Джеймс Патерсън
Котка и мишка (20)

20.

Когато Сонежи пристигна на Пен Стейшън в Ню Йорк, вече бе настъпи пиковият час. Движеше се точно навреме за следващото действие. Божичко, бе изживявал този момент хиляди пъти преди днешния ден.

Легионите подобия на човеци бързаха да се приберат у дома, където щяха да се тръшнат на дюшеците (пухени не им се полагаха), да поспят известно време, което минаваше като един миг, и на сутринта отново щяха да подгонят влаковете. Исусе Христе, а казваха, че той бил луд!

Това със сигурност бе най-хубавото — за този миг той бе мечтал повече от двадесет години. Именно за този момент!

Бе планирал да бъде в Ню Йорк между пет и пет и половина — и ето че беше. Тук смееее, Гари! Той си представи, не, видя се как излиза от тъмните и дълбоки тунели на Пен Стейшън. Знаеше, че ще е извън кожата си от гняв, когато се качи горе. Знаеше го още преди да чуе музиката — някаква абсолютно тъпа маршова група, — примесена с тенекиено звучащата информация за влаковете.

— За Бей Хед Джанкшън можете да минете през изход А и да се качите от перон 8 — провъзгласи някакъв бащински глас за незнаещите.

Всички към Бей Хед Джанкшън. Всички да се качват, тъпи простаци такива, скапани роботи!

Погледът му изрови от тълпата един носач с очукан и невзрачен външен вид, сякаш животът го бе изоставил още преди тридесет години.

— Не можеш да потиснеш лошото у човека — каза Сонежи на минаващия работник. — Схващаш ли? Разбираш ли какво ти казвам?

— Върви на майната си! — отвърна му работникът.

Гари Сонежи изхъмка нещо като смях. Да получи такъв ритник от някакъв си сульо! Ама напоследък ги имаше навсякъде, сякаш обединени в някаква лига.

Впери поглед в работника. Реши да го накаже — като го остави да живее.

Днес не ти е ден да умреш. Името ти си остава в Книгата на живота. Продължавай да ходиш по земята.

Бе вече бесен, точно както очакваше. Започна да му причернява. Кръвта, нахлула с грохот в мозъка, гърмеше оглушително в ушите му. Това не беше добре. Противопоказно на трезвата и рационална мисъл. Кръвта? Дали ония хрътки са разбрали?

Гарата бе докрай претъпкана с блъскащи се, бързащи и намръщени нюйоркчани в най-лошата си фаза на раздразнение. Тия редовни пътници бяха невероятно агресивни и отблъскващи.

Никой от тях ли не го виждаше? Ами, виждаха го и още как. Е, и какво от това? Ставаха още по-агресивни и нахални.

Обаче нито един от тях не бе достигнал степента на клокочещата в гърдите му ярост. Дори не бе близо до нея. Омразата му бе омраза от най-чист вид. Дестилирана. Самият той беше ярост. Правеше неща, за които повечето от тях можеха само да си мечтаят. Техният гняв бе мъгляв и разсеян, блъскащ се само в границите на съзнанието им. А той виждаше гнева си ясно и действаше на момента, съобразявайки се с него.

Толкова приятно бе да си вътре в Пен Стейшън и да правиш нова постановка. Той вече бе навлязъл в стихията си. Виждаше всичко в едър план, в триизмерно изображение, което сякаш можеше да пипне. „Дънкин Донатс“, „Обувки“, „Вестници и списания“. Непрестанният приглушен грохот на влаковете долу — всичко бе точно така, както си го бе представял.

Знаеше какво ще се случи в следващия момент и как ще завърши.

Към крака си Гари Сонежи бе притиснал нож с петнадесет сантиметрово острие. Мечта за всеки колекционер. Със седефена дръжка и тясно, назъбено и от двете страни острие.

— Красив нож за красиви хора — бе му казал един мазен продавач преди много, много време.

— Завий ми го — кратко му бе наредил Сонежи.

И оттогава си бе все с него. За специални случаи като днешния. Или като онзи, когато бе убил един агент от ФБР на име Роджър Греъм.

Подмина щанда на „Хъдзън Нюз“ с лъскавите му списания и цветни снимки хора, вперили поглед в света навън, вперили поглед в него, мъчейки се да му натрапят пропагандата си. Наоколо продължаваха да го блъскат и да го мушкат с лакти. Брей, тия хора никога ли не спират?

Супер! Видя един субект, сякаш излязъл от мечтите му. От онези, когато бе още хлапе. Ето това бе човекът. Нямаше никакво съмнение. Позна лицето, походката, стойката, изобщо всичко в него му бе познато. Това беше човекът в сивия бизнес костюм, онзи, който му напомняше за баща му.

— Отдавна си го търсеше! — изръмжа Сонежи на господин Сивия костюм. — Търсеше си го и още как!

Той стрелна ръката с ножа напред и усети как острието му потъва в плът. Бе точно така, както си го бе представял.

Бизнесменът видя как острието се впива в гърдите му близо до сърцето. Върху лицето му се изписаха уплаха и изненада. После той се строполи на пода, убит на място, с обърнати нагоре очи и замръзнал на лицето безмълвен вик.

Сонежи знаеше какво ще се случи в следващия момент. Той се завъртя на пети, кривна с танцова стъпка вляво и мушна острието във втората жертва — мудно влачещ се мъж с тениска на Naked Lacrosse. Всъщност подробностите нямаха значение, но някои от тях се запечатваха в съзнанието му. Следващата жертва бе чернокож мъж, продаващ Стрийт Нюз. Трима от трима.

Това, което бе от най-голямо значение, бе кръвта. Сонежи гледаше как безценната кръв се разлива по мръсния, изтъркан и зацапан бетонен под. Попиваше в дрехите на пътниците, бавно пълзеше под телата им. Кръвта бе улика, тест на Роршах за полицията и ловците от ФБР Кръвта бе пролята за Алекс Крос, за да му даде възможност да се сети.

Гари Сонежи пусна ножа. Настана невероятна бъркотия. Писъците, разнесли се из цялата Пен Стейшън, най-сетне разбудиха ходещите мъртъвци.

Вдигна поглед към тъпите надписи отгоре: Изход към 31 улица, Колетно отделение, Информация, Метрото към Осма улица.

Знаеше как да излезе от Пен Стейшън. Всичко бе предварително обмислено. Бе взимал това решение хиляди пъти.

Със забързана крачка той отново потъна в тунелите надолу. Никой не се опита да го спре. Пак се бе превърнал в Лошото момче. Мащехата му може би щеше да излезе права. Неговото наказание щеше да се състои в това да се вози из нюйоркското метро.

Бррр. Страшничко!