Джеймс Патерсън
Котка и мишка (26)

26.

Двамата със Сампсън стиснахме поред ръката на Голдман, а също и на партньора му — млад детектив, който като че ли не обичаше Голдман.

Манинг Голдман бе облечен в яркосиня спортна риза, чиито три горни копчета бяха откопчани. Отдолу се виждаше нещо като моряшка фланелка, изпод която напираха червеникавокафяви, прошарени тук-там кичури косми. Затова пък партньорът му бе облечен в черно от главата до петите.

Голдман започна да разказва каквото знаеше за убийствата на Пен Стейшън. Нюйоркският детектив пращеше от енергия и приказваше като картечница. Ръцете му не спираха да жестикулират и целият му вид говореше, че е абсолютно уверен в уменията и способностите си. Фактът, че ни бе извикал да му помогнем, бе доказателство за това. Не се чувстваше заплашен от нас.

— Знаем, че убиецът се е качил дотук по стълбите от перон десет, точно както и вие двамата. Говорихме с трима свидетели, които може би са го видели във влака от Вашингтон — заобяснява Голдман. Мургавият му тъмнокос партньор не обелваше нито дума. — Въпреки това, не разполагаме с добро описание. Тримата свидетели дават три различни описания, в което според мен няма никаква логика. Имате ли някаква представа защо?

— Ако е бил Сонежи, той е много добър с грима и дегизирането и му доставя голямо удоволствие да лъже хората, особено пък полицията. Знаете ли къде се е качил на влака? — попитах аз.

Голдман хвърли поглед в черен, подвързан с кожа бележник.

— Спирките на този влак са били Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Уилмингтън, Принстън Джанкшън и Ню Йорк. Предполагаме, че се е качил във Вашингтон.

Хвърлих поглед към Сампсън, а после отново към двамата нюйоркски детективи.

— Сонежи навремето е живял в Уилмингтън заедно с жена си и малката си дъщеря. Роден е в района на Принстън.

— Тази информация я нямаме — отвърна Голдман.

Не можех да не забележа, че говореше само на мен, като че ли Сампсън и Гроза сякаш ги нямаше. Беше странно и всички останали се чувствахме неловко.

— Намери ми разписание на влака и специално на този, дето пристига тук в пет и десет. Искам отново да проверя къде е спирал.

По-младият детектив се спусна да изпълни командата на Голдман.

— Чухме, че тук е имало три намушквания с нож, три смъртни случая, така ли е? — обади се най-сетне и Сампсън.

Знаех, че му взима мярката и вероятно е дошъл до заключението, че вижда пред себе си нюйоркски задник от най-чист вид.

— Това го пише на първа страница на всички вестници — изстреля Голдман с крайчеца на устните си.

Бе мръсна забележка и освен това безцеремонно подхвърлена.

— Питам ви, защото… — започна Сампсън, продължавайки да опитва да се сдържи.

Голдман го прекъсна с груб жест на ръката.

— Елате да ви покажа мястото на убийствата — насочи той вниманието си обратно към мен. — Може би това ще ви подсети още нещо за Сонежи.

— Детектив Сампсън ви зададе въпрос — казах аз.

— Да, но това е безсмислен въпрос. Нямам време за подобни въпроси. Както вече ви предложих, хайде да вървим напред. Сонежи е на свобода някъде из моя град.

— А ти от ножове разбираш ли? Много ли случаи си имал с прободни рани? — попита го Сампсън.

Виждах, че вече започва да губи самообладание. Бе се надвесил над Манинг Голдман. Всъщност и двамата се бяхме надвесили.

— Да, имал съм доста случаи с прободни рани от нож — отвърна Голдман. — Освен това знам какво целите с този въпрос. Малко вероятно е Сонежи да убие трима от трима с нож. Е, да ви кажа тогава — неговият нож е бил двуостър, назъбен от двете страни и наточен като бръснач. Всяка от жертвите му е клъцната, сякаш върху нея е работил хирург от Нюйоркския медицински център… А, да. И освен това е натопил острието в цианкалий. Убива те за по-малко от минута. Тъкмо щях да ви го кажа.

Сампсън се дръпна назад. Това с отровата бе ново за нас. Джон разбра, че трябва да изчака и да чуе онова, което Голдман има да ни казва. Не можехме да превръщаме това в лични търкания, и то в Ню Йорк. Поне не още.

— Споменава ли се нещо за ножове в досието на Сонежи? — Голдман отново говореше само на мен. — Отрови?

Разбирах, че иска да ме изцеди, да ме използва. Но с това нямах проблеми. Да получаваш и да даваш е есенцията на всички случаи, попадащи в сферата на различни юрисдикции.

— Ножове ли? Преди време уби с нож един агент на ФБР. Отрови? Не знам. Няма да се изненадам. Освен това е стрелял с различни пушки още като юноша. Сонежи обича да убива, детектив Голдман. Бързо схваща, затова нищо чудно да се е научил. Пушки, ножове, а сега вече и отрови.

— Повярвай ми, наистина се е научил. Дошъл е и си е излязъл оттук само за две минути. И след себе си е оставил три трупа просто така — щракна Голдман с пръсти.

— А имаше ли много кръв? — попитах аз.

Това бе въпросът, който ми се бе въртял в главата по време на целия път от Вашингтон дотук.

— Имаше адски много кръв. И трите жертви са били намушкани дълбоко. Две от гърлата бяха прерязани. Защо?

— Може да има някаква нишка, свързана с всичката тази кръв. — Разказах на Голдман за едно от откритията ми на Юниън Стейшън. — Снайперистът във Вашингтон направи истинска касапница. Сигурен съм, че Сонежи го е сторил нарочно. Използвал е куршуми с кух връх. Освен това по пушката е оставил следи от моята кръв.

Той дори вероятно знае, че в момента съм в Ню Йорк — помислих си аз. — И вече не съм много сигурен кой кого преследва.