Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (5)

4. Геоморфологични процеси

Лос Анджелис, Калифорния, 20 юни 2024 г., 20:47 ч.

Никой не знаеше, че Съми Чан е жена. Никой. Йи-шенгът, който я бе довел тук в пълна тайна, беше умрял преди пет години. Родителите й, организирали измамата след амниоцентезата^[1], която показа, че наследникът им ще е от женски пол, бяха починали през ’22-а, жертви на грипа „Сейнт Луис“. Донесен от американски моряци, грипният вирус нанесе далеч повече опустошения, отколкото онзи от 1918 г., убивайки стотици хиляди хора в градовете из целия Далечен изток. Северноамериканският континент се размина със сравнително слаба епидемия.

Така че през последните две години Съми бе останала сама с лъжата на своя живот. Й трябваше да кара сама занапред… въпреки че продължилият двайсет и осем години маскарад изцяло се бе провалил в постигането на целта си: да наследи родовата си земя, нещо, забранено за жени. Но рожденото й право вече не съществуваше — земята беше конфискувана заради фалит и родителите й бяха починали в мизерия.

Да попада в капани вече й бе станало навик. Според обичая, тя пристигна в Америка да учи естествени науки в странство. Работата в американския Съвет за геологични проучвания беше надзорническа и се изразяваше в това да гледа добре в дългосрочния корпоративен портфейл. Сега това единственото, което й оставаше, и тя отчаяно се страхуваше, че могат да разкрият измамата и да загуби работата си. Опозорена, нямаше да има нищо. Целият живот беше лъжа. Единствената истина, която Съми Чан действително разбираше, бе постоянно глождещият я страх от изобличаване.

Сега седеше в напомнящата хралупа кабина на служебния хелос на „Лиян“ и се опитваше да събере мислите си. Крейн се отнасяше добре с нея, беше й осигурил положение и щедри суми за приноса й в неговите проекти. Тя също го харесваше въпреки ексцентричността му, а понякога тъкмо заради нея. Не заслужаваше онова, което щеше да му се получи.

Съми гледаше тълпата от навярно не по-малко от двеста души, която се приближаваше към площадката за приземяване на пристанището Лонг Бийч. Слънцето бе залязло и най-големият град в западното полукълбо тъкмо потъваше в ясна, звездна нощ. Здраво стиснали чадърите подмишница, хората изтриваха предпазния крем от лицата си и сваляха палтата и ръкавиците си. Настъпваше свободата на нощта.

Заобиколен от репортери като от облак комари, Крейн водеше дългата колона от хора по добре осветените докове към мястото, където се намираше Съми. Повечето от спътниците му бяха екраномани, безработни или отегчени граждани, които живееха, за да ги показват по телевизията, за да гледат образите си, прожектирани върху сгради и облаци. Правеха го толкова много хора, че вече не се смяташе за мания — беше просто масово явление.

От двете страни на Крейн вървяха Нюкоум и новата жена. Защо ли я беше довел? Съми не знаеше какво да прави с Лейни Кинг. Изглежда тя притежаваше енергията на Крейн и емоциите на Нюкоум, потенциално опасна комбинация, но по-важното бе, че Съми се страхуваше Лейни да не прозре измамата й, също както се страхуваше и от всички други жени.

Тълпата пристигна и Съми отвори докрай вратата на хелоса, за да пусне Крейн и екипа му.

— Хей, доктор Крейн — извика един от репортерите, облечен в елегантно златисто яке, — кога ще има силно земетресение в Лос Анджелис?

— Ако ви кажа, че ще стане утре — отвърна Крейн и се хвана за плъзгащата се врата, докато Нюкоум и Кинг влизаха, — какво ще направите? Това е въпросът, който трябва сами да си зададете.

Ученият затвори вратата и тежко се стовари на въртящия се стол. Простена и се отпусна само за миг, като вдигна здравата си ръка, за да изтрие с бавно движение лицето си. После мигът свърши и Крейн седна на ръба на стола с лице към Съми.

— Какво чакаш, дявол да го вземе?

Съми докосна малката решетка, монтирана върху страничната облегалка на стола.

— Напред — каза тя и след секунди хелосът започна да се издига. Китайката се усмихна на Крейн. — Следваща спирка — джамията.

— Джамията ли? — изненада се Лейни, докато изтриваше с кърпичка остатъка от крема от лицето си.

— Така Съми нарича Фондацията — поясни Нюкоум и се протегна. — Ще разбереш, когато стигнем там.

— Имаш ли нова информация за Пели? — попита Крейн.

— Не я нося — отвърна Съми.

— Кажи ми каквото знаеш. Мартиника е от Антилските острови, нали?

— Да.

Преди да успее да продължи, Нюкоум се обади:

— Може да има още изригвания.

— Вече имаше — потвърди. Съми. — Още две… по-слаби. В момента действителният проблем е времето. От Пели извират двайсет реки и всичките са препълнени. Планината се разпада… разтича се надолу като кал и отнася цели села. — Без пауза, Съми попита: — Някой да иска нещо за пиене? Малко дорф?

— Не — отвърна Крейн и чукна интерфейса си, за да включи слушалката. — Съми, свържи се с пресата. Искам да взема със себе си неколцина репортери там долу, иначе до утре ще забравят кой съм. Обади се и на Бърт Хил във Фондацията. Кажи му, че искам дванайсет души за спешна медицинска помощ и още дванайсет едри мъже.

— Силни мъже… мъже, които да могат да копаят. Между другото, радвам се, че те виждам, Съми.

— Да, сър — отвърна тя и използва вградената в стола и финансирана от Фондацията комуникационна връзка, за да прати четирийсет съобщения за пресконференция до основните информационни агенции.

Крейн натисна една нишка на интерфейса си, за да се свърже с Хари Уетстоун. Докато чакаше разговора, той се завъртя и погледна през панорамния прозорец нощния Лос Анджелис. Обичаше своя благодетел, стария Стоуни. Страхотен тип. Адски жалко, че парите му, всички онези милиарди, бяха поставени под запор от съда. Убийте адвокатите, както е казал Шекспир. И все пак, Стоуни разполагаше с достатъчно вещи и хора, така че можеше да си осигури всичко, от което имаше нужда.

— Уетстоун — разнесе се твърд, но добродушен глас.

— Стоуни, обажда се Крейн.

— Хей, страшно се радвам да те чуя. Какво, по дяволите, стана с Големия…

— Сега не е време за това, приятел. Необходим ми е самолета ти и се нуждая от оборудване.

— Пели ли?

— Трябва да тръгна след час. Можеш ли да пратиш самолета на моята писта през следващите трийсет минути?

— Съжалявам, мога да ти дам само един голям хелос. Старият реактивен самолет няма гориво. Ще трябва да проверя дали са го заредили. Ако е така, ще ти го пратя навреме. В противен случай, само зареждането ще отнеме половин час. Имам достъп до тежко оборудване, което мога да ти пратя, ако искаш.

— За Бога, не — отвърна Крейн. — Трябват ми просто кирки и лопати. Можеш ли да ми намериш?

— Сигурен ли си, че…

— Кирки и лопати, Стоуни. Обади ми се пак по Q-нишката, щом разбереш кога ще пристигне самолетът. Побързай.

Градът под него беше жив и телевизионните образи като че ли се изливаха в течен кристал от всяка плоска повърхност — сгради, рекламни табла, стени и превозни средства. Най-високите постройки напомняха на огромни видеоекрани, по които се движеха двайсетина-трийсет различни картини. Хелосът се насочи на север към парка „Мендънхол“ в планината Сан Гейбриъл.

— Защо полицаите дойдоха на борда на кораба ми днес? — високо попита Крейн.

Съми му даде очевидния отговор. Покрай Крейн тя винаги трябваше да внимава с истината.

— Исканията на Ишмаил предизвикаха силна отрицателна реакция. Хората искат да се предприемат някакви действия. Страхуват се от натрупаните във Военните зони резерви.

— Какво е въздействието на всичко това върху нас?

— Прекалено рано е да се каже. Има щети… още не знаем в какъв мащаб.

— Но Ли не поема никакви рискове, нали?

— Господин Ли е бизнесмен — незабавно отвърна Съми. — Ти какво очакваш?

— Очаквам да закриля мен и сделката, която сключихме — изръмжа Крейн, после махна с ръка. — Не съм изненадан.

— Мислите му се насочиха към овладяването на щетите. — Просто трябва да проведа тази акция сам. Мога да се оправя с последиците от Ишмаил.

Той въздъхна и се отърси от умората си. Щеше да поспи по време на полета до Мартиника. В душата му се събираше ужас. Можеше да почувства страданията. Познаваше бясно пулсиращата паника на хората, хванати в капан в собствените си домове под тонове кал и скала. От очите му бликнаха сълзи и той ги избърса. Със съзнателно усилие на волята си Крейн възстанови емоционалното си равновесие, жизненоважно за преминаването му през природни бедствия като онова на Садо, а сега и това с Пели.

Той се опита да се съсредоточи върху нощната гледка отдолу и видя, че хелосът му се излъчва по много от телевизионните екрани. За съществуването на градските екрани си имаше причини. Те бяха предназначени предимно за занимание на хората, които чакаха на огромните опашки за продуктите от първа необходимост. Електрониката беше евтина и развлекателна — тя не даваше на човешкия ум да се добере до факта, че инфраструктурата на страната в най-добрия случай е нестабилна. Мръсните апартаменти, хроничния недостиг на храни и ниските заплати правеха електронната утеха най-търсеното нещо след дорфа.

Един от хелосите, които ги следваха, се бе спуснал прекалено ниско и закачи стената на някаква сграда. Машината първо заби нос в плоския покрив, после започна да се премята. От всички страни взеха да се стичат хора със своите камери. След секунди вече бяха прелетели над мястото и Крейн проследи катастрофата по екраните, които изпълваха нощта.

Неколцина мъже с лостове се покатериха върху корпуса на хелоса, за да откраднат двигателя. Двама от тях повдигнаха двайсет и петсантиметровия диск от три страни, докато друг се промуши в димящата кабина, за да види дали няма оцелели.

— Случва ли се изобщо нещо хубаво? — попита Крейн, все още обърнал стола си към залива.

— Кейт Мастърс — обади се Съми, — осигури безусловна подкрепа за проекта ти в замяна на правителствено разрешение Вогелмановата процедура да се включи в здравната осигуровка.

— Страхотно — отвърна Крейн и поклати глава при мисълта за контрацептивния имплантант. — Вече сме в бизнеса с контрол на раждаемостта.

Половината от стотиците екрани под тях все още излъчваха катастрофата на хелоса. Докато вандалите измъкваха двигателя на развалината, другият мъж се появи навън, носейки дезориентирания пилот. Двамата видяха бандитите и ги нападнаха. Само една от мощните течни електрически клетки на двигателя стигаше на една къща за цяла година. Мнозина биха убили човек, за да се доберат до клетката.

Интерфейсът на Крейн просветна и той включи слушалката си.

— Да?

— Стоуни е — разнесе се отговорът. — Самолетът е зареден и е готов за отлитане. Пращам също две хиляди кирки и лопати с камион, който пътува към теб от един склад в северната част на Лос Анджелис.

Светлините под тях започнаха да избледняват, когато стигнаха чернотата на Военната зона, окопаният и силно укрепен район, дълъг шест и половина и широк три километра, който някога се наричаше Източен Лос Анджелис. Територията на брат Ишмаил.

— Свършил си добра работа, Стоуни — похвали го Крейн.

— Поздрави на Катрин.

— Крейн… относно самолета…

— Няма да го оставя като предишния. Обещавам.

— Благодаря.

Докато преминаваха над граничните светлини на войските, заобиколили Военната зона, лицето на Крейн остана безизразно. Самата Зона беше изцяло покрита с гъста мрежа, която обхващаше покривите и стените на сградите. В продължение на години никой не бе виждал какво има вътре. Никой нямаше ни най-бегла представа колко африкано-испанци живеят там или с какво се препитават. Войниците пропускаха вътре камиони, натоварени с неконтрабандни стоки — броят им бе толкова малък, че навеждаше мнозина на заключението за малкия брой действителни последователи на Ишмаил. Това беше обект на спор, тъй като за петнайсет години можеха да се родят страшно много деца, деца, които имаха достъп единствено до антиобществена реторика. Млади войници. Щом стигнаха до Военната зона, пилотът незабавно набра височина.

— Ще тръгнем трийсет минути след като се приземим там — съобщи на Лейни Крейн. — Най-добре се обади и им кажи да ти приготвят оборудването, от което ще имаш нужда. — Той бързо направи някои изчисления на интерфейса си. — Давам ти петнайсет квадратни метра площ с лимит на теглото два тона.

— Ще се погрижа да прехвърлят багажа ни оттук направо в самолета — каза Нюкоум. — После ще заведа Бърт…

— Няма да ходиш никъде — прекъсна го Крейн. — Трябваш ми във Фондацията, за да търсиш друго земетресение… каквото и да е земетресение. Централноамериканските монополи винаги са сигурен залог.

— Взимаш Лейни, а мен не, така ли?

Крейн не можеше да проумее удивлението, изписало се върху лицето на асистента му.

— Тя трябва да изкара курс по природни бедствия, докторе — строго отвърна Крейн. — А ти трябва да спасяваш задниците ни. Край на дискусията.

Той завъртя стола си с гръб към тях. Не искаше да има нищо общо с емоционалния живот на Нюкоум. Негърът му трябваше щастлив, разбира се, но още повече му трябваше съсредоточен.

Хелосът леко зави на запад и се насочи към Долината. Сега минаваха над стотици приплъзвания. Самият Лос Анджелис се движеше върху системата „Елисейски полета“, състояща се от взаимносвързани разломи с достатъчна мощ, за да унищожат целия град. Той поклати глава. Колцина от хората на брат Ишмаил щяха да загинат в едно такова земетресение?

След излизането им от Военната зона пилотът малко беше намалил височината.

Пресичаха и други разломи. По-големите от тях — Санта Сузана, Оук Ридж, Сан Гейбриъл, Сиера Мадре — бяха в състояние да предизвикат силни земетресения. После идваше ред на известния раз лом Сан Андреас, намиращ се на четирийсет и осем километра на изток и представляващ хиляда двеста и осемдесет километрова пукнатина. Той обозначаваше границата между Тихоокеанската и Северноамериканската плочи и мястото, където повишаването на натиска от двете, движещи се в различни посоки огромни плочи в крайна сметка щеше да откъсне и отнесе западна Калифорния на север. Разломът Нортридж, който беше предначертал живота му, всъщност се бе разтърсил слабо. След като получи Нобеловата награда, го бяха прекръстили на „разлома Крейн“.

Никога не можеше да разбере хората, които питаха за „голямото“. Земетресението, което щеше да унищожи Лос Анджелис, можеше да дойде от което и да е от хиляди различни разломни разпуквания, било то тектонични или натиск от тектониката. Хиляди начини за разкъсването на земята на парчета, хиляди начини за умиране. Най-интересното в Калифорния не беше, че можеше да загине толкова лесно, а че все още не бе загинала. Тъкмо затова Крейн беше решил да построи Фондацията си в планината Сан Геймриъл, планина, създала се от разломна активност. Искаше да е неподвижен център насред кипящо движение. Да убиеш звяра, трябва да отидеш в леговището му.

Хелосът стигна до Долината и бързо ги понесе към Мендънхол.

— Лейни — повика я Крейн и посочи през прозореца, — ела да видиш за първи път своя нов дом.

Тя застана до него и той се усмихна, когато жената ахна от изненада. До Фондацията можеше да се стигне единствено по въздуха. Построена върху гола скала по средата на високия хиляда и четиристотин метра връх, тя се намирайте в центъра на шестоъгълници от рубиненочервени лазерни линии — лъчи, обозначаващи конкретните цели, които можеха да засекат и най-малките земни движения. Това бе науката в най-прекрасната си проява. Яркочервени линии на фона на звездна нощ.

Докато бавно се приземяваха, можеха да видят свръхзвуковия самолет на Уетстоун, който направи кръг над планината и се спусна към дългата писта, излизаща извън работената територия на Фондацията.

— Боже мой — възкликна Лейни. — Наистина прилича на джамия.

— Нали ти казах — рече Съми и погледна към Крейн. — В момента петима репортери пътуват за насам.

— Кога ще пристигнат?

— Точно зад нас са. Единствените хора, които незабавно могат да дойдат тук, са същите, които ни последваха от пристанището. Доволен ли си?

— Ще трябва да се задоволя с тях. Погрижи се да получат — разрешение за кацане.

— Защо централната сграда прилича на джамия? — попива Лейни.

— Архитектурен дарвинизъм — отвърна Нюкоум.

— Не разбирам.

Пресякоха мрежата от лазерни линии и се спуснаха към площадката до централната каменна сграда, масивна и квадратна, с огромен купол отгоре.

— Построих я като джамия — поясни Крейн, — защото не ми е известно някога джамия да е била разрушавана от земетресение. Някои от джамиите в Средния изток са оцелели в продължение на хиляда години. Бяха унищожени едва след решението „Масада“. Османският архитект от шестнайсети век Синан^[2] използвал система от верижно подсилване срещу земетресения при всички обществени сгради от онова време. И това е подействало.

Пилотът приземи хелоса до джамията. Крейн незабавно отвори вратата и изскочи навън. Районът беше добре осветен. Покритата с купол лаборатория се извисяваше на три етажа и се намираше в центъра на широко открито пространство. Сгушена в планината на стотина метра от нея, бе административната сграда, дълга и ниска като влак. Над нея, всечен в планинския склон, се виждаше низ от алпийски къщички, жилища на служителите на Фондацията, изградени върху амортисиращи платформи. Издигащи се вярно на трийсетина метра над равнището на Фондацията, те бяха десет на брой и се свързваха помежду си със стоманени стълби. Самолетната писта, дълга, светеща ивица, която изчезваше нататък в мрака, се намираше от другата страна на лабораторията. Реактивният самолет на Уетстоун се бе приземил в центъра й. Задният му отсек вече зееше отворен и работници припряно товареха оборудване и медицински средства.

Когато слязоха от хелоса, към тях тичешком се приближи Бърт Хил.

— Докторе — извика той. Разчорлената му брада висеше до гърдите. — Успяхме да се оправим с всичко, освен с медицинския екип. Хората, които взехте на Садо, още не са готови да се върнат на работа.

— Мога да се обзаложа — промърмори Крейн, който вече вървеше към масивните предни врати на лабораторията. — Ето какво ще направиш… обади се на Ричард Бранч от калифорнийското медицинско училище и му кажи незабавно да прати дванайсет от най-способните си студенти. Обясни му, че ще им осигурим най-доброто обучение, което изобщо са имали. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна Хил.

Още от Садо Лейни изпитваше топли чувства към Бърт — неговото поведение след трагедията дълбоко я бе впечатлило. Той можеше да е на всякаква възраст между трийсет и шейсет години, но големите му, изразителни сини очи изглеждаха стари.

— А, Бърт — каза Крейн, — в момента насам пътува камион, пълен с кирки и лопати. Трябва да сме готови да разтоварим.

— Веднага ще изкараме Бетси от хангара. Кога възнамерявате да тръгнете?

— Сега наближава десет — отговори Крейн. — Най-късно в десет и трийсет. Действай.

— Искате ли да дойда с вас? — попита Хил.

— Този път не, Бърт. Оставаш тук с доктор Нюкоум. Ще му помагаш. В първия момент, в който ти се отвори възможност, искам да направиш проверка за подслушвателна апаратура. Проверка клас „А“.

— Няма ли да вземеш Бърт? — ядосано попита Нюкоум. Що за пътуване ще е това, по дяволите?

— Не съм свикнал да оспорват решенията ми — отсече Крейн и изпепели асистента си с поглед.

— Тогава трябва да се подготвиш — продължи Нюкоум. — Защото нямам намерение да позволя на Лейни да…

— Какво? — прекъсна го тя, като го хвана за ръката. Крейн с усмивка отстъпи назад и се загледа как огънят плъзва по лицето й и възпламенява очите й. — Нямаш намерение да ми позволиш да тръгна ли? Откога си мой баща, шеф или Господ?

— Ти не разбираш — отвърна Нюкоум. — Това е много по-опасно от Садо. Последния път…

— Стига! — каза Крейн и отвори голямата двойна врата, от дясната страна на която висеше бронзовата табела на фондация „Крейн“. Нямаше никаква механика, нищо, което да може да блокира по време на спешност. — Ще разговаряме в контролната стаичка.

Изпълнена с огромно удивление, Лейни последва двамата мъже в лабораториите. Фондация „Крейн“ беше най-невероятната частна собственост, която изобщо бе виждала. Беше кацнала като орел над опасна пропаст и отправяше предизвикателство към Природата — Крейн размахваше юмрук пред лицето на Бога. Но дори видът на самата Фондация не я бе подготвил за лабораторията.

Лабораторията представляваше огромно, широко отворено пространство, чийто център и купол бяха доминирани от земен глобус с височина на триетажна сграда. Но това не беше просто карта. В ореол от сипещи се искри, работници на подемни машини и високи стълби запояваха горната част жа кълбото. Повърхността на сферата бе релефна, допълнела с очертанията на земните масиви и океани. Беше довършена само частично и във вътрешността й се виждаха милиони тънки жици, както и в момента празни вакуумни тръби и колби, очевидно поставени там за по-нататъшна употреба. Ядрото на глобуса приличаше на малка ядрена пещ. Лейни веднага разбра.

— Ти правиш света! — възкликна тя и с изненада откри, че гласът й е предрезгавял.

— Всичко това е твое — спокойно отвърна Крейн. — Тъкмо затова и те наех.

— Мое ли?

— Ще трябва да повториш историческото развитие на планетата ни, госпожице Кинг, днешното му състояние…

— И ще свържеш способността си да предвиждаш с това?

Очите на Крейн бяха твърди и в същото време игриви, очи на комарджия, помисли си Лейни.

— Не — поклати глава той, — ще го свържем с теб. Глобусът ще е твоя инструмент, но ще ти помагаме да го вкарваш в действие. Боя се, че понякога тази помощ ще ти се струва прекалена. — В погледа му играеше дяволитост и енергия. Лейни се задъха. — Ах, тези помощници. Сега ще разполагаш с ботаници, биолози, физици…

— Можем да поговорим за това някой друг път — прекъсна го Нюкоум. — В момента трябва да изясним нещо друго — Гласът му беше груб.

— Определено — съгласи се Крейн, обърна се и се отдалечи. Нюкоум го последва така, сякаш дебнеше дивеч. Лейни тръгна след двамата, като изоставаше назад и не можеше да откъсне поглед от чудовищната сфера, която щеше да бъде нейна… — и какво щеше да прави с нея? После се обърна и забеляза, че никъде из сградата не е видяла стъкло. По стените нямаше нищо такова, което да може да падне и да нанесе щети. От горе на долу всичко бе от камък — пълните със сеизмографска и компютърна апаратура малки работни лаборатории бяха отворени към централното помещение и нямаха прозорци. Всичко изглеждаше завинтено за пода, а осветлението осигуряваха малки, блестящи точки, вградени в каменните блокове на стените.

От другата страна на откритото пространство цяла една стена, дълга трийсет метра и висока колкото два етажа, беше облицована с миниатюрни сеизмографи, които отчитаха пиковете и спадовете си и по скалата на Рихтер и по поразпространената скала на моментен магнитуд. Трябва да бяха няколко хиляди — някои от тях писукаха, други звъняха като камбани. Лейни разбра, че онези, които писука регистрират постоянните земетресения, а по-силният камбанен звън сигнализира за трусове, проявяващи се на земната повърхност. Един от апаратите в далечния край на стената виеше без прекъсване, почти като бебе. Това я накара да почувства хлад — Мартиника.

В стената до сеизмографите бе вградена метална стълба с надпис „Забранено за всички“. Крейн и Нюкоум вече се качваха по нея към малка будка, която стърчеше от камъка почти до тавана. Лейни побърза да ги настигне, като гледаше само нагоре — винаги й се завиваше свят от високо.

Тя се промуши през малкия отвор и влезе в контролната стаичка. Подобно на военен бункер, помещението бе съвсем малко и тясно. Стените бяха покрити с контролни табла, които, предположи Лейни, управляваха по-голямата част от апаратурата в лабораториите. В дебелата трийсетина сантиметра каменна стена беше изсечен прорез, който по-скоро приличаше на голям прозорец и гледаше към глобуса.

Нюкоум й подаде чифт заглушителни слушалки — двамата мъже вече бяха с такива — и й даде знак, че трябва да си ги сложи. Тя се подчини. Крейн, който изобщо не изглеждаше радостен, натисна някакъв бутон и се разнесе кратък и пронизителен тръбен сигнал, болезнен въпреки заглушителите. Ако някой го слушаше, той вече нямаше тъпанчета.

Свалиха слушалките си и Крейн натисна друго копче на таблото, което изпълни стаята със статично електричество, за да попречи на всякакви опити за подслушване. Въздухът около тях запращя с мънички сини припламвания, които от време на време гъделичкаха кожата на Лейни и накараха косата й да се изправи.

Крейн тежко се отпусна върху единствения стол в помещението, после размисли и се изправи. Погледна безизразно към Нюкоум.

— И какво? — попита ученият. — Изплюй камъчето, Дан.

— Ти няма да вземеш Лейни на Мартиника — спокойно заяви асистентът му, после се обърна към нея и вдигна ръка, за да запазят тишина. — Изслушай ме. Ти си нова в тази работа. Не си обучена и нямаш опит в спасителни операции, нито пък можеш да се погрижиш за собственото си оцеляване. — Той рязко се завъртя и отново погледна Крейн.

— Тя повече ще ти се пречка, отколкото ще ти е от полза.

— Не се дръж толкова покровителствено, по дяволите. — Лейни едва успяваше да овладее гнева си, който заплашваше да я погълне. — Как иначе ще събера опит, ако не участвам в действителни операции?

— Просто послушай малко, става ли? — решително отвърна Нюкоум. — Последния път, когато Крейн наблюдава вулканично изригване, загубихме седем души.

— Искаш да кажеш…

— Да. Мъртви. Половината от екипа не се върна обратно. Тогава не се стремяхме към гласност и въпросът изобщо не се разду.

Тя погледна към Крейн.

— Вярно ли е?

— Вярно е — без колебание потвърди той. — Беше на Суматра, нов вулкан, който се издигна на острова само за месец. Евакуирахме се от другата страна на кратера, надалеч от изтичащата лава, защото се страхувах от появата на вторичен кратер, след спадането на основната изтичаща маса. — Той отвърна на погледа й и жената не успя да открие в очите му съжаление или тъга. — Не бяхме достатъчно бързи. Новият кратер отнесе половината планина. Изобщо не успяхме да открием труповете. Все още ли искаш да дойдеш с мен?

Лейни се разтърси от мощен прилив на предизвикателност.

— Наистина ли ще мога да помогна?

— Работата по действащ вулкан ще ти даде повече познания за тектониката, колкото четенето на всички книги на света по този въпрос — просто отвърна той — Ако можеш да превързваш рани, ще си в състояние да помогнеш.

— Тогава идвам — без колебание заяви тя.

— Щом Лейни се качва на самолета, аз съм с нея — твърдо каза Нюкоум.

— Не — отсече Крейн. — През цялото време ще се опитваш да я пазиш и това ще направи и двама ви безполезни. Пък и вече ти казах, че ми трябваш тук.

— Не ми причинявай това — тихо помоли Нюкоум, като се приближи към Крейн.

— Защо всичко се свежда само до теб? — попита Лейни.

— Просто използвам най-добрите способности на хората си — вдигна рамене Крейн. — Навярно би трябвало повече да мислиш за програмата, отколкото за любовния си живот, Дан.

— Това не е честно — възропта Нюкоум. — Не съм те молил да я водиш тук. Не съм…

— Стига! — отсече Лейни. Синьо проблясване последва ръката й, когато я протегна, за да посочи към негъра. Тя кимна на Крейн. — Можем ли да останем за малко сами, моля?

Крейн премести поглед от единия към другия и тя долови в очите му страх, че е допуснал огромна грешка, като я е назначил. Ако щеше да върши тази работа, трябваше да се заеме с оправянето на нещата веднага.

— Естествено — най-после отвърна Крейн. — Ще сляза долу и ще се погрижа за товаренето. — Той понечи да излезе, после се обърна и каза: — Решете този проблем веднъж завинаги.

След излизането му последваха няколко мига мълчание. Лейни и Нюкоум се гледаха от един метър разстояние.

— Недей да пречиш на работата ми — проговори накрая тя.

Лицето му придоби болезнено изражение.

— Не искам да ти се случи нещо… може би даже да загинеш — изрече с мъка той. — Ти нямаш опит. На Крейн не му пука. Готов е на всичко, когато се изправи пред някой от проклетите си демони. Да те изгубя така… Не бих могъл да го понеса.

Тя се приближи до него и го остави да я вземе в прегръдките си.

— Искам тази работа, отчаяно я искам — пламенно каза Лейни. — Това е най-голямото предизвикателство, най-големия шанс, за който изобщо може да се надява един виртуализатор. Не желая да го изпусна.

Нюкоум нежно погали косата й.

— Не си струва да умреш заради това — прошепна той. На местата, където телата им се докосваха, леко проблясваше електричество.

— Познаваш ме. Знаеш стремежите ми.

— Да.

— Тогава слушай, за мен е по-добре да умра в блясъка на откритието, отколкото да живея с мисълта, че съм пропуснала шанса на своя живот.

— Не говори така.

— Вярно е, Дан, и ти го знаеш. Ако ми попречиш сега, ще ме загубиш завинаги.

Той се откъсна от нея, обърна се с гръб и отиде в отсрещния край на малкото помещение. Нямаше къде да върви, нямаше къде да избяга от истината. Когато отново застана с лице към Лейни, в очите му се четеше смут.

— Н-не искам да те загубя… това е всичко.

— Няма да ме загубиш — нежно отвърна тя и разбра, че го манипулира по същия начин, по който би го направил Крейн. — Ще се върна още преди да се усетиш. Направи така… премести багажа ми и всичките ми неща в твоето бунгало. Увери се, че наистина съм се пренесла при теб. Когато се върна, ще започнем съвместния си живот.

— Наистина ли го мислиш?

Тя кимна.

— Цялата съм твоя, любими. — Протегна ръка. — Съгласен?

Той силно разтърси дланта й, после грабна Лейни, завъртя я и я целуна. Когато я пусна, погледът му отново стана твърд.

— Гледай добре да се пазиш там — заръча Нюкоум. — Никакви глупости. Обещаваш ли?

— Обещавам — кимна тя и се насочи към вратата. — Трябва да кажа на Крейн. Ще се видим пак при самолета.

Лейни излезе от стаята. Тя буквално летеше надолу по стълбите, впила очи в глобуса, в нейния глобус. Изпълни я вълнение — опасността само доливаше масло в огъня на порива й.

Откри го навън. Машини и хора се въртяха около него, докато той издаваше заповеди и сочеше като диригент, който дирижира симфонията на истинския живот. Жената се приближи и застана до него.

— Кога тръгваме? — попита тя.

— След около пет минути — отвърна Крейн и леко повдигна едната си вежда. После погледна над билото на планината. Лейни дочу тих вой и видя огромен хелос, който прехвърли пропастта на по-малко от шест метра от тях. Под него висеше тежък два и половина тона камион, пълен с кирки и лопати. Ученият му посочи да се приземи до самолета. В света на Люис Крейн нямаше нищо невъзможно.