Джеймс Патерсън
Котка и мишка (2)

2.

Лондон

Убиецът, който в момента тероризираше Европа, бе наречен господин Смит, без презиме. Така го бе нарекла бостънската преса и полицията от цял свят с готовност бе приела името. Той също го прие, както децата приемат имената, дадени от родителите им, независимо от това колко грандиозно, неловко или невзрачно звучат те.

Господин Смит? Така да бъде.

А всъщност той си имаше тръпка към имената. Помнеше ги без грешка. Имената на жертвите му бяха останали в съзнанието и сърцето му като пирографирани.

Първа и най-важна за него сред тях бе Изабела Кале. После дойдоха Стефани Микаела Апт, Урсула Дейвид, Робърт Майкъл Нийл и много, много други. Можеше да издекламира трите им имена отпред назад и отзад напред, като че ли ги помнеше за някаква състезание. И това бе билетът за него, защото това преследване бе състезание, нали?

Засега никой май не го разбираше, никой не можеше да вникне в същността му. Нито прословутото ФБР нито легендарният Интерпол, нито Скотланд Ярд, нито местните полицейски участъци в градовете, където бе извършвал убийствата си.

Никой не разбираше тайния модел, по който избираше жертвите си, започвайки с Изабела Кале в Кеймбридж, Масачузетс, на 22 март 1993 година и продължавайки сега делото си в Лондон.

Жертвата в момента беше Дрю Кабът. Работеше като главен инспектор — от всички тъпи начини да си прахосаш живота той бе избрал възможно най-тъпия. Около името му доста се шумеше в Лондон, тъй като наскоро бе арестувал един убиец от ИРА. Убийството му щеше да наелектризира града, карайки всички да откачат. Цивилизованият и натруфен Лондон обичаше кървавите убийства точно както стара мома — пикантните историйки.

Този следобед господин Смит работеше в изискания и моден Найтсбридж. Целта на посещението му бе да изучава човешката раса — поне така го описваше пресата. Вестниците в Лондон и из цяла Европа му бяха измислили още едно име — Пришълеца. Преобладаващото мнение бе, че господин Смит е извънземен. Нито едно човешко същество не би могло да извърши нещата, които той върши. Или поне така казваха.

Господин Смит трябваше да се наведе много ниско, за да доближи устни до ухото на Дрю Кабът, да бъде в интимна близост с жертвата си. Докато работеше, винаги си пускаше музика. За днес беше избрал „Дон Жуан“. Леката опера му се струваше подходяща за случая.

Подходяща за предстоящата аутопсия на живо.

— Десетина минути след смъртта ти — заговори господин Смит — мухите ще усетят миризмата на газа, съпровождащ разлагането на тъканите ти. Големи зелени мухи ще снесат миниатюрни яйчица във всички възможни отвори на тялото ти. И каква ирония на съдбата — изразът ми напомня за доктор Зюс. „Зелени мухи и шунка“. Интересно, какво ли може да означава това? Нямам представа. Но асоциацията е интересна.

Дрю Кабът бе загубил много кръв, но не се предаваше. Бе висок червендалест мъж със сребрееща руса коса. Мъж на място. Започна да клати глава напред-назад, докато накрая Смит извади парцала от устата му.

— Какво има, Дрю? — попита го той загрижено. — Говори.

— Имам жена и две деца. Защо мен? Защо точно мен? — прошепна на пресекулки той.

— О, да кажем, защото си Дрю. Просто и без никакви сантименти. Ти, Дрю, си парченце от мозайката.

После той му набута парцала обратно. Стига е дрънкал.

Под звуците на „Дон Жуан“ господин Смит продължи с по-нататъшните си хирургически занимания и наблюдения.

— Малко преди смъртта дишането ти ще се затрудни, ще стане на пресекулки. Точно това чувстваш в момента — сякаш всеки твой дъх може да се окаже последен. Ще престанеш да дишаш след две-три минути — шепнеше господин Смит, шепнеше Пришълеца. — Животът ти ще свърши. Дано бъда първият, който ще те поздрави. Искрено го желая, Дрю. Ако щеш вярвай, но аз ти завиждам. Ще ми се да съм Дрю.