Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (11)

10. Неосъщественото пропукване

Фондацията, 6 ноември 2024 г., 20:47 ч.

— К’во мислите, докторе? — попита Бърт Хил, докато насочваше хелоса в мрака нагоре по стръмния склон на Мендънхол към скалния перваз, върху който се намираше Фондацията.

— Това е най-прелестната гледка, която виждам от дълги седмици насам. — Крейн се опияняваше от вида познатия му район, на джамията. Рубинените лазерни линии приветстваха завръщането му от ада на външния свят. Беше вторник вечер, денят на изборите, денят, който се предполагаше, че ще увековечи неговия триумф. Вместо това трябваше да бяга дегизиран обратно в Лос Анджелис, за да не би екраноманите да го познаят и да го нападнат. Първото нещо, което бе направил, щом хелосът се отдалечи от града и се понесе над страната, беше да изхвърли цялата си маскировка.

Той се завъртя на седалката си и погледна към Бърт, чието лице отразяваше топлия блясък на издигащата се от Фондацията червеникава светлина.

— Колко загубихме? — почти шепнешком попита Крейн.

— Двама. Всички останали се държат. Добре ли ви храниха в затвора в Тенеси?

Ученият само махна с ръка. Местната полиция го беше пъхнала в мемфиския градски затвор рано сутринта на 31 октомври, след като предишния ден земетресението не успя да се материализира. Два дни по-късно го прехвърлиха в затвора на област Шелби с обвинение в безразсъдно излагане на опасност на милиони животи. Благодареше се само, че не се намесиха ФПС. Бяха го пуснали тази сутрин, сутринта на изборите, след чудотворното оттегляне на всички обвинения. Очевидно беше изпълнил целите на господин Ли и вече можеше да бъде освободен.

— Изглеждате ми изпосталял, докторе. Ще се погрижа да поемете нещо тази вечер. И нямам предвид ром. Здрава храна.

— Храна в затвора? Крейн не помнеше да е ял… нито пък да не е ял.

— В затвора мислих, Бърт. Така минаваше времето.

Хелосът се издигна над перваза, после се спусна през брулещите го ветрове към джамията.

— Там ли е Съми? — попита Крейн.

— Откакто всичко се разпадна, не го е виждал никой — върна Хил и хвърли загрижен поглед към шефа си. — Чухме, че е получил добре платена административна работа в Националната академия на науките. Това ми прилича на мръсни пари, на подкуп.

— Остави го на мира — каза Крейн, точно когато Хил леко приземи хелоса на десетина метра от вратата на джамията. — Съми беше добър приятел.

Хил само изсумтя.

Крейн мразеше да мисли, че който и да е от хората около него е предател, но времето, прекарано в затвора, му бе дало възможност да размишлява, да сглоби парченцата от мозайката. Пътеките, по които водеха мислите му, бяха трънливи… а крайната му цел — неприятно и безплодно място.

— Нюкоум още ли е тук? — Беше слязъл от хелоса и бързо вървеше към сградата.

— Доколкото зная. — Хил побърза да го настигне. — Чудя се кога ще започнете да задавате въпроси.

Крейн натисна „П“-нишката на интерфейса си и се свърза с асистента си.

— Къде си, Дани, момчето ми? — попита той.

— Крейн? — разнесе се сепнатият отговор. — Пуснаха ли те?

— Тук долу съм — отвърна Крейн. — А вие къде се криете?

— В заседателната зала сме и гледаме репортажите за изборите.

— Е, аз още не съм гласувал. Струва ми се, че ще дойда при вас.

Той прекъсна връзката и влезе в джамията. При вида на глобуса дъхът му секна. Господи, колко хубаво си бе у дома. Първите един-два дни в затвора бе прекарал в размисли за самоубийство, но Фондацията и цялата му недовършена работа го върнаха обратно. Още не беше приключил. Въпреки господин Ли. Въпреки другите хора, които бяха предали него и каузата. Имаше да върши толкова много, а едва бе започнал. Може и да беше разорен, може да нямаше нищо, но все още разполагаше с мозъка си и с всички онези прекрасни, прекрасни данни, които бе събрал. Освен това смъртта не беше изход. Тя щеше да сложи край на болката — неговото наследство и единствен източник на съзнателност. Можеше да облекчи болката си единствено като я изживее докрай.

Беше загубил всичко, понесъл бе най-лошото и все пак не се предаваше. Вече знаеше, че нищо не е в състояние да го спре или да го отклони. Тази мисъл го изпълваше със сила.

Той се забърза през помещението с глобуса и почти тичешком отиде в амфитеатрално разположената заседателната зала. Към него се обърнаха петдесет глави и го погледи сто очи. Щеше да ги спечели или да ги загуби точно тук и в този момент.

Усмихнат, Крейн им махна и побърза по пътеката между редовете към подиума. Огромният екран зад него предаваше репортажи от двайсет различни места, които непрекъснато се променяха, но винаги бяха посветени изцяло на изборите.

Под екрана мигаше светлинен надпис „Гласувайте сега“. Крейн осъществи контакт чрез интерфейса си и вкара избирателния си код. Получи достъп, натисна един бутон и го изключи.

— Направо с листата на „Йо-Ю“ — високо съобщи той на публиката и в отговор се разнесе откъслечен смях. Постоянно отчитащите се на екрана цифри можеше да види, че „Лиян“ печелят в общите избори. Странно обаче — „Йо-Ю“ бяха извършили значителен пробив на местните избори, който телевизионните коментатори омаловажаваха като случаен.

Крейн вдигна ръка високо над главата си, сви я в юмрук и го разклати.

— Ще се бия с всеки, който има смелостта да излезе и да ми каже в лицето, че сме победени. — Той се огледа. — Все още съм жив, значи не съм победен. Вие все още седите тук. Ако сте победени, изчезвайте. Не искам да ви виждам повече.

Ученият зачака. Никой не си тръгна.

— Ето какво мога да направя: ако прекъснем международните проекти и се посвием малко, ще бъдем в състояние да работим още от десет до дванайсет месеца без уволнения при пълна заплата. Това означава една година, в която да възвърнем авторитета си. Преди правителството да затвори кранчето, успяхме да съберем огромно количество информация. Сега можем да я вкараме в употреба.

Областите ми на интерес са две: задействането на глобуса и обработка на всички данни за тектониката на южна Калифорния. За тази цел назначавам целия ни временен персонал на щатни длъжности.

Той тръгна към стълбите в края на подиума.

— Ако все още искате да работите за мен, трябва да се размърдате. Недейте да се мотаете тук. — Посочи с палец към екрана. — Някой да изключи това проклето нещо.

Крейн слезе от подиума, когато почти всички бяха напуснали залата. Лейни седеше на първия ред и му се усмихваше. Погледът й излъчваше твърда увереност. Нюкоум се приближаваше към него от няколко реда по-назад. Интересно, помисли си Крейн, че двамата не седяха заедно.

Жената се изправи и кратко го прегърна.

— Добре дошъл вкъщи.

— Оценявам всичко, което си направила, за да се опиташ да ме измъкнеш от затвора — отвърна той. — Чух, че си била упорита.

— Надявам се само да не е било прекалено ужасно за теб.

Крейн се усмихна.

— В областния затвор имах няколко много приятни съкилийника — каза той. Красотата на очите й го омайваше. — Те ме научиха как да си направя нож от лъжица.

— Мислех си, че ще те затворят и ще изхвърлят ключа — рече Нюкоум, като се приближи и му подаде ръка.

Крейн я стисна.

— През първия ден направих структурен анализ на сградата. На втория — чрез адвоката, който ми осигури Лейни — съставих доклад, в който заявявах, че сградата не е сигурна и трябва да бъде изоставена. Адвокатът прати доклада до всички държавни институции в Тенеси, както и на всички медии. После заведе дело от името на всички затворници. На третия ден ченгетата вече бяха готови да се избавят от мен. Можете ли да ме придружите за няколко минути? Искам да поговорим за онова, което се случи.

Те кимнаха. Крейн забеляза, че Лейни старателно поддържаше дистанция между себе си и Нюкоум. Тримата се насочиха към залата с глобуса. При тях дойде и Бърт Хил, който носеше сандвич с изкуствено пиле за Крейн.

— Остани с нас — помоли го Крейн, докато Хил буквално натъпкваше парче сандвич в устата му.

— Откога не сте спал както трябва? — попита Бърт.

— Довечера ще си отспя — отвърна ученият, като дъвчете и се чудеше какво се е случило между Дан и Лейни.

— Имам нещо за теб — обади се Нюкоум. Той извади от колана на панталоните си плик и го подаде на Крейн.

Крейн го отвори и намери вътре чек на името на Фондацията за половин милион долара. Беше на пекинската сметка на „Лиян Инт.“.

— Това е хонорар за правата върху ЗТ-еко. Както обещах, той е за Фондацията.

— И можем да го използваме — кимна Крейн и го връчи на Хил, който трябваше да жонглира със сандвича, за да прибере чека в джоба на гащеризона си. — Радвам се… и съм изненадан, че не си напуснал. Сигурен съм, че си получил предложения.

— Да… няколко. Засега ти осигуряваш най-добри условия за работа.

— Онова, което се опитва да ти каже моят бивш съквартирант — намеси се Лейни, — е, че след малката му тирада за Ислямския щат, неговата репутация е толкова лоша, колкото и на Фондацията.

Крейн погледна към Нюкоум.

— Искам да знаеш, че не те обвинявам за нищо.

— Аз няма да спра да говоря.

— Естествено — съгласи се Крейн. — Просто не ме замесвай в играта.

— Дадено.

— И толкова — попита Лейни. — Всичко е в развалини, а вие двамата просто продължавате напред?

— В политиката вятърът се обръща — отвърна Крейн. — Тя не е нещо действително, нещо материално. Помня времето преди господин Ли, че и още по-рано. Пък аз съм още тук. Повечето от тях вече ги няма. Що се отнася до Дан, той е почтен човек.

Хил напъха ново парче от безвкусния сандвич в устата на Крейн. Ученият седна на стола пред компютърните банки. Лейни и Нюкоум преместиха столовете си така, че да оформят свободен кръг.

Крейн преглътна и махна с ръка, за да отклони предложението за нова хапка.

— Разкажете ми. Какво… точно стана?

— Те продължиха да използват записа на срещата ми с брат Ишмаил — обясни Нюкоум. — Представителите на „Лиян Инт.“ и правителството решиха да подновят атаката срещи ИЩ, като открито приказваха за някакъв неопределен заговор между двама ни. В крайна сметка стана така, че всички изглеждаха виновни за нещо.

— Аз… това беше измама. Но онези обвинения зависеха от това, дали наистина сме измамници, дали наистина няма да има земетресение — каза Крейн. — Защо им бе да поемат такъв риск?

— Те не са поели никакъв риск — отвърна Хил. — Когато президентът прочете онова съобщение, той знаеше, че няма има земетресение. Беше прекалено самоуверен.

— Тогава в какво сме сгрешили и как те са разбрали за това?

Нюкоум се пресегна към сандвича на Крейн, но Хил го дръпна.

— Може би правителството е послушало други геолози и специалисти по тектоника, които са заявили, че сме луди.

— Казвам ви — поклати глава Хил, — Гидиън беше прекалено уверен, за да е така.

— И какво означава това за нас? — попита Крейн.

Лейни мълчеше и слушаше, но Крейн виждаше, че тя иска да каже нещо. Най-после жената заговори:

— Помисли малко. Този въпрос ме подлудява още откакто се объркаха нещата. Всъщност единственото, на основата на което направихме предвиждането, бяха данните за натиска на неосъщественото пропукване. Всичко останало определено сочеше към потенциална възможност за земетресение и продължава да е така. Но тъкмо данните за натиска не бяха както трябва.

— Повреда в апаратурата ли? — изгледа ги Крейн.

— Не — отсече Хил. — Преди два дни проверихме клина в камерата под налягане на Фондацията. Отчита вярно.

— Тогава отпада — заяви Крейн. — Вкарахме данните за Рийлфут направо в компютрите на Фондацията.

— Не беше точно така — възрази Нюкоум и посочи към китката си. — Вкарахме ги в интерфейса ми, който ги прати в компютъра на колата. След като свършихме всички тестове във всички обекти, прехвърлих цялата информация едновременно от колата в компютрите на Фондацията.

— Две прехвърляния — каза Крейн. — Може би някаква повреда при трансфера. Обикновено проверяваш ли дали Данните са прехвърлени точно?

— Не, ако липсва човешка намеса — поясни Лейни. — При трансфер от машина на машина проверяваме само големината на файловете.

Крейн се намръщи и погледна към Нюкоум.

— Файлът още ли е в интерфейса ти?

Негърът кимна.

— Да го видим тогава — предложи Крейн и протегна ръка. — Ще сравним твоите файлове с тези в компютъра на Фондацията. Ако са еднакви, ще отхвърлим и данните за натиска като фактор.

Нюкоум свали широкото седем сантиметра устройство и го подхвърли на Крейн, който се опита да го хване с болната си ръка и то падна на пода. Лейни го вдигна.

— Как се казва файлът? — попита тя, докато свързваше интерфейса с един от глобусните си компютри.

— „Рийлфут“.

Лейни написа името и файлът се появи на екрана, а тя през това време сканираше индекса за файла на Фондацията.

— Сложи ги един до друг — нареди Крейн. Мъжете преместиха столовете си така, че да виждат екрана от по-удобен ъгъл.

Числата се заредиха в успоредни колони: стойности за плътност на материала, тип, издръжливост на натиск, степен на разширение. Списъците бяха дълги, с отделно изброяване за всеки различен материал, до който се беше докоснал клинът. Последната стойност във всеки списък бе дадена в ККС — килограми на квадратен сантиметър. Това бяха данните, които показваха точно на какъв натиск е подложен всеки материал.

— Е — рече Крейн, — всичко изглежда… хей! Какво е това? Я извади само стойностите на натиска от двата файла.

Изчезна всичко друго, освен стойностите на натиска.

— Виждате ли нещо? — попита Крейн.

— В хилядните — отвърна Нюкоум. — Всяка цифра в компютъра на Фондацията е с една-единица по-голяма от онези в моя.

— Прав си — развълнувано каза Лейни. — При тези по-високи стойности не е за чудене, че заключението ни е грешно. Как ли е станало?

— Има само два начина — заяви Хил. — Или е повреда, или някой нарочно е променил данните — и проклет да съм, ако мога да се сетя за повреда, която толкова избирателно да въздейства на цяла поредица от цифри.

— Ами, никой друг, освен мен, не е имал достъп до тях — вдигна вежди негърът. — Прехвърлих всичко сам.

— Да — изгледа го злобно Хил. — Бях там, когато ги вкарваше, заедно с оная твоя статия, нали, доктор Дан?

— Така си беше, Бърт — ядосано потвърди Нюкоум. — Да не би да намираш някакъв особен смисъл в точния момент?

— Щом ме питаш, ще ти кажа — да, намирам — тросна се Хил и остави сандвича на пулта, но след неодобрителното намръщване на Лейни го премести на пода. — Ти завиждаше на доктор Крейн. Спаси собствената си работа тъкмо преди всичко да отиде по дяволите. И само ти си имал достъп до грешните данни.

— Стига — сряза го Крейн. — Доктор Нюкоум ми каза, че ле е променял цифрите и точка по въпроса!

— Възможно ли е сигналът да е бил засечен преди да се получи тук? — попита Лейни.

— Да — отвърна Крейн. — Но за това е нужен някой, който не само отлично познава системите ни, но и има код за достъп до тях.

— Някой отвътре — уточни Лейни.

— Бил е Съми — възкликна Хил и се плесна по бедрото. — Трябва да е бил Съми.

— Само допреди минута трябваше да е Дан — възрази Крейн. — Хайде да търсим усойницата сред нас малко по-късно. А сега нека направим един експеримент. Доктор Кинг, ще бъдеш ли така любезна да вкараш верните данни за натиска във файла „Рийлфут“?

— Боже мой — каза Нюкоум и се отпусна назад. — Това означава, че може през цялото време да сме били прави. Просто датата е била малко по-късно.

— Само че вече — допълни Крейн, — никой няма да ни повярва, когато излезем с предупреждение.

— Получих данните — съобщи Лейни, като завъртя стола си обратно и кимна към глобуса. — Вкарах ги там. Готови ли сте?

— Давай — нареди Крейн.

— Започни от деня, от момента, в който получихме данните. Ако имаме земетресение, забави го до реално време.

— Готово — обяви Лейни. Всички бяха впили поглед в огромния глобус. Лъч светлина задейства образа. За миг не се случи нищо, после от вътрешността на копието на Земята се разнесе тътен. Лейни прехвърли скоростта в реално време.

Крейн наблюдаваше появяващата се по Рийлфут червена линия — точно както бяха смятали те, земетресението започваше от хипоцентър на дълбочина четирийсет и осем километра и се развиваше нагоре и навън.

С удивителни подробности пред очите им се разгръщаше толкова унищожителна сила, че в сравнение с нея бледнееше дори въображението. Тътенът се дължеше на П-вълните, първичните вълни — те действаха като звукови и разтърсваха всичко, упражнявайки натиск и разширяваха скалата, дърпаха и бутаха земята, което се проявяваше в мощните й движения нагоре и надолу.

Вторичните вълни се движеха по-бавно от първичните и преминаха през скалата, разтърсвайки земята настрани. На глобуса тя се люлееше на стотици километри от тънката червена линия на Рийлфут — реките Мисисипи и Охайо постоянно се променяха и приличаха на огромни, гърчещи се змии.

После дойдоха двете Л-вълни, зародили се на повърхността в противовес на всичко онова, което ставаше дълбоко под земята. Вълните на Рали се понесоха по планетата като океански прибой, докато вълните на Лъв яростно вибрираха под прав ъгъл спрямо техния път и заедно с тях пораждаха спирално движение, на което не можеше да устои никоя сграда, дърво или язовир. Тъй като нямаше какво да поеме вълните, те се носеха все по-надалеч и по-надалеч. Земята на глобуса се извиваше. Зейваха пукнатини, хълмове се надигаха, само за да потънат отново, Мисисипи продължаваше бясно да се гърчи като жива. Наричаха го „неосъщественото пропукване“, защото тази част от сушата никога не бе успяла да се откъсне от континента. Сега, двеста милиона години по-късно, тази незначителна геологична дреболия се готвеше да предизвика неизмерими страдания.

Крейн чу Лейни да се задъхва, когато разбра, че районът на разрушението не спира да се разраства. Вътре в него напрежението беше стегнало всичките му мускули и ръката подсъзнателно го болеше. Ученият гледаше в бледото огледало на собствените си страхове и гняв. Случваше се тук и бе действителност. Можеше да го види точно пред себе си, но нямаше сили да го спре.

— Дай ми точния ден — тихо, почти шепнешком каза той.

Лейни обърна тялото си към пулта, но очите й не можеха да се откъснат от глобуса. Втори резултатен трус отново разлюля земята, веднага след спирането на първия. Жената започна да пише на клавиатурата с една ръка. Секунда по-късно във въздуха пред тях увиснаха високи метър и половина кървавочервени букви:

27 февруари 2025, около 18.00 ч.

— О, Господи — възкликна Нюкоум. — Три и половина месеца. Крейн, аз… по дяволите, това е ужасно.

— Да — отвърна Крейн, като се изправи и започна да разхожда напред-назад. — И авторитетът ни е на нулата. Заплашиха, че ще ме арестуват, ако даже само стъпя в Тенеси или Мисури.

— Какво ще правим? — попита Лейни.

— Пак ще вием като вълци — каза Крейн. — Ще им додявам толкова, че ако не се вслушат в думите ми, поне ще запомнят, че съм ги предупреждавал. — Той замълча за миг. — Това ще възстанови репутацията ми и следващия път вече ще ми обърнат внимание…

— Проблемът е — намеси се Бърт Хил, — че всички ви смятат за луд, докторе. Никой няма да се вслуша във вас.

— Мислиш, че не зная ли? Почакай малко. — Крейн изтича при Хил и го прегърна. — Току-що ми даде страхотна идея.

— Нима?

Крейн натисна Q-нишката на интерфейса си, като се надяваше, че Уетстоун не го е изтрил от списъка на приятелите си.

— Хайде, Стоуни — прошепна той. — Хайде.

— Ще съжалявам ли, ако отговоря на това повикване? — разнесе се по слушалката на Крейн гласът на Уетстоун.

— Ти си добър човек.

— Аз съм посмешище.

— Може би. Но мислиш ли, че си и комарджия?

— Крейн…

— Да се срещнем утре… Можеш ли?

— Мога да направя всичко, което искам.

— Тогава да се срещнем. Обещавам да те направя герой.

— Не утре. Вдругиден. Но ми кажи нещо, Крейн, защо изобщо те слушам?

Крейн се подсмихна.

— Защото си не по-малко луд от мен.

 

 

Ли стоеше в глобуса си и се наслаждаваше на изборната беда. Навсякъде около него като електронни светулки премигваха цифри. Лесно бяха задържали президентския пост и бяха спечелили оспорваните места в Конгреса, макар в някои случаи да бяха на косъм. Последният акорд: „Лиян“ беше запазил пълната власт поне за още две години. Отдаваше успеха си на предприетите в последната минута атаки срещу Крейн и Ишмаил — на теорията за заговора.

— Е, доволен ли сте? — застанал извън блестящия свят, попита господин Муи. Само Главния имаше право да влиза в сферата.

— Разбира се, че съм доволен — изненадан от въпроса, отвърна Ли.

— Значи смятате резултатите от тази вечер за успех?

— Защо ми задаваш тези въпроси? Нали победихме?

— Според моите изчисления — каза Муи, — сме загубили над триста места в щатските камари. Сега „Йо-Ю“ има по-стабилна опора.

— Няма значение. Ние задържахме властта.

— Политическата власт в тази страна произхожда отдолу… чрез местните закони и актове. „Йо-Ю“ има пълен контрол над петнайсет законодателни органа, което означава петнайсет пункта, от които да атакува нашата икономическа база и да разширява своята.

— Правиш от това прекалено голям въпрос — възрази Ли.

— Докладите ми ще отразят моето мнение. Други ще преценяват. Освен това проучванията ми показват, че сте допуснал огромна грешка с ислямския проблем.

— Как така?

— При местните избори кандидатите на „Йо-Ю“ възприеха изчаквателна тактика по въпроса за ислямската държава, веднага щом ние застанахме срещу нея. Те се обявиха за преговори, вместо конфронтация. Успехът им в щатските събрания е пряко отражение на този фактор.

— Не съм съгласен.

— Вие ги накарахте да се страхуват — продължи Муи, — но това просто породи у тях по-дълбок страх от глобалното ислямско движение, което хората смятат за прекалено силно, за да му се противопоставят.

— Постъпих така, както трябваше да постъпя, с цел да спечеля изборите. Единственото, което остава да направя, е да жертвам някого на олтара на исляма, да хвърля вината върху него и после да стана по-отстъпчив за компромиси. До следващите избори този проблем вече няма да съществува.

— И кого ще пожертвате?

— Президентът Гидиън възложи повечето речи срещу ИЩ на вицепрезидента. Навярно на господин Габлър му е време да слезе от сцената — усмихна се Ли. — В края на краища не можем да държим един расист за вицепрезидент, нали?

— И кого ще поставите на неговото място?

Ли пак се усмихна, като си спомни кадрите от банята Съми Чан. Контролът над нея никога нямаше да е проблем.

— Мислех си, че може би е дошло време на върха на американската политика да се изкачи някой азиато-американец — каза той. — През следващите няколко дни ще проучим въпроса.

— Имате ли някого предвид?

— Навярно. Свърши ли с атаките срещу мен?

— Сър — почтително отвърна Муи. — Моята работа е да оспорвам решенията ви, също както вашата работа е била да оспорвате решенията на предшественика си. Най-учтиво твърдя, че ми дължите извинение. Вашето мнение също ще бъде включено в докладите ми. Сигурен съм, че го знаете.

Ли кимна. Единственото, от което се нуждаеха, бяха ножове, за да направят кървенето по-публично.

— Съжалявам, че те обидих. Има ли нещо друго, което ще влезе в доклада ти?

— Да — отговори Муи и Ли видя във външния мрак, че зъбите му проблясват в усмивка. — Ще им съобщя, че вашето съзнателно фалшифициране на изчисленията за предвиденото земетресение може да унищожи икономическата жизнеспособност на целия сектор.

— О, я стига — каза Ли. — Нима наистина вярваш, че онзи шут Крейн е в състояние да предвижда земетресения?

— Защо не?

Ли почувства, че в гърдите му се надига гняв.

— Защото е невъзможно, затова!

— О — спокойно поклати глава Муи. — Вашите познания и увереност очевидно са много по-напред от моите. Бих казал, да почакаме и ще видим, точно като „Йо-Ю“. Но вие, господин директоре, сте готов да заложите живота си върху неспособността на Крейн да прави предвиждания. Браво.

— Подиграваш ми се — каза Ли.

— Да, сър — отвърна Муи. — Правя тъкмо това.