Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (10)

9. Звукови вълни

Фондацията „Крейн“, 1 октомври 2024 г., 18:00 ч.

Кабинетът на Крейн не беше истински кабинет. Бе коптор — огромен коптор, който му осигуряваше много място да трупа боклуците си. По целия под имаше камари от разпечатки, голяма част от които се клатеха или бяха паднали и бяха оставени в този си вид. Шкафовете бяха пълни с книги, които преливаха върху покрития с хартия под. Бюрото му беше разхвърляно и дървената му повърхност изобщо не се виждаше. Навсякъде се валяха чашки от кафе и обвивки от храна, а компютърните терминали и принтерите бяха наблъскани върху всяка плоскост, която можеше да ги издържи. В кабинета имаше и легло, до което лежаха няколко празни бутилки от алкохол. Крейн знаеше точно къде може да намери всяко нещо, което му трябваше.

На стената висеше повредена от дим снимка на родителите му, а върху един от книжните шкафове бе поставен полустопен детски самолет. Това бяха единствените неща, останали от огнения ад, погълнал дома на детството му, единствените лични вещи, които притежаваше Крейн. Той беше човек, обсебен от миналото си, човешко същество само в биологичния смисъл на думата.

В бетонната стена бе изсечена дупка, така че да може да гледа глобуса винаги, когато поиска.

Стаята беше изпълнена с вълнение. Крейн бе събрал почти всички членове на основния си екип, които покорно бяха домъкнали сгъваемите си столове и чашки кафе, докато той се бе излегнал на леглото. Предстоеше му да вземе решението на своя живот и искаше тяхното мнение, не за да му помогне да вземе решението, разбира се, а за да подкрепи онова, което вече бе решил.

Лейни и Дан още не бяха дошли. Нюкоум се опитваше да свърши своята ЗТ-еко карта, а Лейни правеше нов опит да определи с помощта на глобуса състоянието на планетата след разцепването на Пангея. Но Крейн не можеше да я види през отвора в стената и вече беше чул съобщаващия за неуспеха й звън, който придружаваше изключването на системата.

В тяхната концепция за раждането на планетата имаше нещо съвсем погрешно, бе решил той. Ако Пангея наистина беше съществувала, всичко между нея и поставилата началото на терциера Юкатанска комета щеше да е крайна величина — можеше да се изгради някаква относителна форма на света, погрешна или вярна, която да запълни времето между двете събития. Но машината продължаваше да отхвърля истинността на Пангея, което би могло да означава, че техните грешки се крият в невероятно далечното минало.

Този проблем го тревожеше, но в момента не можеше да се справи с него. Беше прекарал трийсет години в очакване на благоприятен момент. Тази вечер щеше да поеме риска. Винаги бе знаел, че ще се стигне до такова решение, но никога не беше мислил за страха, който го съпътстваше. Ако допускаше грешка, като излизаше толкова мащабно пред публика, щеше да бъде унищожен. Това го плашеше, но не го възпираше. А сега трябваше да разбере до каква степен са лоялни хората му.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза Лейни, като влезе през отворената врата. Двамата с Нюкоум мъкнеха широка един метър квадратна черна дъска. — Забави ни картата.

Картата, която представляваше графика „торта“ във всички цветове на дъгата, беше поставена върху разпъната тринога пред една камера. Двамата едновременно се пльоснаха на пода и се облегнаха на стената, сякаш залепени за бедрата. Нюкоум внимателно се загледа в Крейн. Ученият изглеждаше по-възбуден от всякога. Наистина плашеща мисъл.

— Предполагам, че пак сме се провалили с глобуса? — мрачно попита Крейн.

— Това е петнайсетият опит — кисело отвърна Лейни. — Започвам да се обезсърчавам.

— Отговорът е там — каза Крейн. — Просто не го виждаме. Продължавай да опитваш. — Докато говореше, той не смееше да я погледне. През четирите месеца на съвместна работа я бе допуснал по-близо до истинския Крейн, отколкото смяташе, че би могъл да допусне когото и да е. Това, че даваше такава власт над себе си на човек, при това жена, го караше да изтръпва. Но нищо не можеше да направи — тя като че ли го разбираше толкова цялостно.

— Както повечето от вас вече знаят — заговори той, като седна изправен; болната му ръка се беше вцепенила, — сериозно обмисляме да съобщим публично за земетресение от Нюмадридския разлом.

В този момент настана всеобщ смут — всички заговориха едновременно. Крейн вдигна здравата си ръка, за да въдвори тишина. Нюкоум го долавяше в очите им — страха. Едно действително предвиждане означаваше действително ангажиране и действителен провал, ако грешаха. За аутсайдери като хората тук това означаваше заплаха влакът с парите им да се преобърне. Те нямаха къде другаде да отидат.

— Ще изслушам всичко, което имате да кажете — заяви Крейн, — но един по един. Доктор Франкс?

Изправи се дребен мъж с къса къдрава коса и измъчено лице, който клатеше глава.

— Чуваме много слухове.

— Какви например?

— Например че тестовете Елзуърт-Бероза не дават основание за такова предвиждане.

— Вярно е — отвърна Крейн, — и моля ви, седнете, докторе. — Крейн огледа стаята. — Докато глобусът не започне наистина да работи, смятам, че всичките ни опити да използваме стандартизирани изпитателни процедури ще водят до неясни, даже противоречиви данни.

Отново избухна обща глъчка и Крейн за пореден път вдигна ръка.

— Нека се изразя така: никой тест не е съвършен. Тъкмо затова е толкова трудно предвиждането. Но чуйте с какво разполагаме. Електрическата активност е повишена, същото се отнася за излъчването на хелий и радон, има предварителни трусове, макар да не са точно в центъра на зоната. Има данни за разширяване. И освен това получихме сериозни свидетелства в данните ни за натиска. Доктор Нюкоум?

— Взехме ядрена проба от скалата в този регион — каза Нюкоум — и я поставихме в странична камера под налягане, за да видим какъв натиск може да поеме преди да се разцепи. Скалата се разпадна на части при 714,5104163386 кг на кв.см. Данните от пукнатината Рийлфут дадоха стойност от 714,5101. Според нашите изчисления, скалата в Залива не може да издържи повече от двайсет и девет дни.

— Какъв магнитуд на земетресението предвиждате? — попита Съми, която беше пристигнала само преди няколко секунди.

— Поради разположението на натиска и изчисленията за времето на връщане — отвърна Крейн, — предстои земетресение от XI-та степен по Меркали в непосредствения район, което отговаря на 8.5 по Рихтер и на моментен магнитуд над 9.

Франкс отново бе на крака.

— Значи 8,5. Това е… това е невъобразимо!

Лицето на Крейн беше сериозно.

— Мемфис… разрушен. Сейнт Луис… разрушен. Нашвил… разрушен. Литъл Рок… разрушен. Чикаго… тежко пострадал. Канзас Сити… тежко пострадал. Индианаполис… разрушен. Списъкът е ужасяващ. Цялата обработваема земя в зърнения пояс ще бъде унищожена. Пожари ще откъснат Изтока на САЩ от останалите части на страната. Комуникациите и подаването на енергия в над две трети от страната ще прекъснат за Бог знае колко време. Погледнете картата.

Всички се стълпиха около картата на Нюкоум, като говореха и сочеха.

— Според нас, хипоцентърът ще е на около четирийсет и осем километра под повърхността — каза негърът, — а епицентърът ще е на двайсет и четири километра от Мемфис. Ако изчисленията ни са верни, картата ми ще се окаже толкова точна, колкото онази на Садо.

Лорийн Девлин, една от специалистките по тектоника, се обърна и погледна към Крейн.

— Ще предизвикате паника. Ами ако грешите?

— Ами ако съм прав? — отвърна той. — Не мога с пълно съзнание да задържа тази информация за себе си. През четирите хиляди години писана история на Земята в пряк резултат от земетресения са загинали тринайсет милиона души.

— На Садо чакахте в продължение на седмици — рече жената. — Как ще постъпите с Мемфис?

— Струва ми се, че на Садо научих нещо. Този път ще им дам конкретна дата, не приближение, не няколко опасни дни. Спирам се на 30 октомври, някъде след 17 ч., когато започне да се спуска късният следобеден студ.

— Разбираш ли в какво се забъркваш? — попита Съми. — Кой ще поеме отговорността, след като направиш своето съобщение? Правителството ли? Медиите? Как ще трябва да постъпят бизнесмените — да затворят фирмите си и да загубят печалбите си или да продължат да работят и да рискуват съдебни искове от страна на онези, които са остана в сградите по време на рухването им? Ако сгрешиш, ще понесеш ли финансовата отговорност за социоикономическите загуби в пострадалите райони? Няма ли предвиждането ти да предизвика паника, както каза Лорийн, и всичко да свърши с вкарването войските на Националната гвардия и плячкосване?

— Не е ли малко късно да се измъкнем от играта, а, Съми? — със странен глас се поинтересува Крейн.

Съми колебливо приближи към него, като някой покаял се грешник. Тя застана точно до Крейн и зашепна в ухото му. Лейни се напрегна да чуе думите й.

— Просто се тревожа за теб, Крейн.

— Трябва да направя това предвиждане — отвърна той, — и ти го знаеш. Не ме изоставяй точно сега. Вече не става въпрос за спонсорирането. Не мога да запазя тази информация за себе си.

Съми кимна — малко тъжно, помисли си Лейни — и се отдалечи към отсрещния край на кабинета.

— Някой да има предложения или забележки? — огледа ги Крейн.

— Да — обади се Франкс. — Не го правете. Изобщо не ми се иска да съм вестител на такава новина. Освен това, наистина ли смятате, че хората ще ви обърнат внимание?

— Аз мога само да им покажа истината, докторе — поклати глава Крейн. — Не съм в състояние да ги накарам да приемат. Всичко онова на Садо, цялата онази публичност, целеше да затвърди авторитета ми на предсказател, за да накарам хората да се вслушват сериозно в мен. Никога няма да има по-благоприятен момент.

— Чрез държавна агенция ли възнамерявате да направят съобщението си? — попита специализантът вулканолог Мо Грийнбърг.

— Не — отвърна Крейн. — В противен случай ще продължавам да се боря с бюрократичната машина дълго, след като е станало земетресението.

Той се приближи до бюрото си и разхвърля натрупаните боклуци, за да извади компактдиск с големината на голям уплътнител.

— Всичко е записано на този диск — с дрезгав глас и мрачно изражение поясни той. — Ще излъчим съобщението оттук, като непрекъснато редуваме моите обяснения с графиката на Дан. Ще го предаваме на всеки час.

— Бих искала да поставя въпроса пред Съвета за геологични проучвания — каза Лорийн Девлин.

— Не! — изкрещя Крейн. — Искаш да го загробиш там, защото си слаба! Няма да допусна раздвоена лоялност. Имаме мисия, от която няма да се откажем. Искам да сте с мен с цялото си сърце и душа. Започваме вечната битка — Човекът срещу Природата. Няма да позволя колеблива преданост, нито несигурност. Ще ме подкрепите сега или ще си тръгнете. Ясно ли се изразих, дами и господа?

Разнесоха се нерешителни отговори и лицето на Крейн почервеня от гняв. Нюкоум усети, че пръстите на Лейни стисват по-силно ръката му.

— Присъединете се към мен сега или си вървете! — извика Крейн. Той грабна оставената до леглото му отворена бутилка ром и започна да я размахва, докато говореше. — Аз ще убия звяра! С мен ли сте?

Той мина покрай всички присъстващи поред, като ги изгаряше с очи и им задаваше същия въпрос. Един по един те заставаха зад него. После стигна до Нюкоум, който отвърна:

— Няма да стана твой роб, като се закълна в такава преданост.

— Ти не си по-различен от който и да е друг тук — дрезгаво прошепна Крейн. — Присъедини се към нашата кауза или се махай веднага.

— Бях с теб в равнината на Садо. Няма какво повече да ти доказвам.

— Върви по дяволите — тихо каза Крейн. Но после млъкна, върна се при бюрото и изрови от бъркотията предавателното устройство. Пъхна компактдиска в отвора и без да се колебае натисна бутона за излъчване.

— Готово — обяви той. — А сега се махайте, всички до един.

 

 

До този момент в съня никога не бе имало чукане. Обляна в пот, Лейни лежеше в леглото и умът й гореше от образа на Крейн в белия костюм с издут шлем. Той викаше и се опитваше да стигне до нея, но чукането беше толкова силно, че не можеше да го чуе… не можеше да чуе…

— Какво става, по дяволите? — попита Нюкоум. Лейни се стресна от съня и седна изправена. Чукането продължаваше.

— Откъде да знам, дявол да го вземе? — Негърът стана и слезе гол по стълбите.

— Знам, че си вътре! — изкрещя Крейн. — Отвори вратата!

— Махай се! — извика в отговор Нюкоум. — Върви да спиш!

Докато Лейни прехвърляше крака през ръба на леглото, Крейн се блъсна във вратата, но строителният алуминий не поддаде. Той повтори опита.

— О, за Бога — възкликна тя и включи нощната лампа. После отиде до парапета на стълбите. — Пусни го преди да се е наранил.

— Чудовище! — извика Крейн и отново се хвърли към вратата.

— Ти си луд! — изкрещя му Нюкоум. Лейни, която също беше гола, побърза да слезе долу и да отвори вратата.

Той профуча покрай двамата и дръпна здравата си ръка, когато жената се опита да го хване за ръкава.

Ученият пресече стаята и включи стенния екран.

— Ти ме предаде — каза Крейн, като изпепеляваше с поглед Нюкоум.

— Не зная какво… — започна негърът, но замълча, когато видя на телевизионния екран собственото си лице.

Лейни се приближи да го хване за ръката, но както преди това Крейн, Дан се дръпна.

— О, не — тихо простена той и се стовари върху кушетката. — Те ми обещаха да не излъчват това в продължение на месеци.

— Е, предполагам, че са променили решението си. — Очите на Крейн се разшириха при вида на голотата на Лейни. Той взе поставеното върху облегалката на един от столовете тъкано одеяло и й го подхвърли. — Завий се.

Засрамена, тя се изчерви, после се уви с одеялото и погледна към екрана. Дан подробно излагаше своите ЗТ-еко уравнения и правеше публично достояние всеки детайл, който Крейн беше пазил в тайна. Нюкоум изключи звука.

— Чел ли си договора си, докторе? — попита Крейн.

— Знам условията на договора си. В цялото това изложение отдавам всичко на Фондацията и всички пари, получени от него, отиват за нея.

— И каква полза? — извика Крейн. — Това е част от проучванията ни, онова, което ни издържа. Когато издаваш информация, ти разрушаваш всичко останало, което градим.

— Светът се нуждае от тези теории — отвърна Нюкоум. — Поех върху себе си отговорността да извърша онова, което трябва.

— Но ти не можеш да взимаш сам подобно решение — обади се Лейни.

— Стой настрани от това — изръмжа Нюкоум, после погледна към Крейн. — Ако се успокоиш, ще ти обясня.

Лейни наблюдаваше лицето на Крейн. По такива въпроси той излизаше извън всякакъв контрол. Ученият седна на един дървен стол с права облегалка.

— Защо? — тихо и неуверено попита той.

— Ти имаш мечта, Крейн, мечта, която днес се провали за петнайсети път.

— Моите мечти отиват далеч отвъд онзи глобус — отвърна Крейн.

— И докъде стигат? Какви са те? Какво точно се стремиш я постигнеш?

Крейн само продължаваше да го гледа.

— Виждаш ли? — вдигна рамене Нюкоум. — Не искаш да накажеш, не знаеш или пък… какво? Е, аз предлагам нещо реално, а не само мечти. Прекарал съм десет години в проучване и класифициране на земетръсните вълни. По твоите стандарти може да не е толкова ефектно, но, по дяволите, след десет години изчисленията си паснаха, оказаха се верни и ми позволиха да предвидя засегнатите райони около разломните линии. Уравненията говорят сами за себе си и трябва да бъдат направени достояние на света. Така че аз ги описах в статия и я пратих в научните списания. Фондацията получава парите и почестите. Моята мечта е реалност.

— Твоята мечта е моя собственост — заяви Крейн и посочи към екрана, — което прави това… обикновена кражба. Аз не съм задължен да споделям с теб мечтите си, Дан, нито пък ще го сторя преди сам да реша. Ти нямаш силата да съдиш мен или моите мечти. Ако не ти харесва начинът, по който ръководя нещата, защо не напуснеш? Няма да задържам насила човек, който иска да си тръгне.

— Не напускам, защото имам нужда от парите ти! Защо не ме уволниш?

Крейн дълбоко си пое дъх и се изправи. Целият му гняв изведнъж се бе изпарил. Той бавно се затътри към вратата, отвори я и после се обърна към тях.

— Не мога да те уволня — каза ученият. — Ценя те прекалено много. Страхотно добър си. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Лудо копеле. — Нюкоум заключи вратата зад него. Той се върна до дивана и удари по него със стиснат юмрук. — По дяволите! Обещаха ми да не излъчват материала без преди това да ми съобщят.

— Предполагам, че предвиждането на Крейн е направило ЗТ-еко прекалено гореща тема, за да я пропуснат — рече Лейни, все още здраво завита с одеялото. — Успокой се. Сега и ти ще се прочуеш.

— Да не би да си мислиш, че съм го направил нарочно?

— Не зная — отвърна тя. — Знам само, че си нямал право да крадеш собствеността на Крейн, само защото не я е управлявал така, както ти се е искало.

— Но аз я дадох на света, Лейни — въздъхна той и се приближи, за да я докосне по рамото. — Ще ти се наложи да свикнеш с това.

Тя се дръпна от него и се обърна с гръб.

— Обичаш да командваш всичко, нали? Ако искаш да знаеш истинската причина, заради която се подложих на Вогелмановата процедура, направих го, защото разбрах, че щом веднъж си го набиеш в главата, ще ме накараш да раждам бебета и да правя онова, което искаш ти.

Той я обърна към себе си.

— Чакай малко. Мислех си, че сме решили да не се подлагаш на процедурата.

— Не си ти този, който трябваше да вземе това решение — заяви тя и отново се откъсна от него, за да се обърне към екрана, в момента изпълнен от лицето на Дан, заснето близък план. — Както и сега това.

— Направила си го без да ми кажеш.

Тя продължаваше да гледа гигантското му лице с толкова искрени очи. Не можеше да се въздържи да не се засмее.

— Струва ми се, че и ти си направил някои неща без да ми кажеш.

— О, по дяволите — омекнал рече той. — Изключи това нещо и да се връщаме в леглото.

Лейни не беше в състояние да го погледне в лицето и знаеше, че тази нощ няма да може да спи с него.

— Ти върви — махна с ръка. — Аз ще дойда по-късно.

Тя се вцепени, когато Дан я докосна. Той изсумтя и се отдръпна.

— Чудесно — каза Нюкоум и се заизкачва по стълбите. + Но ще те помоля за една услуга. Не се оставяй да попаднеш в плен на фантазиите на Крейн. Той е просто един безумец, това е всичко!

— Моят глобус не е безумен!

Дан не й обърна внимание и се качи на горния етаж. При звука на пружините на леглото, осветлението се изключи.

Лейни се обърна и погледна към предната врата.

— Не е безумен — прошепна Лейни на мъжа, който вече не беше там.

Разцепвания, Джурмънтаун, Тенеси — близо до Мемфис, 27 октомври 2024 г., 10:00 ч.

— И тогава онзи ми вика — завърши Нюкоум и замахна с ръка, за да забие сензорното колче на Лейни в черната алувиална пръст, — че ще включи името ми в номинациите за Нобеловата награда.

— Малко е рано да отваряш шампанското, не мислиш ли? — Лейни отдавна се бе уморила да разговаря по този въпрос — всъщност напоследък Дан беше толкова погълнат от себе си, че тя започваше мъничко да се уморява и от него. — Обикновено научните награди се дават много години след самото откритие.

— Но и преди се е случвало, например с Крейн. — Нюкоум й помогна да извади дългата, напомняща на храст антена и да я пъхне в дупката. — Дай ми възможност малко да се повълнувам, а?

— Ти си докторът.

— Точно така, доктор съм.

Тя се усмихна и включи фокуса на върха на уреда. Светва червена лампичка, която показваше, че данните се излъчват. Лейни се обърна и погледна нататък по линията. Това беше петнайсетото колче, последното от правата редица, която очертаваше границата на определената от Дан зона на разрушение. На осемстотин метра зад нея се намираше и палатковия лагер, който обхващаше много акри памукови поля. Тук вече се бяха стекли хиляди бежанци и екипът се готвеше за пристигането на още повече, може би даже сто хиляди. Не че получаваха особена помощ от страна на правителството.

Да са живи и здрави адвокатите на Хари Уетстоун, бе си помисляла десетки пъти през последните две седмици Лейни. Добрият стар Стоуни, приятелят и благодетелят на Крейн, беше успял да посрещне нуждите на Фондацията, защото адвокатите му бяха уредили анулирането на заведеното срещу него дело и така бяха освободили милиардите му от наложения им запор. Слабата работа на правителството и „Лиян Инт.“ по отношение предупреждаването на населението, осигуряването на информация, напътствия и помощ отначало предизвикваше само удивление. После беше станала толкова разочароваща, че Крейн заяви, че ще започне да вие към украсената с емблема луна всяка нощ.

И все пак хората прииждаха в лагера им, който вече надхвърляше десет пъти площта на онзи на Садо. И по телевизията непрекъснато показваха образи на задръстени пътища и въздушни линии — хората се опитваха да се измъкнат от района. Разбира се, с изоставянето на цели квартали в Мемфис и съседните градове бяха започнали плячкосвания и ФПС реагираха. Всъщност, изглежда ФПС бяха единственият елемент от правителството, който си вършеше работата добре.

Лейни поклати глава и вдигна поглед. Небето беше ясно, а слънцето горещо за края на октомври. Тя се потеше в дългата си горна дреха и дебелите си ръкавици. Широката периферия на шапката й висеше над очилата й. Над главата й лениво се нижеха облаци, по които излъчваха образи от уличните задръствания из цялата долина на Мисисипи. Други репортажи показваха хора, които не вярваха в предвиждането — чак до онези, които изобщо не знаеха какво е земетресение. Крейн бе наел екип от историци, които да документират тези поредици от събития, така че да е в състояние да разработи сериозни планове за предвижданият си за бъдещи земетресения.

— Това ли е всичко? — попита Нюкоум.

— Да — отвърна Лейни. Искаше й се и тя също да може да се размотава по тениска и без шапка. — Данните от тази допотопна тиня ще са изключително интересни. Всичко ще се преподреди.

Нюкоум се усмихна. Той се приближи до камиона, с която бяха докарали сензорите, и се намести на шофьорската седалка.

— Земята става като течна. Ще видиш как разни неща понякога цели къщи, изчезват под повърхността, а други, отдавна погребани под нея, отново изплуват отгоре. Повярвай ми, не бих искал да живея в Ню Орлиънс точно сега — мъртвите там ще излязат от гробовете си, и онези, които все още са заровени в земята, и всички други, които са в наземни семейни гробници.

— Ободряваща мисъл — подхвърли Лейни, като се качи до него и затвори вратата. — Чудя се как ли изглеждат тази сутрин тестовете Елзуърт-Бероза?

Нюкоум включи двигателя, програмира посоката и камионът заора в черното поле. Навсякъде около тях стърчаха скелети на оголени памукови растения.

— Тревожа се за Е-Б теста — кимна той. — Всеки проклет скален връх на света се свежда до Пукнатината и всички казват едно и също: ако Е-Б тестът не даде положителни резултати, земетресение няма да има.

— Нали бяхме в онези дупки, Дан. Видяхме данните за натиска. Усетихме трусовете.

— Съгласен съм. Тогава защо тестовете Елзуърт-Бероза не ни показват някаква активност?

— Навярно няма да има никакви предупреждения повече.

Сбърчил чело, той отговори:

— Да… навярно. А може и да грешим за времето. В такъв случай Крейн е свършен. Това само подкрепя решението ми: да дам гласност на ЗТ-еко. Ако се наложи, мога да се отделя от него и пак ще оцелея.

— Да… вероятно — кисело се съгласи Лейни. — Някак си ми е трудно да повярвам, че Крейн някога може да бъде свършен. Той ще се успокои едва в гроба си. А може би и — там няма.

— Той е психо. Някой ден ще го приберат в лудница.

Тя се отпусна назад и се загледа в облаците и безкрайните им телевизионни прожекции. Колкото и да беше умен Дан, той си нямаше и представа за Крейн, за неговата мащабност. Крейн можеше да е психо, можеше да се самозаблуждава — но само от гледна точка на обикновените мъже и, жени, които не го разбираха или оценяваха. Но Дан? Той би трябвало да е последният, който смята Крейн за нещо друго, освен за блестящ.

Напоследък Дан имаше страхотен късмет. Няма и седмица след публичното му представяне на ЗТ-еко уравненията група китайски специалисти по тектоника, на ръба да открият земетресение в неговата първа фаза Елзуърт-Бероза, бяха приложили теорията на Нюкоум към определения от тях епицентър и уговориха жителите на Гуиян, столицата на провинция Гуиху, да се евакуират. Два дни след това земетресение от 7,2 степен по Рихтер разлюля региона и причини огромни разрушения, но нямаше нито един загивал. Учените отдадоха на ЗТ-еко заслуженото за това, че им е помогнала да определят районите за евакуация. И успехът на Нюкоум започна да подхранва егото му — не, да тъпче егото му, да го угоява… и така да го прави изключително грозно, помисли си Лейни. Колкото повече растеше мнението му за себе си, толкова по-бързо падаше мнението му за Крейн. В презрението на Дан към Крейн вече имаше нещо отблъскващо.

В нощта на предвиждането тя се бе отдръпнала от Дан и той като че ли не забеляза нищо. Лейни продължи да се държи по този начин, за да види реакцията му, после просто й стана навик. Нямаше начин да хвърли мост над емоционалната пропаст. Сега всеки момент се намираха под микроскоп и общественото внимание гасеше междуличностните им пламъци. Тя просто бе оставила нещата на течението и живееше ден за ден.

Освен сънищата.

Сънищата бяха постоянни — въртопът на Мартиника, който се усилваше до такава степен, че Лейни вече смяташе кошмарите си за важни по начин, излизащ извън обикновената памет, макар че си спомняше. Постепенно се появяваха отделни образи — ужасната кал, товаренето на най-пострадалите, рева на камионите, едновременно надули клаксоните си — но действителното събитие, довело до загубата на паметта й, все още тънеше в мъгла. Дори не беше сигурна дали иска да си спомни този момент.

— Виж хората — посочи Дан, когато навлязоха сред палатковия лагер. Тук нямаше пъстри, наблъскани една до друга палатки като на Садо. Всички бяха в еднообразен военнозеленикав цвят и образуваха стройни редици с достатъчно място помежду им, за да позволят минаването на камиони. И бяха хиляди. Над лагера постоянен електронен вятър развяваше прожекция на американското знаме.

Навсякъде имаше хора, насочвани от почернелите униформени служители на „Уетстоун Инк.“, военизираната организация на милиардера.

Дан спря до щаба, точно когато там пристигаше автобус пълен с ученици от местния интернат.

— От техническото училище са — каза той и слезе от камиона.

Лейни проследи децата, от предучилищна възраст до гимназисти, които слизаха от автобуса. Изглеждаха крехки и уплашени.

„Образованието“ се подлагаше на преоценка и техническите училища представляваха нова насока в него. Основният им предмет бе „Интерфейс 101“. Децата се учеха как да работят с компютърната мрежа чрез интерфейсите си, как да получават достъп до всяко нещо, което някога щеше да им потрябва или което щяха да поискат да научат. Изобилието от гласови линии на компютъра дори изключваш необходимостта от четене и писане. Неговата сила беше силата на абсолютното знание. Ами дисциплината? Ами съхраняването на паметта и възвръщането й? Като хвърли последен поглед на колоната от двайсет деца, Лейни тръгна след Нюкоум към щаба. Техническо поколение — тези не притежаваха способност да синтезират нещата, да реагират на физически и емоционални ситуации. Те живееха в компютъра си. Мислеха, че той им дава всичко, всички отговори. Проблемът беше, че не знаеха въпросите.

В палатката влизаха и излизаха участъкови отговорници, които идваха с различни искания и въпроси. Крейн бе силно намръщен и клатеше глава, докато разговаряше със Съми и белокосия Стоуни Уетстоун, облечен в същата униформа като хората си. Широките девет метра стени на квадратната палатка бяха покрити с екрани, които показваха същите картини като облаците.

— Ти си глупак, Паркхърст — заяви Крейн, когато двамата влязоха в помещението. Той поклати глава и отпрати човека.

— Навън чака автобус с ученици от техническото училище, които ще се нуждаят от особено внимание — каза му Лейни. Крейн погледна към Съми.

— Разбира се — кимна Съми и незабавно излезе.

— Какво става с Е-Б тестовете? — попита Нюкоум шефа си, който разсеяно гледаше към пода.

— Няма активност — отвърна Стоуни.

Уетстоун беше внушителен, помисли си Лейни. Висок, представителен и практичен, той имаше насечено от времето и все пак красиво лице. Изглеждаше чудесно за мъж на шейсет и седем, което я караше да се чуди как ли е изглеждал на четирийсет.

— Тук става нещо много странно, струва ми се — добави Стоуни.

Това не беше новост. Уетстоун се мръщеше все повече с всеки изминал ден, изразяваше подозрения и подлагаше на съмнение всичко, свързано с правителството и „Лиян Инт.“.

— Какво искаш да кажеш този път? — малко уморено попита Лейни.

— Правителството се бави с помощта, която ни осигурява — а тя и без това е страшно малко. Мислех си, че цялата работа с участието им в предвиждането на Крейн цели да привлече електората — с една дума, вижте ни какви добри момчета сме. Предполагах, че тук ще е пълно с политици и репортери, че Ли и приятелчетата му ще мъкнат всичките си кандидати, за да дадат на тези клоуни възможност да се изтъкнат пред избирателите. Някой да вижда подобно нещо? Всъщност, да сте видели тук поне един кандидат, някое изборно лице или голяма клечка от „Лиян Инт.“?

Лейни бавно поклати глава.

— Не, разбира се, че не, защото има нещо съмнително, ето защо.

— Хайде да не прибавяме параноята към списъка на проблемите си — обади се Нюкоум. — До земетресението има още два дни. Може би нещо ще…

— Ръката не ме боли — прекъсна го Крейн. — До земетресението става толкова малко време и би трябвало да пулсира.

Телевизионният образ премигна и хвърли върху лицата им зловеща сянка. Картините изчезнаха, после на всички екрани разцъфтя президентският печат. Лейни включи интерфейса си на канал „К“, макар че нямаше значение коя нишка ще избере. Всички излъчваха едно и също.

— … идентът на Съединените щати — разнесе се гласът по слушалката й. Президентът Гидиън седеше на бюрото си. До него беше господин Ли.

— Скъпи съотечественици, днес се обръщам към вас, за да поправя една ужасна грешка. С огромни усилия и на невероятна цена вашето правителство извърши мащабно проучване и откри скандална измама. Люис Крейн е шарлатанин. Безпринципен и жаден за слава, той заблуждава страната, като я кара да повярва, че цялата средна и южна част на Съединените щати е на ръба на катастрофа. За щастие ние открихме, че не е така и обявяваме неговото предвиждане за земетресение на 30 октомври за измислица. Нещо повече, ние незабавно прекратяваме всякакво федерално финансиране на фондация „Крейн“.

Крейн стоеше пред най-големия екран и клатеше глава.

— Какво правят? — промълви той. — Защо?

— Не можеш ли да усетиш прецакването във въздуха? — попита Стоуни. — Знаех си, че готвят нещо.

Президентът продължи:

— Имаме доказателства, че фондация „Крейн“ не е прекратила контактите си с лидера на Йслямския щат Мохамед Ишмаил, откакто той обяви намеренията си за създаване на ислямска държава в присъствието на Крейн. Ние, народът, сме жертви на някакъв заговор.

Появи се видеозапис на мъж, който вървеше, провесил ръце, по градски тротоар. Камерата го снимаше от позицията на ръкава на палтото му. Мъжът спря пред уличен продавач на дорф и си купи едно шишенце. Когато завъртя ръка, за да плати на продавача, лицето на Дан Нюкоум изпълни екрана.

— Какво е това? — обърна се към Нюкоум Крейн. — Какво, по дяволите, ни предстои да видим? — изкрещя той.

— Мен и Ишмаил — отвърна Нюкоум и безизразно поглед на шефа си.

— И какво друго?

Нюкоум кимна към екрана, на който бързо се редуваха картини от въвеждането му по коридор, напомнящ на чип-клуб. Лейни гледаше удивена. Пулсът й се ускори и изпита чувство на страх, от което й се повдигна. През онази нощ, когато бе изчезнал, Дан беше ходил в Зоната… сега вече това ставаше съвсем ясно. Предателство. Лично, а също и професионално, подозираше тя. Започна да трепери. Напрегнат, Дан избягваше погледа й и не сваляше очи от екрана. Отведоха го в някаква стая, отместиха легло и под него се показа капак, оттам се появи Ишмаил, който прегърна Нюкоум като отдавна изчезнал, обичан роднина. Лейни се озърна. Всички наблюдаваха унесено… и ужасено.

Нюкоум и Ишмаил гледаха напрегнато и злобно към публиката през обектива на камера, която трябва да се намираше в дланта на Ишмаил.

— Стоуни — с шокиран вид каза Крейн, — би ли довел двама от най-едрите си хора да охраняват входа на палатката? Не искам да се навъртат никакви репортери, докато не сме готови за тях. И накарай Съми да се върне тук.

Уетстоун кимна и преди да излезе, утешително стисна Крейн за рамото.

— Виж, Крейн — започна Нюкоум, — този капан в Зоната няма нищо общо с теб или с Фондацията. Въпросът е личен. И касае само мен.

— А мен? — попита Лейни. — Дяволски сигурно е, че това има нещо общо с мен. Зная какво е отношението на ИЩ към расата… към онова, което те наричат расова „чистота“.

Компютрите на всички ръце запиукаха — медиите се опитваха да се свържат с членовете на екипа на Крейн. Оставаха им най-много няколко минути, преди да бъдат нападнати от пресата.

— Лейни — обърна се към нея Дан. — Не ти казах по същата причина, поради която ти не ми каза за Вогелмановата…

— Моля ви — прекъсна го Крейн, който се опитваше да се успокои с дълбоко и бавно дишане. — Хайде първо да се съсредоточим върху непосредствения проблем. — Той посочи към Нюкоум. — Заклеваш ли се, че контактът ти с Ишмаил не е свързан с дейността ти във Фондацията?

— Имаш думата ми — отвърна Нюкоум.

— Твоята дума! — изръмжа Лейни. Чувстваше се така, сякаш целият свят се изплъзва изпод краката й.

— Как са те записали? — попита Крейн и кимна на Съми, току-що върнала се заедно със Стоуни.

Нюкоум вдигна ръце.

— Нямам представа. Може да е било случайно.

— Хора на „Лиян“ — предположи Съми. — Случва се постоянно.

— Какво значение има това в момента? — намеси се Стоуни.

— Никакво — отвърна Крейн, вперил поглед в яките стражи, които стояха на пост пред входа. — Стига да няма други изненади.

— Срещнах се и проведох личен разговор с брат Ишмаил — каза Нюкоум. — Понякога разговаряме и взаимно се съветваме.

— Той ли ти даде „съвета“ незаконно да публикуваш статията си? — неспособна да се овладее, попита Лейни.

— Не сега — приближи се до нея Крейн. — Заклеваш ли ми се, че не знаеш нищо за прекратяването на програмата от страна на Гидиън?

— Разбира се, че не знам! — възмутено извика Нюкоум. — И аз губя от това толкова, колкото и ти.

„Преди говореше друго“ — помисли си Лейни.

— Ти спаси твоята програма — подхвърли Стоуни.

Нюкоум се обърна да го погледне.

— Какво ис…

— Не — отсече Крейн. — Непозволен удар, Стоуни. Аз не… Няма да поставям под съмнение почтеността на Дан. Онова, което трябва да направим сега, е да разберем какво става и как да му се противопоставим.

Нюкоум мрачно се засмя.

— Какво става ли? Ами току-що ни потопиха. Унищожиха кораба от носа до кърмата, капитане. — Той отдаде чест, после се обърна към Съми. — Ами ти? Защо не успя да предусетиш какво ще се случи?

Съми се сепна.

— Когато установихме връзка с господин Ли, аз бях определен за работа на място. Нямам контакт с правителството. Бях тук заедно с вас.

— Трябва да престанем с взаимните обвинения — заяви Крейн. Лейни се стресна от шума на събиращата се и кряскаща навън тълпа. — Все още имаме предвиждането.

— Нали ръката не те боли — каза Нюкоум.

— Сър! — разнесе се мъжки глас откъм входа на палатката. Един от стражите беше подал главата си вътре. — Тук навън започва да става напечено.

— Кажи им, че ще разговаряме с тях след минута — поръча Крейн. Мъжът погледна към Уетстоун, който му кимна.

— Данните за натиска не лъжат — продължи Крейн. — Другите признаци също. Ето това има значение.

— Ами тестовете Елзуърт-Бероза? — попита Нюкоум. — Може би всички ние сме глупаци.

— Не, докторе — отвърна Крейн. — Не сме глупаци. Някакви предложения?

Всички го гледаха.

— Крейн — заговори накрая Уетстоун, — ще отстояваш ли предвиждането си?

— Ръката не ме боли — леко усмихнат каза ученият. — Тя не ме лъже. Но както виждате, това няма значение. По един или друг начин ние сме обвързани с предвиждането. Нямаме друг избор, освен да продължим напред с пълна пара. Такъв е жребият ни, не разбирате ли? Веднъж направено, съобщението не може да бъде отменено. — Той тръгна към входа на палатката.

— Къде отиваш? — извика Лейни.

Той спря, после рязко се обърна.

— Ще изляза навън и ще убедя онези хора и пресата да не обръщат внимание на това, което току-що са чули, а да вярват на мен.

— И ще отречеш всичко? — попита Нюкоум.

— Няма да ми е трудно — отвърна Крейн и безрезултатно приглади разрошената си коса. — Нали не знам нищо. Всички вие останете тук и не идвайте навън. Върху мен падна славата, време е върху мен да падне и критиката. — Той погледна към негъра. — Ще те защитавам колкото е по силите ми.

— Не искам никакви услуги — намръщи се Нюкоум.

Крейн присви очи, избра от закачалката до входа широкопола шапка и излезе навън. Лейни се огледа и осъзна, че всички екрани показват Крейн откъм тълпата пред палатката.

Стотици хора, повечето от които с камери, изпълваха черния път пред щаба. Крейн едва се бе появил, когато служителите на Уетстоун го заобиколиха с кордон и отблъснаха назад зяпачите.

— Искам да ви кажа някои неща — започна ученият, вдигнал ръце, за да въдвори тишина. Когато шумът не отслабна, той се включи в усилвателната уредба на палатковия лагер.

Лейни се обърна да погледне към Дан.

— Не мога да те позная — каза тя.

— Може би никога не си ме познавала — без да откъсва очи от екрана отвърна Нюкоум. — Разбирам как изглежда всичко това. Просто искам да ти кажа, че съжалявам. Обичам те. Направих онова, което трябваше да направя.

— Приятели! — изкънтя гласът на Крейн. — Въпреки всичко, което може да сте видели и чули преди малко, предвиждането на фондация „Крейн“ все още е валидно. Ние тук нямаме представа за какво говореше президентът. Онова, от което разбирам, са земетресенията. И земетресение ще има.

Лейни гневно прехапа устни.

— Да унищожиш работата ми, като се свържеш с човек, който би предпочел да ме види мъртва. Това ли е трябвало да направиш?

— Твоята работа ли?

— Добро утро, Дан. Каква изненада! Събуди се! Глобусът е моя рожба, моята ЗТ-еко. И знаеш ли какво, струва ми се, че може би е по-важен даже от твоята работа.

— Онзи глобус — с отвращение отвърна той, — просто е физическа проява на безумието на Крейн. Той е безсмислен.

Тя му залепи толкова силен шамар, че ръката я заболя.

— Върви по дяволите — извика Лейни и се завъртя на пети.

Навън хората крещяха въпроси към Крейн за Ислямския щат.

— Ислямският щат не е свързан с нашите проучвания по никакъв начин. Доктор Нюкоум е приятел с Мохамед Ишмаил от много отдавна и има пълно право да се среща с него през свободното си време.

— Аз съм свободен човек — заяви Дан на тълпата. От цялото му същество се излъчваше гордост — огънят в очите му пламтеше, сякаш бе лъв в свят на хиени. — Да, срещнах се с брат Ишмаил. Мога да се срещам с когото си поискам.

— Разговаряхте ли с него за призива му за създаване на ислямска държава? — попита някой от публиката.

— Да, всъщност разговарях.

Хората се развикаха срещу него, като се опитваха да го достигнат. Лейни наблюдаваше как гордостта му се превръща в гняв и изпита страх за резултата.

Крейн усети надигането на действителна неприятност и отново си проби път до главната сцена.

— Ако няма нищо друго…

— Подкрепяте ли насилственото отнемане на правата на южняците с цел създаване на държава за африканите? — извика ясен като камбана глас.

Лейни си пое дълбока, успокоителна глътка въздух. От отговора на Дан зависеше решението й.

— От дълги години — отвърна Нюкоум, — осем процента от нашите граждани са затворени в гета. Правят ли нещо? Не. Заслужават ли онези права и свободи, които повечето американци приемат за даденост… живот, свобода, стремеж към щастие^[1]? Да.

— Но какво ще кажете за насилственото прогонване на хората?

— Брат Ишмаил не желае да гони никого. Той иска само създаване на ислямска държава там, където доминират мъдростта на Аллах и Коранът. Хората, които живеят сега в нея, ще бъдат свободни да правят каквото решат.

Крейн уморено се върна в палатката. Съми се втурна да поуспокои. Докато Лейни слушаше изливащата се от устата на Дан ислямска реторика, тя се чувстваше така, сякаш я тласкаха към ръба. Беше чакала дълго време преди да си позволи да го обича. Но какво друго, освен болка й даваше сега любовта?

— Член ли сте на Ислямския щат? — извика един от хората на Уетстоун — силите за безопасност постепенно се сливаха и се превръщаха в част от тълпата.

— Това е въпрос, който отдавна се опитвам да реша — отвърна той. — В момента съм гражданин на света. Говоря само онова, което мисля, и ще продължа да го правя.

Студена ръка сграбчи сърцето на Лейни. Докато Дан продължаваше да защитава брат Ишмаил, тя потъна дълбоко в себе си. Сегрегацията… забулването на жените… политиката на насилие. Можеше ли Дан Нюкоум — човекът, с когото беше живяла и когото обичаше — наистина да се включи в движение, което се обявяваше за такива неща? Тя ужасно се страхуваше, че отговорът е положителен. Изпълнена с болка, Лейни стисна зъби и се овладя. Не можеше повече да търпи… Крейн! Трябваше да се погрижи за Крейн.

В мига, в който Крейн осъзна, че с всяка изречена от Дан дума Фондацията губи все повече подкрепа, той намери скътаната си бутилка бърбън и яростно я нападна. Камерите се откъснаха от лицето на Дан, за да покажат сцени на хора, които напускаха палатковия лагер пеша или с автомобили, като го унищожаваха. Когато Нюкоум свърши, голямата част от мечтата на Крейн за спасяване на човешки животи и благотворни, задружни работа в лагера беше или изравнена със земята, или открадната. Червената палатка стоеше насред купчини останки. Два дни преди датата на неговото предвиждане всичко бе свършило…

Лейни се приближи до Крейн. По лицето му течаха сълзи той люлееше бутилката с болната си ръка. Когато жената докосна рамото му, тя го разбуди от някакъв сън или ужас. Очите му се отвориха.

— Единственото, което някога съм искал, е да помагам на хората — с отслабнал глас каза Крейн.

Тя го прегърна.

— Може би трябва да помислим и ние да напуснем това място.

— Не. Не и аз. Ти. Намери Бърт и му кажи да опакова всичко и да откара останалата част от екипа във Фондацията, колкото е възможно по-скоро.

— А ти какво ще правиш?

— Ще остана тук. Ще си върша работата. Все още предстои земетресение и трябва да предупреждавам хората за него. Това, че правителството е решило, че земетресение няма да има, не означава, че наистина е така.

Двамата продължително се изгледаха.

— Крейн, не мога… не мога да те зарежа тук сам. Оставам с теб…

— Не. Трябва да си тръгнеш. Върни всички обратно колкото можеш по-бързо. Продължи работата по глобуса. Работи усилено. Докато не свършат парите ни, ще продължим да правим каквото можем във Фондацията.

— Мислиш ли, че ще се оправиш?

— Никога не съм се оправял. — Той отпи от бутилката. — Давай. Махай се оттук. Не искам хората ми да бъдат арестувани в Тенеси.

— Арестувани ли?

— Аз съм шарлатанин, забрави ли? Извършил съм измама. Съвсем скоро предстои обвинение и арест, независимо какво ще стане със земетресението. Когато то започне, навярно ще съм в затвора. — Крейн твърдо я погледна. — Разчитам на теб… на теб, Лейни. Глобусът е всичко. Само ти можеш да продължиш с тази работа.

Сълзи изпълниха очите й. Накрая тя кимна и беше възнаградена с една от топлите, широки усмивки на Крейн, още по-прекрасни, защото бяха толкова редки.

— Това е моят виртуализатор — я потупа по рамото той. После извърна поглед и го зарея към далечен хоризонт, който никой друг не бе в състояние да види.

Лейни отстъпи назад, изпълнена със странен копнеж да прегърне учения, да го притисне силно и да му обещае, че всичко ще се оправи. Но това щеше да е празно обещание, лъжа. Може би повече нищо нямаше да е наред. Крейн също. Беше толкова сам. Сам и смазан от предателство, чийто произход и извършители — или поне някои от тях — оставаха тайна. Тя се отърси от мислите си. Единственото положително поведение, което можеше да възприеме сега, бе да постъпи както искаше Крейн. Изпълнена с решителност, Лейни нахлупи на главата си шапка и излезе от палатката.

Дан стоеше сам по средата на пътя. Хората го подминаваха, докато бягаха от лагера също толкова бързо, колкото бяха пристигнали в него. На неколкостотин метра горяха сравнените със земята палатки. Лейни навлезе в човешкия поток и се насочи към Дан. Когато стигна при него, зяпна от изненада.

— Ти плачеш — каза тя.

— Беше прекрасно! За първи път през живота си казах това, което мисля, без страх и угризения. Чудесно е, Лейни, толкова е хубаво… чувствам се толкова свободен.

Тя погледна към опустошенията наоколо. Пожарът заплашваше да излезе извън контрол, докато хората на Уетстоун се мъчеха да го угасят.

— Това освободи всички ни — подхвърли Лейни, като се съмняваше, че Дан изобщо ще долови иронията в гласа й. — Ще се присъединиш към тях, нали?

Отговори й просто със свиване на рамене.

— Искам да останем заедно задълго. Все още е възможно. Мога да ти обещая отсега нататък да нямам тайни от теб — каза той и я прегърна през рамо. Лейни се изплъзна изпод ръката му.

— Не, Дан — отвърна тя и отстъпи назад. — Не мога. Просто не мога…

— Но аз те обичам.

— Независимо дали ще се върнеш във Фондацията, аз ще се пренеса в собствена къща.

— Но, Лейни…

Тя се обърна и се отдалечи. Дан я повика, но Лейни не реагира и продължи напред през опустошения лагер. Всичко беше в развалини. Репутацията на Крейн също. Фондацията можеше да престане да съществува след няколко седмици, най-много след месец-два. Всички прекрасни неща, които си бе мечтала лично за себе си и Дан, и професионално за себе си и Крейн, вече ги нямаше.

Изведнъж Лейни престана да вижда развалините около себе си. Виждаше единствено Крейн, както го бе оставила в палатката, сам, отпуснат на стола, да се налива с бърбън направо от бутилката. Късното следобедно слънце силно блестеше, но за Лейни Кинг и Люис Крейн денят беше черен като в рог.