Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Richter 10, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
SilverkaTa

Издание:

Автор: Артър Кларк; Майк Маккуей

Заглавие: 10-та по Рихтер

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Година на издаване: 1997

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1118

История

  1. — Добавяне

3. Голямата пукнатина в Тихия океан

18 юни 2024 г., часът на вещиците

Огромна подводница с изпъкнала навън като гигантско вперено око предна част стоеше отдясно на „Диатриб“ и караше яхтата да изглежда като джудже. От коничната кула се измъкваха вахтени матроси, които започнаха да хвърлят въжета на колегите си от яхтата, върху чиято палуба вече се бяха събрали гостите. На корпуса на подводницата се виждаше надпис „ВЕМА II“.

— Подгответе се да прекарате останалата част от нощта под повърхността на океана — предупреди Крейн. — Обещавам ви преживяване, което никога няма да забравите.

— Навлизане в пукнатината — прошепна Нюкоум.

— Навлизане в пукнатината ли? — попита Лейни.

— Да. Ще видим майка, която ражда дете.

— Майка… каква майка?

— Майката Земя — отвърна той.

След няколко минути всички се намираха в наблюдателния корпус на „ВЕМА II“. Крейн стоеше начело на дълга маса и се усмихваше на събралите се мошеници и копелета, които седяха пред него. Беше решил, че именно те са хората, притежаващи най-добрата възможност на света да му дадат онова, което трябваше да има. Никога не бе виждал по-егоистична тълпа от разбойници. Камю беше казал, че политиката и съдбата на човечеството са в ръцете на хора без идеали и величие. Така да бъде. Щом не можеше говори разумно, щеше да им изнесе шоу. В края на краищата, тъкмо по този начин бе оцелял през трийсетте години след гибелта на родителите му.

— Трябва да помоля всеки от вас да протегне ръка и да докосне хората до себе си — започна той. — Необходимо е да се уверим, че всичко това е действителност. — Присъстващите протегнаха ръце и изпълниха ритуала, за да са сигурни, че телата от двете им страни са реални. Законните, обвързващи преговори не можеха да се водят от холоизображения.

Наблюдателните прозорци бяха затворени и капаците им бяха здраво заключени. Съми бавно се провираше сред тълпата и доливаше напитките с дорф. Нюкоум седеше до Ишмаил и доближили глави един до друг, двамата тихо разговаряха помежду си, докато всички останали ги гледаха.

— Цивилизацията съществува — продължи Крейн, — със съгласието на геологията и е обект на незабележими промени. Въпреки всички чудеса, които сме създали за самите себе си, ние продължаваме да сме тероризирани от света, в който живеем. Въпросът е защо?

Помещението беше просторно, навярно петнайсет на девет метра, най-голямото затворено пространство, правено някога на подводница. Бе голо и утилитарно, но отговаряше на потребностите на учените и моряците, които работеха в този кораб на ръба на пукнатината. Разсеяна светлина заместваше ярките лампи. От време на време подводницата леко се разтърсваше от звука на тихо думкане, което публиката възприемаше като шум от двигателя. Крейн знаеше, че не е така, Нюкоум също.

Крейн бавно заобиколи масата.

— Нашата планета е почти на пет милиарда години и все още като че ли е първично самооформяща се, сякаш всяка минута се разкъсва на парчета.

— Природата на живота е битка, докторе — намеси се брат Ишмаил.

Крейн спря на място и се обърна към него.

— А природата на човека е да се опитва да надмогне тази битка.

— Да отрече Господ! — упорстваше Ишмаил.

— Да направи света по-добър. — Крейн се върна на мястото си и със здравата си ръка стисна болната зад гърба си. Лявата му ръка пулсираше. Той отново се обърна към множеството. — Всяка година стават над милион земетресения, средно по едно на всеки трийсет секунди. Повечето са недоловими, но около три хиляди на година се усещат на повърхността. Трийсет от тях нанасят ужасни щети. Обикновено се казва, че винаги е било и ще бъде така. — Той погледна към Мохамед Ишмаил. — Не съм съгласен. Колко от вас наистина знаят какви сили причиняват тези земетресения?

— Моля ви, просто продължете с разяснението — обади се Муи, помощникът на Ли.

— Това е нещо много повече от разяснение — заяви Крейн. — Земята, на която живеем, е изградена от огромни тектонични плочи, всичко двайсет и шест на брой, шест от които са основни. Плочите бавно се движат върху възглавница от гореща, почти течна мантия. Деветдесет и пет процента от всички земетресения стават на онези места, които наричаме зони на субдукция — местата, където движещите се плочи се сблъскват помежду си. Плочите, които държат земните океани, буквално изпълзяват под континенталните.

Подводницата отново се разтърси, този път по-забележимо.

— Има ли някакъв… проблем с кораба? — притиснала ръка до шията си попита Рита Габлър.

— Не, абсолютно никакъв. Нека се върна на въпроса. Когато се плъзнат под континентите, океанските плочи се връщат обратно в ядрото — вече по-високо продължи той, за да надвика почти постоянния шум и разтърсване на „ВЕМА II“. Чувстваше сгъстилото се във въздуха напрежение и се усмихна на капчиците пот, избили по лицата на присъстващите. — Тогава плочата започва продължителен процес на трансформиране, който води до… това.

Крейн натисна един от бутоните на пулта върху масата и металните капаци незабавно се дръпнаха встрани. Между върховете на подводните планини, заобиколили ги от всички страни, чак докъдето им стигаше погледът, се издигаха потоци от лава. Публиката се смълча пред тази величествена стихия от планетарен мащаб. Ето такава искаше публиката си Крейн — изпълнена със смирение.

— Прераждане! — високо обяви той, приближи се до прозореца и посочи навън със здравата си ръка. — Това, което виждате, е самовъзстановяващата се Земя. От астеносферата се надига базалтова магма и се намества между онези невероятни върхове и долини под вас, само за да изстине в океанските води, да оформи нови върхове, а после да тласне плочата на хиляди километри разстояние към ново сливане.

„ВЕМА II“ силно се разтърси, защото прераждането на планетата се придружаваше от постоянни земетресения.

— Мислите ли, че тук е… опасно за нас? — попита господин Ли. Безизразният му глас не издаваше никакво вълнение.

— Само ако излезем навън — със смях отвърна Крейн. Той се обърна и погледна пулсиращото сърце на Майката Земя, което непряко беше убило собствената му майка. Намираха се на петстотин метра от плазмената пукнатина, от Тихоокеанската пукнатина. Гледката на оранжево-червения течен огън го изпълни със страхопочитание и гняв и той остави емоциите си да се уталожат, преди отново да обърне лице към хората, които му трябваха, ако изобщо възнамеряваше да укроти този огън.

— Приближете се до прозореца — каза им той. — Приближете се и погледнете откритата рана, която дава много, но и причинява на човечеството такава болка и страдание.

Хората колебливо започнаха да се надигат. Крейн искаше от тях да се доверят на подводницата, да се доверят на способността на човека да контролира собствената си околна среда. Това ги привличаше, ученият можеше да го почувства. Температурата в помещението се повишаваше, яркочервените отблясъци от изригванията танцуваха по лицата им. Около тях бе първичната мощ на цяла една развихрила се планета.

— Невероятно — приглушено възкликна Лейни и заобиколи отстрани, за да застане срещу Крейн. Очите й отразяваха огъня отвътре и отвън. Той се усмихна — знаеше какво изпитва жената, знаеше, че ще стане съвършено оръдие в изковаването на неговата мечта. Тя беше двигател, който щеше да спомогне за успеха му.

Същото се отнасяше и за Кейт Мастърс, която се приближи и впери поглед в него. Най-накрая тя заговори:

— Какво общо имам аз с всичко това?

— Вие сте моят чук, госпожо. — Отвърна той. — С който ще накараме тези прекрасни хора да постъпят както трябва. — Крейн се обърна и посочи към брат Ишмаил, после към сивокосия Арън Блум от АП. — Вие също сте… мои чукове.

— Не съм сигурен — каза Габлър, — но ми се струва, че току-що ни нанесоха обида.

— Оставете аз да се оправям с бизнес обсъждането, господин вицепрезидент — намеси се Ли, без да прави усилие да крие презрението си към марионетката, действаща по негова заповед.

Крейн заобиколи масата и застана пред Нюкоум и Кинг.

— С помощта на тези двама способни учени, плюс вашата подкрепа, аз ви гарантирам, че след няколко години мога да създам компютърна програма, която ще предвижда с абсолютна точност всяко земетресение на Земята. Програмата ще съобщава не само къде ще стане земетресението, но и степента му, неговите силови и ентропични вълни, районите на първични, вторични и третични щети. Ще бъдем в състояние да ви казваме къде ще се намирате в безопасност и кога е време да отидете там.

— И каква е печалбата? — попита Ли. Муи кимна в знак на съгласие.

Откъм края на масата се разнесе смях.

— Извинете ме — обади се плешив мъж с черна брада, представител на застрахователната промишленост, който седеше до брюнет от империята „Круп“. — Такава програма ще е от полза за застрахователните компании, способни да издават полици в разумни размери за нанесени от земетресения щети. Проучваме изчисленията още откакто напуснахме Гуам. С информацията, която можете да осигурите, ще сме в състояние да отказваме застраховки в най-застрашените зони и навярно даже да прокараме закони, забраняващи строителната дейност там. В не толкова опасните райони можем да въведем ограничения за строителство. За вече съществуващия бизнес предварителната информация позволява навреме да се предпазят чупливите стоки. Това ще спести милиарди на година — бих добавил, милиарди, които ще можем да заемаме на вас, промишлените производители, за да разширявате собствения си бизнес, а това ще донесе още милиарди. Съвършен кръг.

— Внушително — отбеляза Ли.

— Ще знаете къде да не строите фабрики, язовири и електроцентрали — каза Крейн. — Въоръжени с моята програма, няма да изгубите нищо по време на природни бедствия — нито един човекочас поради нещастни случаи, никакви прекъсвания на производството за строежи и ремонти.

— В такъв случай това накърнява интересите на строителната промишленост — обади се представителят на „Уанг Интернешънъл“ и Крейн се сети за намазу.

— Почакайте малко — рече Нюкоум и се изправи. — Вие поставяте строителната промишленост срещу ежегодната загуба на десет-петнайсет хиляди живота. Как можете да…

— Не се безпокой, Дан — прекъсна го Крейн, като му кимна да си седне на мястото. — Всички ние ценим човешки живот, прав ли съм?

Около масата се разнесе тихо полусъгласно мърморене.

— Ето… виждате ли? — продължи Крейн. — Всички имаме сърца. — Той погледна към Ли и Муи. — Мислили ли сте за цената на изключителните права върху програмата ми?

— Изключителни — усмихна се Ли. — Интересна мисъл.

— Това ще се отнася за света — с гневна нотка в гласа отбеляза Нюкоум.

— Определено е така — отвърна Ли, — но на каква цена? Ако козовете са в нас, бихме могли да продаваме информация за по-големи природни бедствия на конкурентните държави. Или пък да не го правим.

Муи се засмя и отпи от чашата си.

— Бихме могли да накараме Земята да плаща сама за себе си.

— На яхтата споменахте за преизбиране — неспокойно се размърда на стола си Габлър.

— Помислете, господин вицепрезидент — погледна го Крейн. — Това ще изглежда като израз на върховна хуманност. Народът на Съединените щати ще разбере, че правителството му — правителството, за което са смятали, че не го е грижа за тях в този материален свят — е готово да направи всичко, за да получи информацията, необходима за закрила на гражданите.

— А какво ще получите вие от сделката? — попита Мастърс.

— Онова, което ми е необходимо, за да си свърша работата както трябва — отвърна той. — Подводницата, на която се намираме, принадлежи на Световния съвет за геологични проучвания. Искам я. Трябва ми всяко късче информация, до което съм в състояние да се добера. Искам контрол над хилядите сеизмографи, които сме разположили по цялата планета, и пълен достъп до всички останали. Искам централата на Съвета в Колорадо и тяхната база данни. Няма да уволня никого. Те просто ще работят за мен. Искам цялата Глобална позиционна система, чиито сателити да работят през следващите пет години единствено за мен. Освен това искам неограничена чекова книжка, за да финансирам операциите си. Без никакъв надзор.

— Дързък сте — отбеляза Ишмаил. — Какво ви кара да смятате, че тези могъщи момчета ще ви дадат каквото и да е?

— Тъкмо тук идва вашият ред, братко — заяви Крейн. — Вашият, на г-жа Мастърс и на господин Блум. Вие тримата контролирате милиони гласове в основните градски райони. С ваша подкрепа бихме могли…

— Нямате моята подкрепа — просто каза Ишмаил и се изправи. — Ние не приемаме подаяния от белите. Не гласуваме за бели. Ние сме независими.

— Не говоря за подаяния — спокойно обясни Крейн. — Говоря за предварителна подготовка за природните бедствия. Можете ли да си представите какво би станало с Военната зона в Лос Анджелис, ако разломът „Сан Андреас“…

— Не ме разбирате — тихо го прекъсна Ишмаил. — Ние не взимаме нищо от белия звяр, нищо не му и даваме. Тъпите ви приказки за земетресения ме карат да се смея. — Той посочи към прозореца, през който се виждаше изригващата лава. — Такава е волята на Аллах.

— Не постъпвате разумно, брат Ишмаил — поклати глава Крейн. — Ако това ви помага да спасите живота на хората, защо да не се възползвате от него?

— Има и по-лоши неща от смъртта, докторе. Едно от тях е покорството. Покорството води до робство и деградация, до живот по-лош от този на което и да е животно.

Крейн тъжно сведе очи към пода.

— Смъртта е достатъчно лоша — каза той. — Тя слага край на всичко.

— Ние ще живеем вечно в царството на Аллах — отвърна Ишмаил. — Но вие не можете да го разберете.

— Опитвам се. — Болка задави гласа на Крейн. — Наистина се опитвам.

— Защо сте тук? — вицепрезидентът Габлър попита Ишмаил.

— Дойдох тук, защото… — започна негърът.

Откъм служителите от охраната се разнесоха високи алармени сигнали.

— Господа — каза един от тях и откачи от колана си малък скенер, — регистрираме някакво излъчване… микровълново предаване.

— Изолирайте го — нареди Ли. Всички замърмориха и залата се изпълни със смут, когато облечените в гащеризони мъже започнаха да обикалят наоколо в опит да засекат сигнала.

— Нали сканирахме — обади се Крейн. — Нямаше нищо. Прозвуча изсвирване, последвано от гласа на капитан Лонг по интеркома:

— Доктор Крейн, регистрираме микровълново излъчване някъде от предния отсек… във вашия участък.

— Трябва да е било включено през последните няколко секунди — отвърна Крейн, като натисна копчето на интеркома върху масата. — Благодаря ви, капитане. Долу остава ме изолирани.

— Както казвах — прекъсна го Ишмаил, — дойдох тук, за да мога да проникна през тъпите ви правителствени мрежи и лично да ви изложа списъка с нашите искания. Макар че правителството ви не ни признава, ние съществуваме. И възнамеряваме да бъдем чути.

— За какво говорите? — попита Габлър. Ръцете му трепереха, докато неговите хора припряно сканираха помещението.

— За автономия — отвърна Ишмаил. — За самоуправление… за ислямска държава в Северна Америка, която да обхваща района, включващ днес щатите Флорида, Южна Каролина, Северна Каролина, Джорджия, Алабама, Луизиана и Мисисипи.

— Наблизо е! — извика един от сканиращите, когато той и колегата му се срещнаха до вратата.

Запазил самообладание в надигащата се буря, Ишмаил извади голям колкото длан диск от дашикито си и го плъзна по полираната маса към Габлър. Пътят му пресече Ли.

— Нашият план за самоуправление е очертан на този диск — каза негърът, — който точно в този момент се излъчва пред милиарди зрители по целия свят. Искаме независимост, господин вицепрезидент. И я искаме незабавно!

— Това не е правилният начин — отвърна Габлър. — Не приемам нито думите, нито диска ви.

— Тук! — извика един от техниците, извади нещо от стената с дълга пинсета и изтича обратно до масата. Той остави пред Габлър миниатюрна камера, не по-голяма от глава на топлийка. Вицепрезидентът бързо я вдигна и я глътна.

— Тази… тази сцена е била излъчвана.

— Определено беше — потвърди Ишмаил. — Сега светът чу мен и моите искания… и ви видя в действие, господин вицепрезидент.

— Силно се съмнявам, че жителите на щатите, които споменахте, ще намерят претенциите ви за напълно законни — заяви Габлър.

— Навярно вашите предци е трябвало да помислят за това, преди да отвлекат народа ми от родината му с робските си кораби и да го докарат тук — усмихна се Ишмаил, а после се приближи до безмълвния Крейн. — Не ме интересувате нито вие, нито вашите земетресения, но ви благодаря, че ми дадохте възможност да се срещна с господин Габлър и неговите… хм… помощници. А сега, струва ми се, ще отида отдъхна в каютата си.

— Вие сте жесток човек — каза Крейн.

— Не — възрази Ишмаил и поклати глава. — Аз съм мечтател като вас. Но мечтите ни са различни.

— Това не е мечта, сър, а кошмар, изпълнен с кръвопролития, страдания и несигурност. Запомнете само едно: вашият проблем е важен за известно време, а моят — завинаги.

— Онова, което искате да продадете на тези тъпаци, изобщо не е играта ви. Вие искате повече, много повече.

Крейн студено го изгледа.

— Лека нощ, брат Ишмаил!

Негърът напусна палубата и Съми Чан се втурна след него.

— Е, прекрасно се получи, нали? — сприхаво попита Габлър. Той взе диска от Ли и се втренчи в него така, сякаш бе умрял плъх. — Можехме да проведем тази среща във Вашингтон, под закрилата на моята служба за сигурност.

— В този момент — отвърна Крейн, — трябва да приемете предложенията ми, ако искате да оцелеете. Ишмаил току-що ви направи на глупак пред целия свят, господин вицепрезидент. Можете или да напуснете, или да премислите положението. Всички последни допитвания, които съм виждал, показват, че голяма и все по-нарастваща част от населението на Съединените щати иска някакво отваряне на Военната зона. Представителите на бялата раса в момента са само трийсет процента от целия електорат. Можете да използвате плана ми и да направите да изглежда така, сякаш сте протегнали ръка за приятелство на Ислямския щат, само за да бъде отблъсната. Ако се съгласите с плана ми, ще излезе, че взимате интересите на гражданите присърце, независимо как се отнасят към вас. В противен случай ще се обърна към опозицията. Те няма да имат нищо против да се представят за хуманисти.

Габлър беше навирил глава като куче и очевидно разсъждаваше или, помисли си Крейн, поне се опитваше.

— Обзалагам се, че вие, господин Ли, разбирате — прибави ученият и китаецът му се усмихна в отговор.

— Ние взехме решение, доктор Крейн — заяви той.

Крейн дълбоко си пое дъх, за да се успокои и да не прояви външно чувствата си.

— Да?

— Бих помолил всички да напуснат залата.

Крейн кимна и погледна към Нюкоум, чието лице изразяваше едновременно раздразнение — той успя да го преодолее — и вълнение.

След трийсет секунди Ли и Крейн седяха сами един срещу друг на масата.

— Вие сте интересен човек, доктор Крейн.

— Вие също, сър.

— Знаете, разбира се, че никога не бихме могли да ви дадем картбланш с правителствената чекова книжка.

— Но аз…

Ли вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— До този момент следвах играта ви. Сега е мой ред. Ако — и подчертавам думата „ако“ — сме в състояние да работим заедно, ще ви трябва човек, който да контролира проекта. Не съм срещу някой, с когото можем да се спогаждаме, да речем Съми Чан например.

— Съми?

— С нас двамата не е трудно да се сработиш. — Той отпи от поставената пред него чаша. — Обичаме американците. Вие сте изключително сръчни. Правите най-удивителни изобретения. Абсолютно необичайни.

— Казахте „ако работим заедно“?

— Ами, да. Точно така. — Китаецът вдигна чашата си и я изпи, после си наля остатъка от питието на Муи и също го изгълта. — Всички са извънредно възбудени от идеята ви, но вие искате частната промишленост и правителството да ви прехвърлят огромна отговорност и то на основата на една-единствена демонстрация.

— Какво се опитвате да кажете?

— Съвсем просто е, доктор Крейн — лукаво се усмихна Ли.

— Можете да получите всичко, което искате. Но трябва да знаем, да сме сигурни, че сте този, за когото се представяте.

— И как да ви убедя?

— Повтарям — съвсем просто е. Предскажете още едно голямо земетресение, нещо наистина мащабно. Направете го преди изборите. Сега е май. Това означава, че имате шест месеца. Ако наистина ежегодно стават по трийсет силни земетресения, разполагате с предостатъчно време.

— И това е всичко?

— Не — отвърна Ли. — Дайте ни нещо по-близо до нас. Нещо, което гласоподавателите действително ще разберат. И тогава, доктор Крейн, светът ще е ваш.

На борда на „Диатриб“ край Калифорнийския бряг, 19 юни 2024 г., 10:12 ч.

— Разбира се, че ни контролират — каза на Крейн брат Ишмаил.

Нюкоум седеше между двама им и напрегнато слушаше. Намираха се в шестметровата трапезария на яхтата. Стените на помещението бяха покрити с ламперия и навсякъде имаше месингови предмети. Ишмаил бе останал след като си тръгнаха всички, включително и собствените му телохранители. Нюкоум се чудеше защо.

— Всеки непрекъснато се намира под някаква форма на контрол. Такава е природата и основната работа на света на белите. Хората наблюдават, а други хора наблюдават тях. Машините наблюдават други машини. Защо?

— Защото сме непоносимо любопитни, предполагам — любезно отвърна Крейн. — Пък и онова, което се изобретява, първо се подлага на усъвършенстване и чак след това се вкарва в употреба. Такава е човешката природа. И не всички са подложени на наблюдение. Онези, които могат да си го позволят, наемат хора, способни да… надхитрят техниката.

Ишмаил се усмихна и вдигна дългия си пръст.

— Значи този човек наблюдава вас. Но не забравяйте онзи, който наблюдава него.

— Във Военната зона нямате ли наблюдателни части? — обърна се Нюкоум към Ишмаил, който се отнасяше към него с топлота и уважение.

— Имаме — отвърна той. — И ги използваме срещу белите, точно както те се опитват да ги използват срещу нас. Подобно на доктор Крейн, ние прекарваме много време в опити да надхитрим техниката. Моите хора ми съобщават, че в момента разговорът ни се записва от устройство, наречено „Подслушвателен пост №528“, чиято ниска космическа орбита го е вкарала в нашия обхват до… — той погледна часовника си, — два и четирийсет и пет следобед.

Лейни седеше точно срещу Нюкоум. Очите й блестяха.

— Щом ни подслушват, защо разговаряме?

— Това е част от политическия ни план. Готови сме да изложим на бялото население причините, поради които не можем да живеем в едно и също общество с тях. Заедно с целия свят, вие слушате моето обяснение. Ако имам да ви кажа нещо частно, ще ви го кажа частно.

— Вие безсрамно ме използвате — отбеляза Крейн. Той тежко отпусна ръка върху чаша, пълна с чист бърбън. — Вижте, брат Ишмаил. Изпитвам към вас огромно уважение. Даже нямам нищо против, че в момента ме използвате за каузата си, но, по дяволите, човече, дайте ми нещо в замяна, окажете ми мъничко подкрепа. Аз искам само онова, което е най-добре за всички.

— Не — отвърна Ишмаил. — Вие не искате да помогнете на хората, а да убиете звяра. Виждам го в очите ви, когато приказвате за земетресения. Вие мразите земетресенията, Господ е изковал тяхното величие, но вие имате за цел да мразите Неговото творение. Изпитвам съжаление към вас и вашите вятърни мелници и се моля на Аллах никога да не получите властта, която ще ви позволи да дадете отдушник на омразата си.

— Труден човек сте — поклати глава Крейн. — Естествено, че мразя звяра. Мразя го така, както критяните са мразели Минотавъра. Грешно ли е да мразиш едно чудовище? Струва ми се, Малкъм Екс[1] беше казал: „Когато кучета хапят народа ни, той е в правото си да ги убие“. Мразя го заради животите и мечтите, които разбива, и ще намеря начин да притъпя меча му със или без вашата помощ. Ето, аз също говоря пред света. — Той презрително изсумтя. — Наистина ли смятате, че ще получите вашата държава?

Ишмаил бавно кимна.

— Ние ще имаме ислямска държава — заяви той. — В този разпокъсан свят ние сме господстващата сила.

— В Средния изток не стана така — отбеляза Лейни.

— Еврейската общност избра по-скоро да унищожи самата себе си, отколкото да се сблъска с реалността на исляма — отвърна Ишмаил. — Облакът „Масада“ напомня за властта на Аллах над неверниците. В Палестина вече няма евреи.

— В Палестина няма никой — изръмжа Крейн. — И няма да има. Как е възможно да предполагате, че знаете кой трябва да живее и кой да умре? — Той се изправи. — Аз искам да живеят всички.

— Законът на джунглата не е такъв — отвърна Ишмаил, — нито пък на земетресенията. Не можете да върнете обратно родителите си, докторе.

— Моля ви, не се опитвайте да ме анализирате. — Крейн надигна чашата си и намръщено я довърши. — Качвам се на палубата. За вас безопасно ли е да останете на борда, брат Ишмаил?

— Не зная. Вие как смятате?

— Не съм достатъчно могъщ, за да ви закрилям. Някой иска ли да дойде с мен?

— Естествено — отвърна Лейни, като взе чашата си с кафе и сложи в него още една лъжичка дорф.

Когато Нюкоум понечи да се надигне, Ишмаил протегна ръка.

— Остани с мен, братко Даниъл. Искам да разговарям с теб.

Нюкоум кимна.

— Пази се от слънцето там горе — каза на Лейни той. — Скоро ще дойда при вас.

Нюкоум гледаше как Лейни и Крейн се насочват към вратата на трапезарията, където си сложиха връхни дрехи, ръкавици, очила и шапки. Крейн извади от джоба си тубичка масло против слънце и двамата намазаха незащитените си лица. После ученият отвори вратата и в стаята проникна ярка слънчева светлина. Лейни му махна и излезе навън.

Двамата прекарваха заедно много време и той предпазливо си позволяваше отново да мечтае за дом и семейство, за нещо друго — каквото и да е, — освен безпощадното преследване на чудовищата на Крейн. Дори беше уговорил Лейни да се премести при него, когато се върнеха във Фондацията.

— Защо си с бялата жена, братко?

— Обичам я.

— Тя е твой потисник. При това е не само бяла жена, а и еврейка.

Нюкоум стисна зъби.

— Тя е космик.

— Юдейството е раса, а не религия.

— Не приемам философията на Ислямския щат. Аз съм африкан в Америка и се справям отлично, благодаря. Никой не ме потиска — сам съм господар на съдбата си. Добре образован, интелигентен, изкачил съм се до върха в областта си… и съм избрал жената, с която искам да прекарам живота си.

— Тогава защо работиш за човек като Крейн? Защо нямаш свои собствени лаборатории, свои собствени средства?

Гневът се надигна като живак в тялото на Нюкоум.

— С кого си мислиш, че разговаряш?

Ишмаил се наведе към него и зашепна толкова тихо, че Нюкоум трябваше почти да допре глава до неговата, за да го чува.

— Останах на борда, за да разговарям с теб. Ти си нужен на ИЩ. Братята ти те зоват.

— Не мисля така — неспокойно отвърна Нюкоум.

— Ислямският щат ще има нужда от образовани и интелигентни хора, които разбират бялото общество, за да изградим нашия нов свят. Общностите ни са разпокъсани, отдалечени една от друга и затворени в трийсет различни града. Отчаяно се нуждаем от пространство и физическо единство. Буквално се намираме в състояние на война. Ще си вземем онова, което трябва да притежаваме — Божият шириат и мъдрият халифат ще се превърнат в реалност. Всеки ще трябва да избере на коя страна да застане.

— Някога едва не разруших кариерата си заради явната си подкрепа за създаването на ислямска държава. След излъчената ни по телевизията среща на „ВЕМА II“ направих голяма крачка към повторното й унищожаване. Каузата за наша родина е справедлива, но ти вече източи кръвта ми.

— За теб няма друго място в света на белия човек, освен като негов лакей — прошепна Ишмаил. — Стремиш се към по-добър свят. Аз също. Казвам ти, че мога да ти помогна да постигнеш тази цел повече, отколкото злия човек, за когото работиш.

— Зъл ли? Крейн?

— Той е от силите на Мрака, Даниъл. Аз съм от силите на Светлината.

— Грешиш. Крейн е като мен.

— Ни най-малко не вярваш в думите си. Знаеш колко луд.

Потресен, Нюкоум не отговори.

— Крейн е белязан човек, без истински мощна опора — продължи Ишмаил. — Нашият джихад започна. Политическото присъединяване към ИЩ ще ти донесе власт, признание, уважение. Можеш да постигнеш това. Можеш да командваш парада. Ще направя от теб ислямски герой.

— Това ми звучи като осъждане на затвор.

— Чуй ме, братко. — Величествен в лъщящото си на лунната светлина дашики, Ишмаил се изправи на крака. — Нашият свят ще дойде. В него има място за теб сред хора, които те обичат. Повярвай ми, когато ти казвам, че в света на белия дявол няма място за прекалено образования африкан. Те ще те превърнат в прочут ваксаджия. Крейн вече го прави.

— Грешиш.

— Не и за Крейн, не и за жената. Братко, аз съм единственият човек, на когото можеш да вярваш. Във вените ми бушува справедливият гняв на почитаемия Илайджа Мухамад, на Малкъм Екс, на Луис Фаракан и на пророк Саладин. Твоите „приятели“ те мразят и винаги ще те мразят. Ще реализираш целия си потенциал единствено с Ислямския щат. — Той се наведе и започна да пише нещо на тефтерче с хартиени листове: „Запомни наизуст този телефонен номер. Това е безопасна връзка с мен“.

Нюкоум запомни номера, без изобщо да смята, че някога ще го използва, после скъса листа, на който беше написан. Ишмаил се приближи до затъмнения илюминатор и погледна навън. Днес океанът бе спокоен и отразяваше слънчевите лъчи с ослепителни остриета. После се обърна към Нюкоум.

— Мислиш си, че не те познавам — прошепна негърът. — Но грешиш. Познавал съм те и в джунглата, и на робските кораби, и когато заедно сме теглили волския ярем по нивята. Познавал съм те, когато са те измъквали от дома ти и са те бесили по дърветата или са те погребвали в затворите си, за да те отстранят от своите улици. Познавал съм те, когато са ти обещавали свобода и са ти давали само правото да гладуваш. Познавал съм те, братко, когато са те тъпкали с отровните си опиати и алкохол и са ти давали оръжие, за да се самоубиеш. Познавах те и когато накрая се умориха от теб и съвсем ти обърнаха гръб, като се надяваха, че ще загинеш в построената от тях бетонна джунгла. Никога недей да казваш, че не те познавам. Познавам те така, както ти би познал самия себе си, ако отвориш очи.

— Те ще те арестуват, нали знаеш — със задавен от вълнение глас каза Нюкоум. — Ще можеш ли да се измъкнеш оттук?

Брат Ишмаил само се усмихна.

 

 

Върху екрана на Ли Чун светна лицето на Съми Чан.

— Обаждам се — заговори той, — за да ви докладвам, както ме помолихте, за доктор Крейн. Корабът му ще пристигне днес следобед и той ще се върне във Фондацията.

— Отлично. Погрижихте ли се за инсталирането на подслушвателната апаратура в жилището и лабораториите му?

— Да, господин Ли.

Ли забеляза, че очите на Съми почти недоловимо се присвиват.

— Притеснява ли ви нещо в тази задача?

— Не, сър — бързо отвърна Съми. — Просто от години съм основен поддръжник на доктор Крейн и лично го познавам…

— Нека сме наясно по този въпрос, Съми — каза Ли и със задоволство видя как по плуващото на трийсетина сантиметра от него лице плъзва страх. — Мога да ви издигна или да ви унищожа. Щом работите за Съвета за геологични проучвания, значи работите за мен. Когато плащате за нещо, всъщност плащам аз. Ако не искате тази работа…

— Сър, проклети да са моментните ми помисли. Изцяло съм предан на вас и на „Лиян Интернешънъл“.

— Крейн е вашата задача, а не брат ви.

— Да, сър. Извинете ме, сър.

— Няма нищо. Вършите чудесна работа. Моля ви, изчакайте така.

Ли погледна към Муи, който замрази лицето на Съми Чан насред гримасата му.

— Разкажи ми за Ишмаил — нареди Ли.

— Масов страх и отрицателна реакция към исканията за ислямска държава — отвърна Муи, като четеше направо от екрана си. — Изключително отрицателна реакция от южните щати, които той спомена като място за установяване на новата ислямска нация. Предварителният анализ сочи, че кандидатите на „Йо-Ю“ разиграват страховия фактор и го използват, за да получат преимущество за следващите избори.

— Разбирам — кимна Ли. В главата му се оформяше идея. — Свържи ме пак с господин Чан.

Лицето на Съми се раздвижи. Сега изглеждаше по-спокоен. Докато чакаше, бе погълнал голяма доза дорф.

— Сър — каза Ли, — имам огромно доверие във вас. Брат Ишмаил още ли е на борда на „Диатриб“?

— Когато преди няколко минути разговарях с Крейн, беше.

Ли изключи сигнала на интерфейса си и погледна към Муи.

— Съобщи на Федералните полицейски сили за това. Погрижи се да го арестуват, докато все още е на кораба. Да го обвинят в подмолна дейност. Трябва ни жив… кажи им го.

Муи зачука по клавиатурата, после отбеляза от мрака към Ли:

— Лосанджелиските части на ФПС са уведомени и са на път.

Ли кратко кимна, след това отново се свърза с Чан.

— А сега искам да вземете някой хелос, да качите доктор Крейн и да го откарате във Фондацията, като му предадете нашите благопожелания. Ще ви отпуснем достатъчно пари, за да може Фондацията да продължи да работи за изпълнение на целта си. Ще дадем на Крейн всичко, каквото иска… засега. Отделяйте много време на Фондацията. В момента тя е основното ви задължение и ние ще намерим някой друг да върши ежедневната ви работа в Съвета. Разбирате ли?

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Стойте на сянка, господин Чан.

— Вие също, господин Ли.

Муи изключи образа на Чан, а Ли впери поглед в Калифорния. Крейн си беше пробил път до арената и бе успял да се включи в играта, помисли си китаецът. Чудесно. Сега на учения щеше да му се наложи да живее според правилата й.

 

 

Застанал до Лейни на наблюдателната палуба, Крейн се въртеше насам-натам, но не заради това, че дрехите му бяха прекалено топли или заради ярките слънчеви лъчи, които удвояваха силата си като се отразяваха във водата. Тясното пространство на кораба го подлудяваше. А и ръката му тъпо пулсираше. Някъде ставаше нещо. Не много близо, иначе ръката щеше да го боли. И все пак, изпитваше усилващо се чувство на болка. Той разтри ръката си.

Очите на Лейни се разшириха.

— Какво има?

— Току-що… нещо стана — вътрешно напрегнат отвърна Крейн. — А аз съм с вързани ръце тук, насред проклетия океан.

— Наблизо ли е? — попита Лейни. — Дълбоко субдуктивно земетресение, навярно под нас?

Крейн поклати глава. Цялото му внимание беше съсредоточено върху ято птици на стотина метра от носа на кораба. Бяха прекалено големи и бързо приближаваха.

— В тази част на океана няма зона на субдукция. Калифорния лежи върху трансформиращ се разлом — Тихоокеанската плоча се трие в Северноамериканската, когато двете се движат в различни посоки. Щяхме да разберем, ако там ставаше нещо. Все пак, благодаря.

— За какво?

— Че не подлагаш на съмнение интуицията ми.

Птиците бяха привлекли вниманието и на Лейни. Тя намръщено се загледа към тях.

— Дан казва, че го чувстваш в ръката си.

— И какво друго?

Тя се обърна и му се усмихна.

— Той знае, че наистина действа, защото усеща чувствата ти като остра болка.

— Отзад ли?

— Да. Онези птици хей там… не са ли ужасно големи за чайки?

— Прекалено големи и прекалено шумни. Чуваш ли бръмченето?

— Не.

Той наблюдаваше приближаването им, съпътствано от жуженето на малките им двигатели — маскирани като чайки радиоуправляеми камери, които търсеха тях.

— Струва ми се, че пресата ни откри.

Камерите се спуснаха ниско над палубата — по страните им бяха изписани символите на информационните агенции, — грациозно се извиха към морето, направиха широк кръг около „Диатриб“ и после още един, по-тесен.

— Сигурно вече наближаваме — предложи Лейни. — Забеляза ли необозначените птици?

Крейн кимна.

— ФПС. Следят брат Ишмаил. Обзалагам се, че ще се опитат да го отведат, още преди да сме стигнали до пристанището.

— Нищо ли не можеш да направиш?

— Трябваше да си тръгне заедно с телохранителите си веднага след края на срещата. Не мога да повярвам, че остана.

Една от необозначените птици избръмча над палубата Крейн замахна към нея, когато мина на трийсетина сантиметра от него.

— Благодаря, че ни посрещате отново в Америка! — извика той към останалите летящи камери, като допря шепи към устата си. — С нетърпение ще чакаме да се срещнем с много от вас, когато се върнем. — После прошепна: — Копелета.

Размаха здравата си ръка и накара Лейни да се усмихне и също да помаха.

— Погледни към облаците — каза му тя. Крейн вдигна очи и видя усмихнатото си лице, прожектирано върху кълбестите облаци на петнайсетина хиляди метра височина.

— Онези закръглености ме правят да изглеждам дебел — отбеляза той, после вдигна показалец. — Хайде да се позабавляваме с тях. Стой тук.

Като се смееше, Крейн забързано се спусна надолу по стълбата към завързаната на главната палуба спасителна лодки и взе куфарчето с вещи от първа необходимост, след което се върна горе.

— Какво правиш? — попита Лейни, когато ученият отвори алуминиевата кутия и започна да рови вътре.

— Трябва да е тук някъде — бавно отвърна той. — А! Крейн извади сигнален пистолет и триумфално го вдигна във въздуха. — Щом светът ни гледа, нека му изнесем представление, което да запомни.

— Не говориш сериозно! — възкликна Лейни и отстъпи няколко крачки от него.

— Винаги говоря сериозно — възрази той и пъхна голям патрон в единствения патронник. После затвори пистолета, вдигна го със здравата си ръка и стреля точно насред петнайсетте чайки. Последва пукот, след това бледочервената ракета се насочи нагоре към ятото и при сблъсъка избухна с яркочервен взрив.

— Право в десетката! — отбеляза Лейни и запляска с ръце, когато останките от две чайки паднаха в океана, а трета се отдалечи, като с всяка секунда губеше височина. Ранената птица беше необозначена, навярно на ФПС. Тя изчезна сред вълните на петстотин метра от „Диатриб“ и всички други камери се обърнаха натам, за да я проследят.

Крейн презареди оръжието и го подаде на Лейни.

— Искаш ли и ти да опиташ?

— Няма ли да си навлека неприятности?

— На кого му пука?

Тя натисна спусъка и свали една от камерите в нажежен до бяло дъжд от блестящ магнезий. Останалите чайки се пръснаха и застанаха по-далеч от ловците.

Крейн можеше да види осеялите океана лодки — любопитни или репортери бяха излезли да видят човека със земетресенията. Зад тях далечните очертания на брега изпъдеха хоризонта. Бяха си у дома.

— Добро попадение! — извика Крейн. Сега небето бе покрито с облаци и всички те излъчваха телевизионни картини, а по слушалките им различни хора се опитваха да се вържат с тях.

— Може да си прав за това, че ФПС пристигат за Мохамед Ишмаил — посочи към няколко безвредни наглед катери Лейни.

— Ще сляза при тях и ще се опитам да ги спра. — Крейн остави куфарчето и стъпи на стълбата.

Катерите заплаваха успоредно с тях. Палубите им бяха пълни с хора в бели гащеризони с бели качулки и със стандартните спасителни маски с вградени очила. Бяха въоръжени.

Лейни настигна Крейн, когато ученият се готвеше да влезе в трапезарията.

— Знаеш ли какво правиш? — попита тя, като го хвана за болната ръка.

— Не — отвърна той. Жената имаше красиви, любознателни очи и те излъчваха искреност. — Импровизирам още от момента, в който Ишмаил пусна бомбата си на „ВЕМА“. Поех риск и беше важно да разиграя картите си както трябва. Ишмаил прецака всичко достатъчно, че да провали работата.

— Но ти успя да получиш сделката.

— Не съм получил нищо.

Отвсякъде около тях закрякаха високоговорители.

— Говорят Федералните полицейски сили — прошепна като гръм приятен женски глас. — Упълномощени сме да задържим Ленард Дантийн, също известен като Мохамед Ишмаил, в съответствие с „Акта за безопасни улици“ от 2005 г. — Струва ми се, че това няма да се хареса особено на избирателите — измърмори Крейн, като наблюдаваше изкачващите се по главнята палуба на „Диатриб“ белолики призраци.

Вратата на трапезарията рязко се отвори и навън се подаде главата на Нюкоум.

— Не можем ли да направим нещо, за да ги спрем?

— А мислиш ли, че ще е правилно? — изгледа го Крейн, после махна с ръка в отговор на гневното намръщване на асистента му. — Ще опитам.

Мостикът беше пълен с мъже в бяло, които идваха към тях от всички страни. Лейни вървеше точно зад Крейн.

— Наистина ли смяташ, че не си сключил сделката? — попита тя. — Мислех си, че Ли…

— Ли ми каза, че трябва отново да го направя. — Той приближи и се обърна към униформения човек пред него. Полицаят бе анонимен — източникът на тяхната сила и способност да предизвикват страх.

— Този кораб е извън териториалните води на Съединените щати — заяви Крейн. — Следователно вие сте извън юрисдикцията си и нямате право да сте на борда му. Любезно ви моля незабавно да напуснете.

Полицаят каза нещо в интерфейса си, после кимна.

— Четири километра и шестстотин метра — любезно уточни той и посочи към вратата. — Това единственият изход от стаята ли е?

— Не — отвърна Лейни, а разгневеният Нюкоум препречи входа. — Откъм десния борд също има врата.

— Той няма да бяга от вас — обяви Нюкоум и се отдръпна настрани. — Сам ми го каза.

Полицаят нахълта в стаята. Брат Мохамед Ишмаил си седеше на масата и блажено се усмихваше.

— Имате ли резервация, господа? — попита той.

— Станете — нареди първият полицай. — Арестуван сте.

Ишмаил се изправи.

— Аз не съм гражданин на вашата страна. Въпреки това не съм нарушил нито един от законите ви. Нямате право да ме арестувате.

— Можете да направите официално заявление пред записващия робот — формално учтиво отвърна полицаят. — Тези господа ще ви придружат. От вас зависи дали ще е трудно.

Шестима мъже пристъпиха напред. Наглед невъоръжени, ръкавите им бяха покрити с електронни и микровълнови ленти, смъртоносни защитни оръжия. Те се подредиха в хлабав кордон около Ишмаил и после бързо понечиха да го хванат.

И хванаха празния въздух. Когато се опитаха да го заловят, Ишмаил стана прозрачен и безполезно размахващите им се ръце минаха през тялото му.

— Прожекция — разсмя се Нюкоум. — Това всъщност не е той.

— Едва от сутринта — извика Ишмаил и мина направо през масата, за да се приближи до него. После прошепна в ухото му: — Свържи се с мен.

Полицаите се изнизаха навън, без да обелят нито дума. Последният подаде на Крейн сметката за свалената чайка. Смеещото се изображение на Ишмаил направи един кръг за останалите камери, които бяха накацали по перилата и наблюдаваха сцената през илюминаторите.

— Хора по целия свят — извика той, — ето какъв е белият звяр. Варварин. Изпълнен с омраза. Исках да видите защо трябва да имаме своя собствена родина. Нищо няма да ни възпре. Такава е волята на Аллах.

Привидението изчезна. Крейн отново излезе навън, защото знаеше, че полицаите ще се опитат да му подготвят някаква клопка, за да отклонят гнева, който щеше да се излее върху тях. Трябваше да се справи с положението. Качи се на палубата и след като чайките се разлетяха, се облегна на перилата, наблюдавайки полицаите, които се връщаха на лодките си. Появиха се професионални репортери и обикновени екраномани. Той усети докосването на Лейни до ръката му и се обърна. Нюкоум не беше с нея.

— Ли и другите, те сключиха сделка с теб — каза тя. — Трябва да я спазят.

— Ако мога да предизвикам още едно земетресение — прошепна той и й намигна.

Докато се приближаваха към Лос Анджелис, ги заобиколи цяла флотилия от десетки лодки от всякакви видове големина. Хората им махаха и викаха.

Двамата с Лейни се опиваха от вниманието, смееха се и размахваха ръце в отговор.

Крейн се наведе над парапета и се провикна към най-близкия плавателен съд:

— Хей! Някакви новини за земетресения? Почувствах, че току-що стана нещо.

От една от репортерските лодки изпращя високоговорител.

— Преди малко получихме съобщение. Мартиника е била изравнена от изригване на Маунт Пели.

— Не си разопаковай багажа — обърна се Крейн към Лейни, после прехвърли перилата и слезе на главната палуба, забравил за всичко друго, освен за преследването, за ужасното, вечно преследване.

Бележки

[1] Малкъм Екс (1923–1965) — американски борец за граждански права и религиозен водач. — Б.пр.