Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (21)

20. Шиманигаши

Някъде в Америка, пролетта на 2038 г., около 10:00 ч.

Абу Талиб започна деня, който щеше да се окаже най-необикновеният в живота му, така, както беше започвал всеки един ден през последното десетилетие — като реши да не се самоубива.

Бе погледнал към въжето с вече готовия клуп, което му бяха оставили. Той го попипа. Гладките найлонови нишки лесно се плъзнаха по дланта му. Идеята за самоубийство беше натрапчива и владееше живота му, но това не бе решение, което щеше да вземе днес.

Всеки ден в продължение на десет години той изваждаше клупа от малкото чекмедже в стаята си — колебаеше се да я нарече килия, защото нямаше решетки — и стискаше въжето, чувствайки как го тегли към смъртта. Всеки ден в продължение на десет години му се бе противопоставял, макар че понякога усещането беше по-силно от друг път.

На процеса му — или на фалша, който наричаха процес — го бяха осъдили за неопределено време на „Шиманигаши“. Изолация. Затворите, ФПС и съдилищата се ръководеха чрез обществена инициатива. На процеса му нямаше свидетели, съдебни заседатели, зрители и адвокати. Там бяха само един непознат мъж в делови костюм, видеозаписите на нападението срещу проекта „Импириъл вали“ и, разбира се, самият той. Спомняше си, че подписа някакви документи в три екземпляра.

Мъжът в деловия костюм беше последният човек, когото бе видял от десет години насам.

Бяха го зашеметили с някакъв газ и после се бе свестил тук, в тази стая с бежови метални стени, но без прозорци, с легло, маса и стол, с една-единствена лампа. И с въжето, разбира се. Имаше и много приятен душ, който работеше точно по шейсет секунди на ден, и тоалетна, която излизаше с натискане на един бутон на стената. Нямаше огледала. Нямаше книги, телевизия, музика, хартия — освен тоалетна — нито моливи. Затворническата му униформа се състоеше от черен гащеризон от тънка пластмасова материя. В края на деня той го хвърляше в отвора за отпадъци на стената и през нощта се появяваше нов. Ако не го хвърлеше вечер, не получаваше друг.

Доколкото знаеше, той беше единствения затворник на това място. Не идваха да го проверяват никакви пазачи, не се чуваха никакви други звуци, освен собствения му глас. Два пъти дневно през един отвор във вратата се появяваше храна. Ястията не бяха разнообразни. Ориз и супа. През последните няколко години обаче, от време на време получаваше боб и малки хлебчета, което го караше да мисли, че във външния свят са настъпили някакви промени… или че са сменили ръководството на затвора му.

Косата и брадата му бяха расли в продължение на десет дини. Бе открил, че е посивял, когато брадата му стана достатъчно дълга, за да може да я вдигне нагоре и да я погледне. Косата му висеше почти до лактите.

Разбира се, от него се очакваше да полудее и той неведнъж бе правил на тъмничарите си услугата да си загуби ума. Всеки път се бе надявал, че това ще доведе до контакт с човек, до някакъв разговор. Но не — винаги го оставяха сам да се бори с разума си. Дори когато се бе разболял изключително тежко, когато се скъсваше от болки в стомаха, не се стигна до контакт. Стаята се изпълни с упойващ газ. Когато се свести, лежеше на леглото си с белег на мястото, където се намираше апендиксът му.

Но все пак беше някакво начало. Значи някой го наблюдаваше. Значи, ако говореше, някой щеше да го слуша. Това го успокои по много странен начин.

Първото му и най-трудно предизвикателство бе да определи и да следи хода на времето, особено когато го бяха упоили за операцията на апендикса му. Без да знае дали е ден или нощ, той нямаше никакво указание за това, но още през първите дни на затворничеството си беше осъзнал, че ако загуби всякаква представа за времето, ще му остане единствено въжето. Именно от този момент насетне Абу Тали роден Даниъл Ейкърс Нюкоум, започна да упражнява ума си.

Бе отброявал секундите — едно Мисисипи, две Мисисипи — в продължение на дни, докато не придоби вътрешния ритъм за ден. Първо реши да остави ноктите си да растат вместо да ги гризе, както винаги беше правил, за да отбелязва с драскотини по металната стена всеки изминал ден. После се отказа, защото се сети, че ще пребоядисат стени само за да му попречат. Ако щеше да се превръща в човек часовник, трябваше да е такъв изцяло.

И така, тъй като нямаше какво друго да прави, той превърна в човек-часовник. Смяташе, че за десетте години, които бе отброил, не е пропуснал повече от една-две седмици. Когато отчитането на времето вече не представлява проблем за него, Талиб реши да насочи мислите си към други неща.

Спомни си, че някога беше чел — защо не бе чел повече? — за човек, изолиран във военнопленнически лагер, който оцелял, като мислено играел шах и си представял дъската и движението на фигурите. След няколко седмици на безплодни усилия откри, че вече е в състояние да играе шах наум и прекара в такива занимания много часове.

Справи се с проблема за съня просто като изчисли колко часа сън на нощ обикновено му трябват, за да се чувства отпочинал — колко време ще поиска самото му тяло. Седем му се бе струвало неговото идеално число в реалния свят, така че се спря на седем. Никога не си подремваше и се погрижи да е буден по седемнайсет от всеки двайсет и четири часа.

След като нямаше с какво да се занимава, освен с физически упражнения, щеше да изследва ума си — понякога с радост, друг път не чак толкова. Имаше добра способност за съсредоточаване и бе в състояние мислено да пресъздава хора и събития, отново да преживява миналото си. Срамуваше се от много неща, но най-много го безпокоеше фактът, че е пропилял огромна част от живота си, която никога нямаше да може да бъде възстановена.

Разбира се, отделяше много от времето си, за да разсъждава над въпроса защо всяка сутрин решаваше да живее при такъв смешен режим, вместо просто да си сложи въжето. Никога не стигаше до истински отговор, освен дълбоко заложеното му противопоставяне на онези, които се стремяха да го пречупят. Но този отговор не го задоволяваше.

Онова, което откри в себе си обаче, беше принципна идея и тя наново определи мисловните му процеси. Използва метафорично изолацията си като изолира ума си, отдели мислите си една от друга и от техните емоционално-егоистични елементи. Изследваше собствените си мисли и чувства безпристрастно, така, както правят хората, за да се освободят от тревогите си, по същия начин, по който той проучваше геологични данни.

Черепът, който откри под кожата, не му хареса много. Струваше му се, че прекалено голяма част от времето си е прекарал, като се е подчинявал на заповедите на гонадите^[1] и емоциите си. Прекалено малко време беше отделил, за да мисли разумно. Трудно му бе да се сърди на онези, които го бяха затворили, защото чувстваше, че си е заслужил присъдата. Без да изпитва гняв, той успя да преодолее човешката бариера на рационализма и да се види такъв, какъвто беше — животно, подчиняващо се на животински инстинкти. След утъпкването на този мисловен път, вече не беше възможно да се върне към блаженото си невежество. Научи се да приема отговорността си на човешко същество. За десет години хората научаваха и по-малко, реши Талиб.

После дойдоха „епизодите“, пристъпите на лудост. Всички те следваха някое особено мрачно пътуване в самия него, когато бе оставял психозата да пропълзи и да се опита да надделее над мисловните му процеси.

Веднъж реши, че е бил убит по време на нападението срещу Проекта, че живее в някакъв пъклен задгробен живот и ще се блъска из тази стая в самота и тишина цяла вечност. Изпадна в истерия и гладува в продължение на три дни, докато не го обгазиха и не го нахраниха насила. Свести се в много по-добро състояние след неизвестен брой дни. Можеше да заключи единствено, че тъмничарите му няма да му позволят да умре по такъв пасивен начин от глад. Нима единственият му избор беше да използва примката?

По време на друг епизод на лудост си представи, че е свободен и може да идва и да си отива от килията, когато си поиска. Реши да остане, защото, както постоянно си повтаряше на глас, „всичко е само за добро“. В крайна сметка пак се наложи да го обгазят.

А сега се страхуваше, че отново започва.

След като завърши утринния си ритуал с въжето, той взе ориза и супата си от процепа във вратата и седна да се нахрани. Не бе изял и три хапки, когато чу непознато тракане откъм вратата, последвано секунди по-късно от отварянето на самата врата до половината. Никога преди не се беше случвало.

Талиб се втренчи в отвора. От другата страна имаше коридор, дотолкова можеше да види. Боядисан в синьо и осветен от бледожълтеникава светлина.

Това беше необикновено голямо количество информация, за да я асимилира веднага. Той се върна към закуската си и известно време мислеше над случилото се. След всяка хапка — нямаше прибори, хранеше се с ръце — вдигаше поглед към вратата, за да види, че още е отворена, за да види чудното синьо, преминаващо в размито зелено под бледата жълта светлина. Багрите му се струваха живи, органични, дишащи, взаимодействащи си.

Нахрани се и отнесе подноса обратно до процепа на вратата, която се отвори още повече, щом я докосна. Погледна навън в коридора — продължаваше на стотина метра и в двете посоки. Жълтите крушки по тавана бяха на по пет метра една от друга. В стените от двете страни имаше врати и всяка от тях беше обозначена с номер.

Както стоеше с поднос в ръце, Талиб осъзна, че се предполага, че трябва да излезе през отворената врата. Това беше най-ужасният момент от затворничеството му. Не искаше да върви. Приливът на страх бе толкова мощен, че той наистина отстъпи назад. Подносът излетя от ръцете му и изтрака на пода.

Искаше да си помисли за тази отворена врата, да размишлява над факта няколко дни, но това, че беше отворена, правеше незабавното й използване задължително. Талиб дълбоко си пое дъх и излезе в коридора.

Продължи да изпитва страх още само секунда, после се изпълни с гордост. Бе го направил, излязъл бе във външния свят.

В двата края на коридора имаше по една врата. Коя от да избере? Изведнъж го развълнува идеята за друг избор, освен самоубийството. Тъй като обикновено си служене с дясната ръка, реши, че естествената му склонност е да върви надясно. Натам и тръгна.

Докато минаваше покрай другите врати, той се чудеше кой ли е от другата им страна, ако изобщо имаше някой. Никога не бе чувал каквито и да е звуци извън стаята си, освен механичното тракане на количката с храна, която се тътреше по коридора.

Беше му странно, че досега успяваше да върви по права линия. Когато най-после стигна до вратата в края на коридора, Талиб за пореден път преодоля страха си и я отвори. После мина през нея.

Стоеше в квадратна стая с широчина около шест метра. Беше бежова и гола, освен завинтения за пода метален стол от едната страна и завинтената за пода метална пейка от другата. Вратата, през която беше влязъл, се намираше близо до стола. До пейката имаше друга врата. Той седна на стола и зачака.

След известно време тя се отвори и вътре влезе привлекателна жена с две деца. Щом го видя, очите на жената се разшириха от ужас, а децата отстъпиха назад.

— Абу? — поколеба се тя.

Едва тогава успя да я познае.

— Ха… Хадиджа — дрезгаво промълви той. Не беше използвал гласа си от много време. — Наистина ли си ти?

Талиб се изправи и тръгна към нея. Тя вдигна ръце, за да го задържи назад.

— Никакъв физически контакт — каза Хадиджа. — Това е едно от условията на посещението.

— Какви са… другите условия? — тихо попита той и отново седна.

— Не мога да ти давам нищо — отвърна тя. — Не мога да ти кажа къде се намираш. Трябва да си тръгна, когато ми наредят.

Талиб кимна.

— Разбирам.

— Приличаш… приличаш на дивак — рече жена му. — Косата ти… брадата ти. Изобщо ли не са те подстригвали?

— Не — отговори той. — Децата ли са това?

Тя кимна и седна на пейката. От едната й страна се настани момчето, а от другата — момичето.

— Наджан? — попита Талиб момичето, чиито очи блестяха над фереджето. — Помниш ли ме?

— Не, сър — бързо отвърна Наджан. — Но знам, че сте мой баща.

— А ти как се казваш? — обърна се към момчето той. Според изчисленията му, трябваше да е около деветгодишно.

— Абу ибн Абу Талиб — съобщи то, като се изправи. — Наречен съм на вас.

— Това ме прави горд. Приличаш на прекрасен младеж. И ризата, която носиш… да не би да си мени цветовете?

— Да, сър — каза синът му. — Всички носят такива.

— Получаваш ли тук изобщо някакви новини? — попита Хадиджа.

Той бавно поклати глава.

— Никакви — отвърна Талиб, после посочи към нея. — 13 март 2038-а.

— Сега сме 24 април — поправи го тя и присви очи.

— Близо съм — триумфално заяви той.

— Трябва да имаш милиони въпроси — предположи жена му и се наведе напред, сякаш за да го разгледа по-добре.

— Не толкова много. Престанах да задавам въпроси. Ти обаче изглеждаш чудесно. Позакръглила си се.

— Раждането си има преимуществата — усмихна се тя и Талиб й се усмихна в отговор, но лицевите му мускули мигновено се умориха.

— Ще ме освободят ли?

Страхуваше се да зададе този въпрос и очите му се напълниха със сълзи, когато изрече думите. Той преглътна.

— Не — отвърна Хадиджа. — Прекалено се боят от теб.

— Боят се… от мен?

Тя кимна.

— Щом Ишмаил се присъедини към дългия и почетен списък на загиналите…

— Загинал? Не! Кога… как?

Хадиджа вдигна вежди.

— Разбира се. Няма как да знаеш. Преди няколко години. Убиецът остана неизвестен, изобщо не успяха да го хванат. — Тя си пое дъх. — И тогава ти остана единственият известен символ на движението. Мартин пое властта. Той е добър администратор, но никой не го познаваше. За да поддържаме огъня на бунта жив, ние те направихме наша кауза. Започнахме да искаме освобождаването ти като политически затворник. Ти се превърна в спойката, която поддържаше Ислямския щат във Военните зони, в световен символ на затворниците. Миналата година получи Нобелова награда. Влиянието ти е глобално.

— Е, представям си — без ентусиазъм отвърна Талиб. — Направо звучи така, сякаш съм си прекарал добре.

— Искам да ти покажа нещо — развълнувано каза тя и пъхна някакъв диск в интерфейса си. Беше наполовина по-малък от интерфейсите, които той си спомняше, и по него нямаше никакви символи.

На бежовата стена се появи опустяваща Военна зона — огромни групи от хора мигрираха на юг за създаването на Ислямската държава.

— Кога? — попита затворникът.

— Миналата година — обясни Хадиджа. — Президентът Мастърс подписа Акта за Отделянето в Деня на благодарността през 2037-а.

— Президентът Мастърс ли?

— Кейт Мастърс. Мисля, че я познаваш.

— И аз така си мислех — загадъчно отбеляза той. — Как са спечели?

— Правителството и корпорацията „ЙОЮ-ЛИ“ тайно купували земята на хората в онези щатове в продължение на години. Мемфиското земетресение помогна много. Повечето от белите така или иначе искаха да се преселят. — Тя посочи към екрана — градски боеве в малък южен град, раса срещу раса. — Онези, които не искаха да си тръгнат, издържаха известно време, но накрая се избавихме от всички им.

— Избавили сте се от тях? Създали сте армия на африканите?

Децата се изкикотиха и Талиб вдигна глава.

— Това име вече не се използва много — усмихната рече Хадиджа.

— Защо?

— Нашите ислямски братя африкани не мислеха, че мнозина от нас са достатъчно черни, за да се наричат африкани. — Тя се засмя. — Започнаха да ни наричат „метиси“. Така си и остана.

— Не е много ласкателно — поклати глава той.

— Но ние го направихме такова. — Съвсем ненадейно жена му зае изправена, царствена поза. — Така че страната вече се нарича Съединени американски и ислямски щати. Ню Кайро обхваща Флорида, Северна и Южна Каролина, Джорджия, Алабама, Луизиана и Мисисипи.

— Защо са отстъпили след цялото това време? — попита Талиб. — Трябва да е било страшно скъпо да изкупят земята за толкова много хора.

— Нямаха друг избор — отвърна тя. — Седемдесет процента от света са ислямски. Китайските синдикати бързо загиват, защото вече не контролират търговията. Сега Африка е центърът на икономическата сила. В крайна сметка китайците сключиха сделка с нас да насочат бизнеса към останалата част от Америка през задната ни врата на преференциални цени. Това устройва и двете страни.

Стената показваше Мартин Азиз, който махаше на тълпите и държеше речи.

— Той командва — каза Хадиджа. — Но ти си в сърцата на хората. Нямаше да приемем договор с белите, докато не се съгласят или да ни позволят да те видим, или да ни покажат трупа ти. Никой не знаеше дали си жив или мъртъв. Сега, след като вече знаем, аз ти обещавам, Абу, че няма да имаме покой, докато не те освободим.

— Защо имам чувството, че това няма нищо общо с мен?

— Ти си символ. Ти си Абу Талиб, нещо по-голямо от реалността. Народът на Ню Кайро има нужда от личност, за да преживее тези тежки дни. Когато белите си тръгваха след отделянето, те изгориха всичко след себе си. Започнахме от нулата. Твоят пример е тяхната сила.

— Моят пример — повтори той, отново се усмихна и мускулите пак го заболяха. — Аз не съм бил пример. Живеех тук като животно. Искам да разбереш, че не ми беше лесно. Напълно… се промених. И за да съм още по-искрен, откакто съм тук, не съм мислил много за движението. Мислех си дали пак ще усетя истински въздух, дали ще видя небето. — Талиб вдигна ръка и бавно я сви в юмрук. — Мислех си как ще изваждам скали от земята, как ще научавам всичко за дадения район, което може да се научи от скалите му… цяла история от скали до самото начало на времето! Мислех си за секс…

Тя инстинктивно сведе очи. Всеки неин жест бе ясен за него.

— Всичко е наред — успокои го Хадиджа. — Десет години са много време. Не си знаел дали съм жива и…

Прозвуча високо жужене и Хадиджа незабавно се изправи.

— Време е да си тръгваме — обясни тя. — Искаш ли да кажеш нещо на хората?

Талиб се изсмя.

— Днес е първият ден от години насам, в който чувам друг глас, освен собствения си. Даже не живея в същия свят, в който живеете вие.

Жена му сви рамене.

— Аз ще измисля нещо.

Вратата зад нея щракна и се отвори. Децата тръгнаха натам. Толкова скоро. Как можеше да свърши толкова скоро? Това беше по-лошо от изолацията.

— Крейн — каза той, когато Хадиджа избута децата навън. — Какво прави Крейн?

Студеният й смях го сепна толкова, че потръпна.

— Как падат могъщите? Парий, това е Крейн. Прокуден, Охулен… за това, че е планирал да взриви ядрени бомби. Когато безумният му план стана изцяло публично достояние, вълната се обърна срещу него. После няколко години и си дереше гърлото по екраните за някакво ужасно бедствие, което щяло да сполети Калифорния. Никой не го слушаше. Отдавна не съм чувала нищо за него. — Почти стигнала до вратата, тя се обърна и заяви: — Ще те измъкнем оттук.

— Ела пак да ме видиш — отвърна той, но Хадиджа вече излязла. Вратата бързо се затвори и Талиб чу ключалката да прещраква. — Кажи им, че трябва да получа достъп до информация! — извика той. — За Бога, направи нещо!

След това се отпусна на стола си. Неговата врата щракна и се отвори. Талиб бавно се изправи и се повлече към килията си. Беше загубил способността си да следи времето… и никога нямаше да си я възвърне.

 

 

Люис Крейн седеше на задната седалка на лунохода заедно с Бърт Хил. Издутият и пълен с хелий корем на всъдехода предизвикваше усещането, че се носят над мъртвата лунна повърхност. Звездите бяха ярки точици над главите им, короната на Земята тъкмо минаваше над хоризонта зад тях. Човекът от фирмата за недвижими имоти говореше без да спира и постоянно искаше вътрешна настройка на въглероднодвуокисните монитори на кабината. Бледа опашка от светлина от земната корона осветяваше пейзажа — тази част от повърхността вече се готвеше да навлезе в двуседмичния период на „нощта“.

— Тук горе няма много любители на тъмната страна — обясни мъжът от фирмата за недвижими имоти, който се казваше Али. — Хората искат земя от осветената страна, където могат да гледат Земята.

— Точно това не искам — отвърна Крейн и се обърна към прозорците. Плъзгаха се по Южното море, по Галилеевото Mare Australe^[2] на път за някогашните титаниеви мини на „ЙОЮ-ЛИ“ в Морето на изобретателността. Кратерът „Жул Верн“ величествено се издигаше от лявата им страна. Морето обаче беше от прах, а не от вода, както бе предполагал Галилей — от превърнали се на прах скала, стъкло и астероидни останки.

— Не зная защо искаш да огледаш тези места от тъмната страна — изхриптя Бърт. — От време на време човек обича да се погрее на слънце.

— Тук има толкова светлина, колкото и от другата страна — възрази Крейн. — Просто не ти се налага да гледаш към Земята, това е всичко.

— Там имаме много хубави имоти — каза човекът. — Вижда се и началото на издигането на Земята.

Крейн не обърна внимание на думите му.

— Вижте, всичко, което купя тук, си е мое, нали така?

Али се обърна към него. Черните му мустаци се извиха над широко усмихнатата му уста. Той сви палец и показалец в кръгче.

— Абсолютна независимост — поясни Али и щракна с пръсти. — Много групи купуват земи, за да спечелят религиозна свобода, нали знаете? Или политическа. Земните правителства нямат нищо общо. Това е добра система, ако искате сам да се грижите за себе си.

— Ами снабдяването с вода? — попита Хил.

— Какво за снабдяването с вода? — каза Али. — Сключвате каквито успеете сделки и получавате колкото можете вода. Консорциумът тук горе взима много, нали знаете? Повечето хора, ако могат да си го позволят, си карат вода от Земята.

Крейн изсумтя. Земята вече не беше мястото, където можеше да се намери вода. О, в много отношения тя бе по-добре. Озоновият слой в атмосферата беше възстановен, хората отново живееха на слънце така, както той помнеше от детството си, а пет години преди това облакът „Масада“, окончателно се бе разпръснал, едва ли не без никой да забележи. Всички твърде много се тревожеха за равнището на радиоактивността във водоизточниците си, за да се вълнуват от други неща. Горещите частици от „Масада“ бяха замърсили не само водата. Из целия свят отпадъчните радиоактивни продукти бяха протекли от контейнерите си, защото никой не желаеше да се занимава с този проблем, докато не се превърна в катастрофа. Водата навсякъде беше заразена.

Крейн бе започнал да работи по въпроса с глобуса във Фондацията — просто вкарваше данни за степента на утечките и за наличието и скоростта на движение на подземните води. Надяваше се да получи далечно предвиждане къде и как ще се разпространява болестта в тялото на планетата, така че човечеството да знае къде да копае, за да се пребори с врага. Но за някои хора отравянето на земните водоизточници изглеждаше като основателна гибел. Всяка епоха има своите оптимисти.

Глобусът беше истинско чудо, живо наследство, останало от жена му. Познавателните му сетива обработиха много въпроси като проекта за радиоактивността и дадоха действителни резултати. Но в някои случаи глобусът се бе провалял и Крейн знаеше, че това нямаше да се случи, ако Лейни беше жива. Така се стигна до разочарования, например, непредвидени земетресения, включително едно в Калифорния. Досега глобусът бе изглеждал непогрешим.

Това винаги го караше да се замисля за теориите на Лейни за изкопаните в Рим басейни, които предизвикали земетресения в Аляска. Всъщност, две от непредвидените земетресения в крайна сметка бяха свързани с изкопаването на язовири, един от които чак на осемстотин километра разстояние. Водата, напълнила язовира, се беше процеждала през скалните цепнатини и бе довела до разширяването на скрити разломи. Той се чудеше дали някой ден обаче, няма да е възможно да научи достатъчно, за да е в състояние да казва на хората къде да не копаят язовири… или басейни.

— Стигнахме, господа — съобщи Али и посочи през предното стъкло към светещия участък на няколко километра от тях. — Накарах ги да включат светлините заради вас.

Крейн се зачуди какво ли би си помислила Лейни за това — че купува парче от Луната с трите милиарда долара от Стоуни. Уетстоун му беше казал да ги използва, за да си купи нова мечта и десет години по-късно той буквално се хващаше за думите му.

Али обърна задните крила, за да намали скоростта и луноходът спря по средата на малък призрачен град от взаимносвързани куполи и квадратни, метални сглобяеми сгради, вдигнати нависоко като холокубчетата, с които някога си бе играл Чарли в асансьора на Проекта.

— Още ли са отворени минните шахти? — попита Крейн, като гледаше към поредицата от изоставени ресторанти с фамилни имена.

Али се поколеба.

— Можем да обсъдим въпроса за шахтите. Не съм сигурен колко ще ви е приятно „ЙОЮ-ЛИ“ да дойдат, за да ги запълнят…

— Шахтите ми трябват — прекъсна го Крейн. — Ще сондирам ядрото за топлина и енергия.

— Значи искате шахтите — радостно възкликна Али и завъртя ръка във въздуха. — Имате ги. Те са навсякъде… из цялото това проклето място. Човекът иска шахтите. Иска ги!

Али ги отведе при херметичния шлюз, като вдигаше силен шум с магнитните си подметки.

— Трябва да си сложите шлемовете на скафандрите — каза той. — Не мога да си позволя да включвам животоподдържащата система тук, просто за да ви покажа мястото.

— Каква територия обхваща цялото селище? — попита Крейн, когато Али постави шлема си, после посочи към този на учения.

Той позволи на Бърт да му помогне да си го сложи.

— Разглеждайте тези сгради като отправна точка — отвърна Али. — Земите ви се простират на хиляда и шестстотин квадратни километра във всички посоки около нас. Ще бъдете собственик на кратера Ван дер Грааф, кратера Лайбниц и кратера Фон Карман. Морето на изобретателността също е изцяло ваше.

— А цената?

— Три милиарда и двеста милиона — отвърна Али. — Вижте, зная, че това са адски много пари. Имам по-малки участъци откъм светлата страна, които…

— Да ги закръглим на три милиарда и имате сделката — отсече Крейн.

— Имате толкова пари? — попита Али. — Не ме правете на глупак, сър.

— Плащаме в брой.

— Приятелю! — подскочи от радост Али. — Ти направи един стар камилар извънредно щастлив. Никой не иска откъм тъмната страна.

— Аз пък настоявам за нея. Ще разгледаме ли селището?

 

 

Обиколката продължи по-малко от час. Али бързаше да се върне откъм светлата страна, а Крейн изобщо не се интересуваше от условията. Лагерът на „ЙОЮ-ЛИ“ беше типично миньорско селище, спартанско и лишено от почти всякаква поддръжка от страна на корпорацията. След известно време Крейн щеше да събори сградите и да вдигне свои собствени. Но сегашните постройки щяха да подслонят първите архитекти и инженери, чиято задача щеше да е да превърнат един миньорски лагер откъм тъмната страна на Луната в нова цивилизация. Това щеше да е дългосрочен и труден проект, но Крейн вече се бе нагърбвал с много такива.

По-късно, когато се върнаха в лунната база „Мариът“, Крейн и Хил седнаха на една маса в бара. Ученият се бе обърнал с гръб към величествената издигаща се Земя, която блестеше през огромните дебели прозорци. Хотелът бе препълнен, а районът около него започваше да прилича на малък град от куполи и висящи платформи. Луната беше нова територия, предложена за бърза продажба от предишния собственик „ЙОЮ-ЛИ“. Китайците консолидираха владенията си и Луната не фигурираше в тяхното бъдеще. Така че за известно време тя се разработваше от хората, които винаги първи навлизат в новите земи — мошениците и героите. Крейн не беше сигурен в коя от двете категории влизаше самият той.

Слаб и трудно подвижен след някогашното си раняване, Хил надигна бирата си.

— Предлагам да пием за теб — каза той. — Не съм сигурен какво си направил, но все пак поздравления.

— Възползваме се от нова възможност, докато още можем — отвърна Крейн и чукна чашата си с шотландско уиски в бутилката бира, след което отпи. — Винаги съм искал да ръководя свое собствено правителство.

— Глупости — рече Хил. — Единственото, което винаги си искал, е да сложиш край на земетресенията. И съвсем ненадейно купуваме имот на Луната.

— Не е ненадейно. Обмислям това от много време… от години насам. Досега просто не беше възможно. Не ти казвам всичко, за което мисля, Бърт.

— Така е. Изобщо не ми каза, че Съми е жена.

— Смятах, че ако си толкова тъп, че да не разбереш — отвърна Крейн, — аз няма да съм човекът, който ще ти го каже.

Това бе тяхна стара шега. Всъщност, нито един от двама им не беше имал ни най-малка представа за Съми. Нейната история беше смайваща и почти трагична. През тези години се бяха случили толкова много неща.

Само месец след нападението срещу Проекта, президентът Гидиън се бе подхлъзнал на парче сапун във ваната си и незабавно бе починал — поне такава версия разпространи Белият дом. Съми стана президент и веднага назначи за свой вицепрезидент Кейт Мастърс. Тъй като „Лиян Инт.“ и „Йо-Ю“ си бяха поделили избирателите, Съми успя да спечели гласовете и на двете компании, след което победи на Изборите за президент през ноември 2028-а.

Именно Съми положи основите на онова, което в крайна сметка доведе до създаването на ислямска държава. Поради, както сама се изрази, „здравословни причини“, тя реши да не се кандидатира отново през 2032 г., въпреки че по време на мандата си беше уравновесен и уважаван държавен глава. Тогава, на същата пресконференция, тя разкри истинския си пол и заяви, че „вече не може да се преструва на мъж“.

Кейт Мастърс се бе кандидатирала и беше спечелила, правейки огромен скок напред от и без това силното си влияние, като заложи на антикитайските настроения в обществото. Икономическото състояние продължаваше да се влошава заради масовите санкции, наложени върху китайските бизнес интереси от страна на световното ислямско движение, чиито глобални възгледи бяха най-меко казано етноцентрични.

Когато бе подложена на преглед в психиатрична клиника, причините за отказа на Съми Чан да се кандидатира отново незабавно станаха очевидни. Пол, любовникът, с даден от нейния чип, бе успял изцяло да овладее живота й взимаше сам всички нейни решения, избираше съветниците й и я завличаше във все по-задълбочаваща се спирала на ксенофобия и самовглъбеност. В крайна сметка се беше затворила съвсем в себе си. Пол не допускаше вътре никой друг.

През този период Крейн бе поддържал непостоянен контакт с нея и по настояване на Кейт, купи от „ЙОЮ-ЛИ“ наследствените й земи, които после й даде под наем за вечни времена за един долар годишно. Съми имаше нужда законен развод с Пол — и го получи. Присъствието му бе толкова силно, че след отстраняването на чипа, той остана в нея. Тя не бе единствената с такъв проблем. Милиони бяха пристрастили към чиповете на „Йо-Ю“ и за да се бори с последствията от тях, се беше появил цял нов клон медицината, наречен „Изместване на личността“.

Съми Чан прекара четири години в клиника. „Йо-Ю“ беше принудена да отпуска милиарди долари за болници и обезщетения на пристрастените чипита и понесе такъв удар, че се принуди да се слее с вечния си конкурент в корпорацията „ЙОЮ-ЛИ“. Чипът „Приятел“ последва съдбата на динозаврите, докато в същото време образователните чипове печелеха популярност. През 2035-а на имплантация на порт се подложи самият Крейн и откри, че устройството е безценно за неговите изследвания.

Междувременно, през 2036 г. Кейт Мастърс беше преизбрана и сега караше последните две години от втория си мандат. Съми тихо живееше в наследствените си земи в Китай.

Стоуни бе починал една година след катастрофата на Проекта.

За Крейн обаче, последните десет години бяха истински кошмар. Скоро след арестуването и осъждането на Талиб, когато истината за проекта „Импириъл вали“ излезе наяве, общественото съчувствие рязко се обърна. Той, Крейн, бързо стана престъпник заради това, че изобщо бе дръзнал да си помисли да взривява ядрени бомби… за това, че бе дръзнал да повярва, че може да промени самата субструктура на Земята или че има правото да се опита.

Гласът му стана глас в пустиня. През дългите години той безспирно се опитваше да предупреждава сънародниците си за ужасната катастрофа, която щеше да сполети Калифорния. Оглушителното мълчание, с което се посрещаха предупрежденията му, беше по-лошо от обидите, по-лошо от присмеха към записаните, написаните или директните му послания. И накрая бе изоставил всяка надежда.

И животът му беше ставал все по-празен… и по-празен.

После обявиха Луната за продан и Крейн бе почувствал как нещо го бодва под лъжичката. Той се беше вкопчил за него.

— Наистина ли ще вдигнеш… сгради там горе, а? — попита Хил.

— Така възнамерявам — отвърна Крейн. — Искам да построя цял град, Бърт. Място, където хората биха искали да живеят.

— Ти също ще живееш там, така ли?

Крейн се усмихна.

— Не, приятел. Струва ми се, че и двамата имаме малко прекалено големи усти и сме твърде опаки, за да станем пионери.

Хил се отпусна назад и тежко въздъхна.

— Изпитвам истинско облекчение. Просто не бих могъл си представя, че през цялото време ще стоя в някой от онези проклети скафандри. Какво ще стане, ако ти се наложи да кихнеш или да си издухаш носа?

— Понякога обаче ще ходим там. Трябва да се свърши много работа, да се вземат важни решения. — Крейн отпи от уискито си и се загледа към група строителни работници с техните мускулести екзокостюми, които влязоха в бара и седнаха на една от масите в дъното. — Не ми харесва идеята да завися от Земята за снабдяването с вода — каза той. — Чудя се дали бихме могли да взимаме лед от Марс и да го превозваме дотук сами. Който контролира водата, контролира и околната среда.

— Колко души искаш да пратиш там?

— Поне няколко хиляди.

— От месеци си се запалил по този проект. На мен ми се струва безумен. Защо е всичко това? Какъв е смисълът?

Крейн сбърчи лице и допи уискито си. После вдигна чашата във въздуха и привлече вниманието на бармана. Мъжът кимна и отиде да вземе бутилката скоч.

— Всичко е заради онези пари, които ми остави Стоуни — обясни той. — Не успях да измисля нещо, което да е достатъчно важно… достатъчно трайно, за да ги вложа. После се отвори тази възможност.

— Но защо?

— Някога имах аквариум… е, всъщност, на два пъти, но онзи, за който говоря, е от времето, когато живеех при леля ми — уточни Крейн. — Сам си спестих парите за него. През годините имах най-различни рибки, но веднъж пуснах вътре скарида, изящно, красиво мъничко създание. Не успях да открия нищо, което тя да яде. След известно време започна да изяжда сама себе си, ден след ден, парче по парче, само за да остане жива. Накрая засегна някой жизненоважен орган.

Той се обърна и погледна към Земята, огромна, синя и покрита с облаци. Ученият посочи към нея.

— Според мен, те правят тъкмо това — самоизяждат се живи. Убиват в Божие име и сляпо унищожават самата екосистема, която поддържа живота им.

— Хората са си хора — сви рамене Бърт.

— Действителното значение на думите ти е, че хората са животни — отвърна Крейн. — А аз ти казвам, че не трябва да е така. Можем да създадем цивилизация, истинска цивилизация, изградена на основата на истинското разбиране на самите себе си и на вселената ни. Купих имота откъм тъмната страна, защото не искам хората ми да виждат как Земята умира пред очите им. Моят… град може би ще е последната надежда за човешката раса, Бърт. Ето защо се захващам. Достатъчна ли е за теб тази мечта?

— Не си успял да спасиш Земята, затова искаш да създадеш нов свят, така ли?

— Приемам това тълкувание.

— Как ще наречеш това място?

— Чарлзтаун. Ще го нарека Чарлзтаун.

Бърт кимна с овлажнели очи.

— Струва ми се, че наистина е чудесно, докторе. Наистина е чудесно.