Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (7)

6. Пангея^[1]

 

Фондацията, 21 юни 20124 г., 11:15 ч.

Нюкоум седеше пред екранната стена с размери девет на дванайсет метра в тъмната лекционна зала, в която се провеждаха инструктажите за мисиите на Фондацията. Хелосът, който кръжеше над Ле Прешо, излъчваше образи от града. Негърът видя океан от кал, пустиня от тиня с бледи следи от цивилизация, които стърчаха от вътрешността й. Някъде там, погребани под тинята, покрила унищожения град, бяха двамата най-важни за него хора на света. Той отказваше да приеме смъртта им. Отказваше.

На мястото работеха много хора — служителите от Фондацията бяха там по задължение, а местните жители — от благодарност към демона светец, спасил живота на любимите им същества. Нюкоум можеше да види покритите с кал работници, които отнасяха останките на трийсет различни места. По дяволите, усилията бяха прекалено недостатъчни, прекалено разхвърляни, за да постигнат действителни резултати. Тези спасители изобщо нямаше да стигнат до Лейни и Крейн навреме, ако се придържаха към същата стратегия.

— Ал-ло?

— Да, кой е? — отвърна Нюкоум, като забеляза напрежението в гласа на човека.

— К-казвам се доктор Бен Кроуел и всъщност бих предпочел да се върна към копаенето, но…

— Докторе — прекъсна го Нюкоум. — Нямаме много време, сър. Вие ли сте последният, видял доктор Крейн и доктор Кинг преди изригването?

— Да… аз…

— Накарайте някой да насочи камерата към вас, Бен. Искам да видя… а, добре.

На огромния екран се появи мрачното лице на измъчен, омърлян мъж.

— Знаете ли къде са, Бен?

— Знам къде бяха, докторе — отвърна Кроуел, — но всичко се е променило. Нищо не е, както беше. Не мога да се… ориентирам. Съжалявам.

— Успокойте се — твърд в убеждението си каза Нюкоум. — Крейн е жив. Ние сме във връзка с него. Остава им още малко въздух. Само трябва да ги открием. На градския площад ли се намирате?

— Така ми се струва.

— Близо до площада ли се случи всичко?

— Да! — Лицето на мъжа просветна.

Нюкоум вкара подробна сателитна фотокарта в долния десен ъгъл на екрана, която показваше Ле Прешо, както бе изглеждал само допреди дни. — Накарайте някой да ви даде монитор… в момента предаваме оттук.

— Един момент… така… да, виждам картата.

— Разгледайте я внимателно и си направете изводи.

Той увеличи улицата, която водеше към площада, и фокусира образа върху къщите с червени сламени покриви — влияние на френския колониален стил.

— Онази, онази — извика Кроуел. — Петата къща от площада откъм западната страна на улицата.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Нагоре се издигаше стълбище, но нямаше втори етаж. Картата ви показва само една двуетажна къща в квартала от онази страна на улицата. Там трябва да е.

Нюкоум наложи върху картата образа на разграфена измерителна линия.

— По средата на площада е имало стълб със знаме.

— Още е на мястото си.

— На трийсет и четири метра и петдесет и четири сантиметра на изток от него е предната врата на онази къща. Премерете разстоянието точно — нали? — и накарайте всички да копаят там… но бавно, внимателно, много внимателно.

Кроуел се хвърли да изпълни заповедта и отсъства от екрана в продължение на минута или повече, но през цялото време остана в аудиовръзка.

— Имате достатъчно копачи — рязко каза Нюкоум. — Необходимо ми е цялото ви внимание, Кроуел, трябва да получа от вас още информация. — Умореното лице на човеко отново се появи. — Добре. Кажете ми сега, какво точно стана? Как така двамата най-старши членове на експедицията са били оставени там по време на изригването?

— Спешно евакуирахме града заради огъня на св. Елм. Правех интравенозно вливане на пациент със синдром на премазване, когато Крейн пристигна с доктор Кинг и заповяда на мен и на хората, които работеха с лоста, да слезем на пристанището. Крейн взе системата от мен и ние избягахме. Беше истински кошмар, опитвахме се да тичаме през дълбоката кал, затъвахме…

— Поемете си дълбоко дъх, Бен. Сега по-добре ли сте? — Кроуел уморено поклати глава. — Продължавайте — насърчи го Нюкоум.

Изражението на мъжа помрачня, докато отново преживяваше времето, прекарано в ада.

— Ние… ние някак си се спуснахме на пристанището. Светкавиците — розови светкавици — бяха навсякъде. Имаше пламъци… обсипваха ни камъни. — Той изтри очите си. — Бъркотия на фериботите, пълен хаос с камионите и щуращите се хора. Някак си всички успяхме да се качим на борда, но не можахме да се отдалечим и на километър и половина-два от брега, когато върхът се откъсна от планината и се появи дяволският облак. Спусна се право към нас, настигна ни и всичко се изпълни със светкавици. Той ревеше и мяташе камъни. Разбрах, че всички сме мъртви. После започна да се успокоява. Облакът поизбледня, след това просто заплува над нас, като сипеше пепел. Но все да се… разширява… докато изпълни небето… освен сребристия хоризонт. Никога не съм виждал нищо, което даже далечно да напомня за това.

— Почакайте, Бен — прекъсна го Нюкоум. Бе видял, че копачите са постигнали известен напредък. — Кажете им да поставят там оптични сензори. — За няколко секунди Кроуел изчезна от екрана. Върна се намръщен.

— Пратиха ме обратно. Всички се страхуват да разговарят с вас. По-голямата част от засичащата апаратура беше загубена по време на… как го нарекохте, изригването? Не изглежда много вероятно…

— Моля ви, Бен.

Кроуел извинително кимна.

— В момента се опитват да приспособят нещо.

— Ако могат да ме чуват, те разбират. И най-добре да побързат! Върнете се с хората ми живи или изобщо не се връщайте. Кажете ми сега, колко време е минало между момента, в който оставихте Крейн и Кинг, и изригването?

Човекът широко отвори очи.

— Може би десет минути, само колкото да довършат с интравенозното вливане.

— А по кое време на деня е било това?

Кроуел бръкна в джоба си, извади часовник и го обърна така, че Нюкоум да може да го види. Стъклото му бе напукано и стрелките бяха замръзнали на 7:26.

— Смачках го, когато камионът се качваше на ферибота. Мога ли вече да вървя?

Четири часа. Кислородът беше проблем — ако бяха оцелели от калта и огъня.

— Още нещо, Бен. Казвате, че в къщата е имало стълбище?

— Да.

— Добре. Благодаря. Свободен сте. — Той изключи Кроуел от екрана и го замени с общ преглед на новините. После отпусна глава назад и затвори очи. Вече трябваше да ги намерят. Надяваше се това да стане преди въздухът им да свърши. Мястото под стълбището изглеждаше възможно най-подходящото за запазване на кислород. Двамата бяха там. Не си позволяваше да мисли за каквото и да е друго, освен за перспективата да ги открият живи и здрави.

— Предпочиташ да стоиш сам ли?

Нюкоум отвори очи, за да види една двайсет и петсантиметрова холограма на брат Ишмаил да се носи във въздуха пред него. Ангелска светлина заобикаляше образа му.

— Дори няма да те попитам как направи това — каза той.

Ишмаил като че ли се засрами.

— Когато бяхме на кораба, поставих на ръката ти приемник. Онова нещо на левия ти палец, което прилича на пъпка. Извади го и аз ще изчезна.

Нюкоум погледна към палеца си, забеляза устройството и го остави, където си беше.

— Видя ли какво става? — попита той.

Другият кимна.

— Помислих си, че може би ще ти трябва подкрепа, братко. Глупостта на Крейн изложи твоята жена на опасност.

— Глупост? — повтори Нюкоум. — Те изровиха от калта четирийсет и двама оцелели. Бих нарекъл това храброст, брат Ишмаил.

— Храброст е нужна дори само, за да живееш — отвърна Ишмаил. — Не съм тук да спорим, а просто да почакам заедно с теб… да скърбя заедно с теб, ако се стигне дотам.

— Хайде още да не говорим за скръб.

— Наистина. Участваш ли в мисиите „С“ и „Р“?

— Участието ми е съвсем ограничено — каза Нюкоум, като гледаше покрай холоизображението към копачите.

— Какво е станало на Мартиника? По новините не успяха да обяснят онзи облак или каквото там друго е било…

— Накрая ще разберат — прекъсна го Нюкоум, ядосан, че никой от спасителите не се е погрижил за засичащата апаратура. Един добър оптичен сензор можеше да им спести часове. Бърт Хил щеше да се погрижи за апаратурата. Проклет да бе Крейн, че не го взе. Той отново погледна брат Ишмаил. — Този вид изригвания се случват от време на време. Французите го наричат „nuee ardente“, „светещ облак“. В продължение на сто и двайсетте си години развитие терминът се е променил в „светеща лавина“. Случвало се е на Пели и преди.

— Какво представлява?

— Вид странично изригване с точно толкова сила, че да свлече горния пласт на кратера надолу по планината. Действа като тежка течност, смес от газ, пара и твърди частици. Когато по-тежките частици се слегнат, газът и парата свободно продължават напред и само по-малките частици задържат облака до земята. Щом се разпръснат, облакът се издига.

— Какво е онова нещо, което в момента носят към мястото на разкопките? — попита Ишмаил.

Нюкоум погледна екрана. Стомахът му се сви. Оптичен сензор. Сега щяха да видят.

 

 

Крейн и Лейни седяха един до друг в калната си гробница, облегнали гърбове на ваната, която им бе спасила живота. Момчето, чието име не бяха научили, лежеше в мрака до тях.

Беше съвсем тъмно. Крейн нямаше представа какво количество кал ги отделя от външния свят. Въздухът, с който разполагаха, опасяваше се ученият, бързо се изчерпваше. Беше мръсен и влажен.

Мъжът докосна интерфейса си.

— Дан… там ли си?

— Тук съм, Крейн. — В гласа му се долавяше облекчение и радост. — Струва ми се, че открихме къде сте. Идваме с оптичен сензор.

— Вкарайте ни въздушна тръба.

— Добре. Дай да поговоря с Лейни.

— Не е във форма — отвърна Крейн, изключи връзката и се облегна на ваната. До него Лейни се свестяваше и отново изпадаше в безсъзнание. Бе получила опасна рана на слепоочието. Ученият беше спрял кръвта, като наложи мястото с кал. После разкъса ръкава на ризата си и й направи стегната превръзка, която на всеки няколко минути се охлабваше и отново стягаше. Бе получил познанията си за спешна помощ в медицинско училище, но не ги беше задълбочил. Лейни се нуждаеше от истински лекар.

Тя простена и се върна в съзнание, както бе ставало вече петнайсетина пъти. Имаше най-опасния вид контузия с травма в дълбоката част на предните лобове, където се съхраняваха последните спомени. Умът й не можеше да се залови за нищо и продължаваше към нова мисъл. Всеки път, когато дойдеше в съзнание, преживяването беше съвсем ново за нея. Крейн се приготви пак да започне от нулата. Той я чу рязко да си поема дъх. Знаеше, че Лейни реагира на мрака и болката, и бързо постави длан на рамото й.

— Не изпадай в паника — тихо и успокоително каза той.

— Крейн?

— Спокойно. Получи удар по главата. Опитай да се отпуснеш.

— Къде, по дяволите, се намираме?

— Затрупани сме — отвърна той, — сред развалините на една къща… под лавина от кал. На Мартиника. Скоро ще ни спасят.

— Шегуваш ли се? На Мартиника? Добре ли е Дан?

— Добре е… само е малко разтревожен. Той е в Калифорния.

— Наистина ли? Защо не си спомням?

— Нормално е — спокойно отвърна Крейн и отново я потупа по рамото. — Не се тревожи за това.

— Какво е станало с мен?

— Удар в главата.

— Наистина ли? А Дан?

— Добре е. Не е тук.

— Не сме в Калифорния, нали?

— Не. — Ако обстоятелствата не бяха толкова зловещи, той знаеше, че щеше да му е трудно да не се разсмее.

— Вече съм добре.

— Зная.

— Къде сме?

— На Мартиника.

— Наистина ли? А Дан не е тук, нали?

— Не е.

— Затрупани сме, но ще ни спасят.

— Това, мила моя, е най-съкровената ми надежда.

Тя изсумтя.

— Добре съм. Вече наистина съм добре. Обаче главата страшно ме боли. Струва ми се, че тук трябва да има малко дорф… никога не пътувам без…

— Аз го взех — прекъсна я той. — Вече пи, но ако искаш още…

— Само една таблетка — протегна ръка Лейни. Крейн извади дорфа от джоба на работната си риза и й подаде хапчето. Повтаряха същия сценарий вече за шести път.

— Изпий и ти едно — предложи тя, като преглътна дорфа.

— Знаеш, че не взимам дорф.

— Как така! Ох! Толкова боли.

— Не се пипай по главата. — Той протегна крака. — Знаещ ли, току-що ми хрумна, че мога да ти разкажа нещо, защото няма да го запомниш.

— Ще го запомня — засмя се Лейни. — Казах ти, че съм добре. Просто трябва да разбера… добре ли е Дан?

— Добре е. Сега е в Калифорния.

— Взех ли таблетка дорф?

— Да — отвърна той и усети, че го изпълва чувство за ужасяваща свобода: никаква подслушвателна апаратура и навярно един тон кал за звукоизолация, както и слушател, който веднага забравяше какво е казал. Ако това щеше да е последният му разговор, той щеше да бъде най-добрият. — Готвех се да ти обясня защо не взимам дорф.

— Защо?

— Веднъж опитах. Той прекрати болката.

— Точно такова се предполага, че трябва да е действието му.

Крейн усети, че Лейни се размърдва до него и погледна в нейната посока, като си представи лицето й в мрака, нейните големи, любопитни очи.

— Разбрах — каза тя. — Имаш намерение да бъдеш откровен.

— А ти ще забравиш всичко, което ти кажа. Между другото, какво е последното, което си спомняш?

— Ами, разговаряхме… това си спомням. Помня, че бях на кораб. Защо е толкова тъмно?

— Затрупани сме под кална лавина, но скоро ще ни измъкнат.

— Дан, обаче, е добре. Нали?

— Да. Знаеш ли, че ме привличаш?

— Опа… чакай малко. Не търся бързи флиртове сред развалините.

— Никога не съм срещал жена като теб. Страстна… интелигентна. Когато се вгледам в очите ти, мога да видя, че умът ти работи. — Връхчетата на пръстите му погалиха лицето й. Тя леко се отдръпна, но съвсем мъничко, забеляза той.

— Добре — въздъхна Лейни. — Колко пъти си престъпвал чертата?

— Каква черта?

— Онази… ти знаеш, каквото и да каза преди това.

Крейн се усмихна.

— Ще ти разкажа историята на живота си. Ти си най-добрата ми публика. Живеех при сестрата на майка ми, Рут. Леля и съпругът й нямаха много пари и той не ме обичаше. На първо място бяха собствените му деца, затова трябваше да се държа така, че да ме забележат. От десетгодишна възраст започнах да чета всички книги по сеизмология и тектоника. Получих първата си научна степен на петнайсет и бързо продължих напред.

— Ами емоционалният ти живот… приятели… гаджета?

— Бях аутсайдер — отвърна Крейн. Отломките се помръднаха и на пода до тях паднаха дъски. Лейни се примъкна към него и стисна ръката му. — Израснах покрай хора, много по-възрастни от мен. Това помогна за напредъка ми, но не ми донесе приятели. В емоционално отношение от мен никога не се е очаквало нищо.

— Жени?

— Нито една. Не съм правил и опит. Никога не съм се целувал. Сега съм на трийсет и седем и дори не съм държал за ръката момиче, което харесвам.

— Ами, знаеш ли какво ще ти кажа? — рече тя, като облегна глава на рамото му. — Ако изобщо някога се измъкнем оттук, ще ти дам една първокласна целувка, която да ти послужи за начало.

— Обещаваш ли?

— Можеш да се обзаложиш, аз… толкова е тъмно. Защо сме тук?

— Опитвахме се да спасим едно момче, заклещено от вулкана…

— Вулкан ли?

— … и самите ние бяхме затрупани. И да, Дан е добре. Той не е тук. Ние сме на Мартиника.

— Задавала ли съм ти тези въпроси преди?

— Един-два пъти.

— Предполагам, че съм забравила. Но вече няма да забравя. Какво стана с момчето, което сме се опитвали да спасим?

— Опипай с лявата си ръка до теб.

— Добре… о, Господи! — Лейни едва не се хвърли в скута му. — Това ли е?…

— Момчето. Не оцеля.

Тя се отпусна, после се облегна на ваната.

— Ние също ще умрем, нали? Ще умрем в мрака.

— Има такава вероятност. Съжалявам. В момента ни издирват. Но пък успяхме навреме да евакуираме града.

— Градът… евакуиран? — Той я чу дълбоко да си поема въздух. — Можем ли да направим нещо оттук?

— Нищо — отвърна Крейн. — Страх ме е да дърпам каквото и да е в мрака, за да не би къщата да се срути отгоре ни.

— Може да намерим запалка или…

— Вече търсихме… даже в джоба на момчето. Освен това започвам да се притеснявам за кислорода.

— Недей да ме плашиш така.

— Няма проблем, веднага ще го забравиш.

— Не си прав, няма. Дан тук ли е?

— Не… и е добре.

— Чудесно — рече тя, после дълбоко си пое дъх. — Предсказахме ли това бедствие? — попита Лейни.

— Аз не мога да предсказвам каквото и да е — отвърна той и погледна в нейната посока. — Искаш ли да чуеш цялата ми история?

— Каква история?

Крейн вдиша зловонния въздух.

— Следях Садо — тихо започна той, — от деня, в който израелците видяха над главите си иранския хелос и взривиха всичките си ядрени запаси — трийсет мултимегатонни бомби. Петдесет милиона души мигновено се превърнаха на пара, други десет милиона ги последваха след секунди. — По страните му се стичаха сълзи, а Лейни потръпваше. — Експлозиите не само облъчиха целия Близък изток и неговия петрол, но имаха и сериозни последствия под земната повърхност — първо за Арабската плоча, която на свой ред оказа въздействие върху Турско-егейската и Иранската плочи. Беше все едно да гледаш как падат наредени една до друга фигурки за домино. Когато започнаха да се огъват Индо-австралийската и Евразийската плочи, аз вече предвиждах земетресенията сравнително точно, да речем в рамките на месец-два. Накрая, години след това, Индо-австралийската, Филипинската, Северноамериканската и Тихоокеанската плочи силно се сблъскаха, което оказа ограничено, но унищожително въздействие върху субдуктивната зона до Садо. — Крейн сви рамене. — Всичко беше ясно като пътна карта.

— Кое?

— Земетресенията, свързани с решението „Масада“.

— Защо не си предвидил и други земетресения преди Садо?

— Поради две причини. Първо, така или иначе никой не ме слушаше. Второ, ако изобщо трябваше да поема риска да сгреша и завинаги да ме обявят за луд, трябваше да заложа на сигурно. Садо бе точно това, което ми бе необходимо, за да чуят за мен по целия свят.

— Сега… не сме на Садо, нали?

— На Мартиника сме. Дан не е тук. Той е добре. Направо мини на следващия въпрос. Ако си ме слушала, сигурно се чудиш какво се опитвам да продам, след като вече знаеш, че всъщност не мога да предвиждам земетресения.

— Да. Кажи ми. Това си го спомням.

— Продавам мечтата за един съвършен свят — отвърна той. — Това страдание е излишно, разточително.

— Съжалявам… забравих нещо… — Изведнъж Лейни размаха ръце и запищя: — Пълзи, нещо пълзи по мен. Махни го! Махни го!

Ръката му напипа бедрото й и се плъзна по него. После стигна до нещото — студено и метално.

— Ха! — Крейн хвана намъкналия се в бърлогата им оптичен сензор и го вдигна пред лицето си. — Крайно време беше да дойдете. Изровете ни бавно. Тук сме във въздушен джоб, но още малко и всичко ще се разпадне. Копайте внимателно. Първо се опитайте да ни вкарате въздушна тръба. И за Бога, донесете ми нещо за пиене! На острова имаше захарни фабрики, сигурно ще намерите ром. Ако успеете да напъхате тръбата, пуснете през нея една бутилка.

Сензорът се измъкна навън. Крейн се отпусна от шума на спасителите, които вкарваха тръба със свеж въздух във влажната им гробница.

— Дан там навън ли е? — попита Лейни.

— По-добре да не е — отвърна той. — Предполага се, че трябва да е в лабораториите и да търси земетресения.

— Щом всъщност не можеш да предвиждаш — подхвана пак тя, — какъв смисъл има това?

Крейн намери ръката й в мрака и я целуна.

— Скъпа госпожо, човек не се отказва от мечтата на живота си, само защото не е реалистична.

Изведнъж в пещерата им проблесна съвсем слаба светлинна и я изпълни с блед сумрак. Последва прилив на свеж въздух, а заедно с него дойде и надеждата.

— Доктор Крейн — извика през двайсетсантиметровата тръба някакъв глас.

— Тук съм! Къде е ромът, който поисках?

— Пристига!

Бутилката полетя през тръбата, последвана и от шише с вода. Крейн подаде водата на Лейни и развъртя капачката на рома, след което отпи продължителна глътка.

— На какво разстояние сте от нас?

— Между един и три метра — отвърна гласът. — Бързо ще ви измъкнем.

— Ние единствени ли сме?

— Всички живи са извадени… освен вас тримата.

— Двама — поправи го Крейн и отпи още една голяма глътка. — Тук сме само двама.

Той се отпусна назад и тъжно погледна трупа. Лейни бе вперила поглед в мъртвото момче от мига, в който беше проникнала светлината.

— Какво е станало? — попита тя и протегна ръка към бутилката с ром, след като бе изпила водата.

— Опитахме се да го спасим. Той умря. Край на историята.

— Земетресение ли беше това?

— Вулкан… ние сме на Мартиника.

— Шегуваш се. Къде е Дан?

— У дома. — Лейни му харесваше в това състояние. Можеше да говори съвсем искрено, съвсем откровено. — Помниш ли обещанието си? — попита той.

— Обещанието…

— Няма значение. — Крейн се отпусна до нея и допря устни до ухото й. — Обичам те, знаеш ли? — промълви той.

— Не говори така — строго отвърна тя. — В живота ни и без това има достатъчно проблеми.

— А как да говоря?

Лейни отново отпи и му подаде бутилката. Двамата приличаха на хора, направени от глина.

— Знаеш ли — обади се тя, — има нещо, което не разбирам.

— Да?

— Ти искаш всички онези средства… цялата тази… власт, за да предвиждаш земетресения. Не разговаряхме ли преди малко за това?

— Да, разговаряхме. Навярно се чудиш какво всъщност искам.

— Да. Предвиждането, което цели спасяването на човешки животи, е благородна кауза, но Дан е човекът, който работи в тази област. Защо да не тръгнем по неговия път? Да определим районите, които са застрашени, и да внесем изменения в правилата за строителство или изобщо да го забраним на тези места. Ако искаш да направиш това, няма да ти трябва подробната информация.

Тогава Крейн й каза онова, което никога не бе имал смелост да изрече пред което и да е друго човешко същество.

— Не давам и пукната пара за предвиждането на земетресения — промълви той. — Просто го използвам като средство за слагане на край.

— Какъв край?

— Не мога да съществувам в света такъв, какъвто е сега — отвърна ученият. — Затова възнамерявам да го променя. Възнамерявам да сложа край на земетресенията.

Тя се засмя и отново протегна ръка към бутилката. Преди да й я подаде, Крейн отпи още една голяма глътка.

— И как смяташ да го направиш?

— Като слея плочите — страстно и тихо отвърна той. — Някога този свят е представлявал един-единствен континент, наречен Пангея. Нямало е земетресения, нямало е вулкани. Отново ще го направя такъв.

Лейни продължително отпи. Крейн грабна бутилката от ръцете й и я довърши. Жената се изкикоти.

— Каза, че искаш да слееш плочите, нали?

— Да.

— Как?

Той й намигна и после прошепна направо в ухото й:

— Като взривя огромни термоядрени бомби точно по разломните линии.

— Какво?

Нахлу светлина и навсякъде около тях закънтяха развълнувани гласове.

— Хайде, Елена Кинг — извика Крейн и я прегърна през кръста със здравата си ръка. — Ще оцелеем и ще продължим борбата!

— Тук ли е Дан? — попита тя, когато към тях се протегнаха ръце, за да ги измъкнат в безопасност.

— Не.

— Ами момчето?

— Оставете го. Нищо не може да развали едно триумфално спасяване така, както безвременната смърт. Това е цената, Лейни. Ние живеем и умираме от нея.

 

 

Впил поглед в екрана и стиснал юмруци, Дан Нюкоум държеше мислите си ясни и под контрол, докато седеше и наблюдаваше как екипът на САР внимателно разкопава от сиво-зелената кал онова, което някога е било двуетажна къща. Образът на Ишмаил беззвучно плуваше точно до него. Той можеше да вижда картината, но не и обратното.

— Разкопаването ли гледаш? — със задавен глас попита ученият.

— Да — отвърна Ишмаил. — Чувствам, че всичко ще свърши благополучно.

— Какво те кара да мислиш така?

— Крейн е безумец. Може да преживее невредим всяка трагедия. Това е неговата благословия, братко, но също и неговото проклятие.

— За първи път те чувам да говориш добре за него.

— Не говоря добре за него. Той не е човек в обикновения смисъл на думата. Той е сила, която пресича живота ми, а аз съм сила, която пресича неговия. Ние сме глетчери, двамата с Крейн — бавно пълзим и помитаме всичко по пътя си. Крейн не подлежи на определение. Виждаш ли мъжа в яркосиньото палто до камиона?

Нюкоум се вгледа в екрана. Това беше техникът, който се занимаваше с монитора на оптичната сонда. Човекът изглеждаше развълнуван, докато настройваше апаратурата си.

— Струва ми се, че ги е открил — каза Нюкоум, кога видя, че мъжът започва да танцува в калта. — Виж го как подскача! Те са живи!

Вратата на лекционната зала се отвори и вътре с радостни викове влетяха Бърт Хил и неколцина програмисти. Подобна сцена сред екипа на Мартиника се виждаше и огромния екран.

— Бягай — прошепна Нюкоум и при влизането на Хил. Ишмаил изчезна. Дан мислено си отбеляза да му се обади и да благодари за дружеската подкрепа, оказана му в тежък миг.

— Никога повече няма да му позволя да се измъкне без мен! — извика Хил. Той радостно се втурна по пътеката между редовете, за да проследи разкопаването заедно с Нюкоум. Другите се пръснаха из амфитеатралната зала. — Трябва да са загубили цялата засичаща апаратура. Онова нещо, което използват сега, е самоделка, скалъпена от резервни части.

Нюкоум кимна.

— Повярвай ми, следващия път, когато Крейн тръгне някоя мисия, лично ще го окова в една верига с теб.

— Глупак — поклати глава Хил, когато работниците пуснаха бутилката ром през въздушната тръба. — Иска пие още преди да се е измъкнал. Такъв си е Крейн.

Нюкоум продължи да гледа разкопаването. Работниците подаваха кофи с кал по жива верига и с напредването укрепваха развалините. Двамата бяха живи. Сега оставаше да видят дали са ранени.

След няколко минути спасителите бяха вътре. Зрителите в залата и на Мартиника запляскаха с ръце, когато Крейн без чужда помощ се измъкна изпод останките, широко усмихнат за пред камерите. Носеше Лейни — здравата му ръка поемаше по-голямата част от тежестта, а почти правната бутилка ром висеше от другата.

Вътрешностите на Нюкоум се преобърнаха. Главата на Лейни беше превързана и цялата й лява страна бе в кръв, косата й също. Жената изглежда не беше в пълно съзнание. Крейн сякаш изобщо не се вълнуваше заради товара си.

— Ранена е — отбеляза Хил.

Нюкоум изсумтя.

— Дано да намерят някой по-опитен от онези студенти там долу. — Той натисна интерфейса си и отново се свърза със спасителния екип. На екрана се появи окаляна фигура, която едва можеше да се разпознае като човек. — Доведете ми Крейн — заповяда му негърът.

В същия миг той видя на главния екран, че докато я прехвърляха върху носилка, Лейни прегърна Крейн и продължително го целуна. Стомахът му се сви на топка и той стисна зъби, за да не изругае гласно. Крейн изглеждаше по-скоро стреснат, отколкото изненадан от целувката. Какво ставаше?

Крейн енергично махаше към камерите, като се смееше и държеше високо бутилката ром — поредният лукс на масата на неговия вълнуващ живот. Дяволите да го вземат. Брат Ишмаил се оказа прав — той не беше човек.

Погълнат от спасителния екип, Крейн изчезна за половин минута от екрана, само за да се появи в допълнителния прозорец. Ученият допиваше рома си.

— Крейн — тихо каза Нюкоум.

— Дани, миличък! — Крейн остави бутилката, за да избърше лицето си с кърпа. — Липсвахме ли ти?

— Къде е тя? — попита Нюкоум. — Надявам се, че не си я убил.

— Това е общ канал, Дани.

— Къде е тя?

Крейн бе надянал маската си за пред публика и вече нямаше да я свали. Той се усмихна.

— Готвим се да я евакуираме на Доминика за лечение. Според мен е получила само контузия. Ще се оправи. Между другото, непрекъснато пита за теб.

— Свържи ме с нея.

— Не мога, Дан. — Той погледна за миг встрани от камерата. — Приготвят я за пътуването. Освен това… не е нужно да си правиш любовни срещи по общия канал. Остави го за после.

— За Бога, Крейн, свържи ме с нея. Трябва да се уверя, че е добре.

Без да престава да се усмихва, Крейн поклати глава.

— Не и по необезопасен канал — отсече той. — Няма нужда да издаваме търговски тайни.

— Крейн…

— Трябва да вървя, Дани, миличък. Публиката ме чака. — Крейн се отдалечи от екрана и изчезна.

Нюкоум тежко се отпусна на стола си, загледан към работниците, които се канеха да напуснат мястото.

— Трябва да подготвя нещата за завръщането им — заяви Бърт и се изправи, а после бързо се отдалечи, като подбра със себе си всички други.

Нюкоум остана сам. Чувстваше се глупаво, сякаш го бяха използвали. В този момент мразеше Крейн и би го наранил, ако можеше. Ишмаил бе съвсем прав за толкова много неща, ясно осъзнаваше сега негърът.

Нишката „Q“ беше обезопасената линия. Той я натисна на интерфейса си и набра номера, който бе запомнил в трапезарията на „Диатриб“.

 

 

Съми Чан седеше пред подслушвателния терминал, вграден в стенния екран на дома й във Фондацията.

— Приемате ли сигнала, господин Ли? — попита тя. Стенният екран повторно показваше разговора на Нюкоум с малкия образ на Мохамед Ишмаил.

— Да, съвсем ясно, Съми. Благодаря ви.

— Реших, че това може да ви интересува.

— Определено. Следете всички контакти между доктор Нюкоум и престъпника. Ние също ще го правим. Провокативното поведение на Мохамед Ишмаил и лошият му обществен рейтинг ни принудиха да осъдим действията му и съществуването на Ислямския щат.

— Разбирам — отвърна Съми, но всъщност не разбираше нищо. — Има ли друго засега?

— Продължавайте да се справяте все така добре. Имаме големи планове за вас. Зайджиан, Съми Чан. Стойте на сянка.

— Зайджиан, господин Ли.

Той прекъсна връзката — компютрите му бяха записали в паметта си целия разговор между Ишмаил и Нюкоум. Съми също затвори и извади зелената бутилка дорф от бюрото си под триизмерния стенен екран.

Тя се насочи към предната врата. Алпийската й къща бе огромна и просторна — представляваше едно голямо помещение със спалня на втория етаж и с двускатен покрив. Цялата фасада се отваряше към великолепна гледка. При други обстоятелства тук Съми би могла да живее в пълен покой.

Излезе на балкона. На тази височина вятърът бе топъл и игрив. Долу под нея летеше самотен кондор. Тя разбираше, че господин Ли допуска грешка, като осъжда Ислямския щат, чиито членове поне в някаква степен бяха потребители и по свой собствен начин елемент от типичния начин на живот в Америка. Осъждането ги отделяше и привличаше вниманието към тях. Това определено можеше да доведе до осмиване. Но можеше да им донесе и поддръжка. Американците бяха свикнали да приемат различен от техния начин на мислене. Ако не ги предизвикваха, те щяха да погълнат ИЩ. Принудени да избират обаче, най-вероятно щяха да предпочетат свободата, концепция, непозната на господин Ли.

Изведнъж почувствала меланхолия, Съми отпуши зелената бутилка и отпи направо от нея. Гърдите я боляха под бандажа, проблем, с който се сблъскваше ежемесечно. Специалният й дорф, съдържащ висока концентрация на окситоцин и еуфорична ендокринна течност, изглежда й помагаше, въпреки че я обременяваше с определен сексуален копнеж, който нямаше как да бъде задоволен. Не можеше и да се довери на никой сексуален партньор. Не можеше да се довери на самия секс.

Тя остави чувствата си да я погълнат. Това я стопли и я успокои. Небето се покри с тъжни облаци, които показваха картини от арестуването на поддръжници на Ислямския щат точно пред подсилените полицейски пунктове в източната част на Лос Анджелис. Долу Бърт Хил надзираваше подвеждането на маса под огромен навес в чест на завръщащия се екип. Имаше и бар, малък медицински пункт и сцена за пресконференция.

Този път Съми щеше да пропусне пресконференцията. Единственото, което искаше, беше да свали бандажа и да се скрие под завивките в леглото си. Тя отпи още една глътка дорф. Навярно днес по изключение би могла да се отпусне в блаженство.