Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (20)

19. Смъртен танц

Проектът „Импириъл вали“, 30 юни 2028 г., две минути преди полунощ

Стомахът на Абу Талиб се беше свил на топка, докато гледаше гостите да излизат от асансьорния тунел и да се насочват към колите и хелосите си. Почувства се още по-зле дори от тогава, когато научи за „Северозападни скъпоценни камъни“, когато разбра, че е измама и се насили да излезе с публични атаки срещу Крейн.

В нощното небе се издигнаха няколко хелоса и полетяха на север. По пътя от паркинга към предните порти се занизаха автомобили.

— Това е — каза Ишмаил. — Ще ни посрещнат с газ, предизвикващ гадене, и дезориентиращи звукови вълни. — Годините на бунтове бяха научили и него, и неговите Плодове на исляма. — Кислородните тръби в маските ще ви предпазят. Ако някой от вас има слушалка, нека я изключи. Ако не го направите, ще излъчат звука право в главите ви. Следвайте задачите си и дръжте заглушителите в ушите си. Те имат електрически водни оръдия, но ние ще ги смажем под гумите си, преди да успеят да ги задействат. Знаете си работата. По машините!

С викове и насърчения, за да повдигнат духа си за битката, мъжете се качиха на камионите. Замръзнал на място, Талиб можеше само да гледа.

— Ако не си достатъчно убеден, остани тук — презрително изсумтя Ишмаил.

— Хелосът на Крейн е още на паркинга — каза Талиб и посочи към екрана.

— Наистина ли? — Ишмаил погледна, за да се увери. — Аллах ни е благословил. Можем да се погрижим едновременно и за богохулството, и за богохулника. Идваш ли?

Вцепенението на Талиб внезапно изчезна и той извика:

— Разбира се, че идвам. — После побърза след брат Ишмаил. — Но се разбрахме: никакви убийства.

Талиб седна на мястото до шофьора, докато Ишмаил се качи зад волана. В далечината от портите на лагера се точеше колона от фарове, които се отправяха на юг.

Маската на брат Ишмаил все още беше вдигната над лицето му и очите му решително блестяха на звездната светлина. Той включи двигателя и камионът потегли напред. Бронята му сочеше към портите на пет километра от тях. Устата на Ишмаил бе отворена и зъбите му бяха оголени.

— Дори няма да ни забележат, докато не връхлетим върху тях — тихо каза той.

— Моля те — прошепна Талиб. — Обещай ми да не нараняваш Крейн, ако го откриеш.

— Няма да го нараня — отвърна Ишмаил. — Ще го убия.

— Ишмаил…

— Наслаждавай се — прекъсна го Ишмаил. — Скоро ще видиш правосъдието в най-чистия му вид.

После протегна ръка и включи всички камери, които носеха със себе си, включително и една в камиона. И Ишмаил, и Талиб с открити лица вече се излъчваха по Мрежата.

Сега трите камиона се носеха успоредно по неравната земя на трийсет метра един от друг. Предупредителните прожектори на лагерната ограда блестяха с яркобяла светлина, която превръщаше нощта в ден. Освен видимото зрелище бяха приготвили предварително записана, грижливо изпипана от Ишмаил реч, която обясняваше целта на святата им мисия.

— Хайде! — извика Ишмаил. Той включи звукозаглушителите в ушите си, свали маската над лицето си и дръпна надолу качулката на бурнуса си.

Талиб се запипка след него — умът му се бе вцепенил, сърцето му бясно туптеше, от тялото му се изливаше пот. Газ!

Караха на сляпо през облаци от смъртоносен газ. И двата свалиха очилата си и превключиха на инфрачервено виждане. Талиб не можеше да овладее треперенето си, устата му бе пресъхнала. Какво правеше тук? Каква лудост го довела в този камион?

С продължителен остър звук те се врязаха в бодливата тел на оградата. Мрежата увисна на бронята, после полетя назад и смаза предното им стъкло, превръщайки го в калейдоскоп от паяжини сред гъстия дим.

Той се обърна към Ишмаил, който вдигна автомата си и го опря в стъклото, а после натисна спусъка и отнесе останките му. Изведнъж пред тях се появи човек. Бронята го блъсна на равнището на коленете и го преряза на две. Тялото му отскочи върху капака и главата му проби остатъците стъклото пред Талиб. От дупките за очите и устата в усмихнатата ФПС-маска на все още живия мъж се лееше кръв, ръцете му бясно се размахваха от двете страни на разбитото стъкло.

В черепа на Талиб се разнесе собственият му крясък.

 

 

Бърт Хил току-що беше влязъл в един от складовете, за да остави намерената навън лопата, когато чу напомнящата пукот от фойерверки стрелба. Той предпазливо погледна през малкото прозорче на вратата и видя трите камиона да влизат в лагера.

Охраната бе преодоляна за секунди. Защитните й системи бяха безполезни срещу свирепата изненадваща атака. Един от камионите се насочи към казармите, другите два летяха право към сградата на асансьора.

Казармите избухнаха в експлозии. Първият камион, който стигна до асансьора, заора през бетонния коридор към него. Във всички посоки се разхвърчаха парчета бетон, а откъм казармата се разнесоха изстрели, придружени от викове.

Бърт понечи да включи интерфейса си на спешния канал на Крейн, после замръзна. Сигурно щяха да сканират за електронно излъчване. Ако се свържеше с шефа си, щяха да разберат, че Крейн и семейството му са долу. Щяха да разберат и къде е самият той. В пещерата нямаше къде да се скрие човек, освен в тръбите. В момента негов единствен съюзник бе мълчанието. Щеше да вземе сервизния асансьор и да заеме позиция в тръбите.

Все още с лопата в ръка, Хил се насочи към задната част на складовото помещение и задейства с глас вратите на малкия асансьор, който обслужваше намотките на главния подемник. Той не беше толкова бърз, колкото големия, но щеше да го свали долу достатъчно скоро.

 

 

Абу Талиб изскочи от камиона, вдигна маската си и повърна. Забилият се в стъклото им полицай накрая беше умрял, но не и преди да изхвърли по-голямата част от кръвта си през сънната си артерия върху Талиб. Мъртвецът продължаваше да лежи върху предния капак на камиона. Дрехите на Талиб лъщяха от кръв, тъмна кръв, и бяха натежали от нея.

Из лагера се носеше дим, пищяха алармени сигнали. Автоматичната стрелба довърши останалите в казармените помещения полицаи. Талиб бе изпаднал в шок.

Маскирани мъже натоварени с бомби и оръжие, скачаха от каросерията на камиона сред развалините на коридора, който водеше към асансьора. По знак на Ишмаил всички, които имаха слушалки, деактивираха звукозаглушителите си.

— Аллах е велик! — извика Ишмаил. — И ние сме негови оръдия!

Ишмаил хвана Талиб за ръката и го задърпа към пулта за задействане на вратите.

— Как работи? — попита той. — Бързо!

— Очно сканиране — отвърна Талиб. — Хм… хм… отпечатъци от пръсти. Съжалявам, аз…

— Доведете затворника! — нареди Ишмаил. Спирачките на третия камион изскърцаха и до голямата плъзгаща се врата докараха един от полицаите.

Ишмаил смъкна маската му и под нея се показа жена. Устните й беззвучно мърдаха, очите й гледаха апатично. Изпод лъскавата й бяла униформа бликаше кръв. Ишмаил блъсна лицето й до сканиращия екран, а Талиб притисна палеца й върху плочката. Светлините светнаха в зелено и голямата врата се отвори под радостните възгласи на Плодовете на исляма.

Ишмаил блъсна жената настрани. Тя се плъзна надолу по стената и седна долу. Мъжът ритна тялото й към отвора на вратата, за да й попречи да се затвори.

— Вкарайте камиона с бомбата! — извика той. Машината потегли напред. Мъжете тръгнаха от двете й страни. Талиб бавно, сякаш насън, влезе вътре.

Камионът спря по средата на асансьора, като разблъска мебелите настрани. Влязоха и останалите бунтовници. Задачата на камиона беше да разруши асансьорната шахта и да затвори всичко долу като в саркофаг.

Ишмаил изблъска навън тялото на полицайката и вратата незабавно се затвори. Той се приближи до Талиб.

— Вземи се е ръце, братко — каза Ишмаил. — Бъди мъж.

— Ако Крейн е там долу — отвърна Талиб, — може и жена и синът му да са с него.

Ишмаил доволно се усмихна.

— Така ще можем да унищожим цялото змийско гнездо — заяви той, после се обърна към човека, който седеше на шофьорското място в камиона. — Включи брояча на бомбата. Братя, имаме точно един час, преди шахтата да се взриви.

Талиб усети рязкото потегляне на асансьора, който после започна да забавя спускането си към преизподнята.

 

 

От компютърната зала Лейни Крейн чу звънеца, сигнализиращ за пристигането на асансьора, последван от много гласове. За миг си помисли, че поради някаква причина са се върнали гостите. После кънтящият глас на Мохамед Ишмаил й съобщи, че настъпва краят на света.

Тя грабна спящия Чарли от одеялото върху пода и се втурна по коридора към стълбите.

Чарли се събуди и се разплака. Лейни затисна устата му длан и зави надясно в основата на стълбището, подмина редицата от коли и се затича към сервизния асансьор. Стигала там, тя натисна бутона.

— Съжалявам — обади се приятен компютърен глас, — но сервизният асансьор е зает.

Можеше да чуе, че влизат в компютърната зала, чуваше стрелбата им и трясъка на предмети, разбиващи се в бетонния под. От наблюдателната кабина избухнаха огромни парчета стъкло и обсипаха нея и Чарли, който пищеше от ужас.

Лейни се хвърли обратно към колите и се метна на една от тях, поемайки по коридор „Б“, здраво стиснала детето с дясната си ръка. Бягаше, защото трябваше… макар да знаеше, че няма къде да отиде.

 

 

На дълбочина пет и половина километра в тръба №63, Крейн стоеше в херметичната си асансьорна клетка и правеше проверка на утечката. Минимална. Нямаше да попречи на взрива. Не трябваше да облича противорадиационния си костюм, който силно затрудняваше движенията му. Костюмът беше огромен и горещ, твърдата му външна повърхност бе предназначена да предпазва от падащи останки. Даже, камъче, паднало от шест и половина километра, можеше да е смъртоносно.

Стори му се, че отгоре се разнася тих звук, като изтракване на писалка върху маса. Той се огледа и не видя около себе си нищо, което да е причина за шума.

После вдигна очи нагоре към безкрайността на тръбата. Ако звукът идваше от пещерата, трябваше да е ужасно силен, щом бе стигнал до него на тази дълбочина. Прониза го студ.

Крейн насочи нагоре огромния приемник на шлема си и усили звука. Кухи, отекващи кънтежи. Екот от взривове. Наистина идваха от пещерата.

Интерфейсът изпиука в ушите му. Той го включи и чу тревожния глас на Лейни.

— Крейн! Моля те, отговори!

— Какво става, Лейни?

— Мъже… с оръжие! Унищожават всичко, вече стреляха по мен, аз…

— Сканират ни! — прекъсна я Крейн. — Изключи се! Скрий се!

— Но къ…

Той прекъсна връзката и натисна лоста, за да се изкачи горе. Клетката бързо пое по кабела си.

— Побързай — прошепна ученият, натиснал лоста с ръка в напразен опит да увеличи скоростта. — Побързай. — Максималната скорост на клетката беше петдесетина километра в час, повече от шест минути догоре. Можеше да се случи всичко.

Знаеше, че това е ИЩ. Знаеше, че Нюкоум е дошъл да довърши смъртния им танц. Единствената му надежда бе да стигне до пещерата и да предложи живота си в замяна на спасението на Лейни и Чарли.

Крейн включи интерфейса си на общо предаване.

— Който и да ме слуша — каза той в микрофона на шлема си, — тук е Крейн. Ще се предам, ще направя всичко, каквото поискате. Моля ви, оставете жена ми и сина ми живи. Те са невинни.

— Всички са невинни — разнесе се в отговор гласът на Ишмаил, — и в същото време никой. Животът е жесток. Аллах е велик.

Можеше да чуе експлозиите, когато минаваше покрай знака за третия километър. Унищожаваха цялата пещера! Нещо падна надолу в тръбата му и прелетя покрай него като неясна сянка.

Десет секунди по-късно дъното на тръба №63 избухна, проблесна светлина, последвана след миг от звука. Тръбата затътна и клетката му се опъна на кабела си. Долу лумна огън и във всички посоки се разхвърча фосфор, който започна да разяжда оловната обвивка на ядрения материал. Клетката продължаваше да пълзи нагоре, макар че през последния километър и половина заплашваше да се откъсне от кабела. Накрая Крейн стигна до равнището на пещерата, за да види отдалечаващи се по криволичещия коридор коли, насочили се обратно към главната пещера. В този момент в края на коридора се разнесе експлозия. Стълбовете се срутиха и от тавана започнаха да падат парчета, които трупаха коридора с вълна от прах и камъни.

Колата му все още беше паркирана до стената. Той с препъване стигна до нея, като напипваше пътя си с ръце, предпазван от здравия си шлем. Скочи вътре, включи двигателя в този миг избухна нов взрив, който разтърси всичко върху него се посипаха камъни, които отскачаха от шлема, прах замъгли зрението му.

Крейн подкара колата напред по памет, като се блъскаше в дясната стена, за да избегне тръбите. Последва нова експлозия и целият коридор зад него се срути, оформяйки есовидна извивка в друг коридор.

Той летеше с пълна мощност по извиващия се тунел и виждаше как избухват тръбите от лявата му страна. Светът и животът на Крейн се разпадаха навсякъде около него. Нищо от това нямаше значение, единствено Лейни и Чарли. Трябваше да ги намери.

С максимална скорост стигна до главната пещера — облечени в черно мъже тичаха към стълбите, от компютърната зала излизаха пламъци, тръбите в централното помещение тътнеха и бълваха дим и огън. Цялата пещера се тресеше, от тавана се откъртваха парчета скала, за да се разбият в бетонния под.

Това бе гибел, донесена от ръцете на брат Ишмаил. Когато се понесе към коридор „Б“, по него започнаха да стрелят. Крейн блъсна с колата си някакъв тичащ мъж, после чу далечни експлозии и отсрещният край на коридора се срути върху себе си.

Противорадиационната алармена сигнализация високо пищеше, стенните монитори проблясваха в горния край на червената зона. Колата му стигна до празно пространство и за миг той видя цялата картина на разрушението. Някакъв мъж в друга кола се смееше, насочил оръжието си надолу в тръба №21. Кабелът беше откачен — в тръбата бе паднала кола, препречвайки пътя на сервизната клетка.

Имаше само една възможност и Крейн мигновено я използва. Спуснал крак на пода, той блъсна странично колата на човека с оръжието. Ударът отпрати мъжа и машината в тръбата, а ученият трябваше рязко да завие, за да не полети след тях.

И мъжът избухна.

Крейн изскочи навън и се затича към тръбата. Подът на пещерата бе покрит с горящ фосфор. Между тръбата и средния стълб се бяха заклещили две пламтящи коли. Разрастващият се пожар заплашваше да взриви пластичния експлозив. Клетката се беше откъснала от кабела си и опасно балансираше на метър и половина по-долу върху останките от двете коли. Всичко това заплашваше да загуби нестабилното си равновесие и да полети към дъното на тръбата. В клетката бяха Лейни и изпадналия в истерия Чарли, заобиколени отвсякъде от пламъци. Свита на топка в клетката, Лейни здраво бе прегърнала детето и гледаше нагоре.

— Изправи се! — извика той и протегна ръка към нея. Хвани се за мен.

— Н-не мога! — проплака в отговор тя. — Замаяна съм… коленете ми не… Господи, помогни ми, Крейн.

И тогава го осени. Шемет. Тя беше вцепенена, неподвижна. Крейн легна по корем и протегна ръка в дупката. Очите й бяха широко отворени и в тях се четеше ужас. Той осъзна, че Лейни преживява съня си.

Тя се пресегна с лявата си ръка, докато Чарли се гушеше в извивката на дясната. Не можеше да се изправи и неудържимо трепереше. Купчината развалини високо проскърца, после се разтърси. Лейни изкрещя в мига, в който всичко се раздвижи.

Крейн се наведе още повече и сграбчи китката й със здравата си ръка. Металните останки силно заскърцаха по вътрешната тръба, после се освободиха и полетяха надолу. Ръката на Крейн рязко се напрегна и едва не изскочи от раменната му става. Лейни висеше над бездната. Към повърхността на тръбата се издигаха пламъци, които заплашваха да я обгорят.

— Дръж се! — извика той, но не можеше да чуе отговора през шлема си. Опита се да я изтегли, ала тежестта беше прекалено голяма и нямаше каквато и да е опора. По лицето му изби пот и капчиците полепнаха по стъклото на шлема, като го замъглиха.

Нямаше за какво да се закрепи. Опита да се изправи достатъчно, за да застане на колене, но не успя. Лейни изкрещя — пламъците обхващаха краката й.

— Вземи Чарли! — извика тя и се опита да повдигне момчето, прегърнала го с дясната си ръка.

Звуците проникваха в костюма му, в главата му се разнасяше тътен. Той извъртя болната си ръка и я провеси в тръбата.

— Не мога! — каза Крейн в отговор на въпроса в очите й. — Ръката ми! Болната ми ръка!

— Вземи го! — изкрещя Лейни. — Моля те, вземи го!

— Не мога! — Нататък по коридора се разнесе взрив, който разлюля, и тя започна да се изплъзва от схваналата му се опитите да я удържи ръка. Лейни се гърчеше и се опитваше да направи невъзможното — да повдигне пищящото си дете нагоре.

— О, Господи, Лейни… Лейни!

Тя се изплъзна.

Просто така. Крейн я гледаше как пада, притиснала Чарли към себе си. Мислено си я представи да замръзва в това положение, завинаги увиснала във въздуха като отпечатък върху събитийния хоризонт на черна дупка. Завинаги чиста. Завинаги жива. Той имаше една-единствена цел — да последва Лейни и сина си в кладенеца на смъртта.

— Е — разнесе се иззад него мъжки глас и Крейн се обърна. Мохамед Ишмаил го ритна обратно на земята и застана над него с автомата си. — Семето вече го няма. Сега трябва изтръгнем плевела, от който е поникнало.

— Благодаря ти — отвърна Крейн, защото разбра, че най-после този човек ще му даде вечен покой.

После Ишмаил се обърна наполовина назад. Крейн видя Бърт Хил, който тичаше към тях с обезумели очи, вече полузамахнал с лопатата си.

Бърт удари Ишмаил по гърба с острия ръб на инструмента и мъжът тежко се стовари на земята. Тялото му бясно се гърчеше.

Хил отново вдигна лопатата високо над главата си.

— Не! — извика изотзад Талиб. Хил се завъртя, за да погледне към него. — Недей, Бърт!

Бърт отново замахна. Пистолетът в ръката на Талиб изпука два пъти. Хил залитна, после падна по лице в момента, в който нова експлозия, съвсем близо до тях, разтърси залата. Един от опорните стълбове падна между Крейн и Нюкоум.

— Доволен ли си? — изкрещя Крейн и застана на колене. Навсякъде около тях се бе спуснала плътна завеса от прах. Нюкоум се опита да скрие лице със свободната си ръка. — Ти я уби! Уби детето… — Той не издържа и избухна в сълзи, заровил глава в шепите си.

— Крейн — каза Талиб и се приближи до него. — Изобщо не съм искал… това… никога…

— Убий ме! — извика Крейн и вдигна поглед към него. — Ще имаш ли човечността да ми спестиш тази болка?

— Крейн — промълви Талиб.

— За Бога, убий ме! Убий ме!

Талиб вдигна пистолета си, като пръскаше слюнка с уста. Ръката му неудържимо затрепери и дъхът му започна да излиза на пресекливи хълцания. После изпусна оръжието. По лицето му се стичаха сълзи. Той хвана Ишмаил за яката и го повлече сред гъстите прашни облаци, които се стелеха по коридора.

Застанал на колене, Крейн се разтърсваше и плачеше. Когато се обърна да скочи в тръбата, чу стоновете.

Покритият с прах и кръв Бърт Хил го сграбчи за раменете.

— К-Крейн — стържещо рече Хил. — Трябва да… трябва да… — Той залитна и падна на едно коляно.

Крейн погледна надолу в тръбата, после неохотно се извърна от нея.

— Проклет да си, че си жив — промърмори той. После се откъсна от ръба на бездната — нямаше достатъчно егоизъм, за да накара Бърт да умре заедно с него. Ученият изруга, прекатери се над падналия стълб, стигна при Бърт и го изправи на крака.

— П-почти не мога да дишам — каза Хил.

— Прах — отвърна Крейн, макар да знаеше, че мъжът не може да го чуе. — Навярно куршумът е пробил дроба ти.

Някак си успя да замъкне Хил в колата си, като по пътя прескочи падналата греда. После потегли, оставяйки зад себе си района на тръба №21, който се рушеше зад гърба му и завинаги погребваше целия му живот.

Стигнаха до шахтата на сервизния асансьор сред срутващите се на земята огромни парчета от стените на коридора. Крейн несръчно отвинти шлема си и отнесе Хил до кабината, след което сам влезе вътре.

Вратата се затвори. Той натисна стрелката за нагоре и в този момент се срути целият таван на пещерата. Асансьорът потегли.

Крейн не си спомняше пътуването нагоре. Хил имаше сериозна рана в гърдите и повърхностна рана в предмишницата. Всмукващият звук от раната на гърдите означаваше, е трябва бързо да бъде затворена.

Ученият свали пластоманените ръкавици на противорадиационния си костюм и с едната от тях покри раната. В резервната си чантичка имаше контейнер с оловен разтвор, с който замаза краищата на ръкавицата, за да я запечата херметично за кожата на Хил и да създаде вакуум. После преобърна мъжа върху ранената му страна, за да облекчи дишането с незасегнатия му бял дроб. Ако изобщо можеше да оцелее, незабавно му трябваше помощ.

След това просто остана да седи със стенещия човек, обърнал главата му в скута си и облян в сълзи. Всичко беше свършило. Всичко. Край. Какъв глупак бе да мисли, че може промени хода на историята! Каква арогантност. Животът беше болка и нищо друго. В мислите му имаше един-единствен образ — Лейни и Чарли, замръзнали върху събитийния си хоризонт. Очите на жена му бяха изпълнени с някакво небесно разочарование.

Той чу звъненето и разбра, че са стигнали до повърхността. Вратата се отвори. Бяха в един от складовете. Докато се изправяше и издърпваше Бърт със себе си, страшна експлозия изхвърли и двама им от асансьора, окончателно разруши шахтата и разтърси склада. От всички страни върху тях заваляха останки.

Крейн впери поглед в нощта. Звукът на далечни сирени беше истинска музика. Хелосът над главата му пращаше светлината на танцуващите си прожектори около него. Красота насред ужас. Той вдигна очи към звездите, които бяха сепващо ярки и студени… и чудесни през мъглата на сълзите му. Луната бе кръгла, пълна и върху лицето й се виждаха кървавочервените букви „ТИ“. Ти. ТИ.

 

 

Гробището „Форист лоун“, 5 юли 2028 г., около 10:00 ч.

Гробницата беше много стара. Бе мраморна и с колони като Партенона, украсена с херувими, чиито лица бяха потъмнели от годините. В основата си отстрани се беше разцепила и няколкото големи, назъбени пукнатини по самия свод показваха известно сеизмично изместване в района. Крейн я бе избрал, защото се намираше точно срещу символичните гробове на Лейни и Чарли и можеше да седи под стъпалата й, без да го забелязват. Седеше съвършено неподвижно, просто като още един херувим. Беше си сложил слънчеви очила и лек крем против слънце.

Погребението на Лейни и Чарли бе голямо и демонстративно. Крейн се беше погрижил за това. Телата им не бяха намерени, разбира се; празните ковчези бяха церемониално пренесени през града и докарани тук за погребението преди голямото събиране. Хората се чувстваха така, сякаш бяха познавали семейство Крейн — до такава степен животът им се бе превърнал във фокус на обществено внимание. Бяха изгонени хиляди, всички екраномани, естествено. Хвалебствени речи произнесоха дори представителите на „Йо-Ю“, които конкурираха тези на „Лиян“ по абсолютната си баналност и празно съчувствие.

За Лейни, също както за самия Крейн, цялото това представление щеше да е противно, но той имаше план, и ако се осъществеше, фалшивото погребение и ужасното страдание, което то му причиняваше, нямаше да са напразни.

Хората на ИЩ бяха избягали. Талиб и другите като него очевидно се бяха укрили в лабиринта си от подземни тунели и изчакваха края на вълнението. А то беше удивително. Брат Ишмаил не бе преценил правилно обществената реакция към яростното му нападение срещу Проекта — видеозаписът на срязания на две полицай, пробил с глава предното стъкло на камиона, непрекъснато се излъчваше по целия свят. Но нещо по-лошо, камерата на брат Ишмаил показваше щастливото му лице, докато Лейни и Чарли загиваха. Сърцето на всеки, независимо от позицията му към проекта „Импириъл вали“, секваше от жал за детето. Обществото надигаше глас към „Лиян“ да накаже най-строго „светия“ човек и неговия довереник Абу Талиб, единствените две лица, които публиката бе видяла.

Крейн бавно се надигна от каменните стъпала и погледна към празните гробове на Лейни и детето на петнайсетина метра от него по плавните хълмове на Форист Лоун. В далечината можеше да види, че в неговата посока бавно се движи някаква фигура, постоянно поглеждаше през рамо.

Той включи интерфейса си на канал „П“ и със закъснение честити на обаждащия се глас Деня на независимостта. После прекрати връзката и се изкачи по стъпалата.

Фигурата наближи гробовете и спря, навела глава. Мъжът беше облечен в зеления униформен гащеризон на гробищните служители. Широкопола шапка бе спусната над лицето му, но Крейн би познал Абу Талиб/Даниъл Нюкоум, дори да беше обрасъл с козина и да лаеше като куче.

Талиб вдигна поглед. Когато Крейн застана пред него, очите на негъра не издаваха никакви чувства.

— Никога през целия си живот не съм искал някой да е мъртъв — каза Крейн. — Но теб бих могъл да убия със собствените си ръце.

— Аз я обичах, Крейн — отвърна Талиб. Сълзи изпълваха очите му. — Нямаше да я нараня… нито пък детето ти, за нищо на света. Толкова съжалявам.

— Знаеш ли, чаках те.

— Знаех, че рискувам, като идвам тук. Просто… просто не можах да устоя. Може би съм слаб… не зная.

— Ако си искал мен, можеше да ме убиеш по всяко време, защо трябваше да го правиш по този начин?

Мъжът сведе поглед към земята.

— Вярвахме, че е важно да спрем работата ти, не само теб.

— Да спрете науката, Дан, това ли се опитвахте да направите?

— Какво значение има?

— За мен има! — изкрещя Крейн. — Ти отне живота ми. — Със здравата си ръка той сграбчи Дан за гащеризона. — Трябва да ми кажеш защо… трябва!

Талиб помръдна устни, но не издаде нито звук. Най-после той промълви:

— Не знам отговорите на въпросите ти. Не знам нищо повече. Ръцете ми са изцапани с к-кръв и… и не знам какво да направя, за да ги изчистя. Питаш ме как се е стигнало до всичко това? Не знам. Непрекъснато се опитвам да разбера да… открия… защо. Но сякаш повече не съм в състояние да мисля, не мога да з-задържа някоя идея, просто ми се изплъзва. Аз застрелях Бърт. Аз… аз го застрелях. Аз! Той… той…?

— Ще оживее — отвърна Крейн и забеляза хелоса в небето, както и облечените в бели униформи полицаи, които вървяха към тях между редиците от надгробни плочи. — Къде е Ишмаил?

Нюкоум сбърчи лице.

— Лопатата на Бърт сериозно увреди гръбначния му мозък и го парализира. Мартин Азиз реши, че е време да го замести. Предполагам, това означава, че нашият лидер в момента може да бъде пожертван…

— Същото се отнася и за теб.

— Ти ме предупреждаваше за политиката. Трябваше да те слушам.

Полицаите стигнаха при тях и обградиха Талиб, който погледна към всяка една от усмихнатите маски поред, сякаш можеше да открие разлики помежду им. Хората държаха в ръце зашеметители.

— Няма да окажа съпротива — каза той.

— Това е извънредно зряло решение — приятелски отвърна един от тях. Полицаят протегна ръка и го хвана под мишница. — Ще дойдете с нас.

Крейн ги проследи, докато отвеждаха Нюкоум.

— Защо? — извика той към отдалечаващата се фигура. — Защо?

Беше искал да каже нещо на Талиб, някак си да се противопостави на цялото това безумие. Но когато най-после настъпи моментът, нямаше думи, нямаше действия, които да имат значение или да успокоят ужасното му чувство за загуба. Само за миг бе имал всичко, а сега то завинаги беше изчезнало. И нямаше отговор.

Крейн погледна към земята, към фалшивите надгробни камъни над фалшивите ковчези. Тук определено нямаше да намери утеха.

В края на гробището се спусна хелос, на борда на който качиха Талиб, и го отведоха.

И всичко свършваше просто така. Светът бързо щеше да го забрави и да продължи със своята работа.

Люис Крейн отново беше сам.