Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (9)

8. Теорията за хаоса

Военна зона, 3 септември 2024 г., 21:20 ч.

Нюкоум бавно вървеше през тълпата по ръба на мрака на две пресечки от заравнения участък, който заобикаляше Зоната. Тротоарите и дори улиците бяха пълни с хора, които бързаха да изпреварят Облака, и с федерални ченгета, които убиваха времето след работа.

Пред магазините за дорф и храна имаше дълги опашки — клиентите нервно гледаха към небето, докато други затваряха къщи и офиси със стоманени капаци и врати, готвейки се за „Масада“. Всички се надяваха да не вали. Както винаги, разбитите улици бяха карнавално маскирани с вихрещи се светлини и багри — по голите стени играеха телевизионни картини и през тълпите безцелно се носеха холопрожекции или пък разговаряха със своите собственици и им правеха компания на опашките.

Нюкоум буквално си търсеше белята. Брат Ишмаил най-после го бе уговорил да слезе от планината. Изпълваше го възбуда. Да е с брат Ишмаил, макар и всъщност само с негово изображение, и то едва два пъти седмично, караше учения да се чувства част от една по-голяма жизнена сила. Но срещите бяха усилили и вътрешния му конфликт. Искаше да постигне успех и признание и в белия, и в азиатския свят, а в същото време копнееше за онази цялост на личността му и за покоя, които произтичаха от солидарността му с неговите африкански братя и сестри.

Той спря пред уличен продавач на дорф и си купи течна доза.

— Знаете ли къде е заведението „Хоризонт“? — попита Нюкоум, докато взимаше малкото шишенце, което продавачът бе поставил в слама.

— Следващата пресечка… право нататък — посочи към пъстрата глъчка от ярки светлини и движение мъжът. — Не ми изглеждате от хората, които посещават това заведение.

— А какви хора ходят там?

— От онези… абе чипита, както и да ги наречете. — Той присви очи и погледна от двете страни главата на Нюкоум, за да види дали има интерфейсни портове. — За първи път ви е?

— Ти да не си ченге? — попита Нюкоум.

Очите на продавача се разшириха.

— Не е нужно да ме обиждате! — Той отмина нататък с количката си и Нюкоум продължи да си пробива път през тълпата. Навсякъде имаше полицейски камери, но той винаги се бе чудил кой следи записите. Камерите в Лос Анджелис бяха десет пъти повече от населението; придружаваха ги униформени полицаи, чиито усмихнати маски ги караха да приличат на добродушни Големи^[1]. Малките им записващи роботи тромаво се клатеха до тях. Но тази вечер нямаше да има проблеми. Тълпата беше любезна и спокойна. Бизнесът вървеше както обикновено.

— Ето го! — извика някой. Нюкоум се напрегна, но веднага след това с облекчение видя, че хората сочат нагоре към нощното небе. Над главите им се носеха първите валма на черен облак. Трябваше да влезе на закрито.

Той ускори крачка и с радост забеляза написаната с кървавочервени готически букви дума „ХОРИЗОНТ“ да се носи във въздуха пред стоманена двуетажна сграда. Негърът забърза към единствената врата, която видя на голата и без прозорци фасада, и влезе вътре.

Никога преди не бе посещавал чип-клуб и нямаше представа какво да очаква. „Лиян“ отдавна беше осъдил използването на мозъчни чипове за пряк достъп, защото пристрастените не консумираха почти нищо друго, освен чипове. Но не можеха да забранят свободната инициатива и „Йо-Ю“ бе запълнил оставената от „Лиян“ празнота, като отвори чип-клубове, въпреки забраната за реклама и изключително строгите закони, които определяха позволените за тях места.

Мина през тясно и мрачно фоайе, после през втора врата и се озова на широк бял плаж, който гледаше към безкраен океан. Можеше да усети мириса на морето и да почувства горещия, солен бриз. Едва долавяше шума на външния свят, воя на предупредителните сирени, които нареждаха на хората да се приберат на закрито.

От плажа към него се приближаваше китаец по бански. Нюкоум седна на един брезентов стол и го изчака.

Мъжът се приближи.

— Извинете… сър! — извика Нюкоум.

Човекът спря и се обърна.

— Прекрасен ден, нали?

— Чудя се дали бихте могли да ми помогнете…

— Трябва да вървя. Кучето ми се изгуби — отвърна китаецът.

От небето се спусна чайка и кацна върху рамото на Нюкоум.

— Извинявайте — каза птицата. — Задържах се отзад. Едни хора не искаха да си тръгват, когато времето им изтече. Дълго ли чакахте?

— Имам среща тук — предпазливо отвърна Нюкоум.

Чайката се издигна в небето и започна да кръжи над Нюкоум.

— Ако нямате резервация — заяви тя, — нищо не може да се направи. През нощите „Масада“ при нас винаги е препълнени.

— Казвам се Енос Ман.

Птицата изграчи, после кацна на главата му.

— А, арабско приключение — рече тя. — Очаквахме ви. Последвайте ме.

Чайката се понесе над океана. Нюкоум навлезе във водата, без да се намокри. После усети, че лицето му се допря до завеса и я дръпна, за да види зад нея коридор с врати от двете страни. Към него гледаше някакъв човек.

— Насам, моля — упъти го мъжът с гласа на чайката.

Иззад затворените врати се разнасяха стонове и викове. Нюкоум беше виждал по телевизията чипита, но „Лиян“ винаги ги описваше като празни черупки, които живеят единствено, за да поемат мозъчния си наркотик. Нямаше и представа какво е всъщност да се свържеш директно с компютър, макар че мисълта да се слее с машините на Фондацията му се струваше превъзходна идея.

Мъжът отвори предпоследната врата и го въведе в гола стая, в която имаше само легло и стол с подвижна облегалка. Между тях се намираше ниска маса. По средата на червена възглавничка се виждаше два и половина сантиметров квадратен чип. Върху покривката на масата до него лежеше кутия с проблясващи цифри — контролното устройство на чипа.

— Чухте ли сирените? — попита човекът, като бутна леглото настрани и на пода отдолу се показа капак.

— Да.

— Тук сте за цялата нощ. — Той потропа два пъти по капака, след което си тръгна. Стоманената врата се заключи зад него.

С разтуптяно сърце Нюкоум прекоси стаята. Той взе чипа, разгледа го и се замисли за стоновете и смеха, които бе чул. Ако имаше намерение да се откаже, сега бе последният възможен момент да се измъкне. Той хвърли поглед към вратата, после към капака на пода.

Капакът започна да се повдига. Нюкоум отскочи настрани и от мрака отдолу се показа усмихнато лице.

— Брат Даниъл! — извика Мохамед Ишмаил и се засмя, — колко си пребледнял.

— Появата ти наистина е величествена. — Ишмаил излезе от дупката и прегърна Нюкоум. Отдолу се появиха двама младежи със скенери, които се приближиха, за да проверят Нюкоум.

— Разбрах, че днес във Фондацията е имало голяма среща — каза Ишмаил, като оправи дашикито си.

— Как разбра? — попита Нюкоум и вдигна нагоре ръце, за да улесни сканирането.

— Аз непрекъснато следя своя брат — отвърна Ишмаил. — Той се движи във висшите кръгове. Как е президентът Гидиън? Как изглежда?

Нюкоум сви рамене.

— Той е политик.

— Та кой не е? „Лиян“ продължава ли да настоява за бързо предвиждане?

— Съвсем бързо.

Ишмаил се втренчи в него с ясните си очи.

— Това е голяма инвестиция, братко. Спомни си, че вече съм ти го казвал. Внимавай.

Скенерите забръмчаха.

— Два предавателя — докладва единият от младежите. — Първият е на дясната ръка, а вторият — на левия ръкав.

— Онзи на ръката е мой — заяви Ишмаил и се приближи да разгледа ръкава на Нюкоум.

— Не знам нищо за това — рече ученият, внезапно уплашен от положението, в което се бе оказал. — Никога не бих…

— Разбира се, че не би го направил — прекъсна го Ишмаил, като издърпа съвсем малко по-големия от бълха предавател от ръкава му и го стъпка с крака. — Може да е дойдеш от където и да е. Тези неща се носят по въздуха.

— Трябва да вървим — каза единият от телохранителите.

Ишмаил кимна и се приближи до дупката в пода.

— Последвай ме, братко. — Той започна да се спуска надолу.

Сега Нюкоум наистина се уплаши. Предавателят беше развалил всичко. Не само, че общуваше с врага, но и някой знаеше за това. Леко побутван изотзад от телохранителите, докато слизаше през отвора в пода, той осъзна, че вече не контролира собствения си живот, и се зачуди дали Ишмаил не е планирал нещата така.

Към мрака водеше стълба. Нюкоум погледна през рамо към телохранителите — единият го следваше, а другият отключваше капака над тях. Десет метра надолу стълбата свърши и ученият застана до Ишмаил, чието лице слабо блестеше в сумрака на тухления канал под светлината на червената клетъчна лампа.

Понечи да каже нещо, но му попречи заплашителен звън.

— Хо-па — надвика звука Ишмаил. — Полицията е пред вратата. Хайде, ще ти се наложи да разбереш какво е да си революционер.

Тръгнаха по дълъг тунел, изпълнен със същия кървав сумрак. Пътят като че ли продължаваше вечно. Движеха бързо, като телохранителите вървяха отзад.

— Това не ми прилича на канализация — в движение отбеляза Нюкоум.

— И не е. Ние го построихме.

— Как?

— Затворниците копаят. Това им е работата. — Ишмаил рязко сви надясно и стигна, а след това и мина през стената. Нюкоум го последва — стената се оказа прожекция. Озоваха се в друг коридор, облицован с плочки и ярко осветен, който се разклоняваше на разстояние от три метра и в двете посоки. — Ако се наложи ще се бием в тези тунели и ще избягаме през тях.

Ишмаил мина през втора стена и обърканият Нюкоум го последва. Стигнаха до красива вита стълба и започнаха да слизат по нея. Или пък беше илюзия?

— Нямах предвид как сте ги изкопали — поясни Нюкоум. — Въпросът ми беше как сте си го позволили?

— Парите не са проблем за нас. Проблем е пространството. Имаме много благодетели, хора като теб, които са открили пътя си към нас и симпатизират на идеята за създаване на ислямска държава върху този континент. Има много неща, които не разбираш.

— Очевидно. Между другото, наистина не съм довел тук полицията съзнателно. Нямам представа как…

— Такава е природата на света на белия човек — прекъсна го Ишмаил и махна с ръка, за да приключи въпроса. Стълбата свърши.

Намираха се в огромна кънтяща пещера, от всички страни на която излизаха тунели. Беше осветена от стотици факли. Ишмаил забърза напред.

— Ще ни хванат ли? — извика изотзад Нюкоум и се затича да го настигне, вече без да му напомнят.

— Надявам се, че няма!

Тичаха почти цяла минута, докато стигнаха каменните стени. Ишмаил натисна някакъв камък и скалата се разтвори. Зад нея се показа асансьор.

Когато влязоха вътре, Ишмаил натисна един бутон и вратата зад тях се затвори. Минаха през виртуалната стена на машината и попаднаха в друг коридор, чиито стени, таван и под бяха облицовани с много бледосини и жълти квадратни керамични плочки. Врати нямаше. Ишмаил забави крачка и Нюкоум разбра, че са близо до крайната си цел. Хубавото на асансьора беше, че двигателят му можеше да скрие апаратурата за виртуална прожекция.

— Надолу ли се движи асансьорът? — попита ученият.

— И нагоре — отвърна Ишмаил. — Води към хиляди други проходи, даже към истинската канализация. Ти си този, който е загазил, нали знаеш?

Нюкоум знаеше.

— Онзи, на когото е предавателят, ме държи изцяло в ръцете си — горчиво каза той. — Не си го направил ти, нали?

Ишмаил го погледна право в очите и поклати глава.

— Ние сме от една и съща страна на барикадата, братко.

— Надявам се — въздъхна Нюкоум. Сега коридорът бе добре осветен и рязко завиваше надясно.

През целия тунел минаваше пукнатина и ръбовете й бяха разместени.

— На каква дълбочина се намираме? — попита ученият.

— На петнайсет… на повече от двайсет метра. Земята малко се изменя, нали?

— Това е част от Елисейската разломна система — поясни Нюкоум, развълнуван, че вижда на живо трансформиращия се разлом. Той прокара ръка по неравната, назъбена пукнатина. — Откога е така?

— Може би от две години. С всеки ден малко се разширява.

От отсрещната страна на коридора към тях се приближаваха хора.

— И няма да спре — заяви ученият. — В крайна сметка цялата тази част от тунелите ще бъде разрушена.

— Аллах ни закриля — спокойно отвърна Ишмаил. Заобиколи ги група от двайсетина души, предимно мъже. Някои бяха юноши. И всички носеха оръжие. — Губили сме и други тунели.

До него застана млада жена в черен гащеризон. Лицето й беше любопитно, а очите й бяха същите като на Ишмаил.

— Ти трябва да си Хадиджа — предположи Нюкоум.

— Довел си ни истински телепат, братко мой — със засмени очи каза жената.

— Това е Даниъл Нюкоум, човекът, за когото ви говорих.

— О? — възкликна Хадиджа. — Човекът, който няма смелостта да се присъедини към нашия джихад?

— Да — потвърди Нюкоум, като погледна надолу към нея. — Аз съм. — Той се обърна към Ишмаил. — Проверявал ли си някога равнището на радон тук долу?

— Не.

— Ще ти пратя необходимата апаратура. Радонът може да действа смъртоносно. Добре е да знаем, с какво си имаме работа…

— Според мен в Северна Каролина няма никакви Елисейски разломи и радони — прекъсна го Ишмаил.

Нюкоум го зяпна — ученият ревностно вярваше в откритията си. Или просто си фантазираше. Като Крейн.

— Искаш да престана с това… Ще престана.

— Искам да продължиш — широко усмихнат възрази Ишмаил и го потупа по гърба. После посочи към тавана — Но там горе, братко, не тук долу. Там горе.

Отидоха при бледозелена врата, на която бе нарисуван ислямският символ — полумесец със звезда. Ишмаил го въведе в помещението, което приличаше на голяма заседателна зала със столове, трибуна, малка кухничка и място за почивка.

— Ще се срещнем с брат ми Мартин — съобщи Ишмаил и го поведе към врата в отсрещната част на залата. Хадиджа тръгна с тях; лицето й се мръщеше, докато преценяваше Нюкоум.

Ученият видя оръжия. И амуниции. Навсякъде. Кутии с амуниции, натрупани високо до стените.

Не бе виждал оръжие от петнайсет години, откакто личната безопасност се беше превърнала в национален приоритет. Всички, които можеха да си позволят телохранители и охранителни системи, го бяха направили. Нападателните оръжия лесно се засичаха с рентгенов радар и автоматично определяха всеки, който носеше такива, като престъпник и следователно обект на законна защитна наказателна реакция. Не бе за чудене, че нападателните оръжия бяха изпаднали в забвение.

Ишмаил го отведе в помещение, в което ги чакаше мъж на средна възраст, облечен в бяла роба и с малък бял фес на главата. Човекът се усмихваше през прошарената си брада. Беше слаб и извит като змия.

— Току-що чух съобщението — каза той. — С безкрайната си мъдрост Аллах е решил тази вечер над Военната зона да вали.

— Добра новина — отвърна Ишмаил. — Брат Даниъл, това е брат ми Мартин Азиз. Идеята да се свържем с теб беше негова.

— Ашалааму алейкум — поздрави Азиз и се наведе над бюрото, което ги разделяше, за да прегърне силно Нюкоум и после да го целуне по двете страни. Той посочи към миниатюрните наблюдателни екрани, които покриваха отсрещната стена. — Забелязах, че тази вечер имахте някаква неприятност.

— Страхувам се, по моя вина — обади се Нюкоум и крадешком хвърли поглед към Хадиджа, която въртеше очи във всички посоки.

— Не се тревожи — рече Азиз. — Никога няма да успеят да минат през фалшивата канализация. Намериха друг отвор в пода и са се спуснали да преследват няколкото холопрожекции, с които ги заблудихме. Седни, брат Нюкоум. Сега ти си този, за когото трябва да се тревожим, тъй като ФПС знаят, че си с нас.

— Какво ще ми направят? — попита Нюкоум и седна на стол с твърда облегалка до бюрото. Ишмаил и сестра му се наместиха на кушетката срещу него.

— Не мога да кажа — сви рамене Ишмаил. — Правят, каквото си поискат. Сами си създават законите. Познаваш ли някой, който да е излязъл от затвор на ФПС?

— Не — отвърна Нюкоум, — но не познавам нито един престъпник… искам да кажа, досега.

Всички, освен Хадиджа, се засмяха.

— Мисля, че си в безопасност — реши Азиз, — докато си свързан с „Лиан“. Но ако престанат да те закрилят, кой знае?

— Възможно ли е Крейн да е поставил предавателя? — попита Ишмаил. — За да те държи под око?

— Не е много вероятно. Брат Ишмаил, двамата с него сме учени. Единственото, което се опитваме да постигнем, е да направим живота на тази планета малко по-добър. Толкова ли е трудно да…

— Това е единственото, което искаш ти — прекъсна го Хадиджа. — От онова, което съм чувала, Крейн е противоречив и непочтен човек.

— Той е себеотдаден човек.

— Но отдаден на какво? — попита Ишмаил, като стана от кушетката и се приближи към Нюкоум. — Не ми отговаряй. Просто помисли за това.

— Ако връзката ти с нас стане обществено достояние — намеси се Азиз, — какво ще се случи с теб и фондация „Крейн“?

— Нямам представа… Ти ли си помолил брат Ишмаил да се свърже с мен?

— Точно така — отвърна Азиз. — Виждаш ли, двамата с брат ми гледаме на нещата по съвсем различен начин. Може да си забелязал, че когато отхвърлих робското си име, аз избрах името Мартин, името на ненасилието. Смятам, че светът е готов да чуе справедливите ни искания. Просто се нуждаем от африкани и испаноезични хора с положение в белия свят, които да ги изложат вместо нас. За съжаление, брат ми е единствената обществена фигура, с която разполагаме. Хората се страхуват от него. Искам да покажа на Америка и другата ни страна.

— Белите никога няма да се откажат от каквото и да е без бой — каза Ишмаил. — Даже да отстъпват по численост на други раси, те въпреки всичко ще владеят страната чрез китайските господари. Единственото, в което ще се вслушат, е джихадът. Причиняваме им достатъчно неприятности и те ще ни дадат онова, което искаме, за да ни накарат да млъкнем.

— Не могат ли да ги свалят от местата им просто с гласуване? — попита Нюкоум. — Ето го екранът. Гласоподавателният му бутон…

— От небето ли падаш? — попита Хадиджа. — Китайците ще допуснат само бели кандидати, защото знаят, че белите ще запазят финансовото статукво. Те контролират правителството с пари и държат белите богати, а всички останали — в зависимост.

— Но защо китайците трябва да се страхуват от вас?

Ишмаил се засмя и се върна на мястото си.

— Ние сме следващата вълна, братко. Те ще трябва да ни направят път. Това ги плаши. Затворили са ни тук, за да сложат край на проблема си с „престъпността“ и все пак нашият брой се увеличава, влиянието ни нараства. Ние не поглъщаме техните отрови. Ние сме силни и неуправляеми. Водим се единствено от Корана. Ние сме светът. Те са история.

— Докато Ленард ораторстваше — обади се Мартин Азиз и с лека усмивка погледна Ишмаил, който очевидно се ядоса от използването на робското му име, — аз си мислех за твоето положение. Ти знаеш, че Крейн те държи в сянката си. Научих за твоята система ЗТ-еко и се чудя защо не я използваш, за да се поиздигнеш малко. Известността позволява много по-лесно да поглъщаш противоречия като това, в което си се оказал.

— Крейн още не иска публичност — отвърна Нюкоум. — Какво мога да направя?

— Ти си свободен човек — заяви Ишмаил. — Постъпи така, както решиш. Каза ми, че това ще помогне на света. Ами, тогава помогни на света. Реализирай възможностите си.

— И така да стана по-добър говорител за каузата ви — отвърна Нюкоум. — Това е спорен въпрос. Аз работя за Фондацията, която притежава интелектуалната собственост върху всичко, което открия. Ръцете ми са вързани.

Азиз протегна ръка.

— Ето, братко. Дай да те развържа. Робството ти не е вечно.

— И да тръгна срещу Крейн? — възкликна Нюкоум.

— Защо не? — попита Азиз. — Той не би се поколебал да го стори.

— Направил е много за мен и…

— Не! — извика Ишмаил и посочи с показалец. — Ти си направил много за него. Не разбираш ли? Какво друго е вършил Крейн досега, освен да те използва за своя изгода? Мислиш ли, че е прав, като не показва на света твоите открития?

— Не е прав — съгласи се Нюкоум. Този проблем го мъчеше от седмици. — Сигурен съм.

Седнал върху бюрото, Ишмаил се наведе надолу и с предрезгавял от гняв глас каза:

— Ти се унижаваш пред човек като Крейн, защото един африкан не може да оцелее във вътрешния свят на белите без господар. Нима си толкова обсебен от бялата жена или си обвързан от собствените си мрежи, че не разбираш това?

— Върви по дяволите — изправи се Нюкоум и започна да се разхожда напред-назад.

— Но думите ми са логични, нали? — попита Ишмаил.

Нюкоум дълбоко си пое дъх, направи опит да потисне гнева си към Крейн… и не успя.

— Да — отвърна той. — Логични са.

— Значи съм те убедил?

— Не, но предизвика някои съмнения.

Ишмаил отиде при вратата и я заключи. После усмихнат се обърна.

— Не бързам.

Грабени^[2], долината на Мисисипи — близо до Ню Мадрид, 10 септември 2024 г., късният следобед

Гари Панатополус работеше като копач за Съвета за геологични проучвания. Плащаше му се на цяло, а не за дълбочината на дупките, които копаеше в земята. Вече цели три дни се бореше по течението на Мисисипи с Лейни, Крейн и Нюкоум относно дълбочината на дупките. Не искаше да копае нито толкова много, нито толкова дълбоко. Днес с него беше петгодишният му син, застанал като баща си с ръце на хълбоците и намръщен срещу хората от Фондацията.

Машината му, която наричаше „Артро“^[3], бе голяма и черна, приклекнала на осем крака като паяк над дупка диаметър метър и половина. Сондата й беше по-голяма от няколко човека и спокойно можеше да изхвърля седименти на километър и половина височина. Самата машина, висока колкото два етажа и дълга колкото цяла пресечка, пращаше гейзери от пръст и кал към небето. Когато свършваше всяка част от изкопа, паякообразните й крака вкарвах вътре тръба, за да обезопасят и подсилят дупката. Дълго след тръгването на Крейн и хората му, господин Панатополус отново трябваше да я заравя.

Нюкоум мина между краката на машината и се присъедини към другите. Сондата се движеше нагоре-надолу и изсмукваше жизнените сокове на Земята.

— Вие сте луди, бе хора! — казваше Панатополус, когато Нюкоум пристигна. Думите му само потвърдиха мнението на Дан за работника като за искрен човек. — К’во си мислите, че ще намерите толкоз надълбоко, а? Заровено съкровище ли?

— Ако имаме късмет — отвърна Крейн. Беше свалил качулката си, докато стояха на сянка под търбуха на машината. — Дан, да си се свързвал с Бърт?

— Контролирал е инсталирането на трийсет сеизмографа — надвика той зловещото ръмжене, което се разнасяше от дълбините на изкопа. — Всичко е готово и работи. Сега се нуждаем единствено от сътрудничеството на Природата.

— Природата никога не сътрудничи — поклати глава Крейн.

— Опитоми я или живей с нея такава, каквато е. Това са единствените възможности.

— Да — каза Лейни, докато почукваше по интерфейса си. — Аз съм. Какво?

— Ще загубя пари с цялата тази работа — изръмжа Панатополус.

— Разбрах — рече Лейни. — Продължавай да вкарваш данни. — Тя огледа присъстващите. — Включете се на канал „Н“ и вижте това.

Нюкоум натисна копчето на интерфейса си и върху вътрешната страна на очилата му незабавно се появи таблица с броя на известните земетресения в долината на Мисисипи и месеците на годината. Цели седемдесет процента от трусовете в района се падаха между ноември и февруари.

— Готови сме с проучването — съобщи Лейни. — Искате ли да питате нещо?

— Виж какво ще можеш да откриеш за връзката между лунните фази и слънчевите изригвания — нареди Крейн. Той се обърна към Панатополус и тихо каза: — Вие направете за мен каквото можете и аз ще направя същото за вас. Договорихме ли се?

— Договорихме се — отвърна работникът и твърдо кимна. В същия момент прозвуча сигнал, който съобщаваше за окончателното изкопаване на тази дупка. — Достигнахме хиляда осемстотин… трийсет и два метра. Ще докарам кабината.

Нюкоум включи слушалката си на канал „Н“ и изслуша отговора на въпроса.

— Не откриваме връзка между лунните фази и земетресенията в басейна на Мисисипи. Изглежда обаче, че съществува тясна връзка между активността на слънчевите петна^[4] и изместването на Рийлфут. Силните земетресения стават през периоди на ниска активност на слънчевите петна. Вижте графиката.

Нюкоум не си направи труда да я включи. Вместо това той се загледа в изкопа. Дебелият кабел на копачката бързо се намотаваше, свистеше и се прибираше във вътрешността на самата машина — паякът прибираше мрежата си.

— Какви са данните за слънчевата активност тази година? — попита Крейн.

— Малко петна — отвърна изследователят, — най-малко от… 1811 г. насам.

Крейн не се изненада, но устата на Нюкоум пресъхна, а Лейни ахна.

— Ето я кабината — посочи Нюкоум.

Прекъснаха разговора и бързо се отправиха към машината, която хриптеше и изпускаше яркобял дим от отворения си търбух на четири и половина метра над тях.

Нюкоум взе раницата с водната сонда и се качи в голямата колкото асансьор кабина, последван от Крейн и Лейни. Крейн люлееше клина на ръце като бебе.

Бързо се заспускаха в свободно падане надолу по тръбата. Вътрешното осветление се включи. Тримата свалиха очилата и качулките си. Когато изминаха около километър и половина, спирачките забавиха скоростта и скоро кабината стигна скалата на грабена.

Лейни застана на колене, за да отвори капака на пода, който толкова приличаше на един друг капак, помисли си Нюкоум и кисело се усмихна. Тримата погледнаха надолу към петстотин милиона годишната скала.

Те седнаха на ръба на отвора и опряха крака в скалата. Беше гладка и равна, излъскана от копачката. Нюкоум извади сондата и прикрепи отпред ограничителната арматура.

— Включи я — каза той на Лейни. Жената натисна бутона на мотора, който задействаше компресора.

От пръскалката излезе тънка колкото молив струйка вода под налягане и спокойно задълба в скалата. После пръскалката се премести надолу по арматурата, докато не достигна дъното на около седем сантиметра.

Нюкоум отпусна спусъка и извади свредела. Крейн развя седемсантиметровия клин и малкото си чукче. Клинът завършваше с влакнест придатък, мозъка на машината. Ученият погледна към Лейни.

— Искаш ли да го направиш ти?

Тя се усмихна и взе уреда, наведе се напред и вкара клина в дупката от свредела, докато навън остана да се подава само около сантиметър. После взе чукчето и леко го заби. Незабавно се разнесе бръмчене, което показа, че уредът е задействал.

— Вече съм се включил към системата на колата — съобщи Нюкоум и свърза интерфейса си с горната част на клина. Той задейства веригата и интерфейсът записука, докато измерваше натиска, упражняван върху скалата на грабена.

Докато вкарваше информацията в системата, Дан прегледа част от нея с помощта на очилата си.

— Какво е годишното приплъзване?

— Около пет сантиметра — отвърна Крейн, — които са се натрупвали в продължение на повече от два века.

Покрай очите на Нюкоум просветваха червени и сини цифри.

— Това прави общо над десет метра. Огромен натиск. В момента наблюдавам данните — надхвърлят всичко, което някога съм виждал. Дяволски близо сме до разцепването.

Цифрите спряха.

— Тук ще има земетресение — прошепна негърът, — при това съвсем скоро.

— Зная — кимна Крейн, като стискаше лявата си ръка и бърчеше лице.

В този момент през скалата се разнесе тътен и в продължение на няколко секунди дупката се разтърсваше. От стените се сипеше пръст, която покри лицата им.

— Наистина скоро — каза Нюкоум. Лейни стисна рамото му.

Крейн спокойно почука по бутоните на интерфейса си.

— Вдигнете ни горе, господин Панатополус — нареди той. Свършихме.

 

 

Съми се заслуша в пиукането на пулта си и разбра, че чува фиоритура от дългата соната, започнала преди няколко месеца на наблюдателната палуба на „ВЕМА“ при тихоокеанското дъно. Нейната лебедова песен.

Навън валеше. Повечето от служителите на Фондацията си бяха взели почивен ден, тъй като и Крейн, и Бърт Хил бяха в Мисури. Всички — от техниците до шефовете на отдели — бяха навън и веселите им гласове достигаха до Съми.

Жената покорно набра канал „Р“, откритата спешна линия на господин Ли. Китаецът незабавно се обади.

— Тук е Съми Чан, сър — каза тя. — Помолихте ме да ви съобщя, когато нюмадридската група започне да праща информация. Използвах секретния достъп, за да я насоча към мен, вместо към компютрите на Фондацията. — Съми изпита срам.

— Чудесна инициатива, Съми — почти иронично отвърна господин Ли, което беше съвсем нетипично за него. Нещо ставаше. — Имате предвид онези данни за натиска, които според вас Крейн смята за толкова важни, нали?

— Крейн спомена, че ще направи предвиждане въз основа на резултатите от данните за натиска, да. — Тя чувстваше, че й предстои да вземе решението на своя живот. Винаги се бе придържала към етиката и усещаше, че няма вътрешни запаси от сила, за да не вземе това решение.

— Какво препоръчвате? — попита Ли.

Съми дълбоко си пое дъх.

— Нищо — най-после отвърна тя.

— Откраднали сте им информация и въпреки това няма какво да препоръчате?

— Сър — въздъхна Съми, — каквото и да ви препоръчам, неблагоприятната развръзка няма да позволи реализирането му.

— Изчакайте — каза Ли и се изключи. Секунда по-късно той се материализира до бюрото й в холопрожекция.

— Елате… седнете с мен, Съми. Време е да поговорим.

Тя стана от мястото пред компютъра и последва прожекцията до канапето си. Със злобен блясък в очите, Ли й предложи да седне преди да го направи самият той. После увисна на пет сантиметра над ниската кушетка.

— А сега — продължи Ли, — предлагам ви да ми кажете какво препоръчвате и после да оставите аз да преценя „неблагоприятната развръзка“. Моля ви.

Мозъкът на Съми се топеше. Предавателната апаратура трябва да беше скрита някъде в дома й, за да излъчва неговата прожекция. И той знаеше, че тя знае. Клупът се стягаше около шията й. Кой ли следеше следящия?

Тя си прочисти гърлото.

— Ако искате Крейн да ви даде предвиждането преди изборите, просто променете стойностите на натиска, като ги направите съвсем мъничко по-големи. Така проблемът ще изглежда по-неотложен. Знам достатъчно за ЗТ-еко, за да се оправя с цифрите и да ги докарам до точката на разцепване.

— Чудесно — усмихнат отвърна Ли. — А каква е вероятната отрицателна страна?

— Не разбирате ли? — попита Съми и бръкна в джоба на работните си панталони, за да си извади дорфена дъвка. Тези хора, господин Ли, са на ръба да предвидят най-разрушителното земетресение в историята на американския клон на „Лиян“. Вярвам в преценката им. — Тя пъхна в устата си две дъвки. — Ако нарочно объркаме предвиждането, огромна част от населението ще бъде изложена на страхотен риск в момент, в който земетресението наистина стане.

Ли сви рамене.

— Просто се опитваме да спечелим гласовете на избирателите. От последните избори досега станаха няколко земетресения в различни райони на страната. Хората се страхуват и ще са благодарни за загрижеността ни, независимо дали предвиждането ще се окаже вярно, или не. Ще гласуват за нашите кандидати.

— Не чухте ли какво ви казах?

— Мога да огранича рисковете за „Лиян“ в този регион, ако по-късно земетресението наистина стане. Ще бъда подготвен. — Той погледна към Съми. — Идвало ли ви е някога наум, че ако правителството действително вземе сериозно участие в тази работа с предвижданията, всичко ще свърши в съда? Пълен хаос. Така стоят нещата. Но като средство за постигане на успех на изборите? Превъзходно. Така че можете да промените стойностите.

— Сър — леко се поклони Съми. — Не искам да ви обидя, но не мога да изпълня заповед, която намирам за неморална и опасна за толкова много хора.

Господин Ли се ухили и козметично избелените му зъби лъснаха. Прожекцията постави призрачната си ръка върху рамото на Съми.

— Вижте какво имам тук.

В центъра на дневната се появи холоизображение на банята й. Съми се видя да излиза изпод душа. Нямаше съмнение какъв беше полът й. Тя се изчерви от срам.

— Значи знаете.

— Ти си много красива жена, Съми — каза Ли. Той се опита да прокара ръце по тялото й, но те изчезнаха в него. Някак си това правеше обидата още по-силна. — Знае ли кой някой друг?

— Само вие — отвърна тя, — което, страхувам се, е достатъчно.

Ли се засмя.

— Не искам да те излагам на публично и лично унижение. Искам само да продължавам да те използвам като свое оръжие. Сега притежавам информация, с която те държа в ръцете си. Имам много планове за теб. Пак те питам, ще постъпиш ли така, както те моля?

Тя силно се намръщи.

— Работила съм рамо до рамо с тези хора. Те са добри, аз ги харес…

— В момента се свързвам със Съвета за геологични проучвания. Готвя се да им кажа, че си лъжкиня и измамничка — и да им препоръчам незабавно да те уволнят. Решавай веднага.

Съми се приведе напред и скри лице в шепите си.

— Ще го направя — най-после приглушено изрече тя.

— Какво?

— Ще го направя — по-високо повтори жената. Изправи се, приближи се до пулта, седна и започна да чука по клавишите. След минута свърши и вкара променените стойности в сървъра. Беше мамила хора през целия си живот. Сега мамеше науката.

— Готово — съобщи тя и се обърна. Прожекцията бе изчезнала. Съми влезе в банята и си изми ръцете.