Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (8)

Ателието на Артимбо се намираше на улица „Баха де Сан Педро“. Карвальо изпита познатото на мнозина изнервяне, когато мина пред Управлението на полицията на улица „Лайетана“. От тази сграда пазеше само лоши спомени и колкото и да се грижеха за демократичната й чистота, тя все щеше да си остане враждебната крепост на потисничеството. Точно обратното му навяваше улица „Лайетана“ с вида си на първи и неуверени стъпки към създаването на един Барселонски Манхатън, който никога нямаше да се осъществи. Това беше улица от периода между двете войни, с пристанището в единия край и занаятчийска Барселона на „Грасия“ — в другия, изкуствено отворена, за да може свободно да пулсира търговският нерв на метрополията, и превърнала се с времето в улица на профсъюзи и работодатели, на полицаи и техните жертви, с някоя и друга спестовна каса и издигащия се сред градини, на готически фон, паметник на един от най-прочутите графове на Каталония. Карвальо повървя по „Баха де Сан Педро“ и като стигна до един портал с портиерна и двор в дъното, влезе и се заизкачва по тясна и разнебитена стълба, свързваща порутени площадки пред ателиетата на начинаещи архитекти, на занаятчии пред пенсия или на обикновени складове за кожи и картонажи, използващи щедрото пространство на тези преградени жилища в старите обширни къщи и палати. Пред вход, изрисуван с оптимистични зелени и лилави клони с листа, Карвальо спря, позвъни и зачака да му отворят, за което се погрижи бавно и мълчаливо старче с поръсена с мраморен прах престилка. Отвори широко вратата и посочи с глава към вътрешността.

— Знаете ли кого търся?

— Сигурно Франсеск. При мен никой не идва.

Старчето се вмъкна в малка стаичка, открадната от огромното студио с високи четириметрови стени. Карвальо повървя, докато успя да види Артимбо, който беше зает да рисува девойка, събличаща пуловера си. Художникът се извърна, учуден; беше му нужно време, за да разчете миналото в лицето на Карвальо.

— Ти?! Майка му стара.

Лицето му, смугло и детско, оградено от гъста коса и черна брада, сякаш изплува от тунела на времето. Моделът беше смъкнал пуловера, за да закрие две восъчно бели гърди, две твърди и стегнати полукълба.

— Свършихме за днес, Ремей.

Художникът прегръщаше Карвальо, тупаше го по гърба, като че си възвръщаше част от самия себе си.

— Оставаш за обяд. Ако ти харесва това, което готвя.

Посочи му газова печка, върху която вдигаше пара похлупена пръстена тенджера. Карвальо повдигна похлупака и го лъхна ароматът на необикновено задушено без картофи, в което зеленчуците и месото си оспорваха първенство.

— Трябва да внимавам за теглото си и затова не слагам картофи, нито дори мазнина. Но става вкусно.

Художникът потупваше щръкналия корем на едно не дотам пълно тяло. Моделът се сбогува, като измънка някакъв поздрав, спирайки бавен и дълъг поглед върху Карвальо.

— Бих искал да мога да нарисувам този поглед — каза Артимбо със смях, когато моделът изчезна, — сега рисувам движения. Жестове на тялото. Събличащи се и обличащи се жени. Връщам се към човешкото тяло, след като достатъчно се занимавах с обществото. Разбира се, занимаваше ме като художник, искам да кажа. Все още съм в партията. Ходя да рисувам стените по изборите. Онзи ден изрисувах една в Клог. А ти?

— Аз не рисувам.

— Знам де. Питам дали още си в партията.

— Не, нямам партия. Дори котка нямам.

Това беше предварително заучен отговор, който по-рано би бил верен. Но не и сега. Карвальо си помисли: имам куче, човек все с нещо започва. Дали някога ще имам толкова неща, колкото другите? Артимбо има много неща — женен е, има две деца. Може би жена му щеше да дойде да обядва с него, макар той да не спомена това. Показа му картините, един албум с рисунки за агонията на Франко. Не. Знаел, че все още не може да се публикува. Опитваше се да накара Карвальо да му отвърне с откровеност и да му разкаже за себе си. Той с едно изречение описа двадесет години. Бил в Щатите и сега работел като частен детектив.

— Това пък никога не бих помислил. Частен детектив?

— И идвам при теб точно във връзка с една поръчка. Твой клиент.

— Да не е открил фалшива картина.

— Не, умрял е. Убит.

— Стюарт Педрел.

Карвальо кимна утвърдително и се приготви да слуша словоохотливия Артимбо. А той, изглежда, отново се беше затворил в себе си. Сложи чиниите на мраморна масичка с железни крака. Бутилка „Берберана“ специално отлежало — по случай срещата — и това много зарадва Карвальо, който винаги биваше доволен, когато попаднеше на нов повод за кулинарно разхищение. Педантично бавно Артимбо дръпна тенджерата от огъня. Обади се жена му. Нямало да дойде. Той напълни чиниите с диетичното задушено и прие с голямо задоволство похвалата на Карвальо.

— Много е вкусно.

— Самите зеленчуци, ангинарите и грахът пускат водичка и се сваряват без много мазнина. Единствената ерес за диетата е чашката коняк, която добавям, но майната им на лекарите.

— Майната им.

Карвальо не продължи този разговор, като очакваше Артимбо отново да го заговори за Стюарт Педрел. Художникът дъвчеше бавно и посъветва Карвальо да стори същото. Храносмилането било по-добро, поемало се по-малко количество храна и се отслабвало.

— Винаги е много деликатно да говориш за клиент.

— Това е умрял клиент.

— Жена му още купува мои работи. И на по-добра цена от мъжа си.

— Разкажи ми за нея.

— Още по-зле. Тя е жив клиент.

Но бутилката вече беше празна и художникът отваряше друга, която веднага бе преполовена, защото и двамата бяха жадни, а и заради вместимостта на чашите, които производителят бе замислил като водни.

— Жената си я бива.

— Вече се уверих.

— Предложих й да я нарисувам гола, но не поиска. Тя е жена с вкус. Изглежда по-силна и от него. И двамата са страшно богати. Получили са солидно образование и имат най-различни познанства, което им е позволило да натрупат и много разнообразен опит. Например аз му бях личен художник, а бившият кмет беше един от тези, които стояха зад търговията с недвижими имоти на Стюарт Педрел. Можеха да вечерят тук, където си ти, с мен и с жена ми, нещо, което аз съм сготвил, или да приемат в дома си гости като Лопес Браво или Лопес Родо, или който и да е министър, разбираш ли? Това придава голяма тежест. Ходеха на ски с краля и пушеха опиати с разни поети в Литерас.

— Нарисува ли стената?

— И това ли знаеш? Не. Бяхме в преговори, когато почина, но не бяхме решили нищо конкретно. Той искаше да му нарисувам нещо много примитивистично с фалшивата наивност на Гоген, когато е рисувал азиатците, но пренесено към всичко местно и типично за Емпорда, където е Литерас. Направих няколко скици. Все не му харесваха. Аз още бях омотан в класовите истории и се получаваше все нещо много социално — селячество и така нататък. Но и аз изклинчих, защото той си падаше малко дърдорко.

И втората бутилка беше изчезнала в пастта на Артимбо и Карвальо.

— Дърдорко ли?

— Да, дърдорко — изрече ясно и отчетливо и отиде да вземе трета бутилка.