Джеймс Патерсън
Котка и мишка (44)

44.

Изненадващо гостоприемната полиция на Ню Йорк ми бе запазила стая в хотел „Мариот“ на Четиридесет и втора улица. Вече бяха започнали издирването на Шариф Томас по моя молба. Това, което трябваше да се направи, бе сторено, но Сонежи щеше да се шири из града още една нощ.

По едно време Шариф Томас бе живял и във Вашингтон, но бе родом от Бруклин. Почти бях сигурен, че Сонежи е дошъл тук, за да го намери. Нали поне сам ми бе казал това чрез Джамал Отри? Имаше да урежда сметки с Томас, а Сонежи винаги си уреждаше сметките. Аз ако не го знам това, кой ще го знае?

Най-накрая, вече към осем и половина вечерта, си тръгнах от Полис Плаза физически смазан от умора. С една полицейска кола ме закараха до хотела. Бях си приготвил чанта багаж с най-необходимото, в случай че се наложи да остана няколко дни. Дано да не се наложеше. Харесвах Ню Йорк, но при по-други обстоятелства, а това едва ли можеше да се нарече приятно предколедно пазаруване по Пето Авеню или финален бейзболен мач през есента.

Някъде около девет се обадих вкъщи и ми отговори нашият автоматичен телефонен секретар — Джани.

— Да — каза тя. — И Ти^[1] ли е? Ти се обаждаш у дома?

Ето такава сладурана си имам. Сигурно се е сетила, че аз звъня. Всъщност аз винаги се обаждам, каквото и да стане.

— Как си, сладурчето ми? Светлина на моя живот!

Само като чуех гласа й, започваше да ми домъчнява за нея, да ми домъчнява за семейството ми и за това, че не съм вкъщи при тях.

— Сампсън мина да ни види. Днес трябваше да имаме бокс, тате. Спомняш ли си? — Джани играеше твърдо, но това даде резултат. — Туп-туп-дум. Дум-дум-туп — имитираше живо тя звуците.

— Въпреки това двамата с Деймън не се ли упражнявахте? — попитах я аз.

Представях си лицето й, докато си говорехме. Лицето на Деймън. На Нана. Кухнята, откъдето Джани в момента говореше. Ужасно ми се искаше да съм там и всички да сме около масата, вечеряйки.

— И още как! Убих го. Разказах му играта. Но без теб не е същото. Няма пред кого да се стараеш.

— Ами ще се стараеш заради себе си — казах й.

— Знам, тате. Точно така и направих. Старах се, старах се и най-накрая казах на себе си, че добре съм се старала.

Засмях се в слушалката.

— Съжалявам, че пропуснах бокса с вас, питбули такива. Съжалявам, съжалявам, съжалявам — затананиках аз по една блус мелодия. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам.

— Ти винаги казваш така — прошепна Джани и усетих как гласът й пресекна. — Но някой ден номерът ти няма да мине. Запомни думите ми. Помни кога си чул това за пръв път. Помни, помни, помни!

Останал сам в хотелската стая в Ню Йорк и задъвкал поръчания по румсървиса хамбургер, аз взех съвета й присърце, замислено загледан към Таймс Скуеър. Мислех си за децата, за Кристин Джонсън. После мислите ми се върнаха към Гари Сонежи, а оттам — към Манинг Голдман, убит в собствената си къща.

Опитах се да почета малко, но тази нощ четенето нещо не ми вървеше.

Когато по едно време ми се стори, че ще ми се пръсне главата от мисли, вдигнах телефона отново и се обадих на Кристин Джонсън. Говорихме си почти цял час. За леки и приятни неща. Нещо между нас се променяше. Попитах я дали иска да прекараме уикенда заедно в Ню Йорк, ако се наложеше да остана дотогава. Доста време събирах смелост и се запитах дали не ме е усетила.

Кристин отново ме изненада. Искаше. Засмя се и каза, че било малко раничко за коледно пазаруване през юли, но че щяла да дойде, ако й обещая да й посветя част от времето си.

Обещах.

Накрая сигурно съм заспал, защото по едно време се събудих в непознато легло, в непознат град, усукан в чаршафите си като в усмирителна риза.

Споходи ме странна, обезпокояваща мисъл. Гари Сонежи преследва мен. А не обратното.