Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (22)

21. Огненият ураган

Противопожарната преграда Ширахега — Токио, Япония, 1 септември 2045 г., 12:00 ч.

От въздуха противопожарната преграда Ширахега не можеше да не се забележи, въпреки че се намираше в най-големия град на света. Представляваше жилищен блок или отскоро поредица от апартаменти, предназначени да прекъснат огнения ураган, предизвикан от силно земетресение и да предпазят най-северните райони от по-бедните южни части на града. Това беше Великата Токийска стена.

Крейн и Бърт Хил бяха в пътническото отделение на спасителен хелос на Червения кръст. На пейките до и срещу тях седяха десетина санитари в бели дрехи, предимно младежи. Те не знаеха кой е Крейн, нямаха никакво отношение към застаряващия човек, който някога бе държал света под властта си със своите проучвания и трагедии.

Санитарите ахкаха, докато гледаха през изпъкналите навън илюминатори на големия кораб. Гледката на ширналия се под тях Токио можеше да вземе дъха на всеки. Сградите на големия град доминираха над пейзажа и все пак вниманието привличаха тъкмо заобикалящите го райони, порутените жилища на трийсет и трите милиона души. Сгушените една в друга по тесните улици дървени къщи го правеха да прилича на покрит с кръпки юрган. Милиони дървени къщи. Повече, отколкото би могъл наистина да си представи човешкият ум. На гледката вярваха единствено очите.

Но най-лошото беше, че до къщурките имаше огромни резервоари пропан, които понякога бяха по-големи от самите жилища. Тук все още използваха газ. Когато започнеше земетресението — а то щеше да започне скоро, — бързо щяха да се възпламенят пожари. За петнайсет минути една трета от Токио щеше да изгори до основи, щяха да бъдат унищожени половин милион сгради. Ръката на Крейн го болеше.

— Ти си пълен глупак да дойдеш тук — каза Хил, — заради силно земетресение. Не си го правил от ’28-а. Някой би трябвало да те заведе на психиатър.

— Ти си най-отвратителния човек, когото познавам — отвърна Крейн. — За мен е пълна загадка защо те търпя.

— Имаш нужда от мен, защото изобщо не можеш да се грижиш за себе си. По дяволите, досега да си умрял поне двайсет пъти, ако не бях аз. И сега съм тук да ти кажа, че този път може да е двайсет и първия. Обзалагам се, че доктор Боумън не ти е дал благословията си.

— Не му казах нищо — призна Крейн. Не можеше да се избави от Боумън, откакто преди една година лекарят му съобщи, че има рак на дебелото черво, причинен от радиоактивното облъчване по време на битката в Импириъл вали. Ракът бе причината сега да е тук — искаше още един път да преживее силно земетресение. Бяха изминали седемнайсет години, откакто не си позволяваше да присъства на мястото на земетресение — самонаказваше се, Бърт беше прав за това — и все пак колкото и силна да бе болката и ненавистта му към Звяра, също толкова могъщо беше ликуването и вълнението му. Трябваше да се противопостави на Звяра.

Когато се разболя, Крейн се намираше в лунната база Чарлзтаун и контролираше безкрайните дребни подробности на проекта, който бе толкова мащабен и при толкова неподходящи за живот условия, че можеше да пречупи всекиго. Никога преди не се беше разболявал истински. Когато го откриха, ракът бе в напреднала фаза. Подложиха го на химиотерапия, после му казаха, че тялото му ще свърши останалото. Онова, което не му казаха, беше ужасната цена, която щеше да плати физически. Войната, водена от тялото му, продължи осем мъчителни месеца. Когато най-после всичко свърши, той се бе избавил от рака, всъщност, имунизиран срещу повечето форми на болестта, но беше слаб и лесно се уморяваше. А днес щеше да присъства на земетресение, каквото никога не бе виждал.

Токио се намираше на мястото, където се събираха четири плочи: Филипинската, Тихоокеанската, Евразийската и провлачилия си през Японския и Изуския разлом край на Северноамериканската. В точката на сливане на Японския и Изуския разлом щеше да стане силно земетресение, което щеше да разруши по-голямата част от Токио.

През последните години около Доклада „Крейн“ се беше развил зловещ сценарий. Презиран от мнозина и уважаван от други, Докладът се използваше от съвсем малко хора, които планираха съобразно с него приключенията и смъртта си. Винаги, когато се предвиждаше силно земетресение, стотици, а понякога и хиляди хора отиваха на мястото, за да се подложат на изпитание. Подобно на борбата с бикове, мъжете го използваха като доказателство за мъжествеността си. Други виждаха в него възможност за драматично самоубийство.

Противопожарната преграда се мержелееше долу — назъбен прорез от плътно построени една до друга сгради, който изсичаше града на две. Стоманените им капаци вече бяха здраво затворени, огромните водни оръдия чакаха. По ирония на съдбата днес беше 1 септември, традиционният за земетресения ден в Япония още от 1 септември 1923 г. — четирийсет хиляди души бяха изгорели в огнения ураган, който изцяло бе унищожил Едо, както тогава наричаха Токио. През онзи ден общо бяха загинали сто и петдесет хиляди души.

Хелосът се насочи към Ширахеда. Върху една от централните сгради бе построена малка наблюдателна станция, покрай която имаше площадка за хелоси. Пилотът зави и ги приземи точно в центъра на площадката. Младите санитари наизскачаха веднага, щом машината докосна покрива, ряха тук, за да помагат на оцелелите — защото освен останалите по служба, винаги имаше хора, които отказваха да се евакуират.

Крейн и Хил слязоха последни. Ученият се дръпна, когато Бърт понечи да му помогне.

— Може да съм сакат — каза той със сумтене, докато скачаше на площадката, — но не съм съвсем сакат.

Едва бяха изминали няколко секунди от стъпването му на покрива, когато почувства първия трус.

— Усети ли го, Бърт?

— Сър? — измърмори Хил.

Крейн усещаше трусовете нагоре по краката си; те започваха да разтърсват цялото му тяло и го караха да вибрира като камертон.

— Струва ми се, че е по-добре да отидеш на мястото си. Ще започне съвсем скоро.

За металната предна стена на противопожарната преграда бяха закачени колани. Хил му помогна да закопчае своя. Той вдигна бинокъла, който висеше на колана. По съседните улици долу все още празнуваха групи хора, мнозина от които облечени в еднакви дрехи. Едни бяха в черни лъскави костюми с яркочервени райета от рамото до глезена. Други, само млади мъже, носеха дрехите си завързани на вързопчета на плещите си. Трети бяха облечени като клоуни. Всички те млади, глупави хора. Наричаха ги Люлеещите, защото предизвикваха геологията по свой собствен начин.

Още по-нататък в града можеха да се видят самоубийците, хора на всякаква възраст, търсещи нестабилна сграда, по която да се покатерят, някоя голяма постройка, под която да зачакат. Люлеещите стояха достатъчно близо до противопожарната преграда, за да могат да избягат. Самоубийците безцелно се скитаха, но гледаха да са по-далече от Ширахега, за да не успеят да стигнат до нея по време на огнения ураган. Онези, които просто отказваха да повярват в земетресението, бяха по домовете или службите си и вършеха обичайната си работа.

— Имаш ли малко време за един стар приятел? — разнесе се някакъв глас иззад него. Той се обърна и видя Съми Чан. Косата й стигаше до раменете, очите й бяха гримирани с бледосини сенки.

— О, Господи — възкликна Крейн. Когато Съми се втурна да го прегърне, той разтвори ръце. — Дай да те погледна.

Тя отстъпи назад след кратката им прегръдка. Носеше черен гащеризон, туристически обувки и изглеждаше секси. Очевидно се справяше чудесно с възрастта: усилията й да овладее емоциите си през целия й живот бяха оставили удивително малко бръчки по лицето й. Всъщност, осъзна Крейн, Съми беше красива — още повече, защото очите й бяха по-приятелски, отколкото някога ги бе виждал, по-близки. Той кимна. Беше успял да види, че е здрава и напълно спокойна.

— Какво правиш тук? — попита той, докато тя отиваше да прегърне вече закопчалия се Бърт Хил.

— Чух, че идваш и реших да намина — отвърна Съми. — На практика сме съседи.

От земята се надигна силен тътен. Сградата започна да се люлее и Крейн хвана Съми. Той я дръпна до стената и й помогна да се закопчае.

— Дръж се! — извика ученият. — Трусът ще е ужасен! Сградата яростно се залюля настрани — С-вълни, при това силни, разтърсваха земната мантия. Трусът не спираше, а се усилваше, в атаката се включиха и П-вълните, които караха земята да се надига и спуска.

Крейн се хвана за фасадата пред него с все още силната си дясна ръка и впи поглед в града на двайсет етажа под него. Хората се щураха, пред лицето на катастрофата всички забравяха фалшивите си героични планове.

Те тичаха, падаха, хвърляха се назад към преградата. По улиците се отваряха огромни, тътнещи пукнатини и групата от голи Люлеещи изчезна в пастта на Звяра.

Люлеенето се усилваше, цели квартали просто се срутваха там, където земята ставаше течна. Трясъкът на стъкло и бетон от падащите сгради се сливаше с тътена на земетресението в непреодолима звукова стена. От събарящите се постройки се надигаше прашен облак и се разпространяваше над града.

Взривовете започнаха само трийсет секунди след началото на катастрофата. Падаха мостове и прелези, като смазваха коли, пълни с евакуиращи се в последната минута и изсипваха върху разпадащия се град хора и автомобили.

И тогава лумнаха пожарите.

Бяха изминали деветдесет секунди, а земята още се вълнуваше и разпукваше. Преградата под тях скърцаше. На десетина метра от групичката им хелосът, който ги бе докарал, отскочи настрани и се преобърна през ръба на сградата.

— Казах ти, Крейн — извика Хил. — Пак сме точно насред проклетото земетресение.

— И е страхотно — тихо отвърна Крейн, чиито вътрешности горяха, отново живи! Можеше да усети как се изпълва със силата на Звяра, как врагът отново му връща живота. Не се бе чувствал толкова добре от години насам.

— Погледни към Токийския залив — силно задъхана каза Съми и хвана болната му ръка.

Заливът беше празен и грозния, назъбен белег на разлома се виждаше в тинята на няколко километра от тях.

— Онзи вятър — рече Хил.

— Огненият ураган предизвиква вакуум, като поглъща целия кислород около себе си — високо обясни Крейн, за да надвика шума. — Онзи вятър е просто въздухът, който нахлува обратно, за да запълни пространството.

Люлеенето се беше забавило. Но огненият ураган се приближаваше към тях и поглъщаше Токио квартал по квартал.

— Усещате ли топлината? — попита Съми, вдигнала ръце пред лицето си. Сега пожарът представляваше непрекъсната линия с дължина шестнайсет и широчина над три километра. Той ревеше към тях на разстояние от километър и половина и то бързо се смаляваше. В този момент ги разлюля вторичен трус.

Стелеше се гъст дим. Кръвта на Крейн бе по-гореща от пъкъла, пред който стоеше. Огромен и неотслабващ, огънят се вълнуваше като океан с блестящи вълни, които смазваха и разбиваха, издигайки се като яркооранжев прибой.

И тримата вече се бяха облели в пот, когато се включиха водните оръдия, за да изстрелят вода под налягане, стена от пода, която да спре стената от огън. Гъста водна мъгла отрази яркооранжевия блясък и предизвика миниатюрни дъги насред пожара. Едно от оръдията бе насочено право нагоре и водата обливаше покрива на сградата, като ги охлаждаше и мокреше краката им, преди да попадне в отточните канали и да се насочи назад към огъня. Същата сцена се разиграваше по цялата преграда. Ширахега беше единствената надежда на града.

Температурата бе висока, неимоверно висока. Бърт смъкна маската от лицето си и се закашля.

— Добре ли си? — извика в ухото му Крейн.

Бърт се изкашля и се изплю.

— По дяволите, казах ти, че не бих могъл да седя в космически скафандър… нали? Но мога да го издържа толкова дълго, колкото и ти!

Съми беше омаяна и се смееше.

— Ти си върхът! — изкрещя тя. От косата й се процеждаше вода и гримът от очите й се стичаше надолу по лицето й.

— Не съм го измислил аз… само го предвидих — извика в отговор Крейн. Жегата проникваше под дрехите му. Лицата и на трима им бяха кървавочервени.

Нататък по сградата се разнесоха възклицания. Хората гледаха нагоре. Крейн ги последва. Небето над него беше оранжево, огънят се опитваше да прескочи преградата, за да вземе жертвите си от другата й страна.

— Дърветата пламтят като факли! — каза Крейн. Той се откопча и се извърна от южната страна, за да погледне на север, следван по петите от Съми и Бърт.

Северната половина на града вече бе в развалини и чак до скрития в дим хоризонт пламтяха малки пожари. Евакуационният парк долу беше претъпкан с хора, които някак си бяха оцелели от труса и огнения ураган. Две дървета вече горяха и хората лежаха сгушени на земята, за да избягнат дима. По същия начин сто и двайсет години преди това бяха загинали всички в Едо.

Крейн погледна, назад към преградата. Повечето от водните оръдия стърчаха от самата постройка, но три от големите — с размера на гаубици — бяха подпрени на покрива. Той се обърна към Хил.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с едно от онези неща? — попита ученият.

— Ако е механично, няма проблем — отвърна Хил и отново смъкна маската си, за да се изхрачи…

— Вземи югоизточното — каза Крейн. — Обърни го назад, към парка. Давай! Веднага!

Съми покорно го последва до югозападното оръдие, онова, което сочеше право нагоре. Беше огромно и достатъчно тежко, за да не поддаде под силното водно налягане. От гърба му стърчаха две големи дръжки. Крейн и Съми ги хванаха и задърпаха, като бавно навеждаха и завъртаха оръдието, за да насочат водната струя над фасадата към парка.

Японците на покрива се затичаха към северната стена и погледнаха долу. После се обърнаха и любезно запляскаха с ръце.

Уморените Крейн и Съми Чан се наведоха над стената и погледнаха надолу към парка и към санитарите, които спокойно определяха най-тежко пострадалите и им оказваха първа помощ. Хил беше изчезнал някъде и се опитваше да уреди транспорта им от зоната на разрушението, тъй като бяха загубили хелоса си.

— Откога не сме се виждали? — попита Крейн. Беше му странно, но нямаше проблем да приеме Съми като жена.

— Не зная… петнайсетина години. Тогава още живеех като мъж.

— С Пол — усмихна се Крейн. — Всички те смятахме за хомосексуална. Виждаш ли се още с Кейт?

— Преди няколко месеца ми дойде на гости за една седмица. Същата стара Кейт. Беше в процес на развод с четвъртия си съпруг и се готвеше да се омъжи за пети път.

— Единствената неподвижна точка в постоянно променящата се вселена — отбеляза Крейн и се зачуди защо всъщност Съми е дошла да го види.

— Какво е положението с водата в света? — попита тя. — Предполагам, че Фондацията продължава да участва в проекти по прочистване на радиацията.

— Осигуряваме ежедневна информация, след като ни съобщят какво е направено, после даваме предположения за следващия ден. Изключително интересно е. Има един тип в Колорадо, Америка, и още един в Аржентина, които отклоняват подземни реки, изкарват ги на повърхността и контролират притока им, за да избягнат горещите райони. Положението очевидно все още е лошо и водните дажби продължават да са необходими, но мисля, че можем да очакваме обрат след пет-шест години.

— Ами Средният изток?

— Все още е горещ като лава — отвърна той. Тя беше добра, истинска професионалистка. — А сега ти ми кажи защо, по дяволите, всъщност си тук?

— Разбира се — усмихна се Съми и го потупа по ръката. — Имам за теб две предложения.

— Кейт Мастърс не е идвала тук на почивка, нали? — попита Крейн. — Агитирала те е, а? Предполагам, успешно.

— Всичките ти предположения са верни — кимна Съми и усмивката изчезна от лицето й. — Крейн, в момента Америка е на ръба на расова война. По цялата граница на Ню Кайро се водят боеве. Въпросът за Абу Талиб засенчи всичко друго — даже логиката, даже самия живот.

— Не искам да слушам това — каза Крейн. — А когато Бърт се върне тук, той също няма да иска.

— Бърт ще изслуша точно това, което ти му кажеш — рече Съми.

— Това като обида ли трябваше да го приема?

— Не, честно. Той те е превърнал в свой идол. Знаеш го. Ще ме изслуша, ако ти го поискаш. Дай да си кажа думата, преди да си ме изхвърлил оттук. Заради старото време, а?

— Намирам целия този разговор за объркващ — призна Крейн. — Давай бързо.

— Добре. Останките от правителството във Вашингтон нямат представа какво държат в затвора. Кейт трябваше да амнистира Талиб още преди години, но не го направи заради уважението си към твоите чувства. Сега съжалява. Хората на властта смятат, че той е някакво чудовище, повело Ню Кайро на ислямска кървава баня из Америка. Мюсюлманите мислят, че Америка държи Талиб като оскърбление за тях, като атака срещу техния религиозен водач.

— Нюкоум… религиозен?

— Жена му е единственият човек, който разговаря с него. Непрекъснато носи оттам всички тези съобщения, религиозния протокол на ИЩ. Тя е много влиятелна и убедителна. Хората й вярват.

— И Кейт иска да изкара всичко наяве?

— Все още кипи от енергия, макар че се оттегли от политиката.

— Да, виждам как се е оттеглила.

— Просто ме изслушай. Тя иска да свидетелствате двамата с Бърт. Хората, които наистина познавате Талиб. Гласът ти ще се чуе най-силно в страната, ако се обявиш за освобождаването му. И двамата знаем, че Дан няма да вдигне никакви бунтове.

— Видях го как стреля по Бърт. Той оглавяваше нападението, при което загина семейството ми. Смятам, че е способен на всичко.

— Прегледах всички дискове, всичко, което се е случило; — каза Съми. — Според онова, което видях, той е участват в нападението, за да те спре, но и за да предотврати кръвопролитието. Стрелял е срещу Бърт в чиста самозащита. Ако не беше го направил, Бърт е щял да му размаже главата.

— Не разбираш ли — като произнасяше ясно всяка дума, бавно заговори Крейн, — че колкото и хора да са загинали днес, колкото и големи да са щетите, това нямаше да се случи, ако Нюкоум не бе повел онези хора срещу Проекта? Досега на планетата вече нямаше да има земетресения.

— Това са само предположения — възрази тя. — Нямаш представа дали останалата част от света щеше да последва плана ти.

— Мразя го — каза Крейн.

— Това е по-важно от отношенията помежду ви. Човешки животи…

— Вече не се занимавам със спасяване на животи — прекъсна я той.

— А какво правихме с това водно оръдие? — попита тя.

Ученият я погледна — искаше му се да може да сподели с нея, някак си да я остави да изпита болката, която продължаваше да го разяжда всеки път, когато видеше малко дете, всеки път, щом зърнеше съпруг и съпруга, хванали се за ръце. В очите му се появиха неканени сълзи.

— Той разруши живота ми, С-Съми — задавено рече Крейн. — Не искам пак да п-преживявам всичко това. Не искам да м-мисля за него. Не може ли просто да оставят въпроса да се реши сам, без мен?

— Не. Не може да се реши без теб. И точно ти си онзи, който не разбира. Не става дума само за освобождаването на Абу Талиб. Това ще освободи и Люис Крейн.

— И какво ще ми донесе?

— Може би покой… най-сетне.

Той продължително я изгледа.

— Каза, че имаш две предложения.

Съми вдигна очи.

— Искам да се ожениш за мен — безизразно отвърна тя.

— Какво?

— Пол заместваше теб — обясни Съми. — Годините, които прекарах с Пол, а после в опити да се избавя от него, бяха тежки и разрушителни. Сега съм на петдесет и две и нямам представа как да се държа с мъжете.

— Да не би да ми казваш, че ме обичаш? — попита Крейн.

— Винаги съм те обичала… вече почти от двайсет и пет години.

Крейн въздъхна и се плъзна по стената в седнало положение, цопвайки точно във водата, която продължаваше да се събира там.

— Мина толкова време, откакто изобщо съм мислил за това — каза той. — След Лейни… не съм имал никоя.

— Значи си готов за гроба, така ли? — попита тя. — Нима вече си мъртъв? Защото ако в теб е останала и най-малката искрица живот, ти сериозно ще обмислиш предложението ми. Разбирам работата ти, разбирам и теб. Знам, че е трудно. Винаги си ме мислил за мъж. Но не и аз. Никога. Бях актриса, която играеше ролята си. Обичам те, Крейн. И толкова дяволски се страхувам да не остарея и умра, без да споделя живота си с теб, че съм готова да седна тук във водата и да се правя на глупачка, само и само да съм близо до теб.

Крейн облегна глава назад на стената. Воят на сирените навсякъде около тях им напомняше къде се намират. Вчера той би се ужасил от предложението на Съми, но това беше вчера. Денят преди днес. Преди да открие, че в него все още има нещо, което не е съвсем празно.

— Е, кога ще уредим всичко? — попита той.

— Показанията за Кейт ли?

— Не — отвърна Крейн и й се усмихна. — Сватбата ни.

 

 

ФПС арест № 73 — Денвър, Колорадо, 13 март 2046 г., 10:45 ч.

Крейн седеше със Съми на твърда пейка пред залата за даване на показания в сивия, безцветен затвор и слушаше по слушалката си развълнувания говор на Джоуи Панатополус, порасналият син на господин Панатополус.

— Крейн… става. Чуваш ли ме? Става!

— Включили сте генераторите, така ли?

— Включихме ги и работят! В момента сме изцяло на термична енергия. Турбините пеят, топлината се канализира през куполите. Вече не се нуждаем от твърдо гориво или електроакумулатори. Сега Чарлзтаун сам се снабдява с енергия.

— Луната ни храни — каза Крейн. — Тя работи с нас, а не срещу нас. Свършили сте страхотна работа, Джоуи. Татко ти щеше да се гордее с теб.

— Иска ми се да можеше да е тук горе, за да го види.

— Да… на мен също. Той беше единствения човек, освен теб, на когото бих доверил сондирането на ядрото.

— Той ми беше учител.

— Зная. Моите поздравления за всички в Чарлзтаун. — Крейн понечи да изключи, после добави: — Нека днешният ден е почивен за целия град. Днес постигнахме независимостта си. Нека го празнуваме всяка година.

— Готово — съгласи се Джоуи. — Ще ти се обадя пак утре.

— До утре. — Крейн погледна към интерфейса си и каза „край“, с което връзката се прекъсна.

Съми го прегърна.

— Добри новини?

Той видя обичта в очите й и се усмихна.

— Успяхме да сондираме ядрото и сега използваме енергията му.

— Никога не съм се съмнявала, че ще успееш.

— Ти никога не си се съмнявала в нищо, което съм казвал — отвърна той, наведе се и я целуна по върха на носа. — Точно затова винаги съм искал да работиш за мен.

— Така е, защото още не си правил грешки — усмихна се тя.

— Само веднъж — рече Крейн и мигновено усети, че радостта от добрата новина от Чарлзтаун изстива. — А сега може би два пъти.

— Не се самоизмъчвай — посъветва го Съми и посочи с пръст към лицето му. — Ще се притесниш ужасно. Освен това знаеш, че постъпваш правилно.

Крейн се намръщи.

— Наистина ли, Съми? Аз му вярвах, а той тотално злоупотреби с доверието ми.

Тя сви рамене.

— Ти му отне приятелката и Дан просто ревнуваше.

— Недей да омаловажаваш нещата. Това не е…

— Тъкмо ти свеждаш всичко до въпроса кой кого е наранил. — Съми бързо го прегърна, после притисна лицето му в дланите си. — Крейн, аз те обичам, но когато решиш, ставаш твърдоглав и сляп. Проповядваш търпимост и благоприличие, но се държиш като всички останали — опитваш се да си втълпиш някакво все по-усилващо се чувство на болка и загуба, после гледаш кой кого наранил повече. Не можеш да поставяш връзките си със света на такава основа.

— Съми, аз…

Тя допря показалец до устните му.

— Чуй ме: никой не те кара да простиш на Нюкоум. Силата на болката ти си е само твоя работа. Но, за Бога, Крейн, този човек е прекарал в изолация седемнайсет и половина години. Сега те моля да разбереш, че справедливостта е възтържествувала и толкова, после можеш да говориш за Дан Нюкоум, когото някога си познавал.

— Той беше страхотен учен.

Тя му се усмихна.

— Тогава му го кажи. Това е всичко. Опитай се да надраснеш чувствата си. Кажи истината.

Крейн кимна и се наслади на прегръдката й. Чудеше се какво ли става вътре в момента. Бърт даваше показанията си. Напред-назад по коридора се разхождаха в очакване други метиси. От време на време те хвърляха нервни погледи към Крейн и когато ученият срещнеше очите им, се извръщаха.

Беше му странно да ги види, сподвижници, предполагаше. Всички те отчаяно искаха Нюкоум да бъде освободен — но защо? Бяха прекалено млади, за да го познават или да се вълнуват за него като личност. Искаха от него нещо друго, нещо по-фундаментално.

Крейн осъзна, че те искат единство, затворена верига от вярвания и идеи, кладенец, от който да черпят. Всъщност, това искаше всеки. Тъкмо такава бе и целта на Чарлзтаун. А Нюкоум беше техният най-висш държавник, също както Крейн за Чарлзтаун. Кранчето, от което се изливаха идеите.

— Моля те, кажи ми, че още не си гласувал — разнесе се от дъното на коридора гласът на Кейт Мастърс. — Кажи ми, че не съм го пропуснала.

Мастърс никога не влизаше просто в стаята, а по-скоро връхлиташе вътре. Носейки се към тях в леката си шифонена дреха, тя успяваше да раздвижи дори безцветния коридор. Не изглеждаше остаряла нито с един ден през последните двайсет години.

— Здравей, здравей — каза Кейт и целуна Крейн по бузата. — Как е щастливото семейство?

Съми скочи на крака и я прегърна.

— Ние сме на ред — съобщи тя. — Радвам се, че успя.

— Че съм успяла ли? Та това е най-голямото нещо, което изобщо съм правила. — Мастърс седна до тях и се наведе напред, за да може да говори и с двама им. — Повярвайте ми, ако това днес не стане, спокойно можете да си съберете багажа и да се преселите в друга страна. Нещата там наистина загрубяват. Свидетели сме на постоянна ескалация на напрежението от двете страни на границата с Ню Кайро — от едната страна е нашата армия, от другата е тяхното опълчение. Може да пламне цялата страна.

— Чувал съм и по-лоши прогнози — отвърна Крейн.

— Какво ти е? — попита го Мастърс.

— Просто е раздразнителен, това е всичко — махна с ръка Съми. — Все още има проблем с Т-А-Л-И-Б.

— Знам правописа, по дяволите — каза Крейн. — Освен това го наричаме Нюкоум, нали си спомняш?

Мастърс докосна ръката му с длан.

— Няма да ме подведеш, нали?

— Остави ме на мира, Кейт.

— Няма да те оставя. Трябва да понесеш отговорността си и да уредиш този въпрос, преди нещата да излязат извън контрол.

— Защо цялата отговорност да лежи върху моя гръб?

— Вече знаеш отговора — студено заяви Мастърс и се изправи. — Ще се видим вътре. — Тя тръгна към залата за показания.

— Сега пък разстрои нея — въздъхна Съми и неодобрително изцъка.

— Правиш ли изобщо нещо друго, освен да уговаряш някого?

— Не. Това е най-големият ми талант.

— А, не знам — усмихна се Крейн. — Снощи ми показа някои номера.

— Замълчи — прошепна тя и го плесна по рамото. — Някой може да те чуе.

Вратата на залата отново се отвори и навън излезе Бърт Хил, отпуснал рамене и свел надолу глава. Хил веднага се съгласил да свидетелства и Крейн от своя страна отказа да му въздейства по какъвто и да е начин. Двамата изобщо не бяха обсъждали чувствата си, нито пък какви показания ще дадат.

— Добре ли си? — попита ученият, а Съми добави:

— Какво стана?

— Аз съм пълен глупак, ето какво.

Крейн го хвана за ръката.

— Бърт…

— Исках да го унищожа — прекъсна го Хил. — Исках да го излича от лицето на Земята. По дяволите, откакто ме рани, съм само наполовина мъж. Но… но влязох през тази врата… — Бърт изглеждаше объркан, дори наранен.

— Какво стана? — високо настоя Съми. — Бърт, ако…

Крейн вдигна ръка и я накара да замълчи. Той се обърна кимна.

— Влязох вътре — продължи Хил, — и… и го видях. О, Господи, сърцето ми се разкъса. Беше доктор Дан, но… но… о, Боже. — Той притисна ръка към гърдите си. — Трябва да седна.

Мъжът се стовари на пейката и с невиждащ поглед поклати глава. Дишаше тежко.

Вратата се отвори и оттам се показа забулена жена.

— Люис Крейн — извика тя и когато ученият й махна, му даде знак да влезе вътре.

— Ще се оправиш ли сам? — попита Съми.

Бърт измърмори утвърдително и Съми и Крейн ръка за ръка влязоха в залата за показания.

В единия край на залата стояха петдесетина души. Места за сядане нямаше. Тълпата представляваше смесица от застаряващи екраномани и граждани на Ню Кайро. Видеозаписите бързо се превръщаха в хоби само за хората на средна възраст, тъй като чиповата технология бе достатъчно напреднала, за да може по-младото поколение да намира причина за съществуванието си вътре в собствения си череп. Отрасналите единствено с интерфейса си деца от техническото поколение бяха в предните редици на гигантския Чип-порт.

Сред тълпата от облечени в пъстри роби хора Крейн позна Хадиджа, нейната изправена и стройна фигура, огъня в очите й. От двете й страни стояха младо момче и момиче, децата на Нюкоум, предположи ученият. В ума му неканен проблесна малкият Чарли. Мартин Азиз не се забелязваше сред публиката. Интересно.

В другия си край залата беше разделена с жълта линия, която никой не пресичаше. Там имаше бюро, обикновено металносиво пластмасово бюро. Зад него седеше мъж в тъмен костюм. На главата си носеше митра на червени и бели карета, отличителният белег на чиновническата класа. Зад гърба му стоеше китаец, навярно представител на корпорацията „ЙОЮ-ЛИ“. До бюрото имаше завинтен за пода стол.

И тогава видя Нюкоум. Окован за стената. Косата му бе снежнобяла, брадата също. Беше уморен и изтощен, очите му бяха мрачни и пусти. Около него стояха четирима полицаи, сякаш можеше да избяга. Новите им черни униформи и заплашителните им маски ги правеха да приличат на чудовища от детските книжки, на троли, изпълзели изпод някой мост. Крейн осъзна, че по време на, както сега я наричаха, касапницата в Импириъл вали полицаите са загубили много свои колеги и се чувстват така, сякаш лично са заинтересувани от показанията.

— Д-р… Крейн? — каза мъжът с митрата, който използваше писалката си като показалка и четеше направо от екрана на бюрото си.

— Аз съм Крейн.

— Приближете се.

Крейн се подчини и застана пред бюрото, готов да положи клетва.

— Потребител ли сте? — попита мъжът.

Ученият едва не се изсмя.

— Ами, разбира се, че съм. Всички са потребители.

— Отлично — сериозно кимна мъжът. — Моля, седнете.

Крейн седна. Чиновникът плъзна по повърхността на бюрото към него пластинка.

— Това е стандартният договор — поясни той, — потвърждаващ, че сте дошъл по своя собствена воля, че Службата за сигурност „ЛОК-М-ТАЙТ Инк.“ притежава всички интелектуални права, свързани с тези свидетелски показания и че за участието си няма да получите възнаграждение. Ако приемате договора, притиснете палеца си върху пластината.

Крейн го направи, после се отпусна назад и се обърна отново да погледне Нюкоум. Беше му трудно да изпита омраза към предизвикващия жалост, напълно съсипан човек, който бе окован като животно. Погледите им се срещнаха. Продължително. В хлътналите му очи Крейн откри мъка, но и нещо друго. Въпреки ужаса, в който се беше превърнал животът на Нюкоум, очите му продължаваха да излъчват гордост.

Крейн погледна към Съми. Тя му кимна, но изглеждаше притеснена и нервна.

— Имате думата, доктор Крейн — заяви безименният мъж зад бюрото.

Крейн прочисти гърлото си — нямаше никаква представа какво да каже. Чувствата му бяха пълен хаос. Той отвори уста и просто остави думите да се изливат.

— Жена ми… хм… извинете ме, преди да вляза тук г-жа бившият президент ми напомни, че единственото, което трябва да направя, е да кажа истината — започна Крейн. — Въпросът е: чия истина? Моята истина? Или освен нея има някаква по-голяма истина? Аз съм човек на науката, какъвто беше и доктор Нюкоум. Станахме хора на науката, защото мразим бремето на субективността. Винаги съм се опитвал да се придържам към по-висшата истина на науката, на познанието, но не съм успявал. Ако искате да научите моята истина, ще ви кажа, че мразя онзи човек там. Все още не мога да повярвам, че ме е наранил в толкова много отношения. Той отне мечтите ми.

Крейн поклати глава.

— Това е моята субективна истина. Но каква е аналитичната ми истина? Аналитичната ми истина е, че това е човек, когото някога обичах изключително много и който допусна грешка, довела до трагични последствия. Грешката му беше, че търгуваше с богове, че продаде науката за Аллах, а оттук продаде и цели, които не познаваше. Той е също толкова стандартен продукт на религията си, колкото съм и аз на моята, и също толкова нейна жертва. Но сега не става въпрос за жертви. Всеки е жертва. Точно това ми напомни Кейт Мастърс. Преди да умрем, ние загубваме всеки и всичко, което е било важно за нас, а после губим и самите себе си. Трябва да надраснем собствената си жертва и да погледнем на нещата мащабно, да видим онова, което сме оставили назад и което ни следва.

Той усети, че гласът му неволно се извисява и осъзна, че не става дума за Нюкоум, нещо, което Съми вече бе разбрала. Ставаше дума за Чарлзтаун и за действителното изкуство на спойката на обществото.

— Толкова е лесно да оправдаем извършеното от нас насилие и причинената от нас болка. Това винаги е първата най-естествена реакция. Трябва да се запитам как е правилно да постъпя? — Крейн безстрастно погледна към мъжа зад бюрото. — Мога ли да задам на затворника няколко въпроса?

Бюрократът кимна.

Крейн се изправи и се приближи до Нюкоум. Лицето на негъра се сбръчка в изражение, което беше почти весело.

— Изплатил ли си на обществото дълга за престъпленията, които извърши?

— Цялата сметка, плюс бакшиша — незабавно отвърна Нюкоум. Крейн се усмихна, когато разбра, че е прекършено тялото му, но не и умът му.

— Възнамеряваше ли да убиваш когото и да е през онази нощ, когато отиде в проекта „Импириъл вали“?

— Не.

— Разкайваш ли се за случилото се?

— Разкайвам се за погубените животи. Винаги съм се разкайвал. Това не е начинът.

— Съгласен съм. Агресивен човек ли си по природа?

— Аз съм учен.

— Да — каза Крейн. — При това много добър, сър — прибави той, като се обърна към господин Безименен.

— Благодаря — отговори Нюкоум. — И ти не си лош.

— Смяташ ли се за цивилизован, доктор Нюкоум?

— Името ми е Талиб. Да, смятам се за цивилизован.

— Даже след като си прекарал близо една трета от живота си в затвора?

— Вече отговорих на въпроса ти.

Крейн се приближи и застана на сантиметри от лицето му.

— Поемаш ли отговорността за смъртта на жена ми и сина ми?

— Не — с леко задавен глас отвърна Нюкоум. — Смъртта на жена ти и сина ти беше моето наказание за всичко оставало, което извърших.

Вдигнал длан пред устата си, Крейн отстъпи от него. Бе потънал в собствената си болка и загуба и никога не си беше помислял, че любовта на Дан към Лейни може да е също толкова силна, колкото неговата.

Той погледна към затворника, наистина го погледна и видя огледало на собствената си душа, на собствените си чувства. Двамата видяха в очите си едно и също и Нюкоум кимна в знак на съгласие с една огромна истина. Крейн залитна и отстъпи няколко крачки назад.

В залата се надигна смут. Хадиджа си пробиваше път през зрителите, за да излезе навън. Децата му я следваха по петите.

Крейн тежко преглътна и отново срещна погледа на Нюкоум. Душата му бе вихър от чувствата, разтърсващи го като силови вълни.

— Мисля — тихо продължи той, — че съм достатъчно мъж, за да те освободя, без да ти прощавам и че ти можеш да получиш свободата си, без да искаш моята прошка. И мисля, че тъкмо това се нарича цивилизованост.

Обърна се и погледна към Съми. По страните й се стичаха сълзи.

Крейн се приближи към чиновника зад бюрото.

— Сър — почти прошепна ученият, — смятам, че обществото ни е стигнало на кръстопът. Две велики нации се сблъскват и се разкъсват една друга като разлома, който разцепва Калифорния на парчета. Господин Ню… Талиб е точката на натиск на плочата, буферът, който пречи на двете общества да тръгнат напред. Тази точка поема целия натиск и ако той не бъде облекчен разломът ще се разцепи съвсем, безпричинно унищожавайки много неща.

Крейн сведе очи към пода.

— През целия си живот съм мразил земетресенията заради онова, което ми отнеха. По същата причина мразех и господин Талиб. Какъв пълен… какъв пълен глупак съм бил. — Ученият вдигна поглед към зрителите. — Разбрах, че омразата не е в състояние да постигне нищо добро. Тя е само разрушителна. Тя е действената проява на страха. Какво ни носи тя? С какво ни помага? Моля ви да освободите този човек, независимо колко можете да го мразите или да се страхувате от него. Облекчете натиска върху разлома за благото на всички. Талиб не представлява опасност за никого и вие със сигурност го разбирате. Той е просто човек, който е допуснал грешка, и това е всичко. Нека си иде вкъщи и всички ние да оставим миналото зад гърба си.

С тези думи той веднага излезе навън, без да поглежда към Нюкоум. Болката все още го измъчваше, но повече от всеки друг, Крейн винаги бе знаел, че животът е болка.

В коридора ученият размени поглед с жената на Нюкоум — тя го мразеше, въпреки показанията му в полза на затворника. Хадиджа имаше вид на човек, способен на дълбок и търпелив гняв. Жалко. Тя рязко се обърна и застана в защитния кръг на метисите.

Крейн седна до Бърт, който го погледна и кимна.

— И ти не си го унищожил, нали? — Крейн поклати глава.

— Двамата просто сме стари глупаци, ето какво сме.

— О, я стига, по дяволите — махна Крейн и остави главата си да се облегне назад на бежовата метална стена. — Животът продължава. Не можеш да съществуваш заради омразата, не и истински.

Вратата се отвори и с широка усмивка на лице навън излезе Съми.

— Ти успя! — каза тя и бързо се приближи, за да го прегърне.

След секунда коридорът се изпълни с хора, които аплодираха. Обърканият Нюкоум се носеше върху вълна от обич и подкрепа. Нито един от двамата мъже не погледна другия в очите. Стомахът на Крейн се сви, щом видя царските почести, които отправяха на Нюкоум, но болката не беше толкова силна, колкото би била само допреди ден.

И това се наричаше прогрес.