Джеймс Патерсън
Котка и мишка (62)

62.

Чух какво ми отвърна Сонежи, но вече нямаше значение. Това между нас бързо отиваше към края си. Продължих да крача към него. По един или друг начин, това щеше да свърши.

Слязох по три-четири каменни стъпала. Не можех да откъсна поглед от Сонежи. Не можех. Отказах да се предам точно сега.

В дробовете ми още бе останал дим от болницата. А въздухът в тунела никак не им помагаше. Закашлях се.

Това ли е краят на Сонежи? Не можех да повярвам. Какво, по дяволите, искаше да каже с това, че най-накрая съм му паднал?

— Никой да не мърда. Спрете! Нито стъпка повече! — извика Сонежи. В ръката му се появи пистолет. Бебето. — Аз ще казвам кой да мърда и кой не. Това се отнася и за теб, Крос. Затова веднага спри!

Спрях. Никой не помръдваше. На перона бе необичайно тихо — дълбоко в недрата на Гранд Сентръл. Около Сонежи имаше поне двадесетина души, които лесно можеха да пострадат от бомба.

Той вдигна бебето високо над главата си и това прикова вниманието на всички. Детективите и униформените полицаи край широките изходи от перона замръзнаха по местата си. Всички бяхме безпомощни и безсилни да спрем Сонежи. Налагаше се да го изслушаме.

Той започна да се върти, описвайки малка, стегната окръжност. Тялото му се извиваше, гърчеше и отново се извиваше в нескончаем налудничав танц. Като танцуващ дервиш. Бе хванал бебето с една ръка, държейки го като кукла. Нямах представа какво е станало с майка му.

Сонежи сякаш бе изпаднал в транс. Приличаше на луд. И може би наистина беше.

— Добрият доктор Крос е тук — викна той, без да се обръща към някого. — Колко неща са ти известни? Колко неща мислиш, че са ти известни? Нека веднъж и аз да задам един въпрос.

— Доста неща не са ми известни, Гари — отвърнах аз, внимавайки да не повишавам много глас. Да не привличам вниманието на публиката, неговата публика. — Май още обичаш публика, а?

— О, да. Обичам, доктор Крос. Обичам отзивчивата публика. Какво представлява едно велико представление, щом никой не го гледа! Жадувам за изражението на очите ви, за страха, за омразата ви. — Той продължаваше да се върти и да обикаля в кръг, сякаш се намираше на циркова арена. — Всички вие искате да ме убиете. И вие сте убийци! — крещеше той.

С насочен пистолет, отпуснал детето в свитата си като люлка ръка, Сонежи направи последен бавен кръг и спря. После тръгна заднешком към края на перона. Бебето не плачеше и това ме притесняваше до полуда. Бомбата може би беше в някой джоб на панталоните му. Все някъде беше. Дано само не е в одеялото на бебето, молех се безмълвно аз.

— Ти си пак в мазето, нали? — обадих се отново.

По едно време мислех, че Сонежи е шизофреник. После се убедих, че не е. Сега вече не знаех какво да мисля.

Със свободната си ръка той обхвана с жест огромното подземно пространство наоколо. Продължаваше да върви към края на платформата. Не можехме да го спрем.

— Още като хлапе винаги съм мечтал да избягам и да дойда тук. Хващаш голям и бърз влак за Гранд Сентръл Стейшън в Ню Йорк. Излизаш чист и свободен. Бягаш от всичко.

— Ти го направи — казах аз. — Най-сетне победи. Нали затова ни доведе тук? Да те хванем.

— Не съм свършил още. Дори съм много далеч от края. Още не съм свършил с теб, Крос — озъби се той.

В гласа му отново прозвуча заплаха. Сърцето ми се сви, като го чух да говори така.

— Какво не си свършил с мен? — подвикнах подире му. — Продължаваш със заплахите, а действия — никакви.

Сонежи спря. Престана да се движи заднешком към края на перона. Никой не сваляше поглед от него, мислейки вероятно, че това не може да стане. Дори аз не бях много сигурен.

— Това не свършва тук, Крос. Аз ще дойда за теб дори от гроба, ако се наложи. Няма никакъв начин да се спасиш. Запомни това. Не го забравяй! Сигурен съм, че няма да го забравиш.

После Сонежи направи нещо, което така и не можах да разбера. Лявата му ръка се стрелна напред и бебето полетя във въздуха. Всички ахнаха като един.

После въздъхнаха с облекчение, когато един от детективите успя да реагира навреме и го улови, без да му позволи да падне.

Чак тогава бебето заплака.

— Гари, не! — викнах аз на Сонежи.

Отново се бе впуснал в бяг.

— Готов ли си да умреш, доктор Крос? — викна той през рамо. — Готов ли си?