Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (23)

22.10-та по Рихтер

Фондацията, 3 юни 2058 г., около 12:00 ч.

Крейн можеше точно да определи времето, когато беше разбрал, че животът му е свършил: пролетта на 2055-а. Един ден бе започнал да преглежда записните кубове и да вади всички грамоти, награди и медали, които бе получил за повече от един век опити да убие звяра в себе си. Бе поставил най-важните си награди в рамки и те висяха по стените на кабинета му във Фондацията, докато не запълниха цялото пространство. И той се беше загледал в тях, потънал в размисъл. Именно тогава разбра, че живее в миналото, а не в бъдещето. Именно тогава започна да се готви за днешния ден.

Седеше в кабинета си заедно с младеж на име Тенъри и се срамуваше, че изложбата по стените изглежда безвкусна и самохвална. Говореше само, за да привлича вниманието на Тенъри и да не му позволява да се оглежда.

— Защо искате да се присъедините към малката ни колония? — попита Крейн.

— Чувал съм, че тя е… различна — отвърна Тенъри, чиято къдрава червена коса падаше до раменете му. Младежът беше двайсет и четири годишен. — Чух, че се опитвате да създадете нов свят, основан на логиката, в който хората мислят, преди да действат. — Той се засмя. — Винаги съм искал да живея в такъв свят, защото ми се струва, че съм заобиколен от маниаци.

— Съвсем вярно — потвърди Крейн и погледът му се спря на глобуса в централната зала. Той бавно се въртеше, а светлините и звуковите му сигнали показваха геологичното движение върху Сан Андреас. — Ботаник ли сте?

— Не — поклати глава младежът. — Фермер. Просто съвсем обикновен фермер. Имам научна степен по земеделие, но…

— Но тя е безполезна, що се отнася до действителното земеделие, така ли?

Тенъри кимна.

— За да ставаш в 5:30 сутрин е нужно нещо повече от научна степен. Освен това се интересувам от лунния прах.

— Да. Зная. Стерилна почва, напълно лишена от каквито и да е органични съставки. И все пак, смесена с обикновена пръст…

— Прахът от Морето на изобретателността, който получавам от Чарлзтаун, увеличи производството ми на царевица почти с петнайсет процента. Чух, че и вие имате смес.

Крейн отново се усмихна. Това момче му харесваше много.

— Да. Алувиална пръст от Ганг, Амазонка, Хималаите. Смесвахме до петдесет различни почви, като търсехме най-добрата киселинност и естествен хранителен баланс. Това интересува ли ви?

— Дали ме интересува? — Тенъри погледна към дланите си, после пак към Крейн. — Жена ми ме накара да ви попитам нещо. Чуваме, че на Луната има много проблеми с водоснабдяването…

— Не и в Чарлзтаун — прекъсна го Крейн. — Когато ислямските консорциуми установиха контрол над цялото снабдяване на Луната с вода, те започнаха да я използват като средство за изнудване, определиха дажби, заплашиха, че ще спрат доставките, ако Луната не стане ислямска държава. Вече бяхме предвидили такава възможност и тайно копаехме вечен лед на Марс. Сега имаме постоянна, сигурна система за транспортиране оттам и на всеки шест седмици пристига прясна вода. Надяваме се да разполагаме достатъчно, за да я продаваме на другите колонии — така ще спечелим малко пари и ще запазим независимостта на района.

— Късмет.

— Би трябвало аз да ви го пожелая. Вие сте онзи, който ще живее в Чарлзтаун.

— Вие няма ли да дойдете там?

— Не и както вие си мислите — усмихна се Крейн. — Добре дошъл при нас.

— Значи съм приет?

— Вие, жена ви Мона и двете ви деца. — Ученият се замисли за миг. — Лана и Санди. В колонията ни трябват хора и като вас. Смятам, че постепенно тя ще се превърне в последното убежище за човечеството. И като такова, трябва да е представлявана от добри и достойни хора.

— Тук не знаем почти нищо за Чарлзтаун.

— Нарочно — отвърна Крейн. — Ние не си правим реклама. Подходящите хора обикновено сами ни откриват. По този начин сме нещо като морски фар.

— Какви са правилата?

— Бъдете добри — каза Крейн, — и живейте живота си. Нямаме полиция, затвори и съдилища. Всичко е създадено като за едно голямо семейство. Цялата печалба отива за поддържането на самия град. Останалото се поделя. Хората изглеждат доволни от положението. Да ви кажа честно, не зная. Градът като че ли се развива сам, създава свой собствен начин на живот. Преди много време разбрах, че нямам всички отговори. Аз изслушвам кандидатите. Ако ги харесам, заминават. И обратно. Вие сте последният.

— Последният кандидат ли?

Крейн кимна.

— Последният, когото ще изслушам. С вас жителите на Чарлзтаун стават пет хиляди. Аз само осигурих продуктите. От вас зависи как ще ги сготвите.

— Там има ли училища?

— С всички удобства като тук, макар че образованието ни проявява изключителна старомодност. Учим децата да използват собствения си мозък, а не интерфейса си. Освен това не знам религията да играе много важна роля в живота на Чарлзтаун.

— Моята религия винаги е била увереността в собствените ми сили — каза Тенъри и се изправи. — Кога тръгваме?

— Утре — отвърна Крейн. — От моя комплекс в Колорадо Спрингс. Вземете толкова багаж, колкото можете да носите.

На вратата се показа Бърт Хил.

— По дяволите, Крейн. Още дори не си започнал да си събираш партакешите.

— За всичко си има време, Бърт. Запознай се с нашия нов гражданин на Чарлзтаун Джаксън Тенъри.

— Градът е откъм тъмната страна, нали знаете — предупреди Хил и стисна ръката на младежа.

— Зная.

Хил навири глава.

— И вие сте толкова луд, колкото и останалите от нея там горе — поклати глава той и отново погледна към Крейн. — Трябва да тръгваме, ако наистина искаш да изнесеш онова тъпо телевизионно шоу.

— Добре — кимна Крейн и също се изправи. — Ще придружим господин Тенъри до хелоса му.

Мъжете излязоха от кабинета. Фондацията беше истински пчелен кошер — учени и работници се щураха наоколо и носеха сандъци с екипировка и лични вещи. Мендънхол се евакуираше. След няколко часа останките от Фондацията щяха да се превърнат в част от остров Байя, новото допълнение към картата на Тихия океан.

Минаха през залата с глобуса и Крейн се спря да хвърли последен поглед към машината, която въплъщаваше всичките му мечти и разочарования. Някога бе принадлежала на Лейни. Оттогава с нея бяха работили мнозина други, включително и Съми, която две години преди това бе починала от генетично създаден канцерогенен вирус. Вирусът беше разпространен от Братството, терористичното крило на Религията на космичната единност — космиците, които се стремяха да създадат своя собствена държава, свободна от религиозното преследване на мюсюлманския свят. Болестта беше погубила близо четирийсет милиона души из Целия свят, преди да мутира в обикновен грипен микроб, към който Крейн имаше имунитет поради някогашния си сблъсък със същото заболяване. Брат Ишмаил без да иска му бе спасил живота.

Съми… В крайна сметка именно Съми беше направила днешния ден възможен с работата си върху глобуса. Именно Съми накара Крейн да разбере, че няма отговорите на всички въпроси и че не е единственият, който трябва да владее болката на живота. Именно на Съми принадлежеше идеята, която обобщаваше целия му живот и която правеше днешния ден — 3 юни 2058-а — кулминация на всичките му мечти, надежди и очаквания. Ако Лейни беше неговата най-голяма любов, Съми Чан Крейн бе неговият най-голям учител. Тя беше осмислила и живота, и смъртта му.

Крейн изцяло бе преразгледал идеята си за Чарлзтаун заради успеха на Съми да го накара да свидетелства. Беше разбрал, че не е по-умен от който и да е друг, когато трябваше да се каже на хората какво да правят. Това напълно променяше нещата.

Съвместно преживените им години бяха най-хубавите, най-щастливите в живота му и той се чувстваше двойно по-щастлив, че е познавал две жени със забележителен характер и прозорливост, две жени, които бе обичал много и чиято загуба не беше желал да приеме.

Понякога му бе трудно да си представи, че е познавал Съми в продължение на близо петдесет години, а Лейни — по-малко от пет. В мислите му годините се свиваха като разломни линии. Докато всичко останало се променя, умът помни единствено онова, което иска да помни. Може да изчезне цяло десетилетие, а една година да изглежда като вечност. Когато ненадейно отнемат някому любовта, тя завинаги остава жива.

Под наставленията на Съми, той най-после се беше научил да се отпуска. Научил се бе да управлява лодка и двамата заедно се бяха заели с океанография. Бе видял окончателното изграждане на Чарлзтаун и с радост предаде управлението му на собствените му жители. Бе видял окончателното пречистване на водните системи от радиация, когато товарните кораби на Крейн откараха всички радиоактивни отпадъци в орбита около Луната и после ги изстреляха към Слънцето. Нещата, които бе видял, нещата, които умът му бе запазил, го изпълваха. Никой човек не би могъл да иска повече и той вече не се измъчваше от провала в падината Солтън — просто едно от многото неща, които му се бяха случили. Една от многобройните му мечти.

Годините бяха изтичали бързо, но оставяха след себе си милиони спомени, достатъчни за един толкова дълъг живот. Какво повече можеше да иска човек?

Глобусът все още работеше и щеше да продължава да работи, докато силите на Природата не го разчупеха на парчета. Самата Фондация се беше разполовила между неговия щаб в планината Шайен и планетарната станция на остров Уайт^[1], ръководена от добри и опитни хора.

Те излязоха от джамията и застанаха в равнината на скалния перваз Мендънхол. Въздушното пространство около Фондацията бе пълно с постоянно прииждащи хелоси. Едно от нещата, които беше научил през седемдесет и една годишния си живот, бе, че независимо колко отрано знае за нещо човек, той винаги чака до последния момент, за да се погрижи за него.

— Нима всичко това наистина ще изчезне още днес? — попита Тенъри, докато го изпращаха до взетия под наем хелос.

— Да — потвърди Крейн и целият му живот се плъзна през ума му като вълна. — Ще изчезне, но няма да бъде забравено. Животът се променя, независимо дали го искаме.

Развълнуван и без да дава пукната пара за Калифорния, младежът се качи в хелоса.

— Нямам търпение да кажа на Мона. Тя наистина ще полудее от радост. Искате ли да им предам нещо, когато стигна там горе? Някакво послание?

— Да — отвърна Крейн. — Кажете им да постъпват правилно. — Той затвори вратата на машината и се усмихна на мъжа. После се обърна и се отдалечи, придружен от постоянно кашлящия Хил.

— Знаеш, че нямаш достатъчно време да си събереш багажа — каза той, като поведе Крейн към пътническия хелос, паркиран насред целия останал рояк.

— Точно така — разсеяно отвърна Крейн. — Не държа на нищо.

— Днес си в много добро настроение. Мислех, че ще ти е ужасно тежко и се чудех какво ще правя с теб, когато разбереш, че с мечтата ти наистина е свършено.

Крейн прегърна през рамо едрия мъж.

— Нищо никога не свършва, Бърт. Просто цикълът се завърта по-бавно. Освен това направих всичко, за да предотвратя тази катастрофа — всичко.

— Ти си луд, знаеш ли?

— Да! — натъртено отвърна Крейн. — Великолепно луд. Днес е само началото, Бърт.

— Началото на какво?

— На етап две — намигна му Крейн.

Хил поклати глава.

— Ще накарам някой да ти събере нещата, преди да тръгнем — подхвърли той, когато стигна до лъскавия, тумбест кораб и се качи, за да помогне на Крейн.

— Както искаш.

Седалките бяха плюшени и Крейн се отпусна на своята, все още вперил очи в сградите на Фондацията, в къщичките по хълмовете, в покрития коридор от жилището на Лейни до неговото. Никога повече нямаше да види тези места и все пак не изпитваше съжаление. Те щяха да продължат да живеят по свой собствен начин.

Корабът плавно се издигна и беззвучно ги понесе към Лос Анджелис. Небето беше пълно с други кораби — заминаваха си стотици хиляди хора, които се насочваха към бежанските лагери в Орегон и Аризона. Макар на населението безброй пъти да бе обяснявано, че всичко от Импириъл вали до Сан Франциско на север ще изчезне, повечето хора все още смятаха, че земетресението ще е като онова, което бяха преживели, мислеха си, че след края на трусовете просто ще се върнат по домовете си.

Крейн не беше сигурен каква ще е съдбата на Байя. В района прииждаха огромни тълпи от космици, докато в същото време толкова други хора бягаха оттам. Възнамеряваха да обявят Байя за независима държава в мига, в който се откъснеше от континента, за островна република, принадлежаща единствено на тях. Можеха дори да успеят. В Америка нямаше структура на властта, която да се опита да им попречи, а ислямският свят вече рухваше под собствената си тежест, след като останалите неислямски държави образуваха отбранителни и икономически съюзи срещу тях. Нови, целеустремени държавници израстваха от такива места като Стокхолм и Торонто. Ислямът винаги бе представлявал по-скоро емоционален, отколкото икономически въпрос. Щом бе достигнал границите на яростното си господство над света, неговите представители незабавно започнаха да се карат помежду си и с това настъпи краят на единството им. Крейн обичаше да наблюдава как колелото се върти.

Ню Кайро също се разпадаше. Отношенията му с останалата част от Америка се бяха влошили веднага, щом Съединените щати успяха да организират неислямски съюзи, които впоследствие понесоха цената на две скъпо струващи войни с Централноамериканската ислямска държава заради търговски спорове.

Абу Талиб бе поел религиозната и политическата власт в Ню Кайро една година след освобождаването си, веднага след убийството на Мартин Азиз. Както и в случая с Мохамед Ишмаил, убиецът на Азиз изобщо не беше разкрит. След показанията и освобождаването на Талиб пътищата му с Крейн не се бяха пресичали. Когато Крейн го бе виждал по телевизията, негърът тихо и спокойно говореше за единство и братство. Изглежда основната част от политическата работа вършеше жена му, а той се задоволяваше да стои в сянка. В последно време Крейн много мислеше за Нюкоум — не за Талиб. И съжаляваше, че не се е свързал с него, за да се помирят. Следващият му проект навярно щеше да се хареса на Дан.

Хелосът прелетя над Военната зона, отново превърнала се в нормална част от града, и се насочи към булевард „Сънсет“ и студията „КАБС“, където се предполагаше, че трябва да даде интервюто си, направо от сърцето на пожара. Пътищата и в града, и извън него бяха задръстени от коли и хелиеви гравитомобили. Крейн се зачуди дали бягащите хора вече ще имат достатъчно време, защото още докато хелосът се спускаше към паркинга, той усети, че натискът върху разлома до връх Пинос наближава точката на разцепване. Разломът Импириъл също се разцепваше и поставяше началото на процеса на разделяне на Калифорния от Калифорнийския залив през езерото Солтън и разлома Сан Хасинто чак до Сан Франциско. Междувременно Емерсъновият разлом до Ландърс щеше да се разцепи под Солтън и да постави началото на процес на разкъсване, който щеше да се разпространи на деветстотин и шейсет километра до връх Шаста и в резултат през следващите няколко години Невада и Аризона щяха да се окажат на Тихоокеанския бряг. Крейн нямаше да е тук, за да види всичко това. Беше дал своето и бе повече от готов да остави света на… как се изрази Тенъри… на маниаците. Думата му харесваше. Маниаците.

Излязоха от хелоса и се озоваха сред хаоса на открития град. Навсякъде около тях се трошаха витрини и бандити плячкосваха магазините. Онези, които бяха прекалено бедни или глупави, за да избягат оттук, празнуваха преминаването на града в техни ръце. Виеха сирени, но не можеха да се видят каквито и да е представители на властта. Градът се намираше на ръба на собствената си вечност.

— Наистина ли искаше да дойдеш тук — попита Хил, — за да видиш това?

— Искам да му се насладя — отвърна Крейн и тръгна към сградата. Някаква загубила управление кола зави покрай тях, за да се разбие в тухлена стена, размазвайки шофьора в предното стъкло. — Целият ми живот е свързан с този град.

— И не си намислил нищо безумно, нали? — с подозрение го изгледа Хил, когато Крейн влезе през вратата.

— Зависи от определението на „безумно“.

Озоваха се в студения мрак на малка, едноетажна сграда. Крейн бе възбуден и развълнуван. Още от смъртта на Съми беше броил дните до днешния. Тя би се гордяла с него.

В празното фоайе към тях забърза мъж с миникамера на мястото, където трябваше да се намира окото му. Носеше лъскав, жълтеникавозелен костюм с набрана риза и златиста вратовръзка.

— Вие сте Крейн, нали?

— Точно така.

— Казвам се Абидан. Страхотно шоу ни устроихте. — Мъжът се потеше и изглеждаше нервен, разтреперан.

— Заслугата не е моя — отвърна Крейн. — Тук ли ще останете?

— Такава е работата на журналистите, сър. Остават на поста си.

— Такава е работата и на геолозите, синко. Хайде да започваме.

— Ще излъчваме оттук — каза Абидан и ги поведе през призрачното студио, без хора, само с пиукащи уреди. — Това е главното новинарско студио. Имаме възможности за връзка с четири хиляди и седемстотин станции за разпространение на новини из целия свят и сега ще установя контакт с всички тях.

Той отвори вратата пред тях и ги въведе в малко студио, представляващо дневна, заобиколена от черни завеси. Осветлението беше оскъдно.

Когато влязоха в стаята, Хил ахна.

— Кучи син — изръмжа той.

На един от столовете седеше остарелият Абу Талиб, облечен в обичайния си черен костюм, но без феса си. Негърът се изправи.

— Това, че сме стари, момче, не означава, че не мога да те набия — наежи се Хил. Крейн протегна ръка, за да го накара да замълчи.

— Всичко е наред, Бърт. Всъщност е направо отлично. Като едно време. — Вълнението му се усилваше. Всичко си идваше на мястото — при това без да се налагат неговите усилия. Мечтите наистина се превръщаха в действителност.

Той измина празното пространство до мебелите. Протегнал ръка, Абу Талиб, който изглеждаше на стотици години, стоеше и топло се усмихваше.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — рече той и стисна ръката на Крейн.

— И аз се радвам да те видя… Как трябва да те наричам? Ваше високопреосвещенство или господин Талиб, или…

— Наричай ме Дан — усмихна се той. — Мисля, че така е най-удобно и за двама ни.

— Дами и господа — заговори Абидан, насочил окото камера към тях, — започва срещата между двама големи врагове. Единият е човекът, който искаше да спаси Калифорния. Другият е онзи, който искаше да убива, за да го спре.

— Не е много стимулиращо — отбеляза Талиб и поклати глава към Абидан, сякаш журналистът бе непослушно дете. — Така си беше, Крейн. — Той кимна към фигурата на няколко крачки от него. — Бърт.

— Доктор Крейн — продължи Абидан, — как се чувствате да сте тук в навечерието на катаклизма заедно с човека, който разруши вашия живот?

— Ако господин Абидан иска битка, струва ми се, че ще стане много разочарован — засмя се Крейн. Хил тихо изръкопляска.

Нюкоум силно сбърчи вежди.

— Господин Абидан вече се държи прекалено нелюбезно — тихо заяви той. — Мисля, че ако изобщо иска някакво интервю, трябва да млъкне и да ни остави да говорим. Не се тревожете — ухили се той на Абидан и бръчките на остарялото му лице се нагънаха една в друга като хармониката на акордеон. — Съвсем скоро ще свършим.

— Защо дойде тук? — попита Крейн негъра. — Имаш държава, която да управляваш.

— За това ще разговаряме, когато камерата се изключи. Можем ли да седнем, моля? — посочи той към един от столовете. — Кръстът ми вече не е като едно време.

— При мен нищо не е като едно време — каза Крейн и седна. — И умирам да разговарям с теб. Имам предложение.

Нюкоум се отпусна назад и дълбоките му, хлътнали очи пробляснаха.

— Предложение — повтори той. — Заинтригуван съм.

Абидан се насочи към третия стол, но Нюкоум му махна да спре.

— Бърт, ела тук и седни с нас. Нека онзи младеж да постои прав… макар да се обзалагам, че няма да остане прав, когато започне земетресението.

Тримата се засмяха. Крейн посочи към Абидан.

— Знаеш ли как да се спасиш, момче? — попита той, после погледна към Бърт и Дан. — Вижте го, той вече се поти. Трепери толкова силно, че картината сигурно се тресе. Вече мога да го чуя там долу, в Импириъл вали — разломът вие като ранено животно, докато се разцепва и тласка земята още по на запад, разтърсвайки в спазми връх Пинос. Разбираш ли мащабността на онова, с което толкова безразсъдна си се заел, младежо? Онези хора по улиците… те са невежи, извън контрол, луди или самоубийци. Мъжете, които седят пред теб, не се боят от смъртта. А ти?

Онемял, Абидан поклати глава.

— Ще ти се наложи да видиш на живо — продължи Крейн, чудовищно цунами на изток от Лос Анджелис, докато Тихият океан се хвърля, за да запълни огромния отвор в тялото на Земята. Знаеш ли, че ще видиш улиците да експлодират пред очите ти? После, когато земетресението свърши, ще трябва да живееш с последствията от него. Първо ще свърши прясната вода. После, когато се върнеш към праисторическите условия, ще се развихрят болести. Готов ли си да погребеш два милиона трупа? Тъкмо това ще трябва да направиш, за да избегнеш болестите и смрадта, докато не започнеш да смърдиш на смърт от собствената си пот, домът ти, приятелите ти и всичко останало ще са изчезнали.

— Да не си мислиш — обърна се към Абидан Нюкоум, — този катаклизъм ще прилича на леко оттласкване на сал от речен бряг? Опитай се да си представиш силите, които са в състояние да изравняват със земята и да издигат планини също толкова лесно, колкото ти си отваряш окото. Разбираш ли, че Лос Анджелис няма никакъв шанс да оцелее когато разломът Елисейски полета разцепи целия град е накара много квартали да потънат на километри под земята, за да не се покажат никога повече? Калифорния ще се разцепи на части. Ще бушуват такива пожари, каквито не са били виждани на тази планета от милиони години. Наистина ли е важно за теб да умреш в Калифорния, и то сега?

Абидан преглътна и поклати глава. Окото-камера не се движеше с главата му.

— Добре — кимна Нюкоум. — Защото искам да ни оставиш да си кажем приказката, а после да се метнеш на коня си и да се разкараш оттук. Предстоят ти добри години. Опитай се да останеш жив заради тях. Не бъди като онези идиоти по улиците.

— Б-благодаря ви — прошепна Абидан.

— Изненадан съм — каза на Нюкоум Крейн. — Научил си се как да използваш властта.

— А ти си се научил от време на време да си държиш устата затворена — отвърна Нюкоум. — И двамата сме се променили.

— О, Господи — изпъшка Хил и обели очи. — Да започваме.

Крейн се наведе към камерата и посочи към Нюкоум.

— Този човек ме преследва от деня, в който го взех на работа през 2023-а. Този човек никога не е бил съгласен с мен по какъвто и да е въпрос в този проклет живот.

— Защото беше диктатор — засмя се Нюкоум. — И имаше тайна цел.

Крейн вдигна ръце във въздуха.

— Предполагам, че днес можем да видим защо я пазех в тайна.

— Нито един от двама ви нямаше да направи нищо, ако не бях аз да ви преча да се хванете за гушите — обади се Хил. — На мен трябва да благодарите.

— Благодаря, Бърт — едновременно казаха те.

— Моля. Така или иначе нямах друга работа.

Крейн отново се обърна към камерата. Абидан видимо трепереше и истинското му око беше широко отворено. Човекът почти бе изпаднал в паника от слабия предварителен трус, който изтътна под тях, разтърси мебелите и събори редицата от прожектори на пода. Тримата се изсмяха, когато журналистът падна на земята.

— Тук няма да е безопасно още дълго — рече Хил.

— Дай аз да го направя. — Крейн се изправи от стола си и се приближи до Абидан, който лежеше свит на кълбо върху пода, покрил главата си с ръце.

— Претърколи се и погледни към мен, синко — каза Крейн. Абидан бавно се отпусна и се претърколи по гръб. Червената светлина на окото камера погледна нагоре към учения.

— Искам да се махна оттук — прошепна журналистът.

— На паркинга ме чака хелос — отвърна Крейн. — Запазил съм едно място за теб. Само ме остави да си кажа думата. — Той погледна право към окото камера на Абидан. — Дами и господа, нещата, които говорим, не са преувеличения. Ако живеете на запад от разлома Сан Андреас, вие сте в смъртна опасност. Не смятайте за даденост, че ще сте в безопасност където и да е.

Крейн дълбоко си пое дъх и се приготви да се хвърли в познатата реч, безполезно надявайки се, че има хора, които го слушат и които се нуждаят от съвета му.

— Ако не можете да избягате на изток от разломната линия през следващия един час, не влизайте в домовете си. Те са смъртоносни капани. Избягвайте големите дървета. Застанете на колкото се може по-голямо открито пространство. Този съвет ще спаси някои от вас, други няма. През живота си лично съм присъствал на шейсет земетресения и съм бил на мястото на стотици други. Повярвайте ми. Лос Анджелис: разрушен. Санта Барбара, Сан Бернардино, Сан Диего, Тихуана и всички големи градове от Байя до Сан Франциско навярно днес ще загинат. Послушайте ме, ако не искате да загинете с тях. Не можете да контролирате това с разума си. То ще се случи и ще се случи с вас, освен ако не направите нещо веднага! Веднага!

Крейн се върна назад.

— Това е. Край на предаването. Нека хората да вървят.

Той помогна на Абидан да се изправи на крака.

— Хелосът е на паркинга. Отиди там.

Абидан се затича.

— Трябва да поговорим — каза Нюкоум и застана до Крейн пред мебелите.

— Имаш ли хелос?

Негърът поклати глава.

— Интересно — изгледа го Крейн. — Добре дошъл си на моя.

— Благодаря ти.

— Хайде — подкани ги Хил. — Да се махаме от това проклето място.

Той ги поведе към паркинга. Абидан вече беше закопчал предпазния си колан на една от десетте пътнически седалки. Хил се качи и протегна ръка на Крейн.

— Ти тръгвай — поклати глава Крейн.

— Няма да дойдеш — с тъжно примирение рече Хил. — Знаех си, че готвиш нещо. — После погледна към Нюкоум.

— Аз също — усмихна се негърът.

Лицето на Хил помръкна и той не можа да промълви нито дума.

— Ти ми помогна да кажа последно сбогом на двете си съпруги, Бърт — заговори Крейн и се приближи до товарната врата, за да го прегърне — без сълзи, без съжаление. И двамата се бяха справили според силите си и в това нямаше нищо тъжно. — Помогна ми да преживея смъртта на сина си. Помогна ми, когато бях най-зле и си мислех, че никога повече няма да се усмихна. Спасявал си ми живота хиляди пъти и по хиляди начини. Благодаря ти.

— Аз… аз не мога да дойда с теб на това пътуване — подсмръкна Хил. Той се отдръпна назад, закашля се и се изхрачи. После премести поглед от Крейн към Нюкоум и обратно. — Още не съм готов за това.

— Не съм и очаквал — каза Крейн. — Освен това трябва да се науча да върша нещо сам. Седни, Бърт. Нали разбираш, че трябва да затворя кръга?

Хил кимна, после седна.

— Ще ми липсваш, докторе.

Крейн кимна, усмихна се, после плесна с длан по стената на машината и вдигна палец към пилота, който веднага издигна хелоса във въздуха.

Имаха около един час.

— Искаш ли да се поразходим? — обърна се Крейн към Нюкоум.

— Звучи добре. — Негърът се наведе към Крейн и прошепва: — Знаеш ли, всъщност бих желал да пийна нещо.

— Това не е според догмите на исляма.

Нюкоум широко се ухили.

— Като имаме предвид обстоятелствата, мисля, че Аллах ще разбере.

— Добре. Хайде да намерим ресторант върху някой покрив, някой наистина висок, където ще можем да почувстваме удара.

Те тръгнаха през града — навсякъде около тях царуваше разрушение и анархия. В земния живот на Крейн се бе променило толкова много и толкова много бе останало същото. Там бяха плячкосващите магазините разбойници, там бяха Люлеещите, които сега се наричаха Сеизмоси, самоубийците и космиците, облечени в бели роби с червеното Трето око на гърдите. Днес Крейн беше един от тях и си мислеше, че може би винаги е бил такъв. Част от града гореше. Разбойниците помагаха на земетресението. Поучително.

Двамата вървяха напред, без някой да ги закача. Самоубийците винаги се познаваха и хората автоматично им осигуряваха уединение, за да умрат сами.

След няколко пресечки на ярка слънчева светлина и топъл вятър в града на ангелите те откриха нестабилен на вид небостъргач от стомана и много стъкло от комплекса Уилшир. Асансьорът, който водеше до ресторанта на покрива, работеше. Материалът, от който беше построена сградата, наистина бе опасен.

От ресторанта във всички посоки се разкриваше прелестна гледка към града. Те разбиха стъклената врата и влязоха вътре, после избраха маса с изглед на запад. Крейн отиде зад бара и донесе бутилка добро шотландско уиски. Небето беше пълно с хелоси, които кръжаха като рояк мухи — търсачи на любопитни гледки, които се готвеха да наблюдават как умира един свят и сред болки се ражда нов.

— Защо правиш това? — попита Крейн, когато намери две чисти чаши. Не бе пил алкохол почти от петнайсет години.

— Така затварям и моя цикъл. В затвора прекарах години, като си мислех за този момент… предполагам, че е един вид собственото ми наказание.

— Ти плати своето, Дан. — Крейн се върна с бутилката и чашите и ги напълни догоре с уиски, сода и лед. — Остави това.

— Ако беше на мое място, щеше ли да можеш да го оставиш?

Крейн вдигна чашата си.

— Не зная. Хайде да пием. За теб, стари приятелю.

— И за двама ни — вдигна на свой ред питието си Нюкоум, после сбърчи лице от вкуса на първата глътка алкохол от десетилетия. — Изглеждаш ужасно щастлив, като се има предвид, че това е последният ден от живота ти.

— Край и начало — отвърна Крейн. — Самият ти също изглеждаш доста щастлив.

— Шегуваш ли се? Та аз направо съм в екстаз. Това е първото истинско решение, което взимам самостоятелно от близо трийсет години. В продължение на седемнайсет години всяка сутрин се събуждах с клуп. Смъртта определено не ме плаши.

— Аз умрях още преди години — каза Крейн, загледан как чашата му с уиски трепери и искри, реагирайки на земните вибрации. — После се върнах. Сега разбирам, че животът и смъртта са само думи. Вече не мразя земетресенията. Странно как се променя всичко. — Той отпи продължително. Стомахът му вече гореше. — Като че ли ще се напия.

— Аз също — засмя се Нюкоум. — И ще ми трябват само около пет минути.

Крейн кимна.

— Все още не те разбирам. Моята работа тук отдавна е свършила. Нямам търпение да продължа нататък. Но ти… ти имаш жена, семейство, обществени и политически задължения.

— Нека сме наясно по въпроса за задълженията ми — с широко отворени очи и усмихнат каза Нюкоум. — Странна история, но тъкмо това открих, когато излязох от затвора. Жена ми, която спеше с всеки мъж, чиито гащи успееше да смъкне, лично беше убила брат си Ишмаил, за да го премахне от пътя си. Бе устроила нещата така, че да изглежда като политическо убийство и да го използва за пропагандни цели. После подмолно работеше срещу другия си брат Мартин, докато не ме освободиха. Тогава накара верните си хора да убият Мартин Азиз, така че аз да мога да се превърна в полубожество за пред хората и в неин личен слуга.

— Хм… изобщо не съм предполагал, изобщо.

— Не съм свършил — каза Нюкоум и отпи нова глътка. — Затворът ме промени. Не изпитвах какъвто и да е стремеж към власт или слава. Бях готов на всичко, за да мога да се върна към геологията, но нямаше начин, бях станал символ на ислямското единство за милиони хора. Жена ми каза: „дръж речите“. Така че държах речите, които пишеше тя. Бях просто неин рупор. Отдадох цялото си време за благото на хората. Господи, колко ми беше тежко. Но амбициите на Хадиджа не познаваха граници. Имаше три покушения срещу живота ми. Успях да проследя и трите — водеха към любящата ми съпруга, в последния случай, подпомагана от моя любящ син, който очевидно беше причината за всичко. Повярвай ми, Хадиджа ще управлява Ню Кайро чрез Абу ибн Абу. Тя управлява чрез мен достатъчно дълго. Щастлив съм, че ще се махна.

— Животът ти е бил адски гаден, Дан.

Нюкоум поклати глава.

— Не съм искал всичко това. За всичките шейсет и седем години на живота ми, най-щастливите — и най-хубавите — си години съм прекарал с теб, когато работех по ЗТ-еко и обикалях света в преследване на проклетите ти демони. Работата ми с теб бе единствения принос на целия ми живот.

— Показанията, които дадох за теб, изцяло ме промениха — призна Крейн. — Това най-после ме накара да се погледна с други очи. Очовечи ме. Люис Крейн беше в състояние да престане да се прави на Господ. И съм благодарен на Съми за това. Тя беше страхотна жена.

— За Съми — отново вдигна чашата си Нюкоум.

Двамата пиха.

— В показанията си каза нещо, което запомних завинаги — заговори Нюкоум, докато наблюдаваха океана в далечината. Слаб дим от десетки различни пожари замъгляваше гледката. — Каза, че можеш да ме освободиш, без да ми простиш и че аз мога да продължа да живея, без да ти искам прошка. — Той поклати глава. — Не мога. Искам прошката ти сега, Крейн. Не искам да… продължа нататък без нея.

— Простил съм ти от години, Дан — отвърна Крейн. — Трябваше да го направя, за да продължа с Чарлзтаун, за да оставя всичко зад себе си.

— Но ти изобщо не ми го каза.

— Не… не ти го казах. И ти се извинявам. Това, че днес те виждам, е моят шанс да поправя онази грешка, надявам се окончателно.

Двамата пресушиха чашите си и отново ги напълниха.

— Чарлзтаун е онази лунна колония, с която си свързан ли?

— Да — потвърди Крейн и се наведе към Нюкоум. — Имаш ли някакви пари?

— Искаш да кажеш дали имам в джоба си ли?

— Не. Пари, пари.

— Червив съм от пари — вдигна рамене Нюкоум. — Държавните управници имат прекрасно финансово състояние. Успях да събера неколкостотин милиона.

— Искам да ми ги дадеш — рече Крейн, — и ми се струва, че трябва да побързаме. — Той кимна към прозореца. Сградите се люлееха. Земните вибрации от земетресението в Импириъл вали се усещаха на север чак дотук.

— За какво са ти? Ти също се готвиш да умреш.

— Имаш ли чип-порт? — попита Крейн, като едва доловимо размазваше думите.

Нюкоум бързо кимна.

Крейн извади с пинсети от интерфейса си малък чип. Той подаде пинсетите на Нюкоум, който първо не уцели порта си, после откри процепа и се отпусна назад на стола си.

Крейн се усмихна, когато негърът затвори очи. Чипът представяше Чарлзтаун — оптиковидеообиколка на града, примесена с емоциите на Крейн. И после идваше Планът.

Преживяването, предназначено да се възприеме от мозъка като идея, пазена цял живот, всичко, което Крейн знаеше и вярваше за Чарлзтаун, се просмука чрез осмоза в ума на Нюкоум само за миг — чувствата на Крейн, неговите чувства. Със скоростта на мисълта.

— О, да… — усмихнато кимна Нюкоум. — Това е чудесно. Разбирам.

Той извади чипа от порта си.

— Удивително е — поклати глава негърът и го върна на Крейн, който го пъхна в интерфейса си и за първи път го излъчи към лунните системи. — Наистина ли си готов за това?

— Съми го измисли — отвърна Крейн. — Последните си години прекара в работа върху него. Всички ние сме част от онзи глобус, Дан.

— Да не би да ме…

— Да те моля да се присъединиш към нас ли? Да! Ще го направиш ли?

— Крейн, ти, кучи сине! — изсмя се Нюкоум. — В крайна сметка успя да победиш системата. Разбира се, че ще се присъединя към вас. Това е предложението на целия ми живот.

— Добре. Тогава първо да вземем парите ти — каза Крейн. — Мисля, че жена ти и децата ти няма да имат нужда от тях.

В този момент започна тътенът, силен, по-силен от Токио. Сградите навън яростно се залюляха. Нюкоум посочи към пода, към плъховете, които бягаха от дупките си в стените.

— Не можеш да избягаш от това даже и на прекрасните места! — надвика той шума от трошенето на стъкло и съдове. Крейн хвана бутилката, точно когато масата се преобърна.

— Банкови сметки — извика Нюкоум и интерфейсът му автоматично отвори сметките му.

— Сметка Чарлзтаун — рече Крейн в интерфейса си. — Приеми трансфер на идентифицирани капитали.

Небостъргачът се люлееше, стъклата на прозорците изскачаха от рамките си и изминаваха трийсетте етажа, за да се пръснат на земята. Огромни сгради се срутваха навсякъде около тях. Океанът кипеше в далечината. Гледката бе прекрасна, вълнуваща.

— Прехвърли всички средства — каза Нюкоум и двамата мъже протегнаха ръце, за да сложат отпечатъка от палеца си върху интерфейса на другия.

— Трансферът извършен — съобщи интерфейсът в слушалките им.

— Чудесно — усмихна се Крейн и извади нов чип. — А сега, бързо, пъхни го в порта си.

— Какво е това?

— Ще копирам ума ти и ще го вкарам в компютрите. Чипът е празен.

— Дай ми го! — извика Нюкоум. Покрай него прелетя стол. Негърът тежко се стовари на пода, но задържа чашата си с уиски в ръка. Земетресението ревеше навсякъде около тях.

— Дръж! — каза Крейн.

Нюкоум протегна ръка, хвана чипа и го вкара в порта си.

— Давай… бързо! — изкрещя Крейн.

Столовете и масите подскачаха по пода, цялата сграда стенеше и танцуваше. Крейн се наслаждаваше на преживяването. Още един-два труса и ресторантът щеше да се окаже на първия етаж.

Нюкоум задейства устройството и главата му се разтрепери, докато чипът изсмукваше ума му в два и половина сантиметровото парче чиста пластмаса. Небостъргачът ревеше и опасно се люлееше. Застанал на колене, Крейн продължително отпи от уискито си.

Нюкоум извади чипа от порта.

— Готов съм — заяви той и го подаде на Крейн, който бързо го пъхна в интерфейса си и започна да го излъчва. — Господи, готов съм.

Разтърси ги яростен гърч и ги запрати в другата част на ресторанта, блъскайки ги в бара, който летеше към тях. И тогава, с усилването на разкъсващата агония, Звярът започна наистина да реве.

— Това е най-невероятното нещо — надвика воя Крейн, — но ръката… не ме боли!

Сградата започна да се събаря и върху тях се посипаха парчета от тавана. И в този миг светът се срути. Люис Крейн измъкна чипа от собствения си порт и го пъхна в интерфейса си в момента, в който усети, че пада… пада…

… образът се отдръпна. Далечина. Събарящ се град, къщичка от карти, построена в тренажорен самолетен тунел, пометена от вятъра само за миг.