Джеймс Патерсън
Котка и мишка (47)

47.

Извадих бялата си риза от панталоните и вързах краищата й на кръста си. После присвих очи и с отнесен поглед се повлякох към къщата.

— Алекс — подвикна подир мен Гроза, но аз не му обърнах внимание и продължих да се кандилкам към входа й.

Според мен играех ролята на друсан уличник много добре. Не ми беше никак трудно. Един бог знае колко пъти съм виждал същата тази картинка в нашия квартал. Брат ми беше наркоман, преди да умре.

В съборетината можеше да се влезе през двора на друга изоставена къща, разположена на ъгъла на задънена улица. Бе почти стандартно решение за всички големи градове, в които съм ходил — Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Маями, Ню Йорк. Нищо особено — просто се чудиш защо с така.

Отворил изрисуваната с какви ли не надписи входна врата, видях, че къщата наистина е дъното на боклукчийския казан, дори и за квартал като този. Тинята. Шариф Томас също имаше вируса.

Мръсният и изплескан под бе заринат с боклук. Празни кутии сода, бирени бутилки, опаковки от „Уендис“, „Ройс“ и „Кентъки Фрайд“. Изпочупени шишета. Жици, с които са се мъчели да отпушат запушена канализация. Адска жега, лято в града^[1].

Според мен кочина като тази би трябвало да се управлява от един-единствен „администратор“. Плащаш два-три долара на човека за някое свободно място на пода. Можеш също така да си купиш спринцовка, лула, хартия, запалка, а може би дори и кутия сода или бира.

По всички стени бяха надраскани надписи като „Да ти го начукам“, „СПИН“, „Световни наркомани“ и други подобни. Освен това всичко тънеше в гъста омара, през която слънцето с труд си пробиваше път. Вонята бе тежка, задушлива и по-гадна дори и от тази в градско сметище.

Въпреки това обстановката бе някак си странно ведра и спокойна. Всичко това забелязах само с един поглед, но нямаше никакъв Шариф Томас. Нито пък Гари Сонежи. Поне все още не ги виждах.

Един мъж с латиноамерикански черти и кобур на рамото, препасан над мръсна тениска с надпис „Бакарди“, представляваше сутрешната смяна. Едва гледаше, но все пак успяваше да внуши, че той командва парада тук. Възрастта не можеше да се определи по лицето му, украсено с гъсти черни мустаци.

По всичко личеше, че Шариф Томас бе паднал с няколко стъпала по-ниско. Ако бе тук, значи се бе сдушил с утайката на утайката. Да не би да умираше? Или просто се криеше? Знаеше ли, че Сонежи го търси?

— Какво искаш, шефе? — попита латиното с нисък и ръмжащ глас, свил очи до едва забележими цепки.

— Малко спокойствие и тишина — отвърнах аз вежливо, сякаш се намирах в църква, каквато това място наистина беше за някои хора.

Подадох му две смачкани банкноти, той ги взе и се обърна назад, промърморвайки:

— Тука.

Погледнах покрай него в главната стая и усетих как някаква ръка сякаш ме сграбчи за сърцето, стискайки го с все сила.

Вътре се виждаха десетина-дванадесет мъже и две жени, седнали или проснали се на пода върху няколко мръсни, изпокъсани и невероятно тънки дюшеци. Повечето от тях седяха и се взираха в празното пространство, без да правят нищо, и го правеха добре. Сякаш стояха и чакаха бавно да се стопят или изпарят в омарата и праха.

Никой не ми обърна внимание, което беше много добре. На никого не му пукаше кой влиза и излиза от тази свинска кочина. Още не бях видял Шариф, нито пък Сонежи.

В стаята бе тъмно като в безлунна нощ. Никаква светлина, ако се изключеше спорадичното припалване на някоя кибритена клечка. Най-напред се чуваше щракането на клечката, последвано от продължително съскане.

Търсех Томас, но не забравях да играя и ролята си. Просто поредното, готово за друсане наркоманче. Търсещо спокойно местенце да си изпуши дозата и да заклюма след малко, без да пречи на никого.

Открих Шариф Томас на един от дюшеците в задния край на тъмната и задушна стая. Познах го от снимките, които бях разглеждал в „Лортън“. Преместих поглед от него.

Сърцето ми заби като лудо. Дали и Сонежи не беше тук? По някой път той ми се струваше като привидение, като призрак. Запитах се дали има и задна врата. Трябваше бързо да си намеря място и да седна, преди Томас да ме е забелязал.

Промъкнах се до стената и се наканих да седна, облягайки гръб на нея. С крайчеца на окото си наблюдавах Томас. После изведнъж се случиха няколко неща едновременно и в стаята настъпи невъобразим хаос.

Входната врата се отвори с трясък и вътре нахлу Гроза с още две униформени ченгета. Дотук с доверието.

— Да му го… — изпъшка до мен някакъв мъж, рязко изваден от унеса си.

— Полиция! Никой да не мърда! — ревна Кармине Гроза. — Никой да не мърда! Всички да останат на място!

Звучеше като улично ченге.

Очите ми не се отделяха от Шариф Томас. Той вече се надигаше от дюшека, където само допреди секунди се бе излягал като доволна котка. Може би изобщо не е бил дрогиран. Може би просто се е криел.

С рязко движение извъртях ръка да грабна пистолета си, затъкнат отзад на кръста под ризата, и описвайки полукръг с дясната ръка, го заковах пред себе си. Отчаяно се надявах да не се наложи да го използвам в това тясно пространство.

В ръцете на Томас обаче внезапно се появи пушка, която явно до този момент бе крил до дюшека. Останалите отрепки гледаха като отровени и изглеждаха неспособни да помръднат. Оградените им с червени кръгове очи бяха широко облещени от страх.

Пушката в ръцете на Томас гръмна като топ. Гроза и униформените моментално се проснаха на пода. Не разбрах дали някой от тях е ударен.

Латиното от вратата се развика:

— Спрете веднага! Спрете веднага с тия лайна!

Той също бе проснат на пода и викаше, без да надига глава.

— Томас! — ревнах аз с всичка сила.

Движенията му бяха бързи и координирани. Мигновен и точен рефлекс, макар и под влиянието на момента. Той обърна пушката към мен. Очите му блеснаха в тъмното.

Нищо не може да се сравни с гледката на насочена в теб пушка. Нямах никакъв избор. Натиснах спусъка на глока.

Шариф Томас пое удара на изстреляния почти от упор куршум в дясното си рамо. Моментално бе извъртян наляво, но без да падне. Бавно се завъртя обратно. Не му бе за първи път. Но и на мен също.

Стрелях повторно и този път го ударих в шията или в долната челюст. Томас отхвръкна назад и с трясък се стовари в тънката като хартия стена. Цялата къща потрепери. Клепачите му се обърнаха нагоре и устата му зяпна отворена. Замина си още преди да падне на пода.

Бях убил единствената си връзка към Гари Сонежи.