Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Richter 10, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
SilverkaTa

Издание:

Автор: Артър Кларк; Майк Маккуей

Заглавие: 10-та по Рихтер

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Година на издаване: 1997

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1118

История

  1. — Добавяне

2. Изригвания

Вашингтон, 15 юни 2024 г., 18:16 ч.

Слънцето се спускаше зад паметника на Вашингтон и шефът на „Лиян Интернешънъл“ за това полукълбо, господин Ли Чун, знаеше, че през последните два часа работещите за него — макар и навярно без да го разбират — дребни американски бюрократи бързат към домовете си. По-важно за него беше това, че северноамериканската централа на „Лиян Интернешънъл“ затваря за тази вечер. „Лиян Инт.“, китайската господстваща звезда в света на бизнеса, притежаваше Америка. Преди десет години „Лиян Инт.“ бе успял да намери малка пазарна ниша в страната, като отмъкна част от бизнеса на германците. Решението „Масада“ се оказало по-ефикасно от който и да е бизнес план или безпощадна тактика, която можеха да измислят китайците, защото получилият се радиоактивен облак и падането на горещи частици от експлозиите бяха обхванали Южна, Централна и Източна Европа. Когато Родината беше опустошена и загуби почти половината от населението си, „Лиян Инт.“ успя да направи бърз ход и да превърне малката си ниша в смъртна хватка, не само върху Америка, но и върху германските бизнес операции из целия свят.

И сега, застанал в обезопасената заседателна зала, затъмнена заради виртуалната карта на Земята, която го заобикаляше, Ли съзерцаваше империята си. Диорамата беше прозрачна и той можеше да гледа през нея към Луната, винаги пълна, внушаваща измамното, но силно бленувано желание копачите на „Лиян Инт.“ там горе постоянно да работят.

В залата нямаше прозорци, а следователно — дни и нощи. Само смени. Всички решения, важни за продължаването на бизнеса (повечето биха казали даже „за продължаването на съществуването“) на канадските, американските, мексиканските и централноамериканските монополи, се вземаха тук. Останалата част от Вашингтон — търговската улица навън, свързваща Капитолия с мемориала на Линкълн, Белият дом и неговите обитатели, десетките министерства, бюра и агенции, простиращи се до околовръстните магистрали и отвъд тях — всичко това беше шоу за туристите. „Лиян Инт.“ го притежаваше и управляваше… включително и така нареченото правителство на Съединените американски щати. Президентът Гидиън, вицепрезидентът Габлър, кабинетът, членовете на Конгреса и Върховния съд не бяха нищо повече от обикновени служители, марионетки и лакеи. Разбира се, те поддържаха прекрасната илюзия за правителство, но това бе всичко — просто илюзия.

Тази вечер Ли беше разсеян, мислите му постоянно се връщаха към видеоматериала, който хората му бяха подготвили снощи и му бяха показали, още когато бе дошъл на работа сутринта, за някой си Люис Крейн и за събитията на японския остров Садо. Японците. Всички бяха парвенюта, при това повечето бяха тъпаци. Те наистина бяха притежавали Америка, заедно с онези от Средния изток, когато Средният изток още съществуваше. Но властта им се беше оказала краткотрайна. И все пак, от време на време някоя японска компания се опитваше да откъсне парче от бизнеса. Той изсумтя, доволен, че в отговор на точно такова оскърбление неговият предшественик в северноамериканската централа на „Лиян Инт.“ бе наредил отсичането на двете хиляди черешови дървета около язовира — дървета, които японците бяха подарили на американците в началото на този век.

— Дъжд в Средния запад — обади се Миу Цао от сумрака на контролния си пулт. — Това ще забави жътвата на пшеницата. Предлагам да се свържем с Буенос Айрес и да приберем полагащото ни се, докато жътвата не се възобнови.

Двамата мъже разговаряха на английски почти изключително като проява на благоволение към местните, макар че от американските бизнесмени и официални лица се очакваше свободно да владеят китайски.

— Добре — отвърна Ли. — Получих доклад за голяма епидемия от антракс в южноамериканския клон. Виж дали можеш да размениш с тях говеда за пшеницата. Прекарай ги през Хюстън.

— Къде ще складираме?

— Можем да използваме складовете, в които държим таблетките против главобол.

— А какво ще правим с таблетките?

— Ще ги дадем на южните монополи, като част от разплащането за пшеницата. Докато се усетят, вече ще са разпространили таблетките и ще са принудени да проведат рекламна кампания.

Ли чу Муи тихо да се подхилва, докато натискаше копчетата на таблото, и сам се усмихна. „Таблетката за главоболие“, както я наричаха, предизвикваше прилив на ендорфини — тя долавяше напрежение в шийните мускули и незабавно изпълваше мозъчната кора с възбуда, която освобождаваше ендорфините и те преустановяваха главоболието още преди да се е появило. Единственият проблем беше, че мозъкът се пристрастяваше към ендорфиновия прилив толкова силно, че развиваше главоболие след главоболие, само за да получи дозата си, а след като използваше веществото, оставяше човек, потънал в най-ужасната болка през живота му. Веднага щом това стана ясно, „Лиян Инт.“ се оказа със седем склада, пълни с безполезни таблетки.

— Готово — обяви Муи, като натискаше бясно клавишите.

— Добре.

Ли отговаряше за северноамериканския клон, а Муи го контролираше и играеше ролята на негова Харпия. Втори по ред във взимането на решения, той отговаряше за постоянната проверка на шефа си и на неговите преценки. Това можеше да дразни началника му, но оказваше положителен ефект върху бизнес решенията, а именно бизнесът управляваше целия свят, целия живот. В случай че Ли не успееше да вземе съответния процент правилни решения, Муи щеше да го замени на поста му — със своя собствена мъничка Харпия, която да го контролира. Тази система причиняваше много безсънни нощи, но беше най-добрият вариант за „Лиян Инт.“.

А това бе главното. Без компанията, Ли не представляваше нищо.

Картата плуваше около него, континентите се издигаха от искрящи океани, световните търговски пътища пулсираха в розово, а богатите на зърно райони и зоните на глад светеха в небесносиньо. Храната представляваше постоянен проблем, откакто единствено защитените с филтър полета бяха в състояние в пълна степен да издържат на слънчевия гняв и да дават реколта.

Зоните за складиране на ядрен материал блестяха без ад мигат в тъмночервено на трийсет различни места, а изтичането му в подпочвените води преминаваше като капиляри на хиляди километри от източника си. Движения на благородни метали и валута осейваха столичните райони, а потреблението беше представено с групи от мънички хора, по един на милион, струпани около участъците за покупки като прашинки, танцуващи на слънчева светлина. Проследяваше се производството в целия свят и се правеха непосредствени сравнения с други подобни операции. Вътрешността на залата бе изпълнена с летящи йероглифи, които можеше да разчете само шепа от върховните ръководители на „Лиян“ Ако някой от членовете на екипа напуснеше поради каквато и да е друга причина, освен смърт, целият шифър се променяше.

Облакът „Масада“ пулсираше в плътно черно и грамадата му покриваше днешна Европа, като се придвижваше още по на изток. И това за пореден път върна мислите на Ли към Люис Крейн.

Преди три години Крейн бе спечелил Нобелова награда за работа, произтекла от проучванията му върху резултатите от решението „Масада“ и свързана конкретно с въздействието му върху земетресенията. А това пряко беше довело до забраната на всички ядрени опити на Земята, тъй като Крейн убедително бе доказал, че ядрените взривове могат да предизвикат земетръси на стотици и даже хиляди километри от центъра на експлозията. Както бяха отбелязали хората на Ли по време на доклада, Крейн твърдял, че земетресението на Садо всъщност е пряк резултат от унищожаването на Средния изток през ’14 г.

Възможно ли е, зачуди се Ли, някой, въоръжен с информацията и програмите на Крейн, да е в състояние да предизвика земетресения в определени отдалечени райони? Той се отърси от мисълта. Въпросът беше свързан с онова, поради което всъщност в момента се интересуваше от Крейн: политика и печалба. Както и защо ученият толкова силно желаеше да се свърже с него чрез Съми Чан. И наистина, само преди няколко часа Чан бе оставил съобщение, според което Крейн искал да си определи среща с него.

О, тези американци бяха дръзки. Но Ли ги харесваше, харесваше и страната им. Тя беше от Третия свят, както и Европа, места с истинска история. Собствените й корпоративни богове отдавна бяха мъртви и Америка представляваше източник на евтини черноработници, които не мислеха за нищо друго, освен да реинвестират надниците си в компанията чрез потребление. Американците бяха най-добрите потребители в света. Освен, разбира се, по отношение на таблетките за главоболие.

През целия си живот Ли беше постигал единствено успехи и тъкмо затова сега му бе толкова трудно с предстоящите избори. В миналото понасяше американската илюзия за представително управление, защото винаги печелеха кандидатите на „Лиян Инт.“. Но поради някаква причина сега нейният главен съперник в мултинационализма, синдикатът „Йо-Ю“, излизаше със свои собствени кандидати. Последните избори бяха коствали на „Лиян Инт.“ седем представители. Това беше отвратителна тенденция, която Ли смяташе да отреже още в зародиш. Но имаше проблеми, защото непостоянните гласоподаватели се инатяха в разбирането си, че се нуждаят от „промяна“ на управлението и че тази промяна е от голямо значение. Тъй като американските илюзии започваха да пречат на корпоративната хармония, Ли трябваше да действа. Тук идваше ред на Крейн и неговите земетресения. Ли можеше да покаже на гражданите колко ги обича, като свърже „Лиян Инт.“ и правителството с предвиждането на земетръси. Това би трябвало да спре „Йо-Ю“ на изборите.

Диорамата му бибипкаше и писукаше с хиляди различни интервали и тонове и всеки от тях беше познат на Ли. Така че, когато долови деликатното алтово цвъртене на телефона, той реши да направи хода си. Обърна се по посока на Муи, махна с ръка, за да спре сигнала и каза:

— Свържи ме със Съми Чан по безопасната линия.

Докато чакаше, Ли се усмихна. Знаеше, че Муи го наблюдава и слуша извънредно внимателно.

Дванайсетсантиметровото лишено от тяло лице на Съми Чан увисна във въздуха някъде над планината Сиера Невада. Ли обаче нямаше да застане пред него лице в лице. Заместваше го компютърно изображение, така че никога да не издаде каквото и да е с невнимателен жест или изражение.

— Здравейте, господин Ли — каза Съми Чан.

В очите му имаше нещо, което Ли не разбираше.

— Здравейте, Съми — отвърна той. Компютърът съгласуваше гласа с движенията на образа му. — Добре ли сте?

— Да, освен това съм изключително благодарен и развълнуван — официално отвърна Съми. — Вие ме почетохте с вниманието си.

— Както и вие ме почетохте с поканата си да се срещна д-р Крейн. — Ли замълча и даде възможност на събеседник си да му изложи информацията за срещата. След като другият не реагира незабавно, той прибави: — Предполагам, няма да се срещна с него насаме.

— Не, освен ако не го желаете. Доктор Крейн иска да запознае вас и други изтъкнати лидери с някои свои идеи и предложения.

Ли кимна.

— Срещата е много навременна. Съобщиха ми, че подвизите му на Садо се коментират непрекъснато и навсякъде!

— Да, Садо. Страшна трагедия, но последствията й по отношение на хората до голяма степен можеха да се предотвратят.

— Икономическите последствия също, разбира се.

— Разбира се — повтори Съми. — Можем ли да разчитаме на присъствието ви?

— Ако програмата ми го позволи, определено бих искал да участвам в тази среща. Ще ви помоля обаче, да координирате с господин Муи Цао списъка на гостите, времето мястото и прочее.

— Това се разбира от само себе си, сър. Трябва да кажа, че доктор Крейн ще е изключително доволен.

Ли изсумтя и махна с ръка. Всичко това му беше дотегнало и с усмихнато кимване, той завърши:

— Стойте на сянка.

— Вие също, сър.

Лицето на Съми мигновено се стопи и Ли направи няколко стъпки напред покрай Северния полюс. Можеше да се движи свободно в своя виртуален свят и буквално да чувства потока от капитали и стоки, които изпомпваше пулсиращото сърце на потреблението. Светът представляваше жива мрежа от корпоративни божества и той беше полубог. Нещата бяха такива, каквито се предполагаше, че трябва да бъдат.

Като официален председател на Световни проучвания, Съми Чан всъщност работеше за него. От разговора им негласно се подразбираше фактът, че той, Ли Чун, ще определя правилата за срещата с Крейн. Щеше да съобщи на Муи онова, което искаше да постигне. Да, нещата бяха такива, каквито се предполагаше, че трябва да бъдат.

Измислици на яхтата „Диатриб“ в Тихия океан, 15 юни 2024 г., 21:35 ч.

— От списъка господин Ли Чун, разбира се, е този, който има значение. Той е човекът, когото трябва да убедиш, ако искаш да успееш, Крейн — леко усмихнат каза Съми, — и аз вярвам, че ще го омаеш. Страхувам се, че ще ми се наложи да хвърля всичките си козове за него. — Онова, което не спомена, беше, че вече е хвърлил всичките си козове… за Муи Цао, с когото бе разговарял само допреди десет минути. Не можеше да има съмнение, че Ли Чун определено възнамерява да използва Люис Крейн.

— О, ще го омая, няма проблем, ще му изнеса истинско представление — отвърна Крейн, като дръпна назад стола си и отпи направо от бутилката с много старо шотландско уиски.

— Имаш копия от статията ми за всеки от съгласилите се да присъстват, нали? — попита Нюкоум, който се опитваше да върне разговора към вълнуващата го тема.

Съми кимна.

— Когато се качат на борда, в каютата на всеки от тях ще го очаква по един екземпляр.

Нюкоум поклати глава. Въпросът защо Крейн бе решил да ги отвлече от Садо на тази яхта, за да се срещнат със Съми насред океана, оставаше непонятен за него. Същото се отнасяше за причината, поради която шефът му искаше да проведе тази среща на високо ниво на кораб. И все пак „Диатриб“ беше страхотна яхта, луксозна и догоре натъпкана с техника. Това на кого принадлежи и как Крейн е дошъл с нея бяха мистерии, които Нюкоум беше съвсем сигурен, че няма да успее да разгадае.

— Хайде отново да повторим политиците — обърна се към Съми Крейн. — Имаме Кейт…

Смехът на Съми го прекъсна.

— Всички те са политици, до последния човек. От цялата група вицепрезидентът на Съединените щати е най-малко политик.

— Габлър — презрително подхвърли Нюкоум, — глупак… шут.

— И важен елемент от шоуто, Дан — твърдо отсече Крейн.

— Просто остави всичко това на Съми и мен.

— С удоволствие — съгласи се Нюкоум. — Затова нека се върна към областта, в която съм специалист. Защо обмисляте такива сложни маневри? Доколкото мога да разбера, положението е съвсем ясно. Данните за земетръсната екология са записани — и доказани. Садо до такава степен се приближи до проекциите ми, че трябва да проследите пет цифри след десетичния знак, за да откриете отклонение от действителното събитие. Това е конкретна стока, която можеш да продадеш, Крейн. Така че я продай.

— Ще използвам това — отвърна Крейн, като поглаждаше със свободната си ръка яркожълтата риза над банските си, — но не възнамерявам да се венчавам за него.

Нюкоум силно се намръщи и Съми бързо допълни чашата му със синтшампанско, към което прибави две капки от малка зелена бутилка, пълна със специално приготвен лично от него дорф. Нюкоум знаеше, че Съми иска от него незабавно да погълне дорфа, но нямаше нищо против. Познанията на китаеца по химия на жлезите с вътрешна секреция бяха легендарни.

— Ще ти кажа защо не продавам твоята ЗТ-еко, момчето ми — каза Крейн, като леко провлачваше думите. Той не беше много добър в срещите си с хора. Когато Съми се опита да приближи капкомера с дорфа, ученият запуши гърлото на бутилката с длан. — На първо място, ти нямаш думата.

— Наел си ме заради таланта ми — рече Нюкоум. — Заедно с него върви и устата ми.

— Това си е моята фондация — възрази Крейн, — тъй че решението също си е мое. Изчисленията ти наистина свършиха чудесна работа… защото, доктор Нюкоум, предварително знаеше къде ще е епицентърът. Знаеше го, тъй като аз ти го казах. Работата ти е само малка част от онова, което представлява фондацията „Крейн“. Да се съсредоточиш единствено върху ЗТ-еко означава да ограничиш количеството на даренията, което ни е налично. За да съм съвсем честен обаче, откривам и принципен недостатък в разбиранията ти. Очакваш хората да постъпват както трябва. А това не е така. Всички в Лос Анджелис знаят, че живеят върху купчина грешки, поддържани заедно от изключително тънки нишки, и все пак продължават да си стоят там. В състояние ли си да убедиш правителството да обезлюди Лос Анджелис, за да поправи тринайсет милиона души? И къде ще ги оставиш?

— Моята система спасява животи!

Крейн въздъхна и отпи голяма глътка от бутилката си.

— Малцина биха приели довода ти за убедителен, докторе. Спестяването на пари е повече по вкуса на хората.

— Но системата ми наистина постигна успех.

— Тъкмо затова искам да я използвам, но в същото време не поставям акцент върху нея. Не искам никой да разсъждава само от тази гледна точка. Търсим нещо много по-голямо.

— Какво например?

Крейн се наведе към Нюкоум и Съми машинално също се приближи към тях. Ученият бавно и драматично заговори:

— Идвало ли ви е някога наум, господа, какво ще стане, ако всички научни проучвания в дадена област се обединят под един флаг, в една обща сграда и помежду им се установи необходимата координация?

— Ти искаш всичко! — засмя се Нюкоум. Не можеше да повярва в нахалството на шефа си.

Крейн се ухили.

— „Лиян Инт.“ е всесилна. Установяването на пълен контрол над тектониката е реална възможност. Просто някой трябва да им продаде идеята както трябва. Аз мога да движа цялото шоу от Фондацията, стига да имам достъп до всички съществуващи данни. И изведнъж действителното предвиждане — наред с много повече неща — се превръща в реалност.

Нюкоум започваше да разбира.

— Значи затова си наел Лейни. Искаш тя да подрежда и анализира цялата информация, ако успееш да постигнеш това.

— И затова всички подкрепящи ни организации, които имат законни интереси, са поканени да присъстват на предстоящата среща — обади се Съми, като се отпусна назад и поклати глава. — Дръзко! И така, когато преди малко говорех за значението на Ли, ти ми се присмя, нали, Крейн? Ли Чун през цялото време е бил твоя цел.

— Не ми се ядосвай, Съми, моля те — по момчешки очарователно отвърна Крейн. После почти веднага стана сериозен. — Геологичните проучвания обхващат цялата Земя, но нямат очевидна връзка с живота. А явно би трябвало. Явно е също, че „Лиян Инт.“ може да ни осигури достатъчно средства за работа, да получи много от нея и изобщо да не усети нищо, все едно че бълха я ухапала. Участието им ще им донесе единствено печалба.

Нюкоум се изправи — дорфът на Съми действаше. Като летен ветрец го облъхна чувство за благоденствие, придружено и от сексуална нотка — окситоксини? — което го направи много доволен от факта, че двамата с Лейни отново са заедно. Корабът леко се люлееше насам-натам.

— Неподвижни сме — озадачен отбеляза Нюкоум. — Трябва да са спуснали спирачната котва.

— Наистина е така — потвърди Крейн и очите му палаво проблеснаха. — Това е само част от малката изненада, която готвя за гостите ни… благодарение на теб, разбира се. — Той намигна на Нюкоум, който неволно потръпна, съвсем внезапно изпитал странен хлад.

— Защо ти е толкова голяма власт? — промълви Нюкоум.

— С огромна власт се постигат огромни неща — отвърна Крейн. От очите му струеше неземна светлина. Че човекът е луд, Нюкоум не се и съмняваше, но онова, което не можеше да проумее, беше силата на въображението му. Чудатостите на Крейн винаги им осигуряваха средства, поне до този момент. Но точно докога Дан Нюкоум щеше да е в състояние да се вози на дяволския му влак? Знаеше отговора: щеше да пътува със самия дявол, стига да вярваше, че това ще превърне неговата ЗТ-еко в реалност.

Мартиника, 17 юни 2024 г., 09:45 ч.

Раймон Хсю, началник-смяна в захарния завод „Лиян Юсин Герин“ във Форт-де-Франс[1] на карибския остров Мартиника, се опитваше да се свърже по спешност с районния контрольор на остров Гранд Кайман, за да докладва за преустановяване на работата поради нашествие на хиляди fourmisfous, мънички жълтеникави и осеяни с петънца мравки, както и на betes-a-mille-pattes, трийсетсантиметрови черни стоножки — в големи количества и двата вида бяха достатъчно отровни, за да убият възрастен човек.

Бяха се опитали да спрат нашествието, като заляха земята около завода с варели нерафинирано масло. Работниците размахваха стъбла от захарна тръстика и размазваха кръвта на насекомите навсякъде по сградата. Домашните прислужници в намиращия се наблизо дом на самия началник-смяна убиваха мравките и стоножките с ютии, инсектициди и горещо масло, докато жена му и трите му деца пищяха. Но не помагаше.

Нашествието на насекомите представляваше просто последното от дълга поредица странни събития, която водеше към Маунт Пели[2] на двайсет километра на север. В края на март въздухът се бе изпълнил с мирис на серен газ. Две седмици по-късно от кратера на Пели бяха видели да струи дим. През следващата седмица слаби трусове разлюляха Форт-де-Франс, последвани от пепелен дъжд.

Пепелта се бе сгъстила и се стелеше постоянно, а мирисът на сяра се усилваше с всеки следващ ден. През втората седмица на юни започнаха дъждовете и многобройните реки, които се спускаха от Пели и съседната планина Питон дю Карпе, преляха и повлякоха скали и огромни дървета надолу по склоновете към морето, наред с труповете на удавен добитък и умрели птици. Планинските клисури се напълниха с пепел и от обилните дъждове се образуваха езера.

Докато Хсю се опитваше да се свърже с районния контрольор в ранните часове на 17-и юни, самият Форт-де-Франс беше обсаден от хиляди fer-de-lance, пепелянки с жълто-кафяв гръб и розов корем, дълги над метър и осемдесет, чието ухапване носеше мигновена смърт. Населението изпадна в паника и излезе по улиците с брадви и лопати в ръце, за да посрещне нашествието, без изобщо да разбира, че змиите бягат от страх от тътнещата планина. Щяха да загинат стотици, предимно деца.

Контрольорът, мъж на име Юен Рен Чао, щеше да каже на Раймон Хсю да наеме още работници и да възобнови производството, въпреки че Пели тътнеше силно и че върхът й беше покрит с облаци от пепел. Онези, които бяха в състояние да видят нещо от дълго дремалия вулкан, се смириха пред величието на Природата — два огнени кратера до върха, тлеещи като пещи, а над тях мълниеносен облак.

Днес заводът нямаше да изпълни квотата си. Господин Юен щеше да се принуди да увеличи квотите в Куба, докато жителите на Мартиника се бореха със змиите, вместо да бягат самите те.

Два дни след обаждането на Раймон Хсю едно от пепелните езера се отприщи и прати надолу по планинския склон към острова чудовищна стена от загрята лавина вода. Тя унищожи захарния завод и удави в кипящия порой всички, включително Раймон Хсю и семейството му.

Сред Тихия океан, 18 юни 2024 г., 22:13 ч.

Нюкоум се качи по стълбата на предната наблюдателна палуба. Южният вятър и хладната нощ му доставяха удоволствие. Над него премигваха светлинните на редица от товарни космически кораби, пренасящи руда и навярно принадлежащи на организацията „Юниън карбид“. Те се носеха към Луната като някакви звездни танцьори на конга. Емблемата на „Лиян“, вписана в кръг обикновена синя буква „Л“, беше изобразена във величествен течен кристал на повърхността на намиращата се в третата си четвъртина Луна.

— Да пукнете там дано — каза той и се насочи към Лейни, която правеше лунни бани гола. Нюкоум се отпусна на стола до нея. Когато му се усмихна, очите й проблеснаха като звезди.

— Могъщите започнаха да се събират — каза той, изпълнен със съжаление, че не може да прекара вечерта тук горе с тази прелестна жена, — затова Крейн иска да се присъединим към тях.

— Изглеждаш разтревожен.

— Нищо, което да не може да оправи едно дребно убийство — или светкавично бягство от кораба — сбърчи лице Нюкоум. — Океанът е отлично място за среща с хората долу на кърмата, Лейни. Всички те са баракуди. Така че ние какво сме, стръвта ли?

Тя замислено го погледна.

— Крейн ли те вбесява?

Той кимна.

Лейни се изправи и се намъкна в официална рокля, която лежеше върху палубата до нея. Беше бяла, по-бяла от кожата й, и блестеше на украсената с емблема Луна.

— Изглеждам ли облечена подходящо за коктейл с вицепрезидента на Съединените щати? — попита тя и се завъртя пред него.

— Даже да не беше идиот, ти щеше да го засенчиш — отвърна Нюкоум. — Всичко това ти харесва, нали?

Тя навири глава и го погледна.

— Кое, властта ли? Разбира се, че ми харесва. До миналата седмица бях просто още един полубезработен доктор във вселена, пълна с такива. Днес съм член на Екипа на Крейн и променям света. В случай че не си гледал телевизия, в момента ние сме най-горещата новина. И ми казваш, че не го намираш за вълнуващо? Не мога да спя нощем, толкова съм възбудена.

— Забелязах — изправи се той. — Само да не се изгубиш във всичко това. Сега, след като най-после успях да те накарам да дойдеш на планината, искам да те виждам от време на време.

— Просто трябваше да ме вземеш на работа — заяви Лейни, бързо се намести в ръцете му и го прегърна. Косата й миришеше на пачули[3]. — О, Дан. Може би този път ще ни провърви.

— Винаги съм се надявал — въздъхна той. Жалко, че двамата се бяха уморили от петте години, прекарани в опити да укротят амбициозното си его. — Хайде да слизаме долу. Искам да се запознаеш с един специален човек.

— С кого?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

Те се спуснаха по стълбата, после взеха асансьора до главнята палуба и минаха по мостика към кърмата, където откриха Крейн. Полупиян, той стоеше в центъра на вниманието до масата за ордьоври и разказваше някаква история за земетресението в Аляска през 2016-а, което довело до плъзването на Анкъридж[4] в залива Кук.

Кърмата на яхтата бе заобиколена с телевизионни екрани, които излъчваха непрекъснати репортажи за трагедията на Садо и често показваха как Крейн, застанал на ръба на скалата, контролира кървавата баня.

Всички присъстващи носеха дрехи от най-тънка коприна, отделяйки се от нощта с колкото могат по-малко плат. Опасната дневна светлина превръщаше нощта в идея фикс. Вицепрезидентът Габлър представляваше празен костюм, церемониално усмихнато лице, а съпругата му Рита се кикотеше до него, докато самият той получаваше наставления от господин Ли, придружаван, както винаги, от господин Муи.

— Кейт Мастърс е тук — прошепна Лейни, докато Съми заставаше до нея и пъхаше в ръката й чаша шампанско.

Нюкоум вече бе забелязал. Мастърс беше нещо съвсем друго. Председателка на ПАЖ, Политическата асоциация на жените, тя притежаваше изключителна власт. В разпокъсаната Америка, Мастърс можеше да осигури четирийсет милиона гласа по който и да е въпрос и по което и да е време. ПАЖ отстъпваше по могъщество единствено на Асоциацията на пенсионерите, която също имаше свой представител на борда, мъж на име Арън Блум. Доста безличен човек. Мастърс носеше тънка, зеленикавожълта рокля, която сякаш се носеше покрай нея като извънземна мъгла. Когато жената се движеше, части от тялото й се появяваха за миг пред погледа, само за да изчезнат в зеленикав облак. Тя злобно се усмихна към тях и Лейни й отвърна със същото.

— Обзалагам се, че яде малки момиченца за закуска — подхвърли Нюкоум. Съми кръжеше наоколо, вдигнал капкомера си над чашата с шампанско.

— Нещо специално за прекрасната дама? — попита той.

Лейни се усмихна и вдигна три пръста.

— Собствено производство?

Съми кимна.

— За да си направите свои собствени земетресения, а? — каза той, а после присви очи и я огледа с хирургическа прецизност. — Не ме харесвате, нали?

— Не зная — отвърна Лейни. — Не познавам истинското ви „аз“.

— Съми е най-добрият приятел на Фондацията — поясни Нюкоум, изненадан от реакцията на Лейни към човека.

— Така съм чувала и аз — кимна тя, отпи от синтшампанското и се усмихна на Чан, докато Нюкоум наблюдаваше как Крейн изчезва в каютното отделение. — Какво мислите за успеха на ЗТ-еко?

— Мисля, че фондацията „Крейн“ има голям късмет, че доктор Нюкоум е член на екипа — заяви Съми, като погледна към него. — Той помага за напредъка на науката в много критичен момент.

— „Критичен“ определено е най-употребяваната дума тази вечер — отбеляза Нюкоум. Съжаляваше, че изобщо е оставил Крейн да го уговори за нещо много специално.

Съми Чан се усмихна, после се приближи към Кейт Мастърс, която получи в чашата си пълен капкомер дорф. Естествено дестилиран от човешки жлези, дорфът беше чист и нямаше начин да се предозира.

Лейни се облегна на Нюкоум и се сгуши в него. Ръцете му незабавно я обгърнаха. Стимулантът започваше да действа. Той притисна лице в шията й, точно когато Крейн се насочи към центъра на палубата.

— Приятели — заговори той, — благодаря ви, че удовлетворихте желанието ми тайно да пътувате до Гуам и там да се качите на борда. Скоро ще разберете причината. Но първо трябва да помоля за среща при нови условия, като изключим всякакви предавателни устройства. — Крейн се изправи в целия си ръст. Моментът беше изпълнен с драматизъм, както го бе замислил.

Лейни се откъсна от Нюкоум. Беше омаяна и цялото и внимание бе насочено към сцената, която пресъздаваше Крейн.

Той натисна интерфейса си.

— По мой знак, капитан Флорио — изкънтя гласът му по корабните високоговорители и всички слушалки. — Сега!

„Диатриб“ потъна в мрак. Бяха изключили всички форми на енергия — петдесетте телевизионни екрана, лампите и музиката изгаснаха едновременно. Хората на палубата започнаха да бъркат в джобовете си и да натискат устройствата на китките си, за да изключат собствените си устройства за непрекъснато предаване и приемане. В един свят, в който комуникациите бяха всичко, те се бяха върнали направо в каменната ера.

Лейни изключи слушалката си. Изведнъж изпита тъга, почти страх, и осъзна, че е започнала да диша ненормално бързо и дълбоко. Тя изгълта почти цялото си подсилено с дорф синтетично шампанско и се зачуди дали другите на борда, окъпани в лунна светлина и потънали в тишина, също изпитват дълбоко безпокойство от факта, че са откъснати от света. Ако беше така, те не го проявяваха.

— Това е… толкова вълнуващо — прошепна Лейни на Нюкоум, който се засмя в отговор и само допълнително й опъна нервите.

— Още нищо не си видяла — заяви шепнешком той.

Острият й поглед, отправен към Нюкоум, бе привлечен от внезапното движение на Крейн. Беше извадил малкия скенер от джоба на ризата си, включи го и започна да обикаля наоколо в кръг.

— Нищо — съобщи той, спря и се усмихна. — Сами сме. А сега, отново моля за вашето снизхождение. На борда има още един гост, участник в срещата, с когото не сте имали възможност да се запознаете.

Вратата на мостика, зад която се намираха кабините, се отвори и всички на палубата бяха завладени от ослепителен взрив на магнетичен чар, когато оттам излезе висок африкан.

— Дами и господа — каза Крейн, — представям ви Мохамед Ишмаил.

Дрезгава колективна въздишка поздрави лидера на войнствения Ислямски щат, изгнаник, беглец, а някои го наричаха архипрестъпник и терорист. Мохамед беше висок доста над метър и осемдесет и изглеждаше още по-висок заради черния фес на главата си и черното дашики[5], което издължаваше тялото му на блестящата лунна светлина. Фигурата му бе царствена, а погледът, който плъзна по присъстващите, величествен.

Замръзнали по местата си, хората на палубата просто зяпаха в изумено мълчание. Но това не продължи дълго. Надигна се смут.

— Боже мой! — възкликна Лейни насред гневното и изненадано мърморене на другите. — Това е той!

Двама снажни телохранители се хвърлиха пред господа Ли, който изглежда се смееше. Дали се дължеше на шока, зачуди се Лейни, или се радваше на изненадата, в чиято подготовка може да е участвал? Вицепрезидентът Габлър размахваше ръце и пелтечеше, докато други присъстващи се въртяха и мърмореха. Гърленият, нервен смях на Кейт Мастърс се носеше над гласовете на всички останали. Съми Чан беше очевидно удивен и от всички на палубата единствено Муи Цао изглежда бе запазил пълно самообладание.

Муи пристъпи напред.

— Предлагам да се оттеглим… за кратко. Навярно всички могат да отидат в каютите си?

Това не беше предложение, а заповед, разбра Лейни и хвърли бърз поглед към Нюкоум. Щом видя изражението на лицето му, тя рязко си пое дъх. В очите му блестеше тристагодишната омраза на окован африкан.

— Не го вярвам. Ти участваш във всичко това — рече тя.

Той сведе поглед към нея и лицето му се смекчи.

— Помогнах при уреждането на присъствието на добрия брат, да, помогнах и за докарването му на борда, точно след като прибрахме всички останали изтъкнати гости от Гуам. Онова изключване на двигателите и спускането на спирачната котва, спомняш ли си?

Лейни преглътна.

— В края на краищата… след всичко… искам да кажа аз…

— Заради някогашната ми подкрепа за Ислямския щат, която едва не унищожи кариерата ми? — Той мрачно кимна. — Сега получих поддръжката на Крейн. Важно е, Лейни, много е важно — за Фондацията и за всички живи африкани. — Той я хвана за ръката.

Гостите напускаха палубата и Нюкоум я теглеше назад към мястото, където видяха Съми, притиснал Крейн до перилата. Малкият юмрук на Съми удряше по гърдите на учения.

— Това е катастрофа — извика, Съми. — Този човек е издирван престъпник, истински разбойник. Такава обида към господин Ли… Той ще ме съсипе. Ще ме съсипе, казвам ти. Защо не ми съобщи? — попита китаецът Крейн, очевидно извън себе си от ярост и страх.

— Щеше ли да доведеш тук другите, ако знаеше? — отвърна с въпрос Крейн.

— Определено не! — Ученият само сви рамене. — Подмолна дейност, съучастничество и подстрекателство…

— Дипломация — прекъсна го Крейн. — Миротворчество. И добра политика. Ще видиш, Съми, ще видиш.

— Страхувам се, че няма да видя нищо друго, освен главата ми, поднесена на тепсия на господин Ли Чун.

— Твоята глава ли? Малко вероятно — изрева от смях Крейн, после бързо стана сериозен. Погледна към Съми и го потупа по слабите рамене, за да го успокои. — Готова ли е другата ни малка изненада? — Съми кимна. — Много добре, тогава предлагам да започнеш с посещенията при обитателите на всички каюти със синтшампанското ти в едната ръка и с малкото ти зелено шишенце в другата, става ли? Кажи им, че отново ще се съберем тук след десет минути. — Той погледна към интерфейса на китката си. — Съвършено разчитане на времето.

— Да — отвърна през зъби Съми, рязко се обърна и се втурна през палубата. По средата на пътя си подметна през рамо: — Може да имаме късмет и да потънем.

Лейни премести поглед от Крейн към Нюкоум. Дълбоко в душата си се чувстваше някак изгубена. Имаше нужда да остане десет минути сама… за да помисли. Бързо се извини и се насочи обратно към наблюдателната палуба. Всъщност избяга, затича се към убежището на най-високата точка на кораба. Там, под звездите, тя се опита да смели събитията от вечерта. Беше болезнено. Откри, че както винаги не желае да се изправи срещу объркания свят, в който живееше. Справяше се с „реалностите“ като се опитваше да ги избягва, като потъваше в работата си и в личните си проблеми… или просто не им обръщаше внимание. Но Крейн я бе вкарал в нова орбита с много висок връх и тя знаеше, че трябва да се изправи пред някои изключително неприятни факти, на първо място от които, разбира се, цялата тази работа с Мохамед Ишмаил.

Ислямският щат, ИЩ, всяваше ужас и страх… и го отнасяха към Военните зони. Лейни си спомняше, че когато отначало създадоха зоните, баща й ги наричаше „гета“, дума, която смразяваше дъщерята на един евреин, открито дискриминирана по време на юношеството си след решението „Масада“. Но тя беше подготвена за дискриминацията. Бе израснала със страха, излъчван от баща й, независимо от усилията му да го скрие. От най-ранната й възраст почти до юношеството й страната се управляваше от германци и макар да правеха всичко възможно, за да се дистанцират от някогашното си нацистко минало, те все пак проявяваха онзи вид авторитаризъм, който караше баща й да се страхува, че ще построят концлагери на всеки ъгъл.

Лейни потръпна и продължи да стиска очи. Беше грозно. Толкова бе грозно — човешките предразсъдъци, омраза и насилие. Хората бяха разделяни и насъсквани един срещу друг от расови, религиозни или етнически различия още откакто се помнеше. Рядко си позволяваше да мисли за всичко онова, което бяха изстрадали тя, Дан и другите, защото болеше прекалено силно. В ъгълчетата на все още затворените й очи се насъбраха сълзи.

Дан й беше разказал най-лошата част от страданията си, започнали с „Акта за безопасни улици“ от 2005-а, когато да си тъмнокож бе станало едва ли не незаконно. Актът освободи невежите, изпълнени с предразсъдъци бели американци от лицемерието на политическата коректност и им позволи открито да проявяват омразата си. Полицейският час, фиксираното местожителство и другите наложени от закона унижения затваряха африканите в определени райони на градовете из цялата страна и ограничаваха свободата им до няколко часа през деня. Наред с последователно издаваните все по-потиснически закони, „Актът за безопасни улици“ стана причина за създаването на Зоните, а надигането на войнствения африкански ислямски фундаментализъм стана причина за поставеното отпред прилагателно — „военни“. Никой не знаеше какво точно се случваше във Военните зони. Предполагаше се, че ИЩ обединява африканите, въоръжава ги и ги обучава. И наистина, жестоките схватки с Федералните полицейски сили ФПС, които обкръжаваха зоните, даваха храна на всички слухове за това какво става вътре.

Най-търсеният „престъпник“ от всички тях? Мохамед Ишмаил. Неговото минало на яростна съпротива срещу ФПС, ораторското му майсторство — е, всичко в него, помисли си Лейни — го правеше един от най-търсените, омразни и извънредно опасни хора на планетата. Защо го бе довел на тази среща Крейн? Би трябвало да е предвидил разрушителните последици от това. И което беше по-важно, защо Дан се бе свързал с Мохамед Ишмаил, за когото беше известно, че не разговаря с никой бял човек, и му бе помогнал да дойде тук? Някога в Китайския университет в Сан Диего Дан подкрепяше идеите на ИЩ, заради което го изключиха и това едва не го лиши от всякакви перспективи. Нямаше смисъл. За Дан.

Изведнъж Лейни прозря стратегията на Крейн. Също както бе постъпил с Мохамед Ишмаил, той бе представил и на всички присъстващи и Кейт Мастърс, лидер на Политическата асоциация на жените, и Арън Блум, лидер на Асоциацията на пенсионерите. Ишмаил, Мастърс и Блум представляваха блоковете на гласоподавателите в Съединените американски щати. Те бяха връзката на Крейн с „Лиян Инт.“, реалната власт. А проектът за предвиждане на земетресенията беше морковът, който Крейн предлагаше на всички тях, възможността да спасят живота, имуществото и да спестят душевните страдания на избирателите си или поне да се престорят, че го правят… да се престорят, че ги е грижа. А „Лиян Инт.“ естествено се интересуваше от спестените човекочасове, сгради и съоръжения… от защитата на печалбата си. Лейни тъжно поклати глава. Печалбата мотивираше почти всички, навсякъде по света. Всички, освен Крейн и шепата хора като него, нея и Дан.

Прозвуча гонг.

Лейни се надигна от стола. Чувстваше се по-неуверена от всякога досега. Част от нея искаше да избяга от събралите се долу политици, но другата й половина копнееше да се втурне към вълнението, което предизвикваше Крейн, и към възможностите, които ученият разиграваше тази вечер.

Бележки

[1] Столицата на Мартиника. — Б.пр.

[2] Вулкан на остров Мартиника, изригнал за последен път през 1902 г. — Б.пр.

[3] Азиатско тропично растение от рода на ментата. — Б.пр.

[4] Пристанище на Южна Аляска. — Б.пр.

[5] Свободна, често пъстро украсена африканска национална дреха. — Б.пр.