Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (17)

16. Натискът

Военната зона, 29 юли 2026 г., 02:10 ч.

— Предложението има някои достойнства и аз определено ще го обмисля — каза Мохамед Ишмаил.

Абу Талиб се отпусна още повече на стола си.

— Брат Ишмаил — рече той. — Дадох на господин Тан думата си за това.

— Тан — презрително повтори другият. — Лакей. Харпията на Муи Цао, която е само едно чипи. Ти за пред кого говориш, Талиб? — Ишмаил го гледаше през масата със сериозно изражение на лицето.

Намираха се в малък, предизвикващ клаустрофобия бункер и дългата, блестяща маса заемаше повечето пространство от него. Някъде дълбоко под Зоната, това беше крепост, която Талиб никога не бе виждал. Стените бяха оловни, вратата тежка и херметична като на подводница.

Метални сгъваеми легла излизаха от стените. Шкафове и лавици покриваха всяко свободно пространство и бяха задръстени с бутилирана вода, консервирана храна и запечатани буркани с продукти. Класически изградено и снабдено бомбоубежище и бункер.

Ишмаил заобиколи масата и ниско се наведе. Лицето му застана само на сантиметри от това на Талиб.

— Попитах те за пред кого говориш? — високо повтори той. — Защото определено не е за пред мен — нито пък за пред хората ми!

Талиб настръхна и скочи на крака. Столът му се прекатури и изтрака на пода. Мартин Азиз бързо заобиколи масата и застана между двамата мъже.

— Братко — обърна се той към Ишмаил, — уговорката на Талиб с Тан ни дава почти всичко, което искаме, а в замяна само ще трябва да се съгласим да спрем насилието. Разбираш ли?

— Онова, което разбирам — отвърна Ишмаил и блъсна брат си настрани, за да застане лице в лице с Талиб, — е, че моите методи ни доведоха дотук — стъпихме в своя Родина, белите ни се подмазват, молят за услуги. Щом тези методи са ни довели дотук, защо сега да ги изоставяме?

— А забрави ли за енергийните сгради? — попита Талиб. — „Лиян Инт.“ знаят за тях и заплашват да ги затворят.

Ишмаил раздразнено вдигна ръце.

— Енергийните сгради. Винаги енергийните сгради. — Тон вдигна вежди. — Ти не беше с нас, братко, но ние спокойно си живеехме и преди да имаме енергийни сгради, които да ни снабдяват с електричество. По дяволите!

Ишмаил се отдалечи от Талиб и мина покрай Мартин Азиз, за да застане в края на масата на четири метра разстояние. Той удари с длани по масата и яростно погледна към учения.

— А сещала ли се е някога каменната ти глава, че ако затворят енергийните сгради, ние навярно ще им отвърнем с масов изход^[1] към Ню Кайро? Представи си това, ако искаш. Представи си мемфиското бягство, умножено по петдесетте без земетресение, което да го прикрива. Представа си битките. Представи си кръвопролитията. Представи си реакцията на обществеността.

Талиб внезапно се почувства глупав.

— Изобщо не съм помислял за това.

— Е, твоето бяло приятелче господин Тан сигурно е помисляло! И какво всъщност получаваме в замяна на прекратяването на насилието, което ни доведе дотук? Само обещание, че ще продължат да правят онова, което правят и в момента — нищо. Ако смятаха, че ще постигнат нещо като затворят енергийните сгради, повярвай ми, те нямаше предварително да се съветват с нас. Причината, поради която не са влезли в решителна битка с нас, е проста: ние сме част от тази… от тази земя, част от тъканта на страната. Ако всички останали видят, че ни преследват, това ще ги накара да се замислят за самите себе си. По време на мемфиската битка полицията беше отзована от Зоната почти незабавно точно заради обществената реакция и „Лиян“ се погрижи телевизията да излъчва картини от земетресението, а не от бягството.

— Ленард — тихо се обади Азиз. — Не можем ли обаче да използваме тази възможност? Не можем ли да се опитаме да продължим докрай? Щом сега са готови да ни оставят на мира, защо да се бием с тях? Вече над хиляда от нас, предимно деца, загинаха в сблъсъците с полицията.

— Мъченици — отвърна Ишмаил. — Освен това зная колко са загинали.

Талиб се изправи в целия си ръст. Беше напуснал Фондацията и сега се готвеше да напусне ИЩ. И какво щеше да прави: човек без работа, дори без място, което би могъл да нарече свой дом?

— Брат Ишмаил — настоятелно заговори той, — като имам предвид характера на липсата ти на доверие в мен и факта, че отсега насетне усилията ми ще отиват напразно, най-почтително подавам оставката си като говорител на Ислямския щат.

— Би ли седнал, Абу — въздъхна Ишмаил. — Уважавам мнението ти и работата, която вършиш. Ти си незаменим. Ще измислим нещо с онази работа с Тан, нали? Казах ти — помолих те — да седнеш.

Талиб се подчини.

— Работих в Ню Кайро — каза той. — Масово бягство не е възможно. Няма достатъчно жилища. Хората, които ще преместим от земите им, ще разрушат каквото могат, за да не го оставят на нас. Бежанците, особено гражданите, ще трябва да бъдат учени на земеделие, на физически труд. Остави двайсет милиона души в такова положение и ще имаш проблеми с храната, водата и канализацията, каквито изобщо не си и сънувал.

— Зная — отвърна Ишмаил. — Още не сме готови. Затова обмислям сделката, за която преговаряше с Тан. — Той погледна към Азиз. — Би ли седнал и ти? Нервираш ме. — После продължи: — Просто ви моля, никой да не оспорва властта ми. Можем ли да постигнем общо съгласие по този въпрос?

Присъстващите кимнаха.

— Добре. Разбирам, че прехвърлянето в Ню Кайро ще стане бавно. Нека първо стъпим здраво на крака и оттук ще се израстваме. Междувременно, брат Талиб ни направи огромна услуга, като ни съобщи крайната цел на Крейн: да използва ядрени оръжия, за да спои континенталните плочи. Крейн ще бъде в центъра на борбата ни.

— Защо? — попита Талиб. — Той няма да успее да получи ядрения материал, нито пък разрешение да извърши такова нещо.

Ишмаил погледна към Талиб, сякаш беше дете. Блажено усмихнат, той се отпусна на стола си и вдигна пръсти към челото си.

— Непрекъснато се удивлявам как е възможно — тихо рече лидерът на ИЩ, — да си работил в такава близост с този човек и да не съзнаваш силата му.

— Силата му е в неговото безумие — каза Талиб.

— Силата му се крие в неговата прозорливост — отвърна Ишмаил. — Също като моята.

— Няма да успее — възрази Талиб.

— Ще намери начин — настоя Ишмаил. — И от нас ще зависи да го спрем. Крейн е моят Сатана, Абу. Искам да ме разберете. Той е най-голямата битка, която някога ще водя. Като Мохамед с жителите на Мека: „Макар че ми дадоха слънцето в дясната ми ръка и луната в лявата, за да ме върнат обратно от начинанието ми, аз няма да спра, докле Господ не доведе делото до успех, или докле не умра заради него“. Обещайте ми, че ако не доживея да видя победата, останалите от вас ще продължат след мен.

— Заклевам се — каза Талиб, — че няма да престана да преследвам Крейн, докато в тялото ми има живот.

— И аз — присъедини се Мартин Азиз.

— Добре. Крейн е човекът, който накрая ще ни даде ключа за Родината. Още не зная как, но мога да го видя също толкова ясно, колкото виждам собствената ми смърт да ме вика. Има ли нещо друго от външния свят?

Талиб сведе очи към масата, после си прочисти гърлото.

— С цялото ми уважение и смиреност — със задавен глас произнесе той, — бих искал да помоля за ръката на сестра ти.

— Съюз — отбеляза Ишмаил. — Вече не искаш ли жената на Крейн?

— Бях глупак — рече Талиб.

— Да, така е — потвърди брат Ишмаил. Той се изправи и заобиколи масата, за да се приближи до учения. — Но вече не си глупак. — Талиб също се изправи и двамата мъже се прегърнаха. — Добре дошъл в нашето семейство. Сега ще сме истински братя. — Той целуна Талиб и по двете страни. После усмихнат продължи: — Ще отида да намеря Хадиджа и ще я доведа. Трябва да отпразнуваме случая.

Всъщност, Мохамед Ишмаил можеше да прати някого, за да доведе сестра му, но имаше нужда да остане известно време сам. Знаеше, че Талиб е добър човек, който се превръщаше в добър мюсюлманин, но неофитът още не бе започнал да възприема правилната позиция към неверниците. Ишмаил знаеше, че трябва внимателно да наблюдава новия си брат — особено, защото Крейн завличаше и Талиб, и него в мрежата, която щеше да впримчи и трима им и да реши тяхната съдба. Дори сега Ишмаил можеше да усети как се оплита в нея. В ъгълчетата на очите му бликнаха сълзи. Подобно на Мойсей, той можеше да види обетованата земя, но нямаше да живее достатъчно дълго, за да стигне до нея.

Излязъл в коридора, Ишмаил се обърна към стената, за да не го види никой, и заплака от мъка за себе си, а после се прокле за слабостта си. Единствено думите на пророка му носеха някаква утеха. „Бъди на земята като пътник или минувач и смятай себе си за мъртъв.“

Така да бъде.

Силвър Спринг, Мериланд, 13 август 2026 г., 16:23 ч.

Съми Чан наблюдаваше монитора си, когато хелосът на Кейт Мастърс леко се плъзна по площадката и от него слязоха жената и възрастен мъж с лекарска чанта. Светлините около площадката проблеснаха по пайетите на червения костюм на Мастърс, която заприлича на участничка в китайска опера по време на фестивална нощ.

Съми видя фигурите да се приближават до асансьора и се изпълни със силно вълнение, защото досега не бе доверявала тайните си на никого, дори на Крейн, а сега щеше да разбере каква цена щеше да плати за това, че си бе позволила да се довери на Кейт Мастърс.

Гостите изчезнаха от екрана и тя превключи на камерата в асансьора. Вратите се отвориха и Мастърс и лекарят влязоха вътре. Незабавно забелязала камерата, Кейт използва обектива й като огледало, за да поправи прическата си.

— Надявам се, че тези кадри ще изглеждат добре в архива — подхвърли тя, смъкна мъничко деколтето си и намигна.

Жилището на вицепрезидента се намираше в Силвър Спринг, Мериланд, на минути разстояние от столицата. Цялата къща беше под земята и се охраняваше електронно. По този начин Съми бе в безопасност, без да правят разходи за телохранители. Вече беше открила десетина начина, по които можеше да се пробие системата за сигурност, но това нямаше значение. Никой в историята на Съединените щати не бе извършвал покушение срещу вицепрезидент. Бяха прекалено безсилни и лесно се заменяха.

Съми натисна бутона за активиране на вратата и бързо мина през малката, но елегантна традиционна китайска къща, чиито прозорци гледаха към холопрожекции от провинция Хенан, земята на нейното детство — безкрайни поля, работници, които ги обработваха, р. Хуан Хе, която бавно течеше в далечината от запад на изток. В продължение на една година тя бе проследила засаждането, израстването и жътвата на две реколти, всичко това придружено от бури през пролетта и убийствен студ през зимата.

Вратите на асансьора се отвориха в дневната й. Мастърс енергично влезе в стаята и прегърна Съми.

— Всичката тази тайнственост е много възбуждаща.

— Цялата съм настръхнала — прошепна Съми в ухото на Мастърс. — Този лекар… откъде знаеш, че може да му се доверим?

Мастърс се усмихна и се изправи.

— Вицепрезидент Чан, бих искала да Ви представя баща си, д-р Бен Мастърс.

— Приятно ми е да се запознаем — каза мъжът и стисна ръката на облекчената Съми. Тя би трябвало да знае, че Мастърс ще се справи с положението безупречно. Кейти ми спомена, че имате нещо като проблем с пола си.

Съми кимна.

— Не искам да разберат, че съм жена — отвърна тя и думите прозвучаха странно от устата й.

— Просто ще им предам доклада си за здравето Ви — вдигна рамене мъжът. Набръчканото му лице беше спокойно. — Аз да не съм преброител. Откога не са Ви преглеждали?

— Откакто преди десет години напуснах Китай.

— Добре тогава — отвърна лекарят. — Къде можем да свършим тази работа?

— В края на коридора има гостна — посочи Съми. — Става ли?

— Чудесно. Дайте ми няколко минути да се приготвя. — Мъжът се отдалечи, а Съми се обърна към Мастърс.

Кейт протегна ръка и дръпна грижливо сресаната назад коса на китайката, като я пусна да виси свободно отстрани и над челото. Когато свърши, тя доволно се усмихна — едва сега можеше наистина да възприеме Съми като жена.

— Готов съм! — извика от гостната Мастърс.

— Идвам! — отвърна Съми.

Кейт я спря.

— Поседни за миг. Искам да те питам нещо лично.

— За секса, нали? — предположи Съми и усети, че неволно се стяга. — Ще ти кажа онова, което казах и на господин Ли. Трябваше да потискам желанията си, за да не се издам.

— Асексуална ли си?

— Не.

— Момичета ли харесваш или момчета?

— Жените не ме привличат. Защо ме питаш за такива неща?

— Добре. Какъв мъж би могъл да ти се стори привлекателен?

— Кейт — нервно се размърда Съми, — какво се опитваш да постигнеш?

— Просто отговори на въпроса ми. Какви мъже те привличат — млади жребци? Мускулестите?

— Не — засмя се Съми. — Това е глупаво. Игра.

— Тогава я играй. Какъв мъж?

— Не зная… интелигентен. Някой, който ще ми даде интелектуално предизвикателство. На средна възраст… изживял всички глупости на младостта. Силен, но уязвим. Самоуверен, но отворен за новото…

— Описваш Крейн.

— Какво?

— Мъжът, за когото говориш, е Крейн.

Съми потрепна и вдигна ръка към устата си.

— Влюбена си в него, нали? — настоя Кейт.

Китайката ахна и се извърна. Сега вече Мастърс знаеше всичките й тайни. Жената я прегърна изотзад и отпусна глава на рамото й.

— Извинявай, миличка — каза тя, после нежно обърна Съми с лице към себе си. — Имам нещо за теб. Подаде й малко метално устройство с отвор, от края на което стърчаха два седем и половина сантиметрови сензора.

— Порт за чип?

— Баща ми може да го имплантира в черепа ти за пет минути. Довери ми се. Ще ти помогна да решиш сексуалните си проблеми.

— Кой казва, че имам проблеми? — рязко попита Съми. — Аз не съм чипи, Кейт.

— Нито пък аз. — Мастърс отметна червената коса над лявото си ухо и разкри собствения си порт. — Аз съм обикновено момиче. Ако нещо е лошо, непременно го правя. Ако е забавно — също. Най-често двете вървят заедно. Довери ми се, миличка. Мога да те наглася така, че да водиш пълноценен сексуален живот, без дори да се докосваш до мъж. Пет минути от времето ти. Под косата, там, където никой няма да го види, освен ако ти не поискаш.

Съми Чан я зяпна с разширени очи.

 

 

През прозореца на спалнята на Съми се виждаше холодъждът, който се изливаше като из ведро над Хенан, придружен от студен, влажен и благоуханен вятър. Лампите бяха угасени. От време на време в стаята проблясваха мълнии.

Лека болка в главата й напомняше за чипа, поставен в малка кутийка на нощното шкафче до леглото й. Прегледът беше минал нормално и операцията наистина отне само пет минути — повечето от тях преминаха в обръсване на два и половина сантиметровото място, където трябваше да се имплантира портът. Лекарят й сложи упойка, после направи малък разрез и вкара сензорите в него. Бяха много остри. Бен Мастърс използва малко чукче, за да прониже мускулите и костта. Щом проникна през черепа, само с един удар сензорите потънаха дълбоко в мозъка й.

Стана безболезнено.

Отново проблесна мълния и Съми се обърна да погледне кутийката с чипа и малките пинсетки, закрепени на верижка за нея. Нямало причина да го използва веднага, беше казала Кейт.

Китайката седна в леглото и копринената й пижама се плъзна по завивките, когато спусна крака на пода и взе кутийката. Отвори я и с помощта на пинсетите извади чипа. Попипа новия си порт с кутре, после пъхна в него чипа. Той гладко се плъзна вътре и забръмча така, че само тя можеше да го чуе.

Съми почака малко, после се огледа. Не се случваше нищо, нямаше халюцинации, нямаше ярки багри, никакви промени. Разочарована, тя отново си легна, зави се и се загледа в сенките по тавана.

Тогава се разнесе звук. Почукване. Някой лекичко чукаше по вратата. Съми издърпа завивките до брадичката си.

— Кой е там? — извика тя.

Вратата се отвори и вътре влезе мъж, който носеше свещ.

— Донесох ти светлина — каза той на китайски. — Помислих си, че бурята може да те е уплашила.

Мъжът се приближи и сърцето й бясно затупка. Ръката й се насочи към алармения бутон, макар вече да беше прекалено късно, за да й помогне. Как ли бе проникнал вътре?

— Бях тук през цялото време — обясни той в отговор на незададения й въпрос.

— Кой си ти?

— Кой или какво? — Мъжът остави свещта на нощното шкафче, после седна на леглото до нея. Съми можеше да усети докосването на бедрата им, докато той невинно я гледаше. Тя протегна ръка към свещта и почувства топлината й.

— Да започнем с „кой“.

— Нямам име. Ти трябва да ми дадеш.

— Добре тогава. Какво си?

— Предполагам, че съм твоят идеал за мъж — отвърна той. — Живея в мозъка ти откакто старият доктор Бен имплантира порта. Струва ми се, че съм съчетание от Люис Крейн, баща ти и един твой гимназиален учител на име Уен, по когото на времето си била увлечена.

— Господин Уен — възкликна тя и скри лице в шепите си почервеняла от срам. — Не съм мислила за него в…

— Но се сети за него днес, когато Кейт те попита какви мъже харесваш.

— Защо си тук?

— Тук съм, за да бъда твой любовник, Съми, ако искаш. Твой приятел, ако не искаш любовник — но трябва да ти кажа, че ще изпуснеш невероятно преживяване. Това е много добър чип. Чувствам се съвсем жив.

— Но ти не си… наистина тук. Искам да кажа, физически.

— Мозъкът ти смята, че съм. Това ми стига.

Той протегна ръка и леко погали бедрото й. Напрежението й започна да спада. Фактът, че знаеше, че сама сътворява любовника си, някак правеше нещата много по-лесни. Никакъв страх. Никаква причина за страх.

— Ще те нарека Пол — реши тя.

— Добре. — Ръката му се плъзна по лицето й и допирът предизвика електрическо разтърсване по цялото й тяло. — Но защо Пол?

Съми го погледна с разширени очи.

— Защото не познавам никого на име Пол — отвърна тя. И двамата се засмяха.

Ръцете му я прегърнаха и силно я притиснаха към него. Тя усети мириса на афтършейва му, драскането на къдравата му коса.

— Обичам те, Съми — прошепна в ухото й той.

— Зная — каза тя. По бузите й течаха сълзи. — Зная.

Военната зона

17 декември 2026 г., 19:03 ч.

Протегнал пред себе си крака и отпуснал глава назад, Абу Талиб седеше заедно с Хадиджа в дъното на голямата заседателна зала. Беше уморен до мозъка на костите си. Преди пет месеца бе завършил преговорите с Тан и сключи сделка, с която се гордееше — и от която нервите му се опънаха до скъсване. В замяна на съгласието на ИЩ да сложи край на кървавите демонстрации, „Лиян Инт.“ бяха обещали да проведат национален референдум по въпроса за давало на родина на ИЩ. И днес беше денят на гласуването.

Покрай стените в залата имаше трийсетина души, които наблюдаваха огромните екрани. Следяха гласуването в градовете, в които имаше Военни зони. В предната част на помещението, същото, в което бяха довели Талиб през първата му нощ под земята, сякаш преди цял милион години, стояха Мохамед Ишмаил и Мартин Азиз, единият в черна, а другият в бяла роба, ден и нощ, двама мъже, абсолютно единни в целите и коренно противоположни в методите си. Те наблюдаваха огромния екран, който запълваше предната стена на залата. Облегнала глава на рамото му и уморено сгушена в него, Хадиджа седеше с Талиб. Той я целуна по челото.

Чудеше се какво ще направи брат Ишмаил, ако резултатът от референдума не отговори на очакванията им. През тези последни пет месеца Мартин Азиз ежедневно беше спорил с брат си по въпроса за насилието в окупираните територии. Ден след ден, в продължение на пет месеца, бе убеждавал Ишмаил да не започва отново бунтовете и вместо това да се задоволи с етапа на „публично образоване“, замислен от Азиз и реализиран от Талиб. Работата на учения се състоеше в изнасяне на речи и участие във всички предавания, на които го канеха, за да разяснява факта, че Ислямския щат е мирна организация, посветена на създаването на ислямска държава и на всеобщото братство сред хората.

Беше го правил без отдих цели пет месеца, като изцяло изостави науката. Графикът му бе запълнен докрай. Занемари дори дипломатическите си задължения в Ню Кайро. Постоянно говореше едни и същи неща и започваше да губи ориентация, не знаеше в кой град се намира. Това съвсем го беше изтощило — много лошо начало за един брак.

Успоредно с него Азиз започна мирни демонстрации от Зоната, „информативни бунтове“, както ги наричаше той. Смяташе, че след като Ишмаил е привлякъл вниманието на всички с истински бунтове, сега е време да спечели съчувствието и, както се надяваше, гласовете им по въпроса за Родината с образоване и пропаганда.

— Защо двамата с брат ми се тревожите толкова? — попита Хадиджа. — Нали печелим?

— За момента — отвърна Талиб. — Ти не си запозната с процеса на гласуване, но всъщност съвсем малко хора гласуват през деня. Почти всички първо се прибират от работа и застават пред екраните, за да видят последните речи и обещания на политиците. Гледат на гласуването като на поредното развлечение.

Ученият по-скоро усети, отколкото чу, че Хадиджа рязко си поема дъх. Тя посочи към един от страничните екрани и той се обърна да погледне. Крейн и Лейни, вече в напреднала бременност, изпълваха екрана, под който беше обозначена аудиовръзка на канал „М“. Талиб се включи и хвана края на думите на Крейн.

— … и това е само една от причините, поради които двамата с жена ми подкрепяме каузата на Ислямския щат. Ние гласувахме за тяхна родина. Надяваме се, че вие също ще го направите.

Почти шокиран от изненада, Талиб се вцепени, после бързо изключи аудиовръзката. Освен да прати по електронната поща благодарности на Лейни и Крейн за подкрепата, как трябваше да реагира? Напоследък Крейн бе на върха на триумфа си и телевизията излъчваше всяко негово действие. Хималайската им сватба беше показвана в продължение на часове. Освен тези клюкарски предавания обаче, той не знаеше почти нищо за Крейн и Лейни — за работата им, за новите им проекти. Дори научната общност се бе умълчала, макар Талиб да дочуваше, че се готви нещо, че Крейн проучва някакъв нов район. Но беше прекалено зает, за да следи събитията… не, че изобщо се вълнуваше. Не можеше да е планът за спояване на плочите. След облога Крейн бе достатъчно богат, за да реализира замисъла си, но никога нямаше да успее да получи одобрение за разкопаването, още по-малко за ядрените материали. И все пак…

Хадиджа силно го дърпаше за ръката.

— Какво ти е? — рязко го попита тя. — Разтревожен си. Да не би да си се развълнувал, че виждаш бялата жена толкова дебела от детето на Крейн?

— Не — излъга той. — Всичко това е минало.

— Но ти би искал да имаш деца… синове, нали?

Той свали главата й от рамото си и я погледна в очите.

— Да — отвърна Талиб, — много.

— Добре — спокойно кимна Хадиджа. — Защото сега ще имаш. Направила съм ти син, който да управлява Ню Кайро.

— Какво?

Тя игриво го погледна.

— Чу ме. Не би трябвало да си изненадан. Опитвахме се достатъчно упорито.

Той я прегърна, обзет от прилив на радостна и в същото време горчива еуфория.

— Това е прекрасно. Кога?

— През юни — каза тя. — Следващият юни.

— И знаеш, че е момче? Изследва ли се?

— Не е нужно да се изследвам — вирна глава Хадиджа. — Създала съм мъж за делото на исляма. В нашето семейство имаме изключително силна воля.

— Талиб! — извика Ишмаил. — Включи проклетата си слушалка!

Развълнуван, Абу целуна жена си и включи интерфейса на канал „В“.

— Хадиджа е бременна! — съобщи той на всички, които бяха на този канал.

Присъстващите зааплодираха.

— Ще се молим за мъжка рожба — каза Ишмаил. — А сега, ако обичаш, погледни към екрана.

Талиб го направи и не се изненада. От едната страна показваха стените на военната зона в Лос Анджелис. Жителите на Зоната се бяха събрали на големи групи отпред. Всички носеха свещи и пееха. От другата страна на екрана показваха резултатите от гласуването. ИЩ губеше.

— Ние губим, а брат ми кара хората ни да пеят негърски спиричуъли! — извика Ишмаил и вдигна ръце към небето. Музикално представление!

— Спомни си — обади се Талиб. — Ние знаехме, че ще има неуспехи и райони, в които ще загубим.

— В Сиатъл губим с един процент — прекъсна го някой от зрителите. — И с два процента във Финикс…

— Губим преднината си в Ню Йорк!

— Това е — тихо заяви Ишмаил.

Талиб погледна към таблото с общия резултат. Гласуването се обръщаше срещу каузата.

— Кой следи детройтския екран? — надвика врявата Ишмаил.

— Аз, сър! — отвърна някакъв мъж до Талиб, който сега стоеше изправен заедно с Хадиджа.

— Не! — скочи Азиз и сграбчи ръката на брат си. — Не, можеш да направиш това.

Ишмаил рязко се дръпна и освободи ръката си, после се изплю на пода.

— Ето това постигнахме, като те послушах — изсъска той. После се обърна към човека, който следеше резултатите в Детройт. — Брат Илайджа ли ръководи действията в Детройт?

— Да, сър.

— Кажи му да позагрее нещата, братко.

— Да, сър.

Азиз вече беше включил детройтската Военна зона на големия екран. Талиб наблюдаваше как заповедта на Ишмаил стига до тълпата. Хората незабавно прекъснаха пеенето и започнаха да хвърлят свещите си към отдалечения на петдесетина метра полицейски кордон.

После се хвърлиха напред с викове „Аллах е велик!“. Демонстрантите мятаха камъни, но когато ФПС отвърнаха с гранати с предизвикващ гадене газ, в битката се включи истинската артилерия.

— Оръжие! — извика Азиз. — Какво правиш?

— Онова, което трябваше да правя през цялото време! — отвърна Ишмаил. — В момента няма друг начин. Навярно можем да привлечем достатъчно зрители, за да ги откъснем от бутоните за гласуване. Може би ще успеем да запазим преднината си. Включете в акцията и Маями!

— Резултатите в Детройт се задържаха! — извика отговорникът за детройтския екран. — В момента губим с пет процента.

— Кажи им да продължават — нареди Ишмаил, който яростно се разхождаше напред-назад. После посочи към мъж, който работеше пред малък монитор. — Какви са общите резултати?

— Все още печелим в градовете, в които нямаме присъствие — съобщи по аудиовръзката човекът.

— Братко — тихо се намеси Азиз. — За Детройт…

— Незабавно прекратете акцията в Детройт — провикна се Ишмаил. Силно намръщен, той стоеше по средата на залата. Хората бясно работеха пред екраните и компютърните си постове. — Преустановете всички операции! — заповяда Ишмаил. Залата веднага утихна и присъстващите впериха погледи в него.

Заповедта се разпространи светкавично. Зоните прекъсваха бденията си, а бунтовниците в Детройт вече бягаха зад стените.

— А сега какво? — попита Азиз.

— Имаш нахалството да ме питаш? — Ишмаил вдигна показалец точно пред лицето на брат си. — Ще загубим и затова обвинявам теб. — После посочи към Талиб. — И теб.

— Насилието не е отговор. Моля те да запазиш мира — каза Азиз.

— Не! — изкрещя Ишмаил. Той се извърна от брат си и разблъска тълпата, за да излезе през страничната врата, без да хвърля поглед назад.