Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Richter 10, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
SilverkaTa

Издание:

Автор: Артър Кларк; Майк Маккуей

Заглавие: 10-та по Рихтер

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Година на издаване: 1997

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1118

История

  1. — Добавяне

Книга трета

14. Вторични трусове

Вашингтон, 13 април 2026 г., около 10:00 ч.

Кондорът на Мохамед Ишмаил леко се носеше по въздушните течения високо над булевард „Конститюшън“ и следваше автоколоната на Крейн по пътя й през призрачния Вашингтон към сградата на Капитолия.

През последната година се бяха променили много неща — и всяка промяна носеше изненади. Когато през февруари 2025-та Ли Чун беше казал на президента на Съединените щати, че в щата Мисисипи няма да има земетресение, той не можеше да предполага, че само трийсет и шест часа по-късно ще е мъртъв. И то от собствената си ръка.

Катаклизмът на Рийлфут бе толкова разрушителен в толкова много райони — при това още повече заради машинациите на господин Ли, — че след ден беше станало очевидно, че за първи път в своята северноамериканска история местният клон на „Лиян Инт.“ ще претърпи загуби за календарната 2025 г.

След като видя финансовите прогнози и като мъж на честта, господин Ли се заля с етерно[1], влезе в любимата си диорама и се самоподпали. Изключително разумно от страна на господин Ли, помисли си Муи Цао. Смъртта на шефа му позволяваше да продължи напред без да се налага много да променя каквото и да е. Ако бяха прогонили господин Ли от страната или го бяха хвърлили в затвора, щяха да бъдат принудени да променят всяка буква от правилника на компанията.

После господин Муи бе преживял разпита на корпорацията, като представи всички доклади, пратени от него в централния офис в Пекин и отнасящи се за онова, което той наричаше „все по-оглупяващо“ поведение на господин Ли. Муи обвини покойния си шеф също в „егоизъм и твърдоглавие“ в сделките и обеща да е по-благоразумен и компромисен ръководител, които да изведе американския клон на „Лиян“ на печалба за една година. Последната част, разбира се, беше лъжа и всички го знаеха, но в бизнес теорията оптимизмът е от фундаментално значение.

Господин Муи незабавно получи своя собствена Харпия, млад и амбициозен служител на име Тан. Новата Харпия енергично настояваше „Лиян“ да започне да конкурира „Йо-Ю“ в бизнеса с мозъчни чипове, област, към която проявяваше огромен интерес, тъй като самият той беше чипи, при това с два порта.

Истината обаче бе, че империята „Лиян Инт.“ бавно пропадаше под собствената си тежест и земетресението Рийлфут, наред със свързаните с него осемстотин вторични труса, просто беше ускорило процеса.

През 2011 г. „Лиян“ бе купила всички американски дългове, всички заеми. На практика компанията притежаваше страната и повечето от събираните данъци отиваха, за да покриват лихвите по огромния дълг към фирмата, макар че малко количество от тях трябваше да се изразходва за различните програми за хората. „Лиян Инт.“ не само притежаваше и експлоатираше Америка, но и не искаше да поддържа инвестицията си. Ала тъй като компанията фактически представляваше правителството, след земетресението тя трябваше да си понесе и последствията.

Рийлфут беше достатъчно силно земетресение, за да повали гигант. Основният трус бе от 8.5 степен, почти толкова силен, колкото изобщо можеше да измери самата скала. Мемфис остана завинаги под Мисисипи, макар че три месеца по-късно реката продължаваше да променя течението си. Сега той бе само спомен за град, място, където водолазите да търсят изчезнали съкровища.

Литъл Рок и Падюка бяха напълно обезлюдени. Нашвил беше тежко пострадал, същото се отнасяше за Луисвил, Евънсвил и Карбондейл. Реката бе погълнала Сейнт Луис под огромните си вълни, събаряйки Арката върху града и изравнявайки сградите. В Канзас сити река Кует беше излязла извън бреговете си и удави повече хора, отколкото бяха пряко пострадалите от земетресението. Езерото Мичиган също преля и водите му, наред с вторичните трусове в Чикаго, събориха двата черни административни небостъргача на „Лиян“ в Диърбърн[2].

Ноксвил, Лексингтън, Франкфърт, Индианаполис, Форт Уейн и двата Спрингсфийлд (в щатите Мисури и Илинойс), Джеферсън сити — всички градове претърпяха разрушения от VII или VIII степен по Меркали.

Четири язовира от водонапоителната система в долината на Тенеси се разрушиха, наводниха щата и прекъснаха подаването на водноелектрическа енергия за части от континента, които все още я използваха. Кейовете в Мисисипи и Луизиана рухнаха.

Броят на жертвите достигна почти три милиона. Десет милиона души останаха без покрив. Загубите наброяваха стотици милиарди долари.

Функционирането на „Лиян“ беше организирано така, че производството да съответства на природните ресурси. Земетресението съсипа стотици химически заводи, фабрики за хартия и автомобили, производители и дистрибутори на храни, заводи за генератори и щитове, да не говорим за складовете и магазините, които притежаваше „Лиян“, за да продава стоките си. Хората се обръщаха за финансова помощ към правителството си и „Лиян Инт.“ изпадна в незавидното положение да иска средства от самата себе си.

Но не можеха да си го позволят. Нито пък техните застрахователи.

Корпорацията реши просто да се опита да изтегли притока на стоки и услуги от района на земетресението и бавно да се възстанови. За тази цел компанията го обяви за пълна загуба и се изтегли оттам, като остави Средния запад на Съединените щати в бедност и болести — зона с разрушени сгради и разбити мечти. Паричните загуби бяха зашеметяващи, връзките с обществеността — прекъснати.

Президентът Гидиън бе станал най-мразения човек в Америка. Той отказваше да подаде оставка, защото се нуждаеше от заплатата си, а не можеше да стовари вината върху господин Ли, както всъщност си беше, защото това би означавало да признае, че китаецът му е казвал какво да прави. Гидиън се бе превърнал в затворник на собствения си Бял дом.

 

 

Кондорът на брат Ишмаил се спусна до равнището на дърветата, за да проследи отблизо автоколоната, която спираше пред Капитолия. Хората припряно слизаха от колите си и изчезваха в сградата.

Редактираната версия на филма на Джими Ърл „Последва голяма надежда“ бе най-гледаното шоу в света за 2025 г. Той му донесе награди и слава и между другото превърна Люис Крейн в най-обичания и известен човек в страната. После идваха жителите на Зоната, които бяха избегнали катаклизма в Мемфис. Те поеха на юг и установиха военен контрол над малък град на име Фрайърс Пойнт, Мисисипи, именуван на Ню Кайро, градът беше привлякъл петдесет хиляди бежанци.

Мисисипи винаги бе текла точно покрай града. Сега тя намираше на няколко километра от него, но беше оставила след себе си изключително богати наноси. Първите петдесет хиляди заселници светкавично бяха последвани от милиони други недоволни южняци африкани, бегълци от Зоните или каквито и да е други мюсюлмани, желаещи да започнат нов живот. Първоначалните граници бяха разширени и обхващаха все повече земи, като изтласкваха предишните земевладелци, докато накрая господин Муи не бе принуден да намеси.

Той смяташе разпространението на исляма за неизбежно, освен това нямаше намерение да понесе цената на една истинска война, за да ги отблъсне оттам. Онова, което в крайна сметка направи, беше нова Военна зона, само че по-голяма от всяка друга. Всъщност, огромна. Той издигна стена, висока двайсет и един метра, която изцяло обграждаше Ню Кайро, макар и на няколко километра от границите му. Хората можеха свободно да влизат и излизат от оградения район, стига да не бяха въоръжени.

ИЩ незабавно установи контакти с други ислямски държави по света, които започнаха да ги снабдяват с храни и стоки, докато стъпят на крака. Скоро след това брат Нюкоум отиде при „Йо-Ю“ и сключи с тях търговска сделка, която осигуряваше на ИЩ достатъчно щитове, за да покрият посевите, които щяха да им трябват, за да направят Ню Кайро независим.

Това подейства. Подейства също и насилието, постоянно балиращата партизанска война, икономическото противоборство, безмилостните сблъсъци с ФПС и заплахите за действителен бойкот на стоките на „Лиян Инт.“. В основното ядро на ръководството на ИЩ разцеплението бе по-силно от всякога. Мартин Азиз и Дан Нюкоум срещу Мохамед Ишмаил… и нито една от страните не можеше решително да се наложи. Задънена улица.

 

 

Съми Чан седеше на високото си място в Сената и председателстваше надменните лицемери, които наричаха себе си конгресмени. В момента „обсъждаха“ дали да гласуват необвързваща резолюция, която с чудото на сложната реторика и замайващата нелогичност щеше да обвини синдиката „Йо-Ю“ за трагедията с пукнатината Рийлфут.

Когато мъжът започна да говори, Съми потъна в мислите си. Все още се мъчеше да разбере защо се намираше тук. И единственият човек, който можеше да й го каже, отдавна бе мъртъв. Беше успяла да избягва господин Ли от момента, в който зае поста си, чак до смъртта му, защото изпитваше сексуален страх от него. Сега седеше тук, отегчена и сама, символ на американския политически връх след като Гидиън се бе скрил в Белия дом.

— Господин председателю! — сепна я гласът. Някакъв сенатски служител я дърпаше за ръкава. — Един човек иска да се срещне с вас. Казва, че е важно.

— Кой?

— Люис Крейн.

— Крейн е тук? — попита достатъчно високо тя, че да я чуят в залата.

— Чака в коридора, сър.

— Боже мой — каза Съми. Не беше разговаряла с Крейн още от земетресението. Тя се обърна към служителя, пъпчив син на федерален съдия, и каза: — Заведете го в старата зала на Върховния съд на първия етаж. Ще се срещна с него след малко.

Служителят забързано се отдалечи. Сега вече Съми бе напълно съсредоточена и възбудена. Крейн можеше да е много неща, но никога не беше досаден. Тя предаде чукчето си на квестора, за да го повери на лидера на мнозинството и се измъкна в глухия, кънтящ коридор. Беше чувала, че някога тук са идвали по шест милиона посетители на година, за да слушат заседанията и да видят демокрацията в действие. Сега не идваше никой. Всички те бяха анахронизъм и изживяваха живота си в една двестагодишна сграда, която се разпадаше заради личния избор на Джордж Вашингтон на долнокачествена каменна кариера.

Люис Крейн бе дошъл на нейна територия. Сигурно искаше нещо. Но пък той винаги искаше нещо. Сега искаше нещо преди „Йо-Ю“ да вземе властта. В системата на управление, в която гласовете се купуваха, съперникът на „Лиян“ притежаваше по-голяма покупателна способност. „Йо-Ю“ можеше да установи контрол над правителството без да вземе и едно място на изборите. Бяха се опитали да подкупят дори нея… и тя беше обмислила тази възможност. Америка обикновено оказваше такова въздействие върху хората.

 

 

Крейн чакаше заедно с Лейни в галерията на малката съдебна зала от осемнайсети век, докато останалата част от антуража му обикаляше из цялата сграда. Помещението бе неуместно малко за важните решения, които се бяха взимаха тук — Дред Скот, Марбъри срещу Мадисън — забележителни прецеденти в юриспруденцията. Съвременното американско общество се бе създавало на това място, после се бе преустройвало в огромната псевдодревногръцка сграда от другата страна на улицата.

Лейни постави ръка върху неговата.

— Не се тревожи — прошепна тя, сякаш се намираше в Космична черква. — Всичко ще се оправи.

— Не сме виждали Съми от много време.

— Аз вярвам в теб — каза Лейни. — Идваш където трябва и когато трябва.

Крейн се надяваше, че е права, но бе скептично настроен — и чувстваше, че е циник спрямо политиката. Щеше да преценява Съми след разговора им. Парализираната му ръка ужасно го болеше. Този следобед щеше да има силно земетресение там, където се срещаха Кокосовата и Карибската плочи. По-късно вечерта в Африка Голямата пукнатина щеше да се разшири малко повече и това щеше да доведе до образуването на грабени и огромни цепнатини. Утре в Калифорния щеше да има свличания на кал. Евакуирането на застрашените райони вече се извършваше — благодарение на Доклада „Крейн“, ежемесечният му отчет за състоянието на Земята. Ученият даваше на хората два месеца срок преди всяко следващо земетресение.

— Крейн! — разнесе се глас откъм вратата. Той се обърна и видя Съми Чан в широки черни копринени панталони, която стоеше с протегнати ръце и широко се усмихваше.

Крейн скочи на крака и побърза да прегърне Съми.

— Добре изглеждаш.

— Външният вид може да лъже — отвърна тя и мина покрай Крейн, за да прегърне и Лейни. — Поздравления за скорошния ви брак. Надявам се, че ще ме поканите на церемонията.

— Затова сме тук — рече Крейн, докато Съми целуваше Лейни по бузата. — Искахме да те поканим лично.

— Чудесно — отново се обърна към него Съми и се усмихна. — А може би да свършим и малко работа, след като и без това сте тук?

— Винаги мога да върша работа — каза Крейн и тримата седнаха. Ученият забеляза, че лицето на Съми е отпуснато. Трябваше му предизвикателство. Той извади от задния са джоб брошура и я подаде на китаеца. — Ето, новият Доклад „Крейн“, току-що излязъл от печат.

— Вече получих екземпляр. Това е задължително четиво за всеки държавен ръководител. Кога е големият ден?

— Двайсет и трети юли — съобщи Лейни. — Точно в два и трийсет и седем следобед.

— На Хималаите — добави Крейн.

— На Хималаите — усмихна се Съми. — Успехът те е споходил след последната ни среща, приятелю.

— Теб също.

— Не. Просто правя онова, което правех и когато се запознахме за първи път, занимавам се с връзките с обществеността, само че на друго място. Чувствам се някак временно, като че ли просто наглеждам офиса, докато не се появи истинският вицепрезидент.

— Значи е вярно онова, което чухме за „Йо-Ю“? — попита Лейни.

— Може би е по-вярно, отколкото можете да си представите — отвърна Съми. — Синдикатът печели много с новите чипове, за които чух, че били по-добри от дорфа. Хората искат „Йо-Ю“. Щом започнаха да реализират проекта си за възстановяване на озона, разбрах, че с „Лиян“ е свършено. Само през тази година „Йо-Ю“ успяха да възстановят пет процента от озоновия слой. На хората им харесва. И ще гласуват за това.

— Съвсем ли е изчерпана силата ви? — попита Крейн.

— Не съвсем — каза Съми. Погледът й вече се изостряше. — Как е д-р Нюкоум?

— Не съм го виждал лично през последните няколко месеца — отговори Крейн. — В полагаем едногодишен отпуск е и се опитва да детайлизира своята ЗТ-еко, за да съответства по-добре на почвеното втечняване. Но поддържаме постоянен видеоконтакт.

Съми кимна.

— Той стои във Вашингтон повече от мен. Ню Кайро все ще е новост за хората, а Нюкоум е говорител на ИЩ, Струва ми се, че красноречието му до голяма степен се дължи на по-нормалното възприемане на Ислямския щат.

— Той е геолог, а не политик — отбеляза Крейн, без да си прави труд да крие презрението си. — Трябва да прекарва повече време в занимания с важните неща.

— Да не сме докоснали болно място? — попита Съми.

— Дан е талантлив — сви рамене Крейн. — Това, че разхищава дарбите си за глупости, за мен е неразбираемо… нямах намерение да проявявам неуважение към теб.

— Има хора, които намират идеята за създаване на ислямска държава в Америка за нещо различно от „глупости“ — отвърна Съми. — Зная, че в „Лиян“ този въпрос се възприема като изключителен приоритет.

— Хората в „Лиян“ могат…

— Крейн — прекъсна го Лейни и посочи към интерфейса си.

Той кимна и се усмихна, изненадан, че се е нервирал.

— Сигурно си се чудил защо не съм се опитал да се свърже с теб толкова време?

— Реших, че ми се сърдиш — каза Съми и леко се поклони.

— О, Съми, не. Помисли. Кой по-добре от мен разбира колко тежко, колко мъчително е да си принуден да вършиш неща, които всъщност не искаш? Кой по-добре от мен разбира какво кара човек да реши, че целта оправдава средствата? — Той поклати глава и на лицето му се изписаха едновременно мъдрост и разпаленост. — Оставих миналото назад. Моля те да ми повярваш и повече да не мислиш за него.

Двамата напрегнато се изгледаха. В очите им постепенно се появиха разбиране и прошка.

Крейн си прочисти гърлото.

— Последната година работих върху един специален проект, нещо наистина голямо. Но за успешното му осъществяване ще ми трябва помощта ти.

— Тъжно ми е да го призная, Крейн, но напоследък държавните средства за проучвания не са много. Жалко е, че някой в Пекин ще има решаваща дума за каквото и да е финансиране…

— Не искам пари. Искам разрешение и утвърждаване. Фондацията е богата. Облогът за трите милиарда долара, нали знаеш. Освен това започнахме да публикуваме Доклада и светът плаща за него — за самия Доклад, за ЗТ-екограмите в застрашените райони, за принципна оценка на вероятните щети и за общи съвети. Благополучието ни направо надхвърля мечтите ми.

— Не искате средства? — намръщено попита Съми. — Но какво друго можете да искате от мен? Какво бих могъл да предложа на човек, който разполага с толкова пари, колкото му трябват.

Устата на Крейн беше пресъхнала. Той бръкна в джоба си и извади мъничък диск.

— Хвърли един поглед на това — рече той и го подаде на Съми. — Ще ти обясни много неща.

Съми пъхна диска в интерфейса си, после се огледа за екран.

— Моля те, заеми ми очилата си.

Лейни подаде на Съми резервните очила от ръчната си чанта, която наричаше „всичко-от-което-се-нуждае-Крейн-за-да-оцелее-на-път“. Тя дълбоко и нервно си пое дъх, широко отворила очи. Това беше.

— Включи на канал „Л“ — каза Крейн, докато Съми си слагаше очилата и задействаше миникомпютъра си. — Когато свършиш със сегашната си работа — пошегува се ученият, — ще ми трябва опитен човек за връзки с обществеността.

— Подкуп, а, Крейн? — поде шегата Съми. — Това трябва да е наистина важно.

— Така е. Но говоря сериозно, за теб винаги ще има работа. Надявам се, че го знаеш.

— Глобусът — усмихната отбеляза Съми.

— Да — като любящ баща потвърди Крейн. — Липсваше ни във Фондацията, Съми. — Глобусът бързо се въртеше. Саво Съми да знаеше, помисли си ученият, какво бе станало с глобуса през последната година! С удивителна скорост се беше превърнал в нещо, надхвърлящо и най-безумните му фантазии, когато наемаше Лейни преди всички тези месеци. Познавателната функция на глобуса беше безукорна, но нещо повече, той развиваше съзнание и… Крейн се насили да върне мислите си към образа на въртящата се сфера. Прожекторът откри и освети Калифорния. Въртенето се забави.

Гледаха полуострова, който изпълваше цялата вътрешна повърхност на очилата им. Светът беше зелено-кафяв, океаните сини, градовете вибрираха в бледо, приятелско жълто.

— Добре — обади се Крейн, — спомняш ли си къде е буферът Сан Андреас?

— Точно на юг от Бейкърсфийлд, нали? Маунт Пинос.

— Да.

Буферът Сан Андреас представляваше есовидна извивка в разломната линия, фланецообразна изпъкналост на мястото, където се срещаха движещата се на север Тихоокеанска и движещата се на запад Северноамериканска плоча. Неумолимото движение продължаваше, плочите бяха като чудовищни, неудържими титани, които се блъскаха един в друг и притискаха все по-силно Буфера, а това постоянно усилваше напрежението на скалата.

— Там — посочи Крейн. — Виждаш ли червената зона, която се открива в основата?

Точно на юг от Бейкърсфийлд проблесна яркочервена светлина, започна да пълзи през разломната линия и накрая заобиколи огромната Тихоокеанска плоча чак до Филипините. Лос Анджелис се намираше откъм опасната страна на разцепващия се разлом. Сан Франциско също. Пропукването продължаваше много на юг, навлизаше в Мексико и прорязваше полуостров Байя Калифорния в северния край на Калифорнийския залив.

— Червената точка е много голяма при Буфера — забеляза Съми.

— Това е така, защото целият Буфер се готви да се откъсне. Гледай.

Съми ахна.

Сега цялата изпъкналост пулсираше в червено. После просто се набръчка, сякаш напрежението отведнъж се освободи. На глобуса не бяха представени хора, но когато жълтите градове започнаха да мигат в грозно червено, всички зрители можеха да дочуят писъците на стотици хиляди ранени и умиращи хора.

— В момента наблюдаваме действителното откъсване на Южна Калифорния от Северноамериканската плоча — поясни Крейн. — Тя се превръща в остров, на който се намират останките от два от най-големите градове в света, да не споменаваме, че цялото, толкова гъсто заселено океанско крайбрежие на Калифорния се превръща в труп. Разбираш ли? Ражда се нов миниконтинент, който се плъзга на север.

Откъсналото се от континента парче бавно се носеше към постепенното си приплъзване под северния хребет на плочата.

— Удивително — промълви Съми. — И кога?

— Продължавай да гледаш.

Крейн потупа Лейни, която вдигна очилата си и го погледна. Той сви рамене, тя отвърна на жеста му, после му прати въздушна целувка и отново намести очилата си.

Ученият също си сложи устройството, точно когато на екрана се появяваха цифрите 6-3-2058.

— Искам да ти напомня, Съми — каза той, — че това не е симулация или предположение. В момента гледаш в кристална топка и проникваш направо в бъдещето, в действителното бъдеще.

— Трийсет и две години. — Съми натисна интерфейса си, за да спре диска. Тримата вдигнаха очилата си. Лицето на Съми бе напрегнато и бледо.

— Колко ли е тъжно да гледаш такъв ужас през цялото време, да знаеш колко неизбежен е той.

— Но наистина ли е неизбежен? — попита Крейн и видя, че китаецът присвива очи.

— Току-що ми каза, че гледаме в кристална топка.

— Кристална топка, показваща бъдеще, което е действително, само когато настане.

— Не разбирам.

— Включи пак диска. Искам да ти покажа друго бъдеще.

Глобусът се освети в очилата им. Времето отново потече.

— Погледни по на юг по разлома в Импириъл вали. Виж как се появява малка червена зона.

Докато говореше, по южния ръкав на разлома Сан Андреас за няколко секунди проблесна малка червена точка. После изчезна.

— Какво беше това? — попита Съми.

— Гледай — настоя Крейн. — Глобусът ще увеличи скоростта си.

Сферата бясно се завъртя с хода на годините и накрая спря на Калифорния. Цифрите 6-3-2058 отново светеха, но всичко изглеждаше цяло и спокойно. Дискът свърши и зрителите свалиха очилата си.

Съми погледна към Лейни, после върна очи към Крейн.

— Добре. Какво стана… каква е причината за разликата?

— Попитах глобуса — с драматична пауза отвърна Крейн, — дали е възможно да се избегне разрушаването на Калифорния чрез спояване на плочите.

— Как ще споиш тектонични плочи, Крейн?

— С топлина. Толкова силна топлина, че да стопи твърдата скала и да я свърже.

— И как ще получиш такава силна топлина?

— Термоядрената реакция е единственият начин, за който сещам. В този конкретен случай — с пет гигатонова експлозия по протежение на девет и половина километра на дълбочина от трийсет и два километра под земната повърхност точно на мястото, посочено от глобуса.

— Говориш за експлозия хиляди пъти по-мощна от всички бомби, взривявани някога.

Като кимаше силно, той бързо допълни:

— Само че насочени надолу, към термоядреното ядро. Дори няма да се усети на повърхността. Правихме пробни симулани. Става.

— Но откъде знаете, че това няма да доведе до огромно отваряне на разлома и до ускоряване на катастрофалните разрушения?

— Съми, не ми ли каза, че Докладът „Крейн“ е задължително четиво за държавните ръководители? Е, Докладът „Крейн“ се основава на функциите на глобуса и досега той не е грешил. Тук просто го използваме по малко по-друг начин. Помисли: спояването на плочите по разлома там, където в момента няма напрежение, ще отнеме целия натиск от Буфера. Всъщност това ще забави скоростта на континенталното движение, като отново съедини двете плочи. Само за петдесет години след спояването очакваме осемдесет процента забавяне на движението на тези две плочи, което ще доведе и до отслабване на земетръсната активност.

Съми скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад.

— Сигурен ли си, че напрежението няма да се насочи някъде другаде? Възможно е да унищожим Южна Америка, за да спасим Лос Анджелис.

— Накарах глобуса да покаже 250 години напред и не открих активност, която вече да не е била предопределена. Навярно още по-нататък би могло да има някакви последствия, но каква гаранция повече искаш? Разбрахме, че това спояване води до отслабване на земетръсната активност със седем процента.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно.

Съми се приближи до редиците седалки и седна в края на пътечката между тях. Тя посочи към Крейн.

— Замисляш нещо много повече от Калифорния, нали?

— Да — просто отвърна Крейн. — Глобусът ми показа петдесет и три точки на спояване, които след завършване на операцията окончателно ще сложат край на континенталното движение, наред със свързаните с него земетресения, вулкани и цунами. Реших, че ще ни е много по-лесно да уговорим света за това, ако му покажем как става на едно конкретно място.

— Трийсет и две години са цели два живота за който и до е политик! Това поставя много проблеми.

— Още по-трудно е — каза Крейн. — За спояването по Сан Андреас имаме най-много пет години. До септември 2033-а натискът по целия разлом ще се е усилил достатъчно, за до направи операцията невъзможна, без да предизвикаме ужасно земетресение.

Съми се приближи по пътечката и седна до него, загледана към съдийската скамейка.

— И какво точно искаш от правителството?

— Много неща, с изключение на пари. На първо място, ще трябва да измислим начин да заобиколим забраната на ядрените взривове. Ще ми трябват съответните разрешения да копая в Импириъл вали и специално в падината Солтън, И, разбира се, ще ми трябва достъп до ядрени запаси.

— Може би — промърмори Съми, — няма да е чак толкова трудно, колкото си мислиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си специалист по ядрените бомби — отвърна Съми. — Спомняш ли си създаването на първата атомна бомба?

— Проектът „Манхатън“ — кимна Крейн. — И какво от това?

— Бил е осъществен в пълна секретност. Правителството го е разглеждало като мярка за националната сигурност и не е давало никаква информация, докато не са пуснали бомбата върху японците.

— Мислиш, че сме в състояние да извършим всичко това тайно? — попита Лейни.

Съми кимна, после погледна към Крейн и докосна ръката му.

— Винаги съм вярвал в теб. Щом ми казваш, че е възможно, значи е така. Ти си добър човек. Подведох те ужасно и съм ти длъжен, знаеш го.

— Не, Съми, аз изобщо…

Съми вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Моля те. Позволи ми да възстановя честта си. „Лиян Инт.“ понесе тежък удар. В крайна сметка ще одобрят проекта, ако го прокараме точно преди следващите избори и успеем — особено, ако не им струва нищо. Това е основното.

— Разбирам — рече Крейн.

— Абсолютно никой няма интерес да позволи изтичането на каквато и да е информация за това. Направо мога да чуя врявата, особено след като облакът „Масада“ обикаля земното кълбо на всеки седемнайсет дни, за да напомня на хората за ядрения ужас. Това може да е историческа възможност за теб, най-после шанс да осъществиш мечтата си. Предполагам, че през цялото време целта ти е била тъкмо такава, нали?

— Правилно предполагаш.

— Това е най-грандиозният проект в световната история, но аз съм готов да се заема с него. Моментът е достатъчно подходящ. За да прокарам програмата обаче, ще трябва да ми дадеш много повече информация от записаната на този диск. И ще финансираш цялата операция сам, до последния цент, така ли?

— Готов съм да го направя.

— Значи трябва само да убедя съответните хора в осъществимостта на предложението ти. Изложи всичко писмено. Предполагам, че вече си го извършил?

Крейн кимна.

— Точно с това се занимавах миналата година. Знам и последния аргумент за и против. — Той бръкна в джоба си и извади друг диск. — Всичко е тук.

Съми взе диска.

— В „Лиян Инт.“ се страхуват от теб и те уважават. Веднъж заложиха срещу теб и платиха цената. Сега с готовност ще те послушат. — Тя прибра диска в джоба си и се изправи. — Веднага ще се заема с това.

Крейн също стана от стола си.

— Ще го направиш ли, наистина ли ще го направиш?

— Напълно. Може би затова съществувам на тази планета… само, за да свърша тази работа.

Твърдият като скала и целеустремен като епицентър Люис Крейн слисан се отпусна обратно на мястото си.

— Аз… не зная как да ти благодаря, аз…

— Не — отвърна Съми и рязко кимна с глава. — Аз трябва да ти благодаря. Сега мога да възвърна честта си.

Тя се поклони и забързано излезе от залата. Крейн трепереше, почти не на себе си.

Лейни изписка и обви ръце около врата му.

— Ти успя! Ти… успя! Как се чувстваш?

Крейн избърса очи и целуна бъдещата си съпруга.

— Чувствам се така, сякаш от плещите ми са смъкнали тежестта на пет милиарда години.

Комбинации, Ню Кайро, 16 юли 2026 г., 14:00 ч.

Абу Талиб, известен също като Даниъл Нюкоум, стоеше сред огромното памуково поле заедно с представителя на ислямските републики Алжир и Гватемала. Всеки ден пристигаха ислямски сановници, за да изразят уважението си или за да водят търговски преговори с Ню Кайро. В момента на дневен ред беше памукът.

С приемането на исляма Нюкоум бе сменил името си на Абу Талиб. Така се казваше чичото на Мохамед и негов най-верен поддръжник през целия му живот, който също не беше вярвал в мисията на пророка, както Нюкоум/Талибан не вярваше нито в ислямските догми, нито във философията на брат Ишмаил. Това бе начинът на безбожника да прегърне религията.

Полето се простираше на стотици акри. На три метра над тях екраните на „Йо-Ю“ хвърляха над всичко слаб синкав отблясък. В далечината стената на „Лиян“ препречваше хоризонта. Около тях работеха стотици хора. В момента памуковите растения напомняха на малки изсъхнали храсти, но земята беше черна и богата и до пролетните дъждове оставаха само седмици.

Търговският представител на Гватемала Али Гарсния бе коленичил до едно от растенията и се мръщеше.

— И това ще е американски планински памук? — попита той. Пръстите му си играеха с разклонена вейка.

— Най-добрият в света — отвърна брат Талиб. — Сега не прилича много, но цветовете ще започнат да се оформят след като дойдат дъждовете. След увяхването им се образува топката и узрява за два месеца. Ще бъдете ли в състояние да приемете доставката в средата на август?

— Колко можете да произведете от едно такова поле? — поинтересува се алжирецът Файзал бен Ахмед.

— Миналата година получихме от тези полета осемстотин хиляди бали памук, без изобщо да знаем какво правим. Тая година ще удвоим количеството. Проявявате ли интерес?

— Разбира се, че проявяваме — отвърна Гарсия. — Какво искате в замяна?

— Инвестиции на капитали, селскостопанска техника, добитък и строителни материали — каза Талиб. — Ние се установяваме тук и се окопаваме, докато останалата част от народа ни е добре дошла в родината. Искаме да изградим каменни основи, над които да надграждаме.

— Квийис — кимна Файзал. — Народът ви е силен; земята ви — благодатна. Ще бъдете добро допълнение към международното ни семейство.

— Трябва да тръгваме — заяви Гарсия и се изправи, — ако искаме да хванем совалката до Белиз.

— Сигурни ли сте, че не можете да останете и да обядваме заедно? — попита Талиб. — Храната е прекрасна и е изцяло отгледана в Ню Кайро. Искам да ви окажа цялото ни гостоприемство.

— Алфшукре — отвърна Файзал. — Но не, много съжаляваме. Гостоприемството на Абу Талиб е прочуто.

Талиб кимна, после ги поведе към главния път през полето. Тримата се качиха на очакващата ги под огромното, горещо слънце кола.

— Каква е площта на заетите територии? — огледа се Гарсия, когато шофьорът включи двигателя и потегли.

— В момента се намираме в северозападния ъгъл на земите ни — обясни Талиб. — Мисисипи ни отделя от Арканзас и Луизиана и ни осигурява естествена граница на юг чак до Мексиканския залив. Ще продължим да се разширяваме на изток до Атлантическия океан. Ще има достатъчно пространство.

— За момента — отбеляза Файзал и всички се засмяха.

— Американците ще капитулират ли? — попита Гарсия.

— Надявам се — отвърна Талиб. — Искрено се надявам.

Пътуваха през памуковите поля, после през соевите насаждения… през оризовите… покрай кравеферми… птицеферми. Жилищните комплекси бяха насред самите полета — хората живееха близо до работата си. Жилищата представляваха триетажни блокове, които бяха построени от печени в Ню Кайро тухли. Строителството беше основен приоритет и продължаваше с пълна пара. В началото им липсваха необходимите съоръжения и строителната промишленост използваше едва ли не първобитни методи, нещо, което Талиб искаше да промени колкото е възможно по-бързо.

Харесваше му уважението, с което в последно време се отнасяха към него. При Крейн негърът бе живял в сянка. Тук той хвърляше сянка, при това голяма. Когато ставаше дума за ислямска държава, повечето хора си мислеха за него, а не за брат Ишмаил. Това поставяше двамата в странно положение, особено защото Талиб не смяташе Ишмаил за свой духовен водач.

Мъртви магнолии и живи хора се точеха по пътя, водещ към плантаторския дом отпреди Гражданската война, който служеше за правителствен и религиозен щаб на Ню Кайро. „Йо-Ю“ бяха получили разрешение да построят в заградения със стени щат завод за щитове и в замяна на това синдикатът им даваше три щита, които да позволят съживяването на хилядите магнолии и тополи в Ню Кайро.

Талиб пожела на гостите си „саба иннур“, нареди на шофьора да ги откара и си проби път през навалицата пред главния вход на къщата. Тук винаги имаше тълпи — или от хора, които се жалваха, или, най-често, от бежанци, търсещи убежище. В момента, в който да започне ново строителство, той щеше да насочи имиграцията към най-отдалечената географска точка в Ню Кайро.

Хората му направиха път, веднага щом го познаха. Той беше Личност, смяташе се за въплътената воля на Ишмаил и към него се отнасяха подобаващо. И бе единственият държавник на ИЩ. Брат Ишмаил отказваше да приеме тази роля, отказваше дори да посети Ню Кайро, докато не бъдеше в състояние да обяви: „Всички мои братя са свободни да се отправят към дома“.

И така, за тукашните граждани той беше Абу Талиб, който управляваше Ню Кайро. До днес не бе отхвърлено нито едно негово искане, никой не беше оспорвал върховния му статус. Първата година на Ню Кайро бе изпълнена с трудности — емоционални, физически и финансови. Но бяха оцелели, колонията преуспяваше и голямата заслуга за това беше негова.

Решението му да вземе полагаемия си едногодишен отпуск и да дойде тук бе разумно. Така беше близо до делото и го уважаваха, а в същото време можеше да работи със самата почва, показала недостатъците на неговата ЗТ-еко. Освен това Крейн и Лейни бяха далеч. С всички сили се мъчеше да забрави и двама им — но безуспешно.

Лабораторията му представляваше голяма спалня с просторна веранда. Тук работеше и спеше, като оставяше стъклените врати отворени за вятъра по цяла нощ. Сега Талиб набра шифъра и заключи вратата след себе си.

— Асаламу алейкум — разнесе се женски глас откъм компютрите и сеизмографите му.

Той изненадано се обърна. Към него гледаше Хадиджа.

— Уиалейкум исалам — отвърна ученият, приближи се до нея и я целуна по двете страни. — Какво те води насам в Африктаун? Изминала си дълъг път от града, момиче.

— Прати ме брат ми. Иска да „свикна с алувиалната долина“. Винаги ли е толкова горещо?

— През повечето време — каза той и се засмя. — Не ми е приятно да го кажа, но се радвам, че те виждам.

— Благодаря. Аз истински се радвам, че съм тук.

— Е, ако имаш намерение да поостанеш — продължи негърът, — не трябва да забравяш да се забулваш, когато си навън. Тук е ислямска държава.

Хадиджа се усмихна.

— Разбрах го от собствен опит. Когато пристигах, някой ме замери с камък.

— А ти какво направи?

— Хвърлих го обратно.

Той се засмя.

— Ти също ще трябва да ходиш на работа — добави Талиб.

— Такъв е законът тук. Трябва да работиш.

— На полето ли? — ужасена попита тя.

— Или на строеж, по водопроводната инсталация, или по поддържането на щитовете…

— Достатъчно. Хайде да поговорим за това утре. — Жената посочи към втечнителя. — Какво е това?

— Когато свърша с вкарването на данни — отвърна ученият, — ще повторя миналогодишното земетресение. Това е точна геологична карта на района. Напълнил съм я с миниатюрни сензори, които ще регистрират промените. Ако имам късмет, реката ще промени течението си и накрая ще спре там, където е сега. Стане ли така, значи изчисленията ми са верни. В противен случай ще трябва да започна от самото начало.

— Колко пъти си правил тези опити?

Талиб вдигна вежди.

— Десетина. В науката няма мигновени успехи. Но вече съм почти готов.

Тя покри устата му с длан.

— Чувам, че бялата жена ще се омъжва за човека със земетресенията.

Негърът поклати глава и свали ръката й от устата си.

— Харесва ми финия ти подход, Хадиджа. Да, съвсем вярно е, че Лейни и Крейн ще се женят — отвърна той и сардонично добави, — всъщност, следващата седмица, при това в някаква хималайска хижа с превъзходен изглед към връх Еверест. Сигурен съм, че мястото е избрал Крейн. Драматизмът е в самата му същност.

— Гласът ти ме кара да мисля, че си се освободил от нея. Талиб само сви рамене.

— Няма ли да бъде твоя? — настоя Хадиджа.

— Не.

— Тогава ще ти предложа нещо.

Какво ли щеше да е то, зачуди се Талиб и иронично се усмихна.

— Нима една истинска мюсюлманка може да прави предложение на мъж?

Тя раздразнително изсумтя.

— Виж, ти нямаш жена. Аз нямам мъж. Произходът ми е подходящ. Това е съвършен политически съюз.

— Кое?

— Бракът ни! За какво си мислиш, че говоря?

Той високо се изсмя.

— Нашият брак? Шегуваш ли се с мен?

— О, я млъкни и ме изслушай — ядосано рече жената. — Достатъчно трудно ми е и без да си правиш майтап. Зная, че си… добър човек. Ще бъдеш мил с мен.

— И така ще си близо до върховете на властта, а?

— Какво лошо има в това? Ако не си забелязал, то си е генетично… както и да е, при мен и братята ми е традиция. Обичам вълнението, колкото и всеки друг. Освен това ще ти бъда добра жена и ще ти създам ислямски дом. Мога дати родя деца — здрава съм. — Гласът й загуби силата си и тя сведе очи към пода. После почти шепнешком прибави: — И сърцето ми винаги ще е отдадено на теб.

— Замълчи — тихо, но строго й каза Талиб и я хвана за раменете. — Недей… да правиш това. Не можем да се оженим. Няма. Поласкан съм и ти си чудесна. Скоро някой мъж ще…

— Прекалено твърдоглава съм за ислямските мъже.

— Ами, да… така е.

— Ти ще трябва да се ожениш и да създадеш деца. Двамата с теб заедно ще отгледаме бъдещи водачи. Не разбираш ли колко е правилно това, не виждаш ли, че е предопределено да стане?

— Хадиджа, аз не те обичам.

— Не говорим за любов — отвърна тя. — Никога не бих могла да обикна егоист като теб. Ожени се за мен. Твоята жена принадлежи на друг човек.

— Това не означава, че мога просто да престана да я обичам!

— Пак приказваш за любов. Какво е това? Животът си тече, Абу Талиб, със или без теб.

Дланите му трепереха върху ръцете й.

— Остави ме — каза той. После се обърна и излезе през стъклените врати. Облегна се на парапета на верандата и погледна към суетнята долу, към непрестанния поток от хора, които творяха историята. Беше постигнал толкова много. Господи, защо изпитваше такава болка?

Хадиджа се приближи до него и лекичко го докосна.

— Все още съм девствена — призна тя. — Ако искаш, ще се отдам веднага. Знам, че мога да ти доставя удоволствие.

— Ще ми доставиш удоволствие — заяви Талиб, — ако забравиш, че този разговор изобщо се е състоял. Не се поставяй в жертва на олтара на Дан Нюкоум.

— Абу Талиб — поправи го Хадиджа, пристъпи съвсем близо и притисна тялото си към неговото, — това е името ти. А аз съм твоето бъдеще.

Тя бавно се отдалечи, обърна се и вдигнала високо глава, излезе от верандата. Ученият я видя как пресича стаята и изчезва в коридора, после върна поглед към царството си — синьо море от щитове, което се простираше във всички посоки чак до края на хоризонта му. И той се замисли за Лейни.

Бе достатъчно лошо, че толкова бързо се омъжва за Крейн, когато дочу слуха, че е бременна, сякаш направо го ритнаха в корема. Женитбата и създаването на семейство лежаха в основата на споровете между него и Лейни в продължение на толкова много години — но тя веднага беше проявила готовност напълно да се обвърже с Крейн.

Той изруга и удари с юмрука на дясната си ръка по лявата си длан. Държеше се глупаво. Бе станал международно известен — дори уважаван, — а не можеше да преживее факта, че Елена Кинг го е отхвърлила заради Крейн. Ученият самоиронично се усмихна. Беше им пратил най-прелестния, най-екзотичен и най-подходящ сватбен подарък, който успя да открие: земетръсопоказател Чан Хен от II в. сл.н.е. Представляваше огромна ваза, апликирана отвън с осем златни дракона, чиито тела сочеха надолу. Под всеки дракон седеше жаба с отворена уста. В устата на всеки дракон имаше бронзова топка и в случай на трус, съответното чудовище щеше да пусне топката си в устата на жабата и да даде знак за тревога. Разположението на дракона щеше да определи посоката на земетресението. През 138 г. сл.н.е. същата тази урна бе регистрирала земетресение на разстояние от шестстотин и четирийсет километра. Пратениците, яздили бясно до столичния град Луоян, за да предадат вестта, открили, че вазата вече е съобщила за бедствието.

Това беше деликатен уред и красив подарък. И единственото, което можеше да им даде. Със сигурност не можеше да им дари присъствието си на сватбата им, с което, подозираше той, и Лейни, и Крейн желаеха да отбележат помиряването и продължаването на връзката между трима им. Но той знаеше, че ако ги гледа как се венчават, ще се разкъса на емоционални парченца и ще се съсипе. Не, церемонията щеше да мине без него.

Талиб трепереше от вълнение. Дали ревността и самосъжалението му се дължаха на любовта, расата, егото или амбицията му? Не знаеше. Затова пък беше сигурен, че не иска да прекара живота си сам и без деца. Имаше на разположение Хадиджа…

Бележки

[1] Запалителен въглеводороден гел, продаван в малки консервени кутии като преносим топлинен източник за готвене. — Б.пр.

[2] Град в югоизточната част на щата Мичиган близо до Детройт. — Б.пр.