Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (19)

18. Скрити разломи

Проектът „Импириъл вали“, 30 юни 2028 г., 21:18 ч.

В пещерата отекваше гласът на Хари Уетстоун, който говореше от издигнатия в централната зала малък подиум пред служителите, работещи в Проекта. Крейн го гледаше със странно чувство за спокойствие, за победа над демоните.

— Тази вечер сме застанали на исторически кръстопът — каза Стоуни. Изглеждаше крехък и остарял. — Никога не съм си мислил, че ще стоя вътре в бомба, още по-малко в най-голямата бомба в историята на света. Никога не съм си мислил, че ще искам да видя бомбата да избухва, но в този случай нямам търпение. Стоим на ръба на следващата стъпка на човечеството — опитомяването на собствената ни околна среда за доброто не само на живите днес, но и на всички, които някога ще се родят. И съм горд, че взех скромно участие в нейното осъществяване. Казвам „скромно участие“, защото в постигането на тази велика цел главната роля се пада на една-единствена личност, човек, чиято прозорливост и неуморна всеотдайност направиха възможен този гигантски скок — Люис Крейн!

От събралите се седемдесет души се разнесоха викове и аплодисменти, които звучаха по-силно заради ехото. Сред присъстващите бяха участниците в Проекта, политиците и поддръжниците, които се бяха посветили на мечтата на Крейн — Съми Чан, Кейт Мастърс, Стоуни, г-ца Цао и Тан, Бърт Хил и основните членове на Фондацията.

Крейн махна с ръка на тълпата и Уетстоун вдигна чаша с шампанско.

— За теб, Крейн! — извика той. — Ти отправи предизвикателство към невъзможното с нечувана дързост!

Всички отпиха и Лейни се приближи да стисне силно здравата му ръка.

— Ти успя — рече тя и го целуна по бузата. — Наистина успя.

— Всички успяхме — поправи я Крейн. — Всички тук помогнаха за това… особено ти.

— Но ти си опорната точка, Крейн.

— Добре ли си? — попита я той. През целия ден се бе тревожил за нея. Физически тя беше тук, но изглеждаше потънала в мислите си, мисли, които не изразяваше с думи.

— Чувствам се странно — отвърна Лейни. — Постигнахме страхотен успех.

— Да — кимна той и силно я притисна към себе си, опивайки се от чувствата й, от нейния аромат. — Толкова те обичам.

— О, Крейн — възкликна жена му и силно го целуна по устата, после се усмихна нагоре към очите му, — никога няма да проумееш… никога няма да разбереш магията, която направи в живота ми.

— Мога ли изобщо да го разбера? — промълви той. — Никога не съм живял истински, преди да те срещна. Съпруга… семейство — никога не съм мислил, че тези неща са възможни за мен, аз…

Тя го целуна, за да го накара да замълчи, после каза нещо съвсем странно:

— Никога не забравяй миговете, които сме прекарали заедно — съвсем сериозно прошепна Лейни. — Така винаги ще остана с теб.

Нещо в начина, по който произнесе тези думи, го смрази до дъното на душата му. Космите на тила му настръхнаха.

— Поздравления, Крейн — приближи се господин Муи и официално се поклони. — Свършихте преждевременно, вместихте се в бюджета, нямахте трудови, нито научни проблеми. Платихте за всичко сам и обещахте преди да си тръгнете, да възстановите естественото състояние на района. Вие сте човек на честта, сър. Оценявам това.

— А аз оценявам обвързването на „Лиян Инт.“ с нашата цел — също се поклони ученият. — Не се огънахте, даже под оказания ви натиск.

Господин Муи отново се поклони. Усмихната, Лейни каза:

— Е, само след дванайсет часа ще настъпи кулминацията на проекта — и на мечтата на съпруга ми. Извинете ме, господа. Изглежда съм загубила сина си.

Тя ги остави, макар че Чарли беше само извинение. Знаеше точно къде е оставила сина си. Тази вечер Лейни правете всичко по силите си, за да се овладее. Докато останалите празнуваха, тя бе потънала в себе си, изпълнена със страх. Сънищата й за смърт бяха по-силни от всякога и днес през целия ден беше чувствала, че около нея се носи някаква обреченост. Не можеше да се отърси от нея и прекара по-голямата част от времето си, като се опитваше да скрие греховете си от другите.

 

 

Кейт влачеше Чарли наоколо със себе си. Краката на момчето рядко докосваха земята. Кейт и Съми разговаряха до шведската маса, а момчето постоянно отмъкваше сандвичи, които успешно хвърляше по всеки, минал наблизо.

Лейни си проби път през възбудената тълпа към тях и хвана ръката на Чарли точно в момента, в който се готвеше да запрати нова кулинарна ракета по ниска траектория право към главата на Уетстоун.

— Кой кого гледа? — попита тя и взе на ръце детето, което започваше да се уморява и ставаше раздразнително. Отдавна беше минало времето му за лягане.

— Винаги съм предпочитала ролята на леля пред майчинството — заяви Кейт и заглади пайетите си. — Поиграй си с тях, изтощи ги, после ги върни обратно на мама.

— Имаш прекрасно дете — каза Съми и се обърна наляво към празния въздух. — Ти как мислиш, Пол?

— Пол ли?

— Извинявай — рече Съми и поклати глава. — Нека ви запозная. Пол, това е Елена Кинг Крейн.

— Н-наричай ме Лейни — отвърна тя и погледна към Кейт с присвити очи.

— Пол е чип-творение на Съми — поясни Кейт. — Приятел от собствения й ум. Някой, с когото да разговаря, да споделя.

— Искаш да кажеш нещо като въображаем приятел, така ли? — попита Лейни.

Вперила очи в празния въздух, Съми се засмя с Пол.

— Въображаем за теб — възрази тя и погледна към нея. — За мен той е моята по-добра половина. Интелигентен е, разумен… обича да прави различни неща: да пътува, да ходи на купони и на екскурзии. Всъщност, двамата се чудехме дали ще имате нещо против, ако пообиколим тук долу?

— Ами, естествено — махна с ръка Лейни. — Вземете някоя от колите, паркирани под компютърната зала. Отидете където си поискате, но внимавайте за ядрените заряди. Ако паднете в някоя от дупките, ще летите без спиране шест и половина километра до дъното й.

— Благодаря — усмихна се Съми, после се обърна към Пол. — Да вървим.

Те се отдалечиха и Лейни погледна към Мастърс.

— Наред ли е Съми?

— Да — засмя се Кейт. — Това е продукт на „Йо-Ю“. Чипът извлича информация направо от подсъзнанието, но запазва и стария опит, нещо като втори мозък, който позволява да си спомняш всяко преживяване с „приятеля“ си и после да продължаваш оттам нататък. Прекарала си прекалено дълго време под земята, иначе щеше да го забележиш при страшно много хора. Чипът е възможност за самотниците да си намерят компания. Нещо повече, по-възрастните хора, които не само са самотни, но и сами, откриват цял нов свят от привързаност и щастие с партньор, който не ги подлага на напрежение и не ги преценява постоянно.

— Но Съми е вицепрезидент на Съединените щати — каза Лейни. — Винаги ли се държи така в обществото?

— Невинаги — усмихна се Кейт, — но много често. Според мен, Пол е сравнително настоятелен в това, че не иска да пропусне каквото и да е.

— Най-добре да ме предупреждаваш, когато е наоколо. Не искам да го настъпя по пръстите на краката или нещо подобно.

— Чипът е много подвижен. Избягва контакт с други.

— Държиш се сякаш разговаряме за действителна личност.

— Също толкова действителна, колкото и Съми, предполагам — отвърна Кейт. — Ами ти? Не изглеждаш толкова развълнувана, колкото очаквах, в най-важния ден от живота си.

— Личи ли си?

— Всъщност, изглеждаш уплашена, миличка. Какво има?

— Не зная — призна Лейни и силно притисна Чарли към гърдите си, като допря буза до него. — Тази пещера започва да ми действа като… крипта или нещо подобно. Когато всичко свърши, не искам да влизам в каквато и да е пещера, докато съм жива.

— Ти си вторият човек тази вечер, когото чувам да го казва.

— Кой е другият?

— Бърт Хил.

 

 

Бърт Хил се намираше на дъното на тръба №33 и систематично проверяваше за конспиратори. Беше излязъл от клетката и обикаляше ядрената сърцевина, пътуване, което продължи десет секунди. Чувстваше опасността навсякъде около себе си по същия начин, както преди доктор Крейн да го вземе от болницата и да му даде работа. Сякаш се спускаше и го обгръщаше внезапен студ, той можеше да усети ледената ръка на предателството, която стискаше сърцето му.

Хил вдигна поглед и видя бледата светлина, блестящата точка на шест и половина километра нагоре, гигантско око, което гледаше надолу към него. Той се върна в клетката и натисна лоста. Устройството тихо забръмча и започна да се издига. По стената имаше цифри, които показваха на каква дълбочина се намира. Покрай самата стена бяха натрупани експлозивите. Тази вечер изобщо нямаше да успее да провери всичките стотици тръби. Трябваше да измисли нещо друго. В този момент му хрумна идея.

 

 

Крейн седеше с Уетстоун в компютърната зала. По изключение Стоуни беше по-пиян от учения. Макар че, помисли си Крейн, това не бе съвсем вярно. Откакто Лейни беше завладяла душата му, той почти не пиеше. Двамата наблюдаваха празненството през прозореца, слушаха приглушения му шум.

— Не ти ли прилича понякога на сън? — попита Уетстоун. Кожата му бе бледа, почти прозрачна, устните му бяха поморавели.

— Всичко това ли? — попита Крейн. — Всъщност, не на сън. По дяволите, присъствах тук на всяка лопата пръст, изровена от тази смрадлива пустиня. За мен това е съвсем реално. Но… наистина има нещо… не знам как да го изразя.

— Нека ти помогна — усмихна се Стоуни. — Посветил си целия си живот на една мисъл, на една цел. Сега, когато почти си я постигнал, се чувстваш някак си без почва под краката, може би даже излишен.

— Значи и ти си го изпитвал, нали?

— Тъкмо това изпитвах, когато се запознах с теб, момчето ми. Човек не може да направи толкова много пари, без да загуби огъня си. Ти и безумните ти идеи върнаха огъня в живота ми. И сега чувствам, че животът ми не е отишъл напразно.

— И какво ще правим сега?

— Аз умирам, Крейн.

— О, я стига, Стоуни. Тази вечер не е…

— Не — прекъсна го Уетстоун. — Вярно е. Животът ми на бясно разсипничество най-после ме настигна.

— Не може ли да се направи нещо?

Уетстоун сви рамене.

— Лекарите имат всички онези необикновени машинки, които поддържат живота на богаташите десетилетия, след като би трябвало да сме мъртви. Но това не е за мен. Прекалено чудовищно е. Живях като човек. Няма да умра като Аспираторна клапа А-57 на някоя проклета машина.

— Колко ти остава?

Мъжът замислено го погледна.

— Колко време трябва на едно листо да се откъсне от дървото през есента и да полети към земята? Сега е есен, Крейн.

Ученият му отправи поглед, в който нямаше жалост или мъка. И двамата бяха мъже, които знаеха какво е смъртта, и не се бояха от нея.

— Ще ми липсваш — каза той.

— На теб и на бившите ми жени — весело се засмя Стоуни. — Сега те ще трябва да намерят начин да се издържат сами. Оставям всичко на Фондацията.

— Фондацията не се нуждае от парите ти.

— Познавам те, Крейн. Зная как мислиш, как живееш. Животът ти ще продължи и след утре сутрин. Ще трябва да измислиш какво да правиш после. В този момент Фондацията си се оправя чудесно и сама. Ще се чувстваш излишен.

— Мислил съм за това.

Милиардерът остави чашата си на пода и се протегна да хване здравата ръка на Крейн.

— Ти си мъдър човек, Крейн — рече той, — но годините носят своя собствена мъдрост. Послушай ме: посвети живота си на нещо ново, нещо добро. Ти си особено човешко същество и имаш мечти, каквито няма никой друг. Недей да губиш представата за самия себе си. Работи през последния ден от живота си толкова усилено, колкото и през първия. Ти ми показа стойността на всеотдайността. Сега ти се издължавам. Спомняш ли си облога ни за три милиарда долара?

— Дали си го спомням? Та нали той направи възможно всичко това.

— Е, в някой момент пак ще ти се прииска да заложиш три милиарда долара и старите ми кости ще затанцуват от радост в гроба, ако аз съм онзи, който може да помогне за това.

— Благодаря ти, Стоуни. За всичко. Ти ми беше като баща.

— За мен бе изключително удоволствие да те познавам, да споделям мечтите ти — отвърна Уетстоун и се изправи, като тежко се подпря на бастуна си от тенесийска топола. Той се отправи към вратата, после спря и се обърна. — Освен онзи самолет, който ти дадох на времето. — Той поклати глава. — Заради него загубих тогавашната си жена. Беше подарък за рождения й ден.

— Да не би да говориш за Ивет… жената, дето се чукаше с всеки разносвач, който потропаше на вратата й?

— Да. Предполагам, че си прав за нея. С напредването на възрастта откривам, че си спомням само хубавите неща. — Той продължително изгледа Крейн, после вдигна бастуна си и посочи с него. — Ще се срещнем в ада, момчето ми.

Крейн го гледаше как си тръгва и разбираше, че никога повече няма да види Стоуни. Телесните функции на милиардера се приближаваха към смъртта, но умът му можеше да продължи да се самообогатява, дори след като всичко останало се разпаднеше. Тази вечер Стоуни се бе държал достойно и Крейн се надяваше, че е наполовина толкова мъж, колкото Хари Уетстоун.

Ненадейно на вратата се появи Бърт Хил.

— Шефе, трябва да си поговорим.

— Добре — отвърна Крейн. Той се приближи до поста за наблюдение на радиацията, по който премигваха стотици зелени лампички. — За какво искаш да разговаряме?

— Колко време ще отиде да взривим това нещо? — Хил се разхождаше напред-назад и нервно си играеше с ръце.

— Не зная… около час, за да подготвим всичко, после трябва да се измъкнем, да се отдалечим на известно разстояние. Дистанционно детониране, нали знаеш.

— Дайте да разкараме всички оттук и да го направим веднага.

— Мога ли да попитам защо?

Хил се приближи до Крейн и впи безумен поглед в него.

— Защото ни наблюдават, затова. Просто си седят отзад и чакат. Чакат. Чакат да си свалим защитата.

— Кои?

— Те! — високо отвърна Хил. — Не можете ли да ги почувствате? Не усещате ли как очите им пълзят по нас?

— Не си си взел лекарството, нали, Бърт?

— Не съм си взимал лекарството от три години, докторе — отвърна мъжът. — Казвам ви: ако ще взривяваме това нещо, дайте да разкараме всички оттук и да го направим веднага!

В продължение на десет години Хил му бе служил като дясна ръка, но напрежението тук долу оказваше въздействие на всички им, реши Крейн. Беше взел Бърт заради параноята му. Може би бе дошло време да се вслуша в нея.

— Добре, да го направим — съгласи се той. — Ще започна да изкарвам хората навън, а ти се качи по сервизната шахта и провери всичко на повърхността. Претърси казармите и другите сгради. Кажи на полицията да направи проверка. Щом свършиш, се върви тук долу. Двамата с теб ще подготвим нещата. Когато решим, ще задействаме взрива. Съгласен ли си?

— Това е приказка — рече Хил. — Тръгвам.

В мига, в който Бърт излезе, една от лампите на таблото светна в червено и тихо забръмча. Крейн включи информацията за положението на екрана. Тръба №63 в коридор „Б“ имаше утечка на малко количество радиация, нищо сериозно, но достатъчно оправдание, за да изведе хората на повърхността.

Ученият откри, че идеята му харесва. Всъщност, нямаше търпение да свърши с това.

 

 

Абу Талиб стоеше до едно от юковите дървета и през закопчания на главата му инфрачервен бинокъл наблюдаваше полицаите, които обикаляха покрай външния периметър на оградата на Проекта на Крейн на пет километра от него. Негърът водеше със себе си четирийсет мъже, скрити в подножието на Сан Бернардино и чакащи подходящия момент.

Засипваше го лавина от мисли. Лейни, детето й, Крейн, Фондацията — всичко това пораждаше хаос от сблъскващи се емоции. За Бога, само да можеше да не е така. Добро. Зло. Любов. Омраза. Вярност. Абу Талиб дори вече нямаше представа какво означават тези думи. Вярата на живота му беше станала просто движение напред, топка, която се търкаляше по наклонена плоскост.

Той свали бинокъла и го закачи на един клон. Странно, това пустинно дърво, малко и голо с оскъдните листа по краищата на клоните си, му напомняше за неузрелите памукови растения. Или пък сравнението бе насилено и той мислеше за памука, защото предпочиташе да е в Ню Кайро и да се готви за жътвата, вместо да се готви за военни действия тук?

Бяха скрити в малък дол, а трите им камиона с прикачени отпред брони почти не се забелязваха под пустинния си камуфлаж.

Брат Ишмаил се приближи до него и му подаде чаша кафе.

— Нещо ново? — попита той.

— Не — отвърна Талиб. — Гостите още са там, демонстрантите си тръгнаха, а полицията се е отпуснала.

— Добре. Дай да проверим как изглеждат нещата от въздуха, след това ще направим последен инструктаж.

Върнаха се при хората си, които бяха облечени в черно и на главите им бяха нахлузени маски, в момента вдигнати над лицата им. Пустинната нощ беше ясна и студена — имаше пълнолуние. Седнали на земята, хората се бяха скупчили един до друг, за да се топлят. Облегнат на една от юките, малък екран показваше излъчваната от кондора на Ишмаил картина. Птицата лениво кръжеше над проекта „Импириъл вали“.

Виждаше се смълчаният лагер, пълният с коли и хелоси паркинг. Повечето от постоянните работници живееха на няколко километра от него в Найланд. Когато си тръгнеха, паркингът щеше да се опразни. Някакъв човек като че ли методично проверяваше външните сгради и разговаряше с охраната.

— Кой е онзи? — попита Ишмаил.

— Казва се Бърт Хил. Отговаря за дисциплината и охраната. Просто си върши работата.

— Добре. Довечера Аллах ще ни показва пътя. — Ишмаил, се обърна към другите. — Нападаме веднага, щом си тръгнат гостите — съобщи той. — Сложете си очилата и включете; на канал „С“.

Откъм групата мъже се разнесе пъшкане — през последните две седмици бяха повтаряли това много, много пъти. Те покорно сложиха очилата си и Талиб включи диска, който беше копирал в деня на посещението си в подземната гадост.

На екрана се появи виртуален план на пещерата. Образът мина покрай компютърната зала и се спусна по стълбите до централното помещение.

— Запомнете, в основата на стълбите има коли — заговори Талиб. — Ще ги използвате. Червената група ще тръгне по коридора вляво… виждате ли го? Това е коридор „А“. Структурата не е предназначена да издържи дълго, така че не е стабилна. Червената група ще постави бомбите с часовников механизъм по всички колони в този коридор. Синята група ще направи същото в коридор „Б“. Останалите от вас ще носите по три бомби всеки, нагласени да се взривят след час. Ще ги пуснете в тръбите с ядрения материал.

— Сигурен ли си, че това няма да взриви ядрените заряди? — попита Ишмаил.

Талиб въздъхна.

— Задаваш ми този въпрос за десети път и аз за десети път ти казвам, че за да взривиш ядрена бомба е нужна огромна сила, братко. Малките ни експлозиви няма да постигнат това. Само ще предизвикат утечки на радиация. След като срутим коридорите, ще стане толкова опасно, че никой няма да може да се върне там — никога. Ще се оправим и с компютърната зала. Щом свършим, бомбите в камионите ще се погрижат за шахтата. Запомнете, ако направим всичко както трябва, няма да пострада никой.

— Гостите би трябвало съвсем скоро да си тръгнат. — Ишмаил се приближи до един от камионите и повдигна камуфлажното му покривало. После се качи в каросерията и се върна оттам с два тежки куфара. Остави ги на земята и ги отвори. Оръжия. Оръжия, които започна да раздава на Плодовете на исляма.

— Какво е това? — попита Талиб, като последва Ишмаил до каросерията, на ръба на която видя сандък с амуниции. — Каза ми, че няма да има насилие — дрезгаво прошепна негърът.

Ишмаил се върна при куфара, извади малък автомат и го провеси през рамо.

— Брат Абу — отвърна той. — Ние се готвим да взривим дял подземен комплекс и ти си човекът, който организира акцията. А това според мен си е чисто насилие.

— Но оръжията — възрази Талиб. — Договорихме се да няма пострадали, да започнем едва, когато мястото се опразни.

— Чувате ли това, приятели? — високо каза Ишмаил. — Нашият брат иска да водим война без жертви.

— Аз също! — извика някой. — Поне без жертви от наша страна!

Всички се разсмяха, докато пълнеха паласките на коланите си с амуниции.

— Почакай! — Талиб хвана Ишмаил за ръката. — Не се бяхме договорили така.

Ишмаил рязко се дръпна.

— Ти си мечтател, Абу, но нямаш куража да видиш осъществяването на мечтите си. Как, по дяволите, очакваш дори само да проникнем вътре, а? Като помолиш любезните полицаи да ни поканят на чай ли?

— Просто си мислех, аз… не зная какво съм си мислил.

— Точно така — кимна Ишмаил и закопча на гърдите си ватрондаш с патрони за малкия автомат, който носеше в свободната си ръка. — Запомни, брат Талиб: революцията се подготвя от мислители, но се извършва от разбойници.

После се обърна към хората си.

— Щом сме започнали, връщане назад няма. Или ще успеем, или ще загинем. Тази вечер ще се сражаваме със самия Велик Сатана и ако се наложи, ще се бием до последния човек. Убивайте всеки или всичко, което се изпречи на пътя ви. Навярно няма да се върнем всички. Ако първи попадна в рая, аз ще подготвя пътя за вас, като опитам девиците^[1]!

Мъжете го аплодираха с размахано във въздуха оръжие. Талиб се парализира от объркване. Събитията вихрено се струпваха отгоре му. И това вече не бяха само приказки.

Ишмаил тикна в ръката му пистолет.

— Вземи — каза той. — Сигурно ще ти потрябва.

Талиб мрачно погледна оръжието, после го напъха в колона на черния си панталон.

 

 

Крейн и Чарли махаха за сбогом на заминаващите си гости, които се качваха на асансьора и викаха последните си поздравления. Някъде далеч тихо пиукаше противорадиационната сигнализация. Щом вратите се затвориха, Лейни се изправи от компютърния пулт и се приближи, за да поеме детето от Крейн. То веднага отпусна глава върху майчиното си рамо и затвори очи, засмукало палеца си в уста.

— Сигурна ли си, че не искаш да излезеш с тях? — попита Крейн. — Мога да се задържа тук няколко часа.

Тя поклати глава.

— Чарли може да поспи в компютърната зала — отвърна Лейни. — Имам много работа, за да се приготвя за утре.

Крейн кимна.

— Мислите ни са на една и съща дължина на вълните. Двамата с Бърт решихме да пристъпим към детонацията веднага, няма причина да чакаме повече. Ще проверя утечката в №63 и незабавно започвам.

— Доста е силна — отбеляза Лейни. — Достатъчно, за да стане опасна след няколко часа. Каза ли на някой да върне асансьора долу, като стигнат на повърхността?

— Бърт е там — успокои я Крейн и поклати глава. — Той ще го свали.

— Тази вечер ли ще задействаш реакцията? — попита тя, като бавно се люлееше напред-назад с Чарли на ръце.

Ученият се усмихна.

— Да.

— Какво те накара да избързаш?

— Бърт е неспокоен… вярвам в интуицията му — каза Крейн и вдигна вежди. — Ти започваш да изпитваш клаустрофобия. А всичко е абсолютно готово. Защо да чакаме?

Те поеха назад по коридора към компютърната зала.

— Аз съм добре — въздъхна тя, — но имам чувството, че е пълно с инспектори и официални лица…

— А също с демонстранти и терористи. Ако на някого не му харесва, може да ме даде под съд.

Двамата се засмяха и Лейни продължително го целуна, когато стигнаха до вратата на компютърната зала.

— Вече изглеждаш по-щастлива — рече той.

— Шегуваш ли се? Не можеш да си представиш колко съм щастлива, че ще се измъкна от това място. Сега ще вляза в тази стая, ще си събера личните вещи, ще изключа системите, ще поставя пластичен експлозив и край. Откъде искаш да задействаш реакцията?

Той я притисна към вратата.

— От къщи… докато се любим. Ще накараме земята да се разтърси.

— Ти вече знаеш как да го правиш, скъпи — каза тя и отново го целуна. — Хайде да отлетим за Фондацията още тази вечер. Имаме ли… хм… някъде друга къща?

— Поне на мен не ми е известно.

— Може би не е зле да помислим и да си купим. В някой момент Чарли ще трябва да разбере, че не е единственото дете на света.

— Слушам — отвърна той. — Всъщност, след като свършим тук, има много неща, които можем да направим. Хайде да си вземем почивка. Да тръгнем още утре. Какво ще ни спре? Ще захвърлим интерфейсите си и ще се върнем сред природата.

— Откога не си взимал почивка?

— Никога не съм го правил — призна Крейн. — Та си помислих, че може да е забавно да опитам.

— Ще повярвам, когато го видя с очите си.

— Ще го видиш. Обещавам.