Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (1)

Пролог

Нортридж, Калифорния, 17 януари 1994 г., 04:31 ч.

Люис Крейн рязко се събуди. Пръстите на ръцете и краката му бяха изтръпнали, пижамата му беше подгизнала от пот. Всичките му най-страшни нощни кошмари бяха действителност! И в този ужасен момент той разбра, че през цялото време е бил прав, че грешат възрастните: Дивите неща наистина живееха в дъното на гардероба му — когато слънцето залезеше, под леглото му наистина се промъкваше дракон. На пепелявата лунна светлина не се виждаше как страшилищата се просмукват през летвичките на щорите, но Люис знаеше, че са там. Те ужасно ревяха, тропаха из стаята и караха леглото му да се извива като трамплин, върху който се мъчеше да се покатери. Той стисна очи и запуши ушите си с длани. Но чудовищата не изчезваха. Ставаха все по-диви и издаваха още по-силни звуци.

Изведнъж оказал се изхвърлен от леглото, Люис закрещя, опитвайки се да повика родителите си.

Гласчето му бе толкова слабо, а шумът толкова силен, че мама и татко изобщо нямаше да го чуят. Трябваше да отиде при тях. С разтуптяно сърце той се насили да се изправи, но страхът не позволяваше на краката му да се откъснат от пода, а стените се заизвиваха като огромните питони, които беше видял в голямата зоологическа градина в Сан Диего. Книжните лавици трепереха, столовете се тресяха, а натрупаните върху компютъра му видеоигри се изсипаха на земята. Нещо изсвистя над рамото му — картината, която доскоро висеше над малката масичка до леглото му — и се стовари до коляното му. Стъклото в рамката се пръсна и обсипа крака му с парченца.

— Мамо — извика Люис. — Мамо, татко, помогнете ми!

Всичко се тресеше. Всичко. От лавиците летяха книги и камиончета, космическите му войничета и костенурките нинджа танцуваха като живи по пътя си към килима, из въздуха се носеха колички и цветни моливи. Огледалото над шкафчето и аквариумът до бюрото се разбиха върху пода и го обляха с дъжд от стъкла и вода.

— Татко — отново изхълца той, точно когато чекмеджетата му се стовариха на сантиметри от него. Люис скочи на крака, но подът се залюля и той загуби равновесие, като болезнено падна на колене.

И потъна в края на света.

Тялото му силно се разтърсваше, цялата стая се тресеше и се разнасяше най-страшният шум, който бе чувал през всичките си седем години. Звучеше така, сякаш земята на километри наоколо се разтваряше, къщата се разцепваше на части, а може би даже небето се разкъсваше на парчета. По лицето му започнаха да се стичат сълзи. Запълзя към изкривената и смешна врата, сякаш усукана от някой великан. Стори му се, че чува майка му да го вика, но не беше сигурен. Сега вече наистина плачеше. Искаше да е при нея, а също и при баща си. Трябваше да отиде при тях.

Коридорът беше пълен с опасни неща и Люис спря за секунда. Върху пода се валяха парчета мазилка и метални пръти, наред с изпотрошени трески от мебелите и грозни стъкла от картините, преди толкова красиво подредени по стените. Купчината боклуци се издигаше над коленете му и той се страхуваше, че ще се нарани, ако продължи да пълзи през нея, но къщата се люлееше толкова силно, че изобщо не смееше да се изправи и да изтича. Дълбоко си пое дъх и запълзя колкото можеше по-бързо, като удряше и порязваше ръцете си, бодеше и одираше и краката си.

Стигна до трапезарията и хълцането заседна в гърлото му. Чу родителите си. Мама викаше името му — но татко крещеше от болка. Тук бе много по-светло, ала това не му хареса, защото светлината беше синкава и някак си призрачна. Той потръпна, после се обърна, опря длани на стената, изпъна крака и се заиздига длан след длан, докато не се изправи съвсем. Цялата стая наоколо се люлееше и изведнъж Люис си спомни за миналото лято, когато бяха излезли в открито море с рибарска лодка. Носът й потъваше и се издигаше, тя се клатеше настрани и ако не седеше в скута на татко, и ако татко не го бе привързал към завинтения за палубата голям стол, и те, и столът, и всичко останало щеше да се плъзга от единия борд до другия. Да не би къщата да се носеше върху някаква гигантска вълна? Глупаво. Домът им не можеше да се премести от Нортридж чак до морето. Но онзи друг шум, онзи грохот… определено звучеше като силен вятър по време на ужасна буря.

— Люис! — чу да вика майка му. — Люис, бягай. Тичай навън!

Тя се появи в стаята и с усилие се насочи към него. Нощницата й беше раздрана на гърдите и висеше от кръста й на парцали, които се оплитаха в коленете й. Изпълни го радост и облекчение. Пусна се от стената и залитна напред, после замръзна на място. Мама се опитваше да се хване за ръба на масата, която се носеше към нея, но Люис видя как зад гърба й огромният шкаф, купен й от татко за годишнината от сватбата им, бавно се накланя от стената…

Избухна стъкло, парченца от което го обсипаха и разкъсаха пижамата му. Тогава чу трясъка и вика на мама и видя звездите през внезапно появилата се в тавана на трапезарията дупка. Сякаш за миг всичко спря. После Люис започна да се катери върху останките, като се мъчеше да стигне до майка си, чието лице и дясна ръка се виждаха отгоре.

— Ще те измъкна, мамо — извика той. Сълзите образуваха вадички в праха, който покриваше лицето му.

— Бягай, миличък — прошепна тя, когато стигна при нея. — Бягай на улицата.

Люис напразно задърпа страничната табла на шкафа.

— Моля те, Люис — със странно спокоен глас рече майка му. — Направи това, което ти казва мама.

— Но ти… ти си…

— П-подчини ми се. Веднага направи това, което ти казах.

Мислите на Люис бясно препускаха. Не можеше да премести таблата. Не и сам. Трябваше му помощ.

— Ще намеря някой да ми помогне да те измъкнем оттук — обеща той и отстъпи назад, когато люлеенето на пода поотслабна. Сега грохотът се отдалечаваше и момчето осъзна, че вече не чува виковете на татко откъм спалнята. — Веднага се връщам, мамо. Разбираш ли? Веднага се връщам за теб и татко.

— Да, скъпи — тихо отвърна тя. — Побързай… по-скоро излез навън.

Той закуцука покрай отломките, стигна до дневната и тъкмо минаваше през отворената предна врата, когато със страшен трясък падна друга част от покрива. Стъпил на тротоара, Люис усети мириса на газ и видя лъчи от фенерчета, които се щураха по предните морави из квартала. Улицата бе изровена и разбита, а фасадите на къщите от отсрещната й страна бяха съборени. Обзе го паника, но сега нямаше време за това. Трябваше бързо да намери помощ.

Той чу някакви хора и се затича към гласовете и светлината от фенерчетата, като викаше:

— Помощ! Помогнете ми! Моля… някой!

После се спъна в една от новопоявилите се неравности на моравата и се стовари по очи. Заболя го навсякъде… и Люис закрещя. Но не остана там. Щом се изправи на крака, внезапно го заслепи лъч от фенерче.

— Това е момчето на Крейн — извика наведеният над него мъж. — Бързо ела тук!

Бяха го наобиколили хора, които го накараха да легне по гръб на земята. Той се опита да ги разблъска.

— Моля ви, помогнете. Мама и татко още са вътре. Мама не може да се измъкне. Вие…

— Спокойно, синко — чу се гласът на мъжа, който го натискаше към земята. — Аз съм… г-н Хаусман от другата страна на улицата. Не се тревожи, ще извадим родителите ти.

— Господи, погледнете го! — възкликна една жена, когато осветиха с фенерчета изпокъсаната му пижама. — Кърви отвсякъде. Ще… О, Боже мой! Вижте ръката му!

Люис се претърколи на една страна, за да види мястото, към което сочеше тя. От горната част на лявата му ръка стърчеше парче стъкло, голямо колкото програма за бейзболен мач. Дори не го усещаше. Изобщо не чувстваше ръката си.

— Мама не може да се измъкне — повтори той, когато някаква сянка се наведе и с рязко дръпване извади парчето от ръката му. — Моля ви, помогнете й.

Жената ахна и се извърна, а Люис погледна към силно шурналата от раната кръв.

— По дяволите — измърмори г-н Хаусман. Той доразкъса остатъците от горнището на пижамата на Люис и с нея здраво завърза мястото над течащата кръв. — Трябва да го откараме в болница.

— С моя пикап — предложи г-н Корнел, другият им съсед. — Можем да го сложим отзад.

— Докарай го — отвърна г-н Хаусман и г-н Корнел се отдалечи.

— Родителите ми… — обади се Люис и направи опит да стане, само за да бъде натиснат обратно от господин Хаусман.

— Ще ги измъкнем — каза мъжът и се обърна към другите, прилични на призраци зад лъчите на фенерчетата си. — Някой ще влезе ли в къщата, за да потърси семейство Крейн?

Земята отново се разтресе и всички реагираха с викове. Една от жените дори простена, сякаш от болка.

Неколцина мъже се затичаха към къщата му, с облекчение забеляза Люис.

— Какво става? — попита той, като дръпна г-н Хаусман за ръкава на ризата.

— Земетресение, синко — отвърна мъжът, докато затягаше възела на импровизирания турникет. — Много силно.

— З-замириса ми на газ — сети се Люис и за пореден път се опита да се изправи.

— Газ ли? — Хаусман изглеждаше разтревожен. — О, не!

После бутна момчето обратно на земята и се изправи, като насочи лъча на фенерчето си към господин Корнел, седнал в пикапа пред съседната къща.

— Джордж! — извика той. — Не включвай двига…

Чудовищна експлозия превърна мастиленочерната нощ в ясен ден. Приповдигнал се на лакти, Люис видя гигантско огнено кълбо, което погълна дома му, къщата на г-н Корнел и самия пикап.

Писъци на агония раздраха въздуха. От пламъците тичешком заизлизаха горящи мъже. Господин Корнел беше огнена, гърчеща се клонка в кабината на колата си. Люис лежеше слисан, докато навсякъде около него падаха тлеещи останки. Умът му бе замръзнал от болка и ужас.

Той беше дете, но разбираше, че току-що е загубил всичко… че обичта и закрилата на дома и семейството му завинаги са изчезнали. Само на петнайсетина метра от него бушуваше пожар, който караше потта му да се излива от всички пори и правеше подгизналата от кръвта му трева хлъзгава като лед. Лактите му се изплъзнаха изпод него. Паднал по гръб, той погледна нагоре към звездното небе — страховито блестящо, студено и далечно.

Люис Крейн беше сам.