Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Крос (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cat and Mouse, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Огнян Алтънчев, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Патерсън
Заглавие: Котка и мишка
Преводач: Огнян Алтънчев
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Пламен Тотев
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-679-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4554
История
- — Добавяне
29.
Заклех се, че този път няма да се оставя Сонежи да ме обсеби. Нямаше да му позволя да завладее мислите и душата ми.
Успях да се върна навреме от Ню Йорк за късна вечеря с Нана и децата. Деймън, Джани и аз подредихме долу и започнахме да слагаме масата. За музикален фон си пуснахме тихите мелодии на Кийт Джарет. Всичко бе прекрасно. Така трябваше да бъде и тази мирна картинка ми действаше като специално отправено към мен послание.
— Тате, ти направо ме смая — каза Джани, докато сновяхме напред-назад и слагахме „онези“ прибори, чинии и чаши, събрани през целия ни съвместен живот с Мария. — Ти си ходил чак до Ню Йорк. И не само това, ами и се върна навреме за вечеря. Много добре, тате!
Тя сияеше, кискаше се и от време на време ме потупваше по ръката. Тази вечер бях добър баща. Джани бе доволна. Бе възприела играта ми изцяло. Поклоних се изискано.
— Благодаря ти, скъпа дъще. А сега да те питам. Какво разстояние според теб съм изминал?
— В километри или в мили? — обади се от другата страна на масата Деймън, който тъкмо слагаше салфетки, сгъвайки ги като в ресторантите. Понякога това момче много обичаше да привлича вниманието върху себе си.
— В каквото искате — отвърнах аз.
— Около двеста четиридесет и осем мили в едната посока — каза Джани. — К’во ши кайш?
Направих супер изумена физиономия и обърнах широко отворените си очи нагоре. Понякога и мен ме бива да привличам вниманието върху себе си.
— А сега аз съм смаяният. Много добре, Джани!
Тя се поклони непохватно и след това приклекна, разперила поличката си встрани.
— Тази сутрин питах Нана колко далеч е Ню Йорк — призна си тя. — Добре ли съм направила?
— Умно — изрази Деймън мнението си относно моралните принципи на сестра си. — Това се нарича тайно разследване.
— Да, умно, моето момиче — казах аз и тримата се засмяхме на изобретателността и чувството й за хумор.
— А в двете посоки е четиристотин деветдесет и шест мили — продължи Деймън.
— Ама вие сте… страхотни! — възкликнах аз с висок и игрив глас. — Вие сте страхотни умници от най-висока класа!
— Какво става тук? Какво пропускам? — чу се гласът на Нана откъм кухнята, откъдето се носеха главозамайващи аромати.
Не обичаше да пропуска нищо. Никога. И доколкото знам, никога не й се бе случвало.
— Играем си тук игрички — подвикнах й аз в отговор.
— Ще си изгубиш ризата, ако играеш срещу тези двама млади професори, Алекс — предупреди ме тя. — Жаждата им за знания не знае граници. И познанията им са вече енциклопедични.
— Ен-ци-кло-педични — ухили се Джани. — Кейкуок — викна тя и направи няколко стъпки от този стар танц, идваш още от времето на робството.
Веднъж я бях научил да го играе, свирейки на пианото. Кейкуок — музиката всъщност е предшественица на съвременния джаз. В нея са смесени ритми от Западна Африка с класически мелодии и маршове от Европа. В миналото, по времето на памучните плантации, се правели състезания и онзи, който играел танца най-добре, получавал за награда торта[1].
Всичко това Джани го знаеше и всъщност играеше проклетия танц като професионалистка, дори прибавяйки и някои съвременни стъпки. Освен това можеше да имитира и прочутата „Слонска стъпка“ на Джеймс Браун, както и обратния вървеж на Майкъл Джексън.
След вечеря измихме съдовете и после слязохме в мазето за уроците по бокс, провеждани веднъж на всеки две седмици. Деймън и Джани бяха не само умни, но си падаха малко и гадинки. В училище гледаха да не се заяждат с тях.
— Малко мозък и мръсен ляв прав! — хвалеше ми се Джани понякога. — Трудно се излиза срещу такава комбинация.
Свършили с бокса, тримата най-сетне се оттеглихме в хола и Рози се сгуши в скута на Джани. Тъкмо гледахме един бейзболен мач, когато Сонежи отново се върна в мислите ми.
От всички убийци, с които ми се е случвало да си имам работа, той бе най-страшен. Сонежи бе целенасочен, склонен към крайности и лишен от каквито и да било задръжки. Имаше мощно въображение, подхранвано от гняв, и действаше, ръководен от фантазиите си.
Преди много месеци Сонежи ми се бе обадил по телефона, за да ми каже, че ми е оставил вкъщи котка — малък подарък. Знаеше, че сме я приютили при нас и че я обичаме много. Каза ми, че всеки път, когато погледна към котката, ще си мисля: Гари е у нас, Гари е тук.
Тогава си помислих, че Гари е видял бездомната котка да обикаля около къщи и веднага е измислил цялата тази история. Много обичаше да лъже, особено ако с лъжите си можеше да навреди на някого.
Тази нощ обаче, след като знаех, че Сонежи отново вилнее безконтролно наоколо, в главата ми се загнездиха някои лоши мисли за Рози. Уплаших се съвсем не на шега.
Гари е у нас. Гари е тук.
Замалко не изхвърлих котката от къщи, но това не можеше да бъде разрешение на въпроса в момента, затова изчаках до сутринта, за да направя онова, което трябваше да се направи с Рози. Този проклет Сонежи! Какво иска сега от мен? Какво иска от семейството ми? Какво може да е направил на Рози, преди да я остави вкъщи?