Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Richter 10, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
SilverkaTa

Издание:

Автор: Артър Кларк; Майк Маккуей

Заглавие: 10-та по Рихтер

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Година на издаване: 1997

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1118

История

  1. — Добавяне

13. Меркали XII

Мемфис, Тенеси, 27 февруари 2025 г., ранният следобед

Плевнята миришеше на мокри коне и тор. Нюкоум се криеше зад балите сено в ъгъла, за да осъществи контакт с Военната зона.

— Няма съмнение — каза той в поставената на дланта му и обърната към лицето му камера, — че земетресението ще стане днес. Говоря от името на Грийн. Повтарям: от името на Грийн. Ако искате да оцелеете, поклонничеството ви трябва да започне до един час. Възможно е отначало да ви се наложи да водите битка, но съвсем скоро пътят пред вас ще се освободи. Трябва да тръгнете до един час. Действайте!

Той изключи връзката и се надяваше, че ще го послушат. Беше излъчвал по ултрачестотен инфрачервен канал, който заради високата стойност на апаратурата за приемане не използваше никой. Но в генераторната сграда на Военната зона в центъра на Мемфис щяха да засекат сигнала и по свързващия кабел щяха да го препратят в Зоната.

Ръцете му трепереха. Току-що се беше ангажирал с противодържавен акт, който брат Ишмаил се бе погрижил Нюкоум да извърши.

— Ако си убеден в земетресението — беше казал Ишмаил, — ако си сигурен, щом разбереш, прати съобщението.

Той бе разбрал.

Сърцевинната зона Елзуърт-Бероза вече беше постоянна и показваше постоянно усилваща се сеизмична активност. Бяха регистрирали стотици трусове, недоловими на повърхността, но допринасящи за Голямото приплъзване. Пропукващата се скала освобождаваше огромни количества газ, докато Рийлфут се разширяваше и прекъсваше С-вълните, неспособни да преминат през просмукващата се в цепнатините вода. Това бе класически случай и всички физически признаци си идваха на мястото. Конете нервно подритваха към яслите си и цвилеха от страх. В далечината лаеха кучета.

— Дан! — извика Лейни. — Дан? Тук ли си?

Той пъхна камерата в джоба на ризата си и излезе от скривалището си.

— Хвана ме — срамежливо усмихнат рече негърът.

— Какво правиш там? — попита тя и влезе в плевнята. Беше се увила от главата до петите, носеше шапка и по лицето й лъщеше крем за слънце.

— Трябваше да се измъкна от онази лудница за няколко минути — отвърна Дан. — Нуждаех се от малко усамотение.

— Ако беше взел две таблетки дорф…

— Защо ме търсиш?

Лейни се приближи.

— Дойдоха за Крейн — с треперещ глас обясни тя. — Арестуват го.

— Успокой се — хвана я за ръцете Нюкоум. — Знаехме, че ще стане така. Свършихме всичко, което можехме да направим.

— Страхувам се, Дан. Тълпата е грозна и…

— Имаме път за бягство. Не се тревожи. Хайде, хайде да идем и да окажем морал на подкрепа на Крейн.

Двамата излязоха в хаоса на соевата ферма. Десет хиляди акровото стопанство беше дарено от човек на име Джими Ърл. Намираше се южно от Мемфис в Капълвил и трябваше да послужи за бежански център. Мотивите на Ърл не бяха алтруистични — той правеше филм за Крейн и неговото предвиждане, като представяше нещата отвътре. Но никой от тях не очакваше реакцията на публиката. Стотици хелоси като се рояха подобно на комари сред облаците, по които непрекъснато излъчваха речта на президента Гидиън, заклеймяваща Крейн.

Разгневени от позорния край на октомврийското безумие; и почти побеснели от заявленията на правителството и телевизията, хората се стичаха във фермата на Джими Ърл като скакалци. През последните два дни бяха пристигнали хиляди, които се подиграваха и искаха главата на Крейн. Около палатковия град припряно бяха издигнати електрически огради и вместо да се занимават с бежанците, хората на Уетстоун бяха принудени да организират охранителни подразделения около лагера.

Нюкоум свали очилата над очите си. Пресякоха двора и навлязоха сред палатковия град. В този момент предните порти се отвориха и вътре се плъзна полицейската кола с включени алармени светлини.

— В щаба ли е? — попита Дан. Пропуснати от охраната, неколцина души от тълпата успяха да се втурнат вътре, преди да се затворят портите.

— Да… ще дава интервюта до самия край.

— И Уетстоун ли ще приберат?

— И двамата „виновници“ — саркастично отвърна тя. — Между другото, и други сеизмични станции по света започват да регистрират предварителните трусове. Струва ми се, че някои вече променят мнението си.

— Прекалено късно — каза Нюкоум. — Никой няма да отиде никъде, не и когато по телевизията президентът ни нарича всичко друго, освен насилници на деца.

— Напрегнат си.

— Да, напрегнат съм. Прегледах ЗТ-екограмата на Мемфис и продължавам да се опасявам, че не съм обърнал достатъчно внимание на реката. Възможно е да се стигне до промяна на течението й, но моите изчисления изобщо не бяха предназначени за ситуация като тази с Мисисипи. Нужно е още детайлизиране.

— Крейн знае ли, че продължаваш да се тревожиш?

— Да. Каза, че ми вярва. Трябваше да работя повече по този тип ситуации.

Сред редиците от палатки нямаше никой друг, освен доброволците. Нито един човек не беше дошъл да предложи помощ, поне засега. Когато двамата стигнаха до разположената в центъра щабна палатка, полицейската кола, все още с включени светлинни аларми, — навлезе сред редиците, като вдигаше след себе си облаци прах.

Щом влязоха вътре, Нюкоум вдигна очилата си. По стените имаше други екрани и някои от тях показваха ЗТ-екограмите на градските центрове, които щяха да бъдат поразени от земетресението. Други излъчваха списъци на необходимите за спасителните операции средства, а трети — безопасните участъци за евакуация.

Крейн и Уетстоун стояха в предната част на помещението пред сеизмограмен дисплей, като представяше почти постоянно повишаване на амплитудата на всички хребети. Около двамата мъже се тълпяха десетина екраномани, работещи частно, въпреки държавното заглушаване на въздушните вълни. Джими Ърл, разбира се, беше в центъра и заснемаше своя филм.

Крейн казваше:

— … в Мемфис, тъй като Мемфис ще понесе основния удар на земетресението. Разполагаме със скала, използвана близо сто години и наречена „скала на интензивност на Меркали“. Предвиждам, че Мемфис ще попадне в диапазона на XII степен по Меркали — „пълно унищожение“. На практика всички сгради силно ще пострадат или ще бъдат разрушени. По земната повърхност ще се виждат вълни. Хоризонтът ще се изкриви. Във въздуха ще летят предмети. Моля ви, всички вие в Мемфис, които в момента ме слушате: махайте се от града. Елате на юг в Капълвил. Тук ще можем да ви помогнем.

— Крейн — извика Нюкоум. — Те са тук.

Крейн се намръщи и погледна към Уетстоун. Двамата си стиснаха ръце и тръгнаха към входа точно в момента, в който в палатката влизаха полицаите.

— Сега ти си главен — каза на Нюкоум Крейн. — Ще се върна тук веднага, щом мога.

— Не вярвам на реката — настоя негърът. — Не могат ли…

— Не — прекъсна го Крейн. — Прекалено късно е. Ще трябва да поемем риска.

— Аз съм полицай Хоскинс, шеф на мемфиското полицейско управление — съобщи мъжът, който слагаше белезници на Уетстоун, после се обърна към партньора си. — А това е господин Лайл Уитингтън, кмет на нашия хубав град. Имам заповед за арестуването на Люис Крейн и Хари Уетстоун.

— За мен ще е огромно удоволствие, сър — обърна се към Крейн кметът, — да видя, че ви отвеждат там, където повечето няма да сте в състояние да вредите.

— Извън града ли живеете, господин кмете? — попита Крейн, докато му слагаха белезниците.

— Ами, не… къщата ми е точно в…

— Тогава извадете семейството си оттам, преди да е пострадало.

— Вижте, всъщност… сър.

— Тук ли е Джими Ърл? — попита полицай Хоскинс.

— Тук съм! — Джими, едро селско момче с розови бузи и усмивка, която никога не слизаше от лицето му, си проби път към тях. „Пари в наследство“ — помисли си Нюкоум.

— И вие можете да дойдете — каза полицаят. — Кметът даде разрешение да снимате в килията.

— Благодаря, чичо Лайл — отвърна Ърл и стисна ръката на кмета.

Крейн се обърна към другите репортери.

— Граждани на Мемфис — заговори той, докато Хоскинс го отвеждаше към изхода, — отидете при енергийните си табла и изключете захранването. Ако имате уреди, които работят със земен газ, затворете кранчетата. Направете го веднага.

Заедно с всички останали, Нюкоум ги последва на слънце и свали очилата над очите си. При появяването на Крейн тълпата избухна в подигравки.

— Полицай Хоскинс — обади се Дан и посочи към тълпата, — не можете ли да разпръснете тези хора? Те са нахлули в частна собственост.

— Не! — възрази Крейн, докато го натикваха в колата. — Тук са в безопасност и ще могат да помогнат след земетресението.

Лейни се наведе към прозореца, за да целуне продължително Крейн. Репортерите плътно се приближиха, а Нюкоум усети прилив на ярост, но успя да се овладее.

Жената отстъпи назад и Крейн подаде глава през вратата, за да се обърне към камерите.

— Свалете тежките предмети от лавиците — извика той. — Свалете стъклата и полилеите. Махнете от домовете си всичко запалително. Веднага! Незабавно!

Когато Уетстоун и развълнуваният Джими Ърл се наместиха отзад до Крейн, Хоскинс седна зад волана.

Кметът Уитингтън твърдо погледна към Нюкоум.

— Съветвам ви да си съберете нещата и да се махнете оттук — каза той. — Нито едно ченге в Тенеси няма да ви защити от онези хора навън.

— Още преди да изтече този ден ще ни благославяте, че сме тук, кмете — заяви Нюкоум, обърна се и следван от Лейни, влезе обратно в палатката. Той включи интерфейса си на канал „П“. — Бърт… Бърт, там ли си?

— Да, доктор Дан.

— Продължаваш ли да поддържаш връзка с онзи адвокат, който Крейн домъкна тук от Мемфис?

— Да… в момента е при мен.

— Арестуваха Крейн. Дай на адвоката пари от касата. Кажи му утре да отиде в града и да внесе гаранцията — тоест, ако утре затворът все още си е на мястото.

— Ясно.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Лейни. Дан изключи връзката и се обърна към нея. Тя гледаше към екраните. От градската канализация се изливаха африкани и латиноамериканци, които стреляха с оръжие във въздуха, качваха се на колите по улиците, запалваха двигателите и потегляха. Автомобилите бавно се нижеха по щатска магистрала 51 — булевард „Елвис Пресли“.

— Какво става, но дяволите? — повтори Лейни.

— Началото на революцията — отвърна Нюкоум. Вътрешно той крещеше: „И това се дължи на мен!“.

— Колко е часът? — попита жената.

— Три и четирийсет и пет — без да поглежда каза Дан. — Остават ни по-малко от два часа.

 

 

Мемфиският градски затвор беше част от новия комплекс на органите на реда, построен на мястото на старото полицейско управление на ул. „Поплър“ №201 в старата част на града, на осем километра от р. Мисисипи, надолу по улицата от Китайския университет в щата Тенеси и от прекрасния парк „Оудъбън“. Разбира се, дърветата в парка почти изцяло бяха загинали. Преди години управниците на града бяха подели кампания за запълване на изсъхналите клони с изкуствени листа, така че градската атмосфера да остане непроменена. И постоянно напомняха на всички, че е чудна зима или лято.

Откараха Крейн и Уетстоун в управлението сред хаос. Военната зона току-що беше експлодирала и се изливаше в самия град, така че всички полицейски сили бяха мобилизирани за бой. Но жителите на Зоната като че ли не желаела да се бият… а само да бягат.

В управлението бяха довлечени десетки мюсюлмани, всички от които искаха да им бъде дадено правото да напуснат региона. Крейн се разчувства, че поне някой го слушаше.

Когато ги регистрираха и хвърлиха в груповата килия — огромно помещение за задържане, претъпкано с разгневени жители на Зоната, които крещяха за свобода — вече бе четири часа. След като груповата килия се препълни, хората бяха заключвани в други килии, после в коридорите, докато накрая се задръсти цялата сграда.

И през цялото това време Крейн изобщо не преставаше да убеждава, не спираше да говори към камерата на Джими Ърл, включена не само на запис, а и на директно предаване.

— Времето изтича — предупреди той. — Хората, които са тук заедно с мен, са от Военната зона. Всички те се опитват да избегнат унищожението. Ако искате да спасите живота си, трябва внимателно ме изслушате. Страхувам се, че е прекалено късно да избягате, ако вече не сте го направили. Така че си обуйте обувките. Облечете си топли дрехи и опаковайте малко багаж в една чанта. Вземете си суха храна, консерви. Напълнете бутилки с вода. През следващите часове най-много ще се нуждаете от прясна вода. Основният ви проблем в момента обаче е домът ви. Домът ви е пълен със смърт — летящите стъкла ще ви убият, предметите, които висят по стените или са наредени по лавиците, са смъртоносни снаряди, комините ще ви смажат, водопроводите ще избухнат, покривът на дома ви може да падне и да ви погребе живи. Тухлите са бомби, треските ще се превърнат в саби. Махнете се от дома си. Навсякъде има изсъхнали дървета. Пазете се от тях. Стойте далеч от пътищата. Внимавайте за пукнатини в земята. Запомнете, в Капълвил ще намерите групи за спешна помощ. Ако успеете да видите ЗТ-екограма на вашия район, насочете се към не толкова опасни участъци. Ще има вторични трусове, неколкостотин през следващите няколко дни, така че продължавайте да вървите към безопасните зони. Прясна вода… прясна вода. Моля ви… незабавно напълнете бутилките. Няма много…

Тогава го чу — ниския тътнещ рев, който се разнасяше изпод краката им. Когато тътенът се усили, изведнъж в килията настана пълна тишина.

— Започва — извика Крейн. — Започва! Излизайте от домовете си! Веднага! Веднага!

Ревът ги погълна, подът на килията се разлюля и ги хвърли на земята. Тротоарите, улиците и алеите навън започнаха да избухват.

Джими Ърл изкрещя и се хвана за решетките, за да намери опора. Цялата решетка падна навън върху хората в коридорите. Сградата се тресеше и върху тях започна да се сипе прах от мазилка. Лампите угаснаха.

— Стоуни! — изкрещя Крейн. Подът се люлееше и се издигаше като кораб в бурно море. Воят на човешките същества се сля с ужасяващия рев в гръмогласен вик на отчаяние. — Стоуни!

— К-Крейн! — разнесе се болезненият отговор. — Тук… тук!

Крейн изруга ченгетата за това, че са наблъскали толкова хора в груповата килия. Той запълзя през гърчещата се маса от плът върху тресящия се под. Навсякъде около него падаха парчета от тавана. Ученият беше нащрек, но не и уплашен. Смъртта щеше да си играе с него много време, преди го отнесе.

— Крейн!

Той откри Уетстоун в ъгъла на килията. Лицето му кървеше толкова силно, че бялата му коса беше станала яркочервена. Ръката му бе счупена, може би и рамото. Парчета от тавана бяха смазали гръдния му кош.

— Краката ти! — надвика рева Крейн. Тътенът като че ли продължаваше цяла вечност, макар ученият да знаеше, че е изтекла само минута и половина. — Можеш ли да се изправиш?

— О, Господи… Крейн! Боли!

— Можеш ли да стоиш на краката си?

— Струва ми се… че мога.

— Тогава се дръж. — Крейн се хвърли върху Стоуни и прикри тялото му, когато започнаха да падат още парчета от тавана. Но люлеенето беше отслабнало и ревът се бе отдалечил. Първият трус свършваше.

Той се изправи, последваха го и други. Крейн започна да влачи Стоуни и в същото време викаше:

— Излизайте навън! Излизайте веднага! Ще има още трусове.

В стените бяха зейнали огромни дупки. Затворниците се препъваха към светлината, която нахлуваше отвън. Интерфейсът на Крейн запиука. Без да изпуска Стоуни, той включи нишката с нос.

— Да?

— К-Крейн? — Беше Лейни. — Добре ли си?

— Почти — отвърна ученият. — Тук е пълен хаос. В момента се опитвам да се измъкна от затвора. Как е навън?

— Единственото, което можем да видим на картините, заснемани от хелосите, е дим — каза тя. — Нищо друго. Дим.

— Ще се проясни. Трябва да вървя. Пак ще се свържа теб. Кажи на Нюкоум, че сме теглили чертата малко прекалено близо.

Той изключи и продължи да върви. Бе трудно да не се спъва. Целият под беше осеян с тела.

Стигнаха до средата на коридора, задръстен с хора, които се трупаха пред дупка в стената.

— Ще се измъкнем благополучно — извика на тълпата Крейн. — Няма за какво да се тревожите. Всички сме разбрани хора. Помагайте си един на друг. Ще се оправим. Ще оцелеем.

Джими Ърл го настигна точно преди да се промуши през дупката. Човекът все още снимаше, все още правеше своя „филм“. Той му помогна да изнесат навън Стоуни.

— Дръж се, копеле такова — каза на стенещия Уетстоун ученият. Крейн се страхуваше за приятеля си, който дишаше неравномерно. — Дължа ти три милиарда долара, Стоуни. Недей да умираш в ръцете ми.

Излязоха на „Поплър“. Няколко ченгета се лутаха наоколо замаяни. Цялото им управление, всичките му десет етажа се срутваха и от развалините се издигаше прах, който изпълваше въздуха с гаден вкус.

Навсякъде се носеше дим. Мъгла от дим, пожари и прах изгаряше очите им. Докъдето му стигаше погледът, Крейн виждаше, че Мемфис е изчезнал. Издигнатите върху колони пътища се бяха смачкали като лист хартия, болницата, която преди бе препречвала гледката му към пътя, вече просто не съществуваше. Не можеше да види пазара, димът беше прекалено гъст. Онова, което бе останало от университета, беше обхванато от пожар. Улиците, тротоарите и алеите се бяха огънали от Приплъзването, после се бяха разцепили и бяха отворили огромни пукнатини навсякъде около тях. Високо във въздуха се издигаха гейзери от разбитите градски водопроводи.

В този момент започна вторичен трус и всички отново се хвърлиха на земята, когато експлодира някакъв пожарен кран и запрати водната струя на трийсет метра височина.

Разнасяше се рев, който Крейн не можеше да разпознае. Двамата с Джими Ърл внимателно оставиха Уетстоун на земята и отидоха да проверят.

Те предпазливо пресякоха разбитата улица и се насочиха на запад към непроницаемия дим, който им пречеше да виждат. Не бяха изминали и петнайсетина метра в дима, когато Крейн разбра, че това е просто фина мъгла, водни пръски, напомнящи на ситен дъжд.

— О, Господи — изпъшка Джими Ърл.

Стояха на брега на Мисисипи и гледаха към бушуващия порой, който някога бе представлявал Мемфис, Тенеси. Скелетите на мъртвите сгради стърчаха от яростните води, покрити тях се носеха трупове и къщи. Някога Мемфис беше милионен град. Сега се бе превърнал в речно дъно. Малко по-нагоре срещу течението, там където преди се намираше пазарът, се откриваше гледка, величествена в красивата си, абсолютна симетрия. На мястото на централната част на града от трийсет метра височина се изливаше водопад. Двамата гледаха удивени как огромният мост между Мемфис и Арканзас прехвърли ръба на водопада и бавно полетя към реката отдолу.

Гледката надхвърляше всякакво въображение — дори това а Крейн.

Джими Ърл падна на колене и започна да повръща в реката.

— Не е време за това — извика Крейн и го дръпна за яката се изправи. — Сам го искаше и сега ще имаш всичко запечатано на лентата си.

После каза в интерфейса си:

— Време.

— 16:39 — разнесе се в слушалката му.

Той завлече Джими Ърл обратно при Уетстоун. Милиардерът беше блед, но в съзнание.

— Велик си, Крейн — слабо произнесе Уетстоун. — Преживяваме нещо страхотно, нали?

— Спести си думите — отвърна Крейн. — Трябва да пазиш силите си. По дяволите, все още имаме да вършим работа по глобуса. Земетресението започна петдесет и осем минути по-рано от предвиденото.

— Не е толкова зле за п-пет милиарда години.

— Да — разсеяно се съгласи ученият. После погледна към Джими Ърл. — Към всички, които все още могат да ме чуят: трябва да запомните две неща. Отдалечете се от всичко, което може да падне върху вас, и се опитайте да окажете първа помощ на нуждаещите се. По-късно ще се тревожите за загубите си.

Без да обръща внимание на слънцето, той свали ризата си и я подпъхна под Уетстоун.

— Сега ще те заболи — предупреди Крейн и рязко стегна на възел ризата върху ребрата му. Уетстоун сбърчи лице. Крейн се обърна към камерата.

— Хората ще бъдат в шок. Замаяни ще се лутат наоколо. Вземете ги под крилото си и ги пазете. — После дръпна рамото на Стоуни и намести извадената от ставата ябълка. Милиардерът въздъхна от облекчение.

От оцелелите килии на по-горните етажи се разнасяха крясъци. От прозорците и пукнатините в стените висяха човешки фигури.

— Хей, хора! — извика Крейн към жителите на Зоната, които стояха и гледаха края на света. — Събирайте останки, стомана и бетон. Започнете да ги трупате до стената на сградата. Направете сигурна платформа, за да свалим оцелелите долу!

Той извади колана на Уетстоун, сви го на две и го напъха в устата му. Без да каже дума, ученият рязко натисна лакътя на ранения и намести счупената кост. Стоуни силно захапа колана, пребледня и загуби съзнание.

Джими Ърл стоеше пред него и записваше всичко, а от очите му течаха сълзи.

— Просто продължавай да си вършиш работата — тихо му каза Крейн. — Важно е.

— Н-никога н-не съм мислил…

— Не сега! — строго го прекъсна Крейн, докато оглеждаше раната на ръката на Уетстоун.

Той се изправи и отиде до мокрия от изливащия се пожарен кран участък, като взе със себе си Джими Ърл. После се обърна към камерата.

— Ако при вас има ранени хора, които кървят — заговори Крейн, — природата осигурява за това свой собствен лек.

Ученият зарови ръце в земята.

— Кал — продължи той и вдигна пълните си шепи. — Намажете раната с кал.

След това бързо се върна при Уетстоун и демонстрира лечението върху ранения, като намаза главата му с кал.

— Това ще спре кървенето. За инфекцията ще се погрижим по-късно.

Думите му бяха прекъснати от страшна експлозия откъм университетския комплекс, последвана от нов трус, достатъчно силен, за да хвърли хората на земята.

Крейн издърпа колана от устата на Стоуни и го провеси през рамото му, така че да окачи на него счупената му ръка. Зад тях хората от Зоната бързо строяха кулата си, за да измъкнат онези от горните етажи от развалините на затвора. Всички се бореха с мрака на отчаянието.

Джими Ърл беше отстъпил назад и заснемаше оформилата се човешка верига, по която предаваха парчета останки. Полицаите също се бяха включили в работата. Човечността побеждаваше, дребнавата омраза и политиката се разпадаха пред лицето на опасността за Човешкия род.

Имаше живот — имаше надежда.

Стоуни дойде на себе си и простена, после се усмихна на Крейн.

— Бих ти благодарил — каза той, — но ти навярно ще намериш начин да ми измъкнеш пари за това.

— Да ти измъкна пари ли? По дяволите, човече, та аз ти спестявам пари.

— Как така?

— Цялото полицейско управление е в развалини — усмихна се Крейн. — Няма да ни се наложи да даваме парична гаранция.