. — В края на краищата аз бях този, който непрекъснато те канеше на вечеря, докато…

Ръката на Кристин се протегна напред и покри моята.

— Моля те, остави ме да довърша — прекъсна ме тя и отново се усмихна с нейната полуусмивка. — Нека се опитам да кажа това веднъж завинаги. И бездруго щях да ти се обадя. Имах намерение да ти се обадя тази вечер. И щях да го направя.

Кристин леко трепереше. Гласът й също потрепна, когато започна:

— Алекс, мъжът ми умря от такова насилие, с каквото ти се сблъскваш всеки ден. Ти приемаш този свят, обаче на мен ми се струва, че не мога. Просто не съм такъв човек. Не бих могла да понеса загубата на някого, с когото съм близка. Логично ли ти го обяснявам? Малко съм смутена.

Вече всичко започна да ми става съвършено ясно. Мъжът на Кристин бе убит през декември. Каза, че в брака им имало някакви проблеми, но че още го обичала. Бе видяла как го застрелват в собствения им дом, бе го видяла да умира пред очите й. Тогава бях я прегърнал. Бяха ме пратили аз да поема случая.

Отново ми се прииска да я прегърна, но това щеше да бъде грешка. Стоеше пред мен, здраво обгърнала раменете си с ръце. Разбирах чувствата й.

— Моля те, чуй ме, Кристин! Нямам намерение да умирам, докато не подмина осемдесетте. Много съм прост и упорит, за да умра. Затова ще живеем заедно повече, отколкото всеки от нас е живял досега. Най-малко четиридесет и няколко години. А това с доста дълго време, за да се избягваме.

Кристин лекичко поклати глава, без да сваля поглед от моя. Накрая по устните й плъзна усмивка.

— Наистина ми харесва как работи тази твоя луда глава. Веднъж си детектив Крос и веднага след това — много открито и много сладко хлапе. — Тя скри лице в ръцете си. — Божичко, вече не знам какво говоря!

Всичко в мен крещеше да го направя, всяко сетиво, всяко чувство. Бавно и внимателно протегнах ръце и взех Кристин в прегръдките си. Тя толкова естествено потъна в тях. Почувствах, че се разтапям и чувството ми хареса. Приятно ми беше дори, че и коленете ми леко изтръпват.

Целунахме се за първи път — устните й бяха нежни и сладки и бавно мърдаха под моите. Не се отдръпна, както очаквах. Връхчетата на пръстите ми пробягаха нежно по едната й буза, после по другата.

Кожата й бе гладка и пръстите ми потреперваха, като че ли докосваха пареща повърхност. Сякаш от много, много дълго време не ми беше достигал въздух и изведнъж ми се даваше възможност да дишам до насита. И дишах. Отново се почувствах жив.

Кристин бе затворила очи, но сега отново ги отвори. Погледите ни се срещнаха.

— Точно както си представях — прошепна тя. — Около четиристотин и петдесет пъти.

Точно тогава се случи най-лошото нещо, което може да си представи човек — пейджърът ми забибипка.