Джеймс Патерсън
Котка и мишка (66)

66.

Още усещах притиснатото до мен тяло на Кристин, усещах аромата на парфюма й, чувах неповторимата музика на гласа й. В живота понякога човек изважда луд късмет. Понякога като че ли цялата Вселена се грижи само за теб.

Бавно закрачих обратно към купона и приятелите.

Някои от тях все още бяха тук, включително и Сампсън. Тъкмо се шегуваха със смъртта на Сонежи — бил получил „ангелска целувка“. „Ангелска целувка“ викаха в моргата на трупове с ерекция. Темата се бе изместила натам.

Двамата със Сампсън изпихме още много бира и най-накрая, когато всички си отидоха, се изтегнахме на стъпалата на задната веранда с по чаша вино в ръка.

— На това аз викам хубав купон — каза Джон. — Песни, танци… всичко.

— Даже прекалено хубав. Е, още стоим поне на краката си. По-точно седим. Сега се чувствам прекрасно, но утре сигурно ще е доста зле.

Сампсън се бе ухилил до ушите, кривнал шапка на една страна. Огромните му ръце почиваха на коленете му. Можеше да драснеш клечка на тях, на краката също, а вероятно и на главата му.

— Гордея се с теб, пич. Всички се гордеем. Отърси я най-сетне тая гадина от гърба си. От много, много време не бях те виждал да се смееш толкова. Колкото повече виждам госпожица Кристин Джонсън, толкова повече ми харесва. А я харесвах и преди това.

Двамата седяхме на верандата, замислено загледани в цветната градина на Нана, поемайки дълбоко аромата на цъфналите нарциси и лениво местейки поглед към остатъците от партито.

Беше късно. Всъщност вече бе утре. Тази цветна градина я имаше още откакто бяхме деца. Ароматът на препечено месо и прясно разровена земя бе особено приятен тази нощ.

— Помниш ли първото лято, когато се запознахме? — попитах аз Джон. — Нарече ме смачкан задник, което страшно ме обиди, защото задникът ми още тогава си беше стегнат.

— Здравата се ступахме тогава в градината на Нана. Не можах да повярвам, че ще се сбиеш с мен. Никой не смееше тогава, никой не смее и сега. Ти дори и тогава не знаеше граници.

Усмихнах му се. Винаги ми е правило впечатление колко топли и добри очи има.

— Ха си ме нарекъл пак смачкан задник, ха пак съм се сбил с теб.

Сампсън отново се ухили. Загледан в усмихнатото му лице, си дадох сметка, че и аз не го бях виждал да се смее от много, много отдавна. Тази вечер животът бе прекрасен. Е, поне за малко.

— Ти наистина харесваш госпожица Кристин. Според мен си намерил прекрасен човек. Сигурен съм. Бива те в това.

— Завиждаш ли? — попитах го.

— Разбира се, че завиждам. Абсолютно прав си. Кристин е много готин човек. Но няма да съм казал нищо, ако не добавя, че не съм виждал по-разбран и по-точен мъж от теб. На човек му е лесно да е с теб, Сладур. Винаги е било така, даже и тогава, когато си носеше смачкания задник. Твърд и упорит, когато се наложи, но и умеещ да си показва чувствата. Абе каквото и да си, Кристин много си пада по теб. Почти толкова, колкото и ти по нея. — Сампсън се надигна от огъващото се дървено стъпало, което май трябваше скоро да подменям. — Брей, май ще трябва да си ходя пеш. Всъщност трябва да отида у Сий Уокър. Тази прекрасна богиня си тръгна малко раничко, но бе достатъчно любезна да ми остави ключ. Утре сутринта ще мина да си взема колата. Човек по-добре да не кара, щом едва ходи.

— Точно така — съгласих се. — Благодаря ти за хубавия купон.

Сампсън ми махна за довиждане и залитайки, тръгна да заобикаля къщата, като не пропусна да се блъсне в ъгъла й.

Останах сам на задната веранда, загледан в огряната от луната градина, ухилен като глупак, какъвто понякога наистина бях и какъвто може би по-честичко трябваше да бъда.

Чух гласа на Сампсън. После откъм предния двор до мен долетя дълбокият му смях:

— Лека нощ, смачкан задник.