Джеймс Патерсън
Котка и мишка (55)

55.

Гари Сонежи търчеше подобно подплашен плъх из ниските и тъмни тунели, виещи се като черва под нюйоркската болница „Белвю“. От отвратителната воня на засъхнала кръв и дезинфектанти му се повдигаше. Никак не обичаше около себе си страничните ефекти на болестите и смъртта.

Няма значение, днес вече бе набрал необходимите обороти. Бе на пълна газ, летеше високо, високо. Той бе Смъртта. А Смъртта не идваше в Ню Йорк, за да си почива.

За тази голяма утрин той се бе пременил както трябва: безупречно изгладени бели панталони, бяла престилка, бели маратонки, а на врата му, окачена на сребърна верижка, висеше ламинирана лична карта със снимка.

Бе тук на сутрешна обиколка. „Белвю“. И бездруго бе смятал да пообиколи насам малко!

Нямаше начин това нещо да се спре — този влак от ада, неговата съдба, неговото последно „ура“. Никой не можеше да го спре, защото никой не би могъл да се сети накъде върви този последен влак. Само той знаеше това, само Сонежи можеше да го отмени.

Питаше се колко ли парченца от мозайката е събрал вече Крос. Докторът не бе ум от неговата класа, но психолог и детектив като него не беше съвсем без никакъв инстинкт в тези специализирани области. Може би подценяваше доктор Крос, както вече веднъж го бе сторил. Можеше ли да го хване този път? Вероятно, но това всъщност нямаше значение. Играта щеше да продължи без него, докато стигне до предопределения край. В това се състоеше цялата красота, в това се състоеше всичкото зло, което бе направил.

Гари Сонежи влезе в асансьора в приземния етаж на известната манхатънска болница. Заедно с него в тясната кабинка влязоха и двама санитари и Сонежи настръхна. Можеше да са нюйоркски полицаи, работещи като тайни агенти.

НИПУ всъщност имаше офис в главното фоайе на болницата. И той бе там съвсем явно. „Белвю“. Божичко, каква страхотна лудница е това! Болница с полицейски участък в нея!

Той огледа санитарите с безразличния поглед на закоравял нюйоркчанин. Не може да са полицаи — помисли си Сонежи. — Никой не може да изглежда чак толкова тъпо. А тези изглеждаха точно такива, каквито бяха — бавно подвижни, бавно мислещи болнични тъпанари.

Единият от тях придържаше метална количка с две колелца. Бе цяло чудо, че някои пациенти излизат живи от нюйоркските болници. Тук стандартът за набиране на персонал бе като на „Макдоналдс“, а може би и по-лош.

Познаваше един пациент, който наистина нямаше да излезе жив от „Белвю“. Според новините, полицията държала Шариф Томас тук. Е, Томас щеше малко да се помъчи, преди да напусне тази така наречена „долина на сълзите“. Да, всъщност доста щеше да се помъчи.

Гари Сонежи слезе на първия етаж и въздъхна с облекчение. Двамата санитари не му обърнаха никакво внимание и продължиха по работата си. Не бяха ченгета. Не, бяха по-тъпи и от тях.

Навсякъде се виждаха бастуни, инвалидни колички и метални патерици. Този болничен инвентар му напомни, че и той е смъртен. Стените на първия етаж бяха боядисани в мръснобяло, а радиаторите и вратите — в бледорозово. Далеч нататък се виждаше кафене с мътно осветен вход като на подлез. Ако човек се храни там — каза си той, — трябва да го затворят в „Белвю“.

Отдалечавайки се от асансьора, Сонежи видя собственото си отражение в безупречно лъснатата колона. Господарят на хилядите лица, каза си той. Това бе вярно. Собствената му мащеха не би го познала сега, а ако го познаеше, щеше да се разпищи от ужас. Щеше да се сети, че е изминал целия този път от ада само за да се добере до нея.

Той тръгна по коридора с делова крачка, тихичко тананикайки си под нос ритъма на регето: „Аз застрелях шерифа, но не застрелях заместника му“^[1].

Никой не му обръщаше внимание. Гари Сонежи се вписваше чудесно в обстановката на „Белвю“.